Амелия Личева: Разтърси ме Бергамо – умирането на цяло поколение хора, преживели Втората световна война и раждането на идеята за Обединена Европа

Споделете статията:

 

Професор Амелия Личева е днешният ни събеседник в рубриката “Утре”. Освен като преподавател в СУ”Св.Климент Охридски”, писател и поетеса с многобройни награди, дългогодишен главен редактор на авторитетния “Литературен вестник”, през 90-те години тя поддържаше колонката„Глас от маргиналията”. Ето какво Амелия Личева казва за ролята на литературата в бъдеще: “За разлика от науките, които искат да видят как роботите ще взривят естествения ред, литературата остава при въпросите за емоциите, за това как човешкото съзнание ще понесе промените. Литературата е вероятно единствената – и със сигурност  най-способната – да предложи изпреварващи равносметки. Но сега ще им кажа и друго. Стойте при литературата не само защото ви отваря входове към бъдещето, стойте при нея и заради всичко, което тя има да ви каже за миналото и настоящето”.

 

 

Професор Личева, Европа се превърна в  “епицентър” на пандемията на новия коронавирус. Културна ирония ли е  обстоятелството, че много страни в Африка и Азия вече налагат строги ограничения на полетите и пътниците, идващи от Европа? Развиващият се свят се „пази“ от европейците…

Културна ирония е, така е, защото Европа винаги е била Обетованата земя. И много се надявам, че това е само лош момент от нейната история, и че тя отново ще бъде мястото, към което всички ще се стремят. Не искам да звучи надменно, нито да се тълкува в ключа на европоцентризма, но за мен Европа е тази, която мога да опиша с етикетите „дом“ и „култура“. Пак казвам, не защото не ценя другите култури и не обичам различията, но защото всичко, което съм свикнала да определя живота ми като ценности, модели, вярвания, изкуство, принадлежи на Европа.

Ако има нещо, което дълбоко ме разтърси, то е случилото се в Бергамо – умирането на цяло едно поколение хора, преживели Втората световна война, преживели раждането на идеята за Обединена Европа. Разбирате ли, там за дни умряха очевидците, хората, които свързваха световете…

 

Вие се оказахте в позицията на „интелектуален маргинал“ със ценностната си съпротива на внушенията, отправени от влиятелния израелски философ Ювал Ноа Харари, превърнат в новия „месия“ за утрешния ни ден. Ще цитирам едно Ваше съждение: „бъдещето в книгите на Харари изглежда твърде еднозначно предопределено от тържеството на новите технологии“. Бихте ли развили тази теза?

Ювал Ноа Харари  има ценни наблюдения – той предрича създаването на една „безполезна класа“ – това ще са масите, загубили работните си места вследствие на технологичната революция. Избирайки една хипотетична година от близкото бъдеще (2050), той говори и за неадекватност на образованието, превръщането на идеята не просто за работа за цял живот, но и за професия за цял живот в допотопна, за недостатъчната психическа издръжливост на хората на всички тези промени и за потенциалното налагане на дигитални диктатури. И предвещава появата на биологични касти, ако се окаже, че методите за удължаване на живота са скъпоструващи. Но всичко това той сякаш представя като неминуемо, като нещо, към което е препоръчително да се нагодим. А аз бих искала да чуя от него по-скоро апел за съпротива, за удържане и отвоюване на хуманното и традиционните ценности, а не негласно подчинение и подклаждане на тези процеси.  Затова и предпочитам философи като Люк Фери, Хабермас, Фукуяма, които гледат с голяма доза скепсис на евентуалните намеси в човешката природа (ако не са в полза на човешкото здраве) и в естествения ред на нещата. За тях новата евгеника е не по-малко тревожна от познатата ни от фашизма. И те изискват от всеки човек позиция, противопоставяне в посока на разумната умереност.

И  други европейски учени изтъкват  преждевременността  на  вярата, че веднъж завинаги сме станали господари и собственици на природата?Илюзия ли е според Вас идеята, че науката може да бъде заменена от постмодернизма?

Все повече си мисля, че живеем във време, което може да определим като пост-постмодернизъм, или епоха, следходна на постмодернизма. Разбира се, това не е моя идея, много учени заговориха, че на мястото на постмодернизма се е появила нова парадигма на авторитет и знания, формирани под натиска на новите технологии и съвременните социални сили. Дори за някои философи постмодернизмът завърши с унищожаването на Световния търговски център. В своята „The End of Postmodernism: Postmodernism is Dead and We have Killed it“ Браян Дж. Тейъс отбелязва, че това събитие е променило представата за симулакрумите на Бодрияр и за разлика от войната в Персийския залив, за която той писа, че не се е състояла, никой не си е позволил да каже, че 9/11 не се е случил. Иначе казано, постмодернизмът се срина с кулите на Търговския център.

Та в тази нова парадигма, в която внесохме още проблеми като глобалния тероризъм и бежанските вълни, не ни оставаше кой знае какво да правим, освен да обсъждаме възможно ли е връщането към някакъв хуманизъм след постмодернизма, както и издигането на знанието и на науката в култ. Настоящата световна криза, родила се с пандемията от коронавирус, допълни и задълбочи необходимостта да заговорим за общества на знанието. Но не с познатото клише, че това са знания, формирани само от новите технологии, а знания, които обемат в себе си всичко преживяно и постигнато до този момент от човечеството. Нуждаем се от много сериозни инвестиции не просто в медицината, биологията, генетиката, физиката; нуждаем се от инвестиция в хуманитарните и социалните науки, защото те ще ни гарантират оцеляване на интелектуалната и емоционалната общочовешка памет.

Трагедиите на двете световни войни бяха интерпретирани в политически термини – нацизъм, фашизъм, национализъм. В какви термини ще мислим следващите десет години?

Страхувам се национализмът да не вземе връх, макар че днешната пандемия за пореден път доказва колко ключова е солидарността. Иска ми се да вярвам, че и политиците, и отделните хора ще чуят добре апела на папа Франциск и ще се опитат да осмислят устоите, на които стъпва светът ни – простичките истини за любов, взаимопомощ, състрадание, грижа, зачитане на другия. Тази криза отново показа, че надменността, самодостатъчността, алчността са лоши учители.  И ако може хуманизмът да стане етикетът на следващите 10 години, това наистина ще е победа.

Вие сте авторитетен университетски преподавател. Какво ще кажете утре на Вашите студенти, които учат литература? Че тя е изкачен връх в майсторството на човечеството да изговаря емоциите си, надеждите и страховете си и следва свободно падане в неизвестността? Или напротив…

Малко преди да настъпи пандемията, им казвах, че литературата също говори за бъдещето, затова не бягайте от нея, не я подценявайте на фона на технологиите, биологията, химията, физиката. Те ви обещават участие в темите за бъдещето, но и литературата има роля в това. Припомнях им как още Светослав Минков през 30-те години поставя въпроса за връзката на човека с робота. Само че за разлика от науките, които искат да видят как роботите ще взривят естествения ред, литературата остава при въпросите за емоциите, за това как човешкото съзнание ще понесе промените. Литературата е вероятно единствената – и със сигурност  най-способната – да предложи изпреварващи равносметки. Но сега ще им кажа и друго. Стойте при литературата не само защото ви отваря входове към бъдещето, стойте при нея и заради всичко, което тя има да ви каже за миналото и настоящето.

Досега в рубриката:

Проф. Ивайло Дичев: “След глобалното затопляне, това е вторият сигнал, че трябва да действаме като човечество”

Проф. Михаил Константинов: “Надявам се да сме приключили с икономиката на лукса”

Николай Колев: “Предстои ни лека амнезия…”

Златко Енев:” Хората стават безкритично готови за силови решения, променящи после собствените им животи”

Ивелин Георгиев: “Ако спазваме социалната дистанция и хигиената, ще помогнем много, дори и да не го разберем лично”

Румен Петров: “Видяхме нарушения на карантинни правила от страна на богатите, както и от страна на бедните”.

Диана Иванова: “Неочакваната криза мотивира вътрешните ресурси и креативност”

Златко Ангелов: “Благословена е технологията”

Георги Лозанов: “Коронавирусът е случайна грешка в системата, а не е проект за нова”

Христо Карастоянов: “Знае ли някой какво означава това затваряне у дома за възрастните хора и изнервените семейства?”

 

 

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar
Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).