Амелия Личева: Вместо през нациите и национализмите, новите конфигурации могат да залагат на „възловите точки“, където различните култури влизат в контакт

Митко Новков

Световен ли е „Нобел“?“, последната книга на Амелия Личева, малко хързулва със заглавието си. От него бихме могли да заключим, че това е труд, разглеждащ Нобеловите награди за литература под лупа, обръщайки внимание на кажи-речи всеки техен лауреат с житейска съдба, произведения, признание. Това го има, разбира се, но ако го имаше само него, книгата не би била с този мащаб и всеобхватност, които срещаме в нея. Книгата на Амелия е всъщност едно пространно, обективно, компетентно и отлично написано изследване на понятието „световна литература“ – понятие, въведено от Гьоте, върху което си блъскат главите ето вече над три века изследователи, компаративисти, литературоведи. За Амелия Личева не бих казал, че си блъска главата, напротив: системно, методично, последователно тя преминава през това джунглово понятие, за да установи в крайна сметка, че самото то е неустановимо, мобилно, хлъзгащо се и изплъзващо се. В същото време обаче тя – след като е установила колебливостта и обтекаемостта на понятието за световна литература, предприема гросмайсторски ход, за да го открие в отделните случаи, не в литературата като цялост: прави за тази цел фини критически прегледи на автори с най-различен десен – от световни бестселърници до изтънчени майстори на езика. Така понятието придобива плът и лице: можем да го видим и с чертите на Джулиан Барнс, и с тези на Мишел Уелбек, но и с тези на Елиф Шафак. Световната литература, ще рече, съществува през своите автори и – срещайки се с всяка тяхна книга поотделно, ние в действителност се срещаме със световната литература в цялост.

В книгата има и специален раздел „Българският случай“, проследяващ българските авантюри с Нобеловата награда. Разгледани са обстойно сюжетите с Пенчо Славейков, с Елисавета Багряна, с Йордан Радичков, демонстрирайки през тях, че Нобеловата награда в дадени моменти е била на „една ръка разстояние“ от своето българско състояване, което обаче мъничко разстояние никога не сме успявали да преминем. Което, от друга страна, не е чак толкова голяма беда: Амелия Личева показва убедително, че световната литература е много повече от Нобеловата награда, и че в момента българската литература е нейна неотстранима, неизбежна и изключително интересна част. Българското писане е като за световно.

Амелия Личева

из книгата “Световен ли е Нобел?”

Допълнителен тласък за възвръщането към понятието световна литература в САЩ дават и атентатите от 11 септември 2001 г., защото по един радикален начин поставят въпроса за нуждата от взаимно опознаване на културите. Както констатира отново Тео Д’хаен, именно в световната литература се вижда средство за контакт и достъп до световната култура. Все по-проблематично става да се разчита на формулата, която с думите на Жизел Сапиро звучи така: колкото по-господстваща е една култура, толкова повече изнася и толкова по-малко внася. Тъкмо тази формула се опитват да преосмислят привържениците на съвременната компаративистика и да акцентират върху необходимостта от внос, при това разнообразен, включително в култури като американската и британската. Преводимостта, не просто от език на език, но от култура към друга култура става потребност, но и практика, която разширява мисленето за необходимостта от световната литература, сведена до екзистенциални категории като контакт, диалог, взаимно опознаване и разбиране. Вярно, САЩ не увеличават рязко процента на преводни книги – по този повод Мартин Пухнер говори за провинциализма на метрополията и посочва като процент на преводната продукция там 3%. Този процент е в пъти по-малък от процента преводни заглавия в Италия, Испания или Франция. За сметка на това става нещо друго. Много от авторите, идващи от „непознатите“ литератури и култури, започват да пишат на английски, увеличавайки дела на т. нар. мигрантска литература. По този начин отново през английския започва да се гарантира по-добра чуваемост или най-малкото опит за разбирателство. Макар и в повечето случаи да не става дума за сирийски или иракски писатели, а за идващи от Индия, Афганистан или Пакистан, има и изключения. Шерко Фатах например е от иракски произход и е едно от водещите имена в немскоезичната литература. Във френската също все повече нахлуват автори от арабски произход. Едно от най-нашумелите имена напоследък е това на Камел Дауд. Сред вълната писатели, които се сочат като имащи какво да кажат за корените на тероризма и чийто глас става достатъчно разпознаваем и подпомага диалога, са такива като Халед Хосейни и Мохсин Хамид.

Въпреки усещането, че литературата, преводът и взаиморазбирането между културите могат да са път към бъдещето, този тласък към превода обаче, за който говорим, не може да бъде абсолютен, защото предразсъдъците продължават да са силни. В това отношение много точно е наблюдението на Джелал Кадир, който се опитва да обясни защо и преводът не може да бъде панацея. Изхождайки от наблюденията на Гаятри Спивак, особено от разграничението глобално-планетарно, което тя прави, той  отбелязва[1], че съществува връзка между транснационалните потоци в компаративистиката и насочеността и обхвата на биометричния контрол над телата и техните „световни“ движения. От едната страна са САЩ и европейските страни, от другата – останалите, чиито граждани са в ролята на тези, които са обект на контрола, те са в ролята на заподозрени, на потенциални терористи. Тезата може да изглежда радикална, но тя говори за един много променен контекст, в който при всички случаи понятието световна литература трудно може да се мисли като лишено от политически конотации. Част от литературите няма как да не са застрашени да изпаднат от него, защото националностите, които представляват, са свързани със световния тероризъм.

Джелал Кадир обвързва и самата компаративистика с политическото. В статията си Comparative Literature in a World Become Tlon[2], питайки се какви са възможностите пред нея като дискурс и педагогическа практика, той констатира, че тези възможности са неумолимо вградени в днешните realpolitik и realkultur. Отговорът на въпроса какво й предстои според него трябва да бъде видян в криволиците на траекторията, която лъкатуши между абсолютните категории на днешния ден – да си универсален, да си с рефлексивна идентичност, да си прагматичен, да си подвластен на техно-автоматизацията, хегемонния имажинизъм, етнокултурната сигурност, дисциплинарния аутизъм – в опит да се проблематизират и сговорят. Според него разнообразните визии за ролята на компаративистиката и предмета й, каквито имат, да кажем, Морети, Дамрош и Спивак, трудно могат да се съгласуват и обединят. Въпреки това обаче някакъв тип обединение е необходим и това е обединението, което стъпва на идеята, че компаративистиката трябва да настоява върху патоса на сравнението. Дори когато различните културни продукции и дискурсивни формации са водени от имунитета на уникалността и идеята за безнаказаната изключителност, задача на компаративистиката е да търси сравнението дори в несравнимото, съхранявайки идеята за другостта. Защото така тя би могла да застане в основата на едни преговори, които са изключително важни на нашето време и които могат да бъдат нейната голяма политическа задача. Тя би могла и да помогне за туширане на най-ретроградните фундаментализми, етнонационализми и регресивни форми на антиномични изключения, които белязват новото столетие. Накратко, Джелал Кадир твърди, че компаративистиката има етичното задължение да откаже съучастие в това, което може да бъде наречено идеологически абсолютизъм. И някои представители на новата световна литература се опитват да правят точно това: да напрягат до максимум идеята за сравнението – как, ще стане дума, когато говорим за романите на Дж. М. Кутси и Казуо Ишигуро.

Сред обсъждащите бъдещето на компаративистиката има и много радикално настроени – като Даниъл Дюган[3],  който направо заявява, че предметът й, световната литература, не съществува. Идеята му е ехо на нещо, което Салман Рушди в края на ХХ в. постановява по отношение на литературата на Британската общност. И двамата са убедени, че съществуването на такъв тип обобщаващи кагтегории се поддържа от западните критици и издатели, почти както е и с канона. В този смисъл обвинението към световната литература може да бъде сумирано и така – световната литература е лесна мишена, защото тя е много амбициозен проект, но на практика изключва мнозинството световни читатели; тя представлява стимулираща среща с културните различия, но прекалено лесно ги превежда с познати термини; и най-сетне, тя е космополитна, но няма око за неравенствата, които са твърде силни в днешния свят. Иначе казано, слабостта на понятието се крие в това, че то онагледява един либерално-хуманистичен проект.

Към гласовете, които коментират миналото и бъдещето на компаративистиката, следва да добавим и този на Линда Хътчън, много силен в статията й Afterword: Compl(ic) it[4]. Авторката си дава сметка, че съвременната компаративистика е натоварена с много грехове или по-точно, че е обвинявана в съучастничество за последиците от глобализацията, европоцентричния империализъм и най-вече обобщаващите и хомогенизиращи импулси, които я водят и които се определят като присъщи на самата идея за сравнение.  За кризата й често се добавя и аргументът, че компаративистиката е много зависима от пазара, както и фактът, че световната литература се изучава предимно на английски. Но, както отбелязва Хътчън, едва ли има дисциплина в днешния ден, която да не е повлияна от пазарите. Тя припомня, че за много изследователи глобализацията има положителен ефект чрез стимулирането на интердисциплинарните и междукултурни трансфери. А и фактите сочат, че много от центровете на компаративистиката, включително в арабския свят и Китай, са подвластни на глобализацията и поставят в центъра на заниманията си европейската литература. Това, което според нея е голямата сила на компаративистиката, са нейната саморефлексивност и откритост (Хътчън припомня всички регулярни доклади, които се публикуват по отношение на състоянието й), които няма как да не са залог за бъдеще.

В текста си „Къде е компаративистиката?“[5] Джонатан Кълър  констатира, че съвременната компаративистика се е откъснала от съсредоточаването върху източниците и влиянията и се е обърнала към интертекстуалните изследвания. Тя според него принципно е силно изкушена от теоретичните експерименти, много повече, отколкото са отделните департаменти, в които се развиват национални изследвания. За разлика от скептиците Кълър говори, че компаративистиката е победила, и дори дава пример с това как включително департаментите по американска литература започват да се именуват департаменти по сравнителни американски литератури, защото това е модното и привлекателното. В същото време той си дава сметка, че тази победа не е абсолютна, защото не може да има много поводи за радост в един свят, в който наблюдаваме общо отслабване на хуманитаристиката.

Фактът, че компаративистиката е изкушена от теорията, че тя е там, където критичните и теоретични дисциплинарни проекти могат да бъдат свободно изпробвани, с резултати, които да са пример за други учени и други сфери, обаче е колкото достойнство, толкова и повод да се отбележи, че днешната компаративистика е застрашена от загуба на идентичност, на физиономия. В същото време амбицията й да изучава различни типове дискурси и произведения на културата от всякакъв вид в целия свят й дава пък шанса да може да изземе в полето си това, което е предмет на хуманитаристиката като цяло, а и на социалните науки.

Обяснимо, на Джонатан Кълър във всичко това не му достига акцентът върху самите литератури и възможността те да са обект на едно „близко четене“, без това да означава, че членовете на департаментите по компаративистика трябва да бъдат обезкуражавани да изучават литературата и във връзка с други културни практики. В днешни дни обаче според Кълър компаративистиката се зваръща към литературата, като в новия век тя стъпва главно върху световната литература. Нещо повече, акцентът върху световната литература изостря въпросите за съпоставимостта. Нужни са, както подчертава Кълър, сравнения, които изхождат от знанията, ангажираността, езиците, но понякога и от различни теоретични въпроси, като в същото време той отчита колко трудно се правят сравнения между западните и незападните текстове, защото зад тях стоят различни дискурси, различни идентичности и понякога могат да бъдат илюзорни или направо подвеждащи. Но все пак бъдещето на компаративистиката си остава в изучаването на трансанационалните литературни феномени.

В статията си „Компаративистиката в началото на XXI в.: поглед от Европа и Великобритания“[6] Лучия Болдрини припомня идеята на Линда Хътчън и Марио Валдес, лансирана в тяхната „Да преосмислим литературната история“, и я предлага като модел за трансформиране на компаративистиката. Вместо през нациите и национализмите, новите конфигурации могат да залагат на „възловите точки“, където различните култури влизат в контакт. Това може да става при градове, какъвто е Гданск и където националностите се променят; при хора, какъвто е случаят с Кафка и преплетените му идентичности; и дори с географски обекти като Дунав, например, под чиято траектория се навръзват различни култури и отново идентичности.

Отвъд този тип акценти, компаративистиката на новото време според Болдрини трябва да бъде дисциплина, която поставя всичко под въпрос. Още повече в един толкова променен свят, в който включително Европа се нуждае от преосмисляне – външните и вътрешните й граници, формирането на идентичности, все по-голямата хибридност на култури, които я определят. И да разчита на сравнителната критика, която също от своя страна осъзнава и очертава границите, която отменя тези, фиксиращи и стереотипизиращи през националното, етническото и дори езиковото, и която залага колкото на срещите, толкова и на чувствителността към различията, защото само така може да отстоява многообразието.

Според Саймън Джиканди[7] едно от нещата, които опитва да прави компаративистиката в новия век, е да се пита как да опази идеята за Европа като организиращ принцип при сравнението в един постевропейски век. За него двете определящи за компаративистиката идеи – да бъде дом на филологията в изгнание и да бъде постколониална критика в бунт, са също неизбежно свързани с Европа. Съчетаването между двете не може да роди нищо друго освен едно „компаративистко изгнание“, за каквото говори и Емили Аптър. Друг е въпросът, че компаративистиката в новия век трябва да бъде глобална или мултикултурна, и това означава европейската филология да бъде депровинциализирана. Идеята на Джиканди е да се заложи на превода, защото той е убеден, че най-пряката цел на компаративистиката може да бъде проучването на обещанията и предизвикателствата при работата по превода, която все повече се възприема като изход от затвора на европоцентризма. Големият въпрос пред компаративистиката става може ли преводът на текстове и традиции на неевропейски езици да отвори пространството пред тази дисциплина.

Затова и свързването на световната литература и превода се оказва една от водещите теми в изследванията от последните години. И тя няма как да е случайна, защото проблемът за връзката й с превода вълнува, както стана ясно, още Гьоте. Както посочва Паскал Казанова във вече цитираното съчинение „Световната република на литературата“, за Гьоте главното действащо лице на световния пазар е преводачът, при това не само в качеството си на посредник, но и в качеството си на създател на литературни ценности. На практика той е медиаторът, който осъществява международното общуване и прави световната литература възможна за масите. В този смисъл за близо два века промените не са кой знае колко радикални. През 90-те години на миналия век Джордж Стайнър заявява, че най-специфичното за компаративистиката е езикът, че тя е зависима от многообразието на националните езици и по тази причина се намира в епохата „след Вавилон“[8]. А сред изследователите на понятието, които повдигат въпроса за обвързаността й с превода, са и Емили Аптър,  Сюзън Баснет, Лорънс Венути, Дейвид Дамрош. В едно от определенията си за световната литература, които Дамрош дава и за които ще стане дума малко по-късно, той я определя като всички литературни творби, които циркулират извън тяхната култура в превод или на оригинален език.

Както се спомена, добре известно е, че в САЩ се превежда слабо и малко. Процентът на преведените книги там в рамките на една календарна година варира между 3 и 7, но въпреки това в него влизат важните текстове, постигнали световен бум и с лекота приобщавани към световната литература. Що се отнася до Европа, циркулирането в превод е напълно нормално за определянето на корпуса от текстове, с които се описва световната литература. Преводите все по-активно получават статус на равноправни с оригинала и въпреки че има литературоведи, които настояват, че би следвало да се изучават повече езици и световната литература да се мисли най-вече през оригиналите (такъв е Джоузеф Хилис Милър), идеята остава крайно непопулярна. Големият оборот на преводи, всички преводачески програми, стимулиращи представянето на родната литература чрез превод, са насочени към възможността по-лесно да се опознават световните образци и от миналото, и най-вече от днешния ден. В статията си „Световната литература в епохата на телекомуникациите”[9] Джоузеф Хилис Милър прави предположение за това какво се случва с понятието в днешната глобална среда и заключава, че то е важно, защото в световната литература все по-активно място намират произведения и автори, идващи от маргинални култури, независимо че те се усвояват чрез преводи (както се спомена, идеалният вариант според него би бил, ако текстовете се четат и учат на оригиналните им езици). В този смисъл той подчертава, че световната литература е пряко зависима от чуждоезиковото обучение, което не е сред водещите политики в страни като САЩ.

За Ребека Уолковиц[10] новата световна литература циркулира отвъд географския регион, в който е създадена, като това предполага, че текстовете са преведени на английски и че процесът на превод води до културна и политическа хомогенност. Обяснението й е, че по презумпция повечето автори пишат, за да бъдат преведи на английски и с тази цел се стремят да избягват многото позовавания и езиковата сложност, докато политическата хомогенност е свързана с действията на световния пазар, който предполага споделимост на историите, които се разказват. Всичко това, естествено, води и до своеобразно опростяване, а и унифициране на литературата. Пак тя констатира[11], че новите изследвания върху превода няма как да се мислят като отделени от разглеждането на световната литература, защото те настояват за определяне на националните езици, като се подчертават вътрешното разнообразие и сложното смесване на местните, регионалните и глобалните идиоми в тях.

Както свидетелства Джошуа Мустафа в Quand même, коментар към книгата на Емили Аптър „Срещу световната литература“[12] веднага след 90-те години започва усилено разширяване на понятието световна литература и вкарването в него на произведения от колкото се може повече страни, които студентите четат в превод. Този факт се посреща с много критика както от самите среди на компаративистите, част от които по подобие на Хилис Милър защитават идеята, че литературата трябва да се чете и изучава в оригинал и които говорят за вулгаризация на компаративистиката, така и от привържениците на строгото изучаване на националните литератури в изолация, а не в контекст и сравнение. Факт е обаче, че преводът се превръща в основен механизъм, чрез който започва да действа световната литература.

В изследването си The Translation Zone: A new comparative literature[13] Емили Аптър определя превода („културния превод“) като зона, която заплашва литературната продукция, идваща от езици и нации, считани за периферни. Затова и авторката вижда целта на съвременната компаративистика в отстояването не на хегемониите, а на езиковия плурализъм. От проблем на лингвистиката преводознанието според нея се превръща в ключово поле за литературните изследвания, канона и политическото, а връзката му с днешната компаративистика тя мисли през идеята за превода като белязващ начините, по които хуманитарните науки се обвързват с техниките на комуникацията, пренасочвайки параметрите, чрез които самите езици се трансформират културно и политически.

В по-късната си книга обаче, озаглавена „Срещу световната литература“[14], Аптър става по-подвластна на политическото. Книгата й е писана в един момент, в който основното говорене е за финансовата криза, обзела света. В този смисъл цялото изследване е подчинено на една по-песимистична нагласа, онагледявана чрез визиите на автори като Томас Пинчън и Дон ДеЛило. Тук Аптър се спира не толкова на преводимостта, колкото на непреводимостта, като тръгва от чисто лингвистичните обяснения, според които всяка дума изисква безкрайни обяснения и контекст, за да бъде предадена на друг език. Тя защитава обвързаността на езика с културния контекст, с политическото и философското, и по-скоро отстоява тезата, че преводът не е само филологическо упражнение, но и философия. Така тя връща към идеята за политическите и философските залози на понятието световна литература (включително отношението с тероризма), както и отваря отново дебата за връзката на световната литература с националните литератури, за опозицията глобализация-национално и представя със сигурност една по-усложнена картина.

Емили Аптър има съзнанието, че световната литература най-често се основава на превода и именно чрез него тя предоставя на читателите изненадващи познавателни картини, идващи от непознати за тях езикови територии. Преводът осигурява максимално големи публики, без – както подчертава тя – да се жертва „интелектуалният нюанс“.  Още повече, че в днешно време преводознанието има своето голямо значение не само по отношение на циркулирането и разбирането на литературата, но и по отношение различните политики, свързани с авторството и интелектуалната собственост, през медийните теории, до проблемите на международната сигурност. Може би и затова Емили Аптър констатира, че световната литература предполага по-скоро изучаването на начините, по които литературата пътува, отколкото тези, които я държат в покой.

Като практика преводознанието поставя въпроси не само от специфичен езиков характер, но и въпроси, свързани с междукултурния трансфер, както и с това как да се преподава литературата, която се разглежда като неделима от съвременните хуманитарни науки. Аптър индиректно защитава обвързването на теорията с въпроса за световната литература и отстоява тезата, че синхронизирането им с говоренето за превода води и до създаването на нещо като световна критика, която разширява полетата до един политизиран космополитизъм и налага компаративистика, която има естетически и етичен ангажимент, както и води до едно фино преразпределяне на регионалните изследвания и преначертаването на картата на езиковата геополитика. Затова и подобен род мислене възпира прекаленото толериране на националните литератури само по себе си и компенсира по някакъв начин занемаряването на чуждоезиковото обучение, специално в САЩ.

В същото време Емили Аптър продължава традицията на всички онези, които критикуват световната литература като европоцентрична, като тя добавя още един довод в полза на това. Според нея цялата история на литературата с нейните периодизации, епохи и дори понятия като модернизъм и постмодернизъм, е изградена на базата на анализ на европейските образци, а оттам това се привнася към неевропейските.

Тя натоварва критиките си и с още нещо, а именно – припомнянето на философската традиция за ролята на непреводимостта. Позовавйки се на вижданията на Витгенщайн, Бенямин, Дерида и Агамбен и подчертавайки честотата на ситуации, в които сме „изгубени в превода“ или имаме криворазбирания, тя най-общо заключава, че преводът е механизъм, чрез който се изпитва логиката на езика. Отвъд това тя добавя  и трудностите при библейския превод, както и при превода на култури, които все по-активно  виждаме в съвремието ни. Вярна обаче на логиката на противоположностите, Аптър не може да не отчете и факта,  че все пак според много други теоретици няма непреводими неща, и цитира Дейвид Белос, според когото това, на което ни учи преводът, е, че всъщност всичко може да бъде представено и описано с думи.

Затова и може да се обобщи, че в разглежданата книга Емили Аптър се опитва да постави знак за равенство между преводимост и непреводимост и да докаже, че и двете са същностни при дефинирането и функционирането на световната литература. А сравнителното литературознание според нея – дори когато разчита на несъвършените средства на превода – се издига до политическия случай, защото допринася за непредвидимото освобождаване на революционна истина-събитие (в разбиранията на Бадиу) и това е, което го прави толкова важна извънестетическа практика. Иначе казано, непреводимото за Аптър е това, което се противопоставя на разбирането и консумацията и то е, което се въплъщава даже не толкова в световната, а в една литература на сравнението, за която говори и Ребека Уолковиц и която – както стана дума – ще онагледим в третата част на книгата.

Както вече се спомена, при дефинирането на световната литература преводът наистина има изключително сериозно място. Ще прпомним отново само името на Дейвид Дамрош, който по наблюденията на Стефан Хелгесон[15] е утвърдителен в идентифицирането на циркулацията, превеждането и транскултурното сравнение като универсални фактори, позволяващи формирането на произведения на световната литература. Затова и думите на Дамрош, че текстът влиза в световната литература, като се разпространява в един по-широк свят отвъд езиковата и културната си точка на произход, всъщност маркират спецификите на световната литература.

Близък до вижданията на Аптър, макар и погледнати от по-друг ъгъл, е Лорънс Венути. В своя текст „Световната литература и преводознанието“[16] той също настоява, че световната литература не може да бъде концептуализирана отвъд превода. Все така според него, независимо кои исторически периоди и географски ширини визираме,  само един много малък кръг читатели са разбирали повече от един или два езика, затова и световната литература винаги се е състояла повече от преводи и по-малко – от оригинали. По тази причина именно преводът гарантира интернационалната рецепция на литературните текстове. В същото време обаче, важно е да имаме предвид как Венути мисли превода, защото въпреки че го вижда като маркер на световността, за него той е и своеобразна локализираща практика. За изследователя всеки превод е силно повлиян от ценности, вярвания, репрезентации, които са присъщи на приемащата култура. Преводът до голяма степен преобразува текста източник и в този смисъл всичко, което четем в превод, носи белега и на националната култура, в която той се е появил. Така, от една страна, се гарантира диалог, но, от друга, се ощетява разбирането за чуждото. За Венути този тип трансформации са неизбежни и те се появяват дори тогава, когато преводачът се опитва да остане стриктен по отношение на формалните и семантични съответствия, защото преводаческата интерпретация винаги е пристрастна, винаги непълна, тя е загубила някои от характеристиките на чуждия текст и най-вече – добронамерена е към това, което е разбираемо и интересно в приемащата култура. Погледнат така, преводът като че ли винаги отнема някаква доза световност от световната литература.

Говорейки за нея, Лорънс Венути следи и отношенията големи –  малки литератури, като подчертава, че големите литератури доминират и се превръщат в централни, защото техните традиции са добили културен престиж, докато малките остават периферни, тъй като те се конституират чрез сравнението. Затова и вторите виждат шанса си в превода. Чрез него те увеличават своите възможности, своите източници и внасят форми и практики,  които техните автори не са използвали до този момент. С други думи, за Венути влиянието е в традиционната посока – от големите към малките, независимо че някои от теоретиците на световната литература като Гаятри Спивак предпочитат да говорят за обратното влияние – на перифериите към голямата.

За Сюзан Баснет с днешна дата и сравнителното литературознание, и преводознанието могат да се разглеждат като самостоятелни дисциплини, или по-скоро методи за достигане до литературата, начини на четене, които са много полезни, макар че и Баснет не къса връзката между двете. Тя си дава сметка, че в началото на XXI век трудно може да бъде защитена тезата, че писането се случва във вакуум. Напротив, както отбелязва тя, то става в контекст и процесът на превод на текстове от една културна система в друга не е неутрален, невинен, не е прозрачна дейност. Преводът е силно натоварен, той е трансгресивна дейност, затова и политиките на превод и самият превод заслужават много повече внимание, отколкото е отдавано в миналото. Той е този, който е играл и играе фундаментална роля в културния обмен и през него има какво да научим и за изходната, и за получаващата култура, както и за литературите, принадлежащи към тези култури. Образно казано, по отношение на преводознанието компаративистиката е нещо като „дъщерно дружество“.

За Сюзан Баснет кризата в компаративистиката произлиза и от прекомерния прескриптивизъм, комбиниран със специфична методология, на които е разчитала. Те обаче не биха могли да са универсално приложими. В своя труд Comparative Literature. A Critical Introduction[17] Баснет е щедра на оценки за историята на компаративистиката, но скептична към състоянието й днес, което намира за променено. Една ера е отминала според нея и макар и да можем да зададем същия въпрос към компаративистиката в момента и да отговорим, както и преди се е отговаряло, че тя включва изучването на текстове, преминаващи през различни култури, интердисциплинарна е и се занимава с модели на свързване в литературите през времето и пространството, очевидно е, че днес има ясен консенсус по това, че границите лесно се преминават, разчита се на асоциации и връзки и ние не четем единичното произведение, а, както подчертава авторката, четем в едно отворено пространство на световната литература. Иначе казано, за Баснет сравнителното литературознание в съвремието ни съществува по неизбежност, то се подчинява на здравия разум и е улеснено от глобалния международен обмен на книги, пазарите и подкрепата на преводите.

Тя откровено заявява, че в известен смисъл старата компаративистика е мъртва поради това, че ХХ в. е дал множество доказателства за проблемността на мисленето в бинарни опозиции, на аисторичността като подход, както и на идеята за литературата като универсално цивилизационна сила. Затова и животът й днес е или като възпроизвеждане на западния модел в различни части по света – Китай, Индия (компаративистиката според много изследователи е дисциплина, дълбоко вкоренена като такава в незападните страни – Китай, Индия, Източна Европа, СССР), или в разширяването, както се спомена, на дисциплинарните й граници чрез джендър- и културните изследвания, както и чрез интеркултурния трансфер чрез превод. Така бъдещето на компаративистиката  според Баснет[18] все повече ще е в отхвърлянето на всякакви опити за дефиниране на предмета на изследването й и в съсредоточаването върху идеята за литературата, разбирана в най-широк смисъл и при признаване на неизбежната взаимосвързаност,  която идва от литературния и културния трансфер.

В български контекст проблемът за взаимозависимостта на световната литература от превода е въведен от Дария Карапеткова в изследването й „За превода“[19]. В него тя подчертава, че в началото на XXI век вече има солиден брой гласове в подкрепа на твърдението, че йерархията е преобърната и именно компаративистиката е тази, която черпи кислород от развитието на науката за превода. В книгата си, стъпвайки на наблюдения на теоретици на превода като Лорънс Венути или изследователи на световната литература като Дейвид Дамрош, Карапеткова коментира сложните трансформации на националното и регионалното в световно, осъществявани в превода, както и неизбежните деформации, които понякога той нанася, като не позволява да се откроят оригиналите. Изследователката не пропуска да види и обратната тенденция, когато появата в превод на един или друг от големите световни езици легитимира успеха и значимостта на произведения от групата на „малките”, но същевременно им позволява и да упражнят своето ревитализиращо въздействие върху канона.

 

[1] Djelal Kadir, Comparative Literature in an Age of terrorism – in Comparative Literature in an Age of Globalization. Ed. By Haun Saussy. The Johns Hopkins University Press, Baltimore, 2006.

 

[2] Статията е публикувана в Comparative Critical Studies, Volume 3, Issue 1-2, 2006.

[3] Позовавам се по статията на Grabam Huggan, The Trouble with World Literatue – in: Comparative Critical Studies, Volume 3, Issue 1-2, 2006.

 

[4] Статията е публикувана в Comparative Critical Studies, Volume 3, Issue 1-2, 2006.

[5] Пак там.

 

 

[6] Статията е публикувана в Comparative Critical Studies, Volume 3, Issue 1-2, 2006.

 

[7] Contested Gramars: Comparative Literature, Translation, and the Challenge of Locality – in: Comparative Critical Studies, Volume 3, Issue 1-2, 2006.

 

[8] George Steiner, What is Comparative Literature?, Clarendon Press, 1995 — an inaugural lecture before the University of Oxford, UK on October 11, 1994.

[9] J. Hillis Miller, “World Literature”: In the Age of Telecommunications – in World Literature Today, Vol. 74, No. 3 (Summer, 2000), pp. 559-561.

[10] Rebecca L. Walkowitz, Unimaginable Largeness: Kazuo Ishiguro, Translation, and the New World Literature –  http://english.rutgers.edu/images/documents/faculty/walkowitz-ja-2008b.pdf

[11] Rebecca L. Walkowitz, Comparison Literature – in: New Literary History, Volume 40, Number 3, Summer 2009, pp. 567-582.

[12] Sydney Review of Books, 13 August 2013.

[13] Emily Apter, The Translation Zone: A new comparative literature, Princeton University Press, 2006.

[14] Emily Apter, Against World Literature. On the Politics of Untranslatability. Verso, London, New York, 2013.

[15] Stefаn Helgesson, How Writing Becomes (World) Literature – in: Institutions of World Literature: Writing, Translation, Markets. Eds. Stefan Helgesson & Pieter Vermeulen. New York: Routledge, 2015.

 

 

[16]The Routledge Companion to World Literature, Edited by Theo D`haen, David Damrosch and Djelal Kadir, London and New York, 2012.

 

[17] Susan Bassnett, Comparative Literature. A Critical Introduction, Blackwell, Oxford, 1993.

[18]

Susan Bassnett,  Reflections on Comparative Literature in the Twenty-First Century – in: Comparative Critical Studies, Volume 3, Issue 1-2, 2006.

[19] Дария Карапеткова, „За превода“, изд. „Колибри“, С., 2016.