Американецът Филип Рот : Литературен гигант, който живя сред нас

По земята има много пишещи хора, които наричат себе си писатели. Но всяка нация има литературни гиганти, които единствени изпълват съдържанието на професията Писател. То е като любовта: има Любов, която ни помита и определя живота ни; има и много други видове любов, които са просто радост във всекидневието ни; има и такива, които ни отблъскват. Писателят, когото спонтанно наричаме титан или гигант, се извисява. Да спрем за миг и да съзерцаем тази важна дума: ИЗвисява се над събратята си по перо, но много по-важно – над живота, за да го обозре като орел, който вижда цялата земя под себе си, но наред с това съзира и най-малките подробности по нея.

Филип Рот (1933-2018) е един такъв писател, който не изпуска от очи големите теми, но ги разгръща откъм всекидневните им проявления у малките, негероичните хора. У Рот тези теми са ясно очертани в неговите 27 романа: Америка; идентичността на американските евреи; мъжката сексуалност; и страха от смъртта. И това са класически по структура романи, в които авторът или създава свое алтер его – Нейтан Зукърман и Дейвид Кепеш – който разказва сюжета, или използва класическия похват сюжетът да представлява житейската драма на един измислен главен герой. “Литературата не е морален конкурс за красота.” – казва Рот през 1984 в голямо интервю за Парис Ривю. – “Нейната сила произтича от авторитета и смелостта, с които е постигнато превъплъщението на характерите; доверието, което [литературата] предизвиква, е от първостепенно значение.”

За да предизвика доверие обаче, романистът трябва да познава до дъно героите си, техния социален контекст и причините за техните прояви. Роден и израснал в еврейската общност на Нюарк, Ню Джързи, Рот познава до дъно евреите – всички те скорошни пришълци в Америка – и себе си. Но ако не беше оформен и обсебен от Америка, от нейната история и социология и специално от яростния антисемитизъм в Америка между 1945 и 1980, за да се спасят от когото евреите се самоизолират като общност, той щеше да остане един провинциален автор. Тази обсебеност, разбира се, се дължи на двете личностни качества, които характеризират всеки голям писател: необичайно висок интелект и свръхчувствителност към света извън неговото его. “Ако не съм Американец, аз съм нищо”, отговаря Рот на онези, които го редуцират до писател-евреин.

В размера на неговия интелект се уверих, докато проучвах архивите на Писателската програма в Университета в Айова, където Рот е преподавал творческо писане през 1960 и 1961, поканен от Пол Енгъл, създателя на Програмата и тогава все още нейн директор. Рот е едва 27-годишен, когато пристига в Айова Сити. Това е началото на двете професии, които той ще практикува през живота си: писател и преподавател. Айова Сити е мястото, където се развива действието на първия негов роман “Пускане”, публикуван от Рандъм Хауз през 1962. След Университета в Айова, Рот преподава в Принстън (1962-64), СУНИ Стони Бруук (1966-67) и Университета в Пенсилвания (1967-70). През 1988 е удостоен със званието Почетен професор в КЮНИ Хънтър Колидж, Ню Йорк.

Друга мярка за интелект са интервютата, където наблюдателността, синтетичната сила и отстранеността от тъканта на прозата позволяват на писателя да очертае своя специфичен морален и професионален терен. В тях проличава какво е съотношението между двете съставки на амалгамата автор – личност и талант. Филип Рот публикува последния си роман, “Отмъщение”, през 2010. Една година по-късно той обяви, че престава да пише, със станалата нарицателна фраза “борбата с писането е приключена.” В интервю за най-големия шведски вестник Свенска Дагбладет през 2013, Рот дава подробно тълкуване на тази фраза: “Всеки има трудна работа. Всяка истинска работа е трудна. Моята работа също се оказа невъзможн[о трудна]. Сутрин след сутрин цели 50 години. Всяка следваща страница ме посрещаше беззащитен и неподготвен. Писането за мен беше подвиг на самосъхранението. Ако не пишех, щях да умра. Така че писах. Инатът, не талантът, ми спаси живота. Имах освен това късмет, че щастието не ме интересуваше и не изпитвах състрадание към себе си. Макар че нямах представа защо такава задача се е паднала на мен. Навярно писането ме спаси от някоя още по-грозна заплаха. И сега? Сега съм като птичка излетяла от клетката вместо, обратно на прочутия ребус на Кафка, птица, която си търси клетка. Изчезна тръпката от ужаса да живея в клетка. И е голямо облекчение, нещо близко до някакво сюблимно преживяване, да няма за какво да се притеснявам освен за смъртта.”

Труд, а не ваканция. Мъка, а не щастие. Задължение, а не избор. Това говори за личност, измъчвана от съмнения и страхове, но с достатъчно силен ум и твърд характер, за да намери смисъл в таланта си да борави с думите и да създава литературни превъплъщения на личности от реалния живот. Любимата дума на Рот, когато говори за своите романи е impersonation (буквално персонифициране). Но както самият той казва в цитираното интервю: “характерът е съдба, но все пак всичко е въпрос на случайност”. Две решителни случайности са преломни за писателското поприще на Филип Рот.

Първата е критиката на консервативните нюйоркски равини, предизвикана от първия сборник разкази на Рот, “Сбогом, Колъмбъс” (1959), че младият писател изобразява изкривено еврейството в Америка. Тези нападки от началото на 1960-те дотолкова са възмутили Рот, че по негово признание е бил на път да се откаже да пише за евреи. Но скоро след това е решил обратното: да бъде верен на себе си и да продължи да пише за онова, което познава най-добре и което смята за най-важно в Америка.

Масовият успех на “Синдромът Портной”, публикуван през 1969 и филмиран през 1972, е втората случайност. Тази книга, в която, както казва един критик, има повече мастурбации на печатна страница от всяка друга, прави Филип Рот популярен в цяла Америка и по света.

Но истински големите си романи, деветте романа Зукърман, между които е и Американската трилогия (“Американски пасторал”, “Ожених се за комунистка” и “Човешкото петно”), той пише между 50-та и 65-та си годишнина. С тях Рот се утвърждава като един от големите “бели” писатели, пресъздали в литературен вид Америка на 20 век, редом със Сол Белоу, Норман Мейлър и Джон Ъпдайк. Ето как Рот вижда себе си сред тази група: “Ъпдайк и Белоу държа[ха] своите фенери в открития свят, разкрива[ха] света, какъвто е сега. С моя фенер аз осветява[х] дупката, която предварително бях изкопал.” В тази метафора се съдържа сатиричният талант на Филип Рот. Неговите романи са трагедии, в които преобладава смехът. Трагичното е представено по комичен начин. Мъжът, изпълнен със страхове за импотентност и смърт, ни става симпатичен, защото е осмян. Той, обикновеният мъж (“Everyman”, 2006) става за мезе на автора, а оттам – и на читателите.

От “големите бели” писатели само Рот обаче има издадени “Събрани Съчинения на Филип Рот” в престижната серия Американската Библиотека (Library of America Collected Works), каквито имат Фланъри О’Конър, Карсън Маккалърс, Реймънд Карвър и други американски класици.

На български са излезли осем от романите на Филип Рот, седем от издателство “Колибри” (от тях само “Американски пасторал” и “Призракът излиза” са Зукърманови) и един, “Човешкото петно”, от издатество “Алтера”.  Затова на българската публика ще остане непонятно защо, наред с високото признание, което всички дават на Филип Рот посмъртно, неизбежно се споменава и за неговото misogyny, което на български се превежда като женомразство, въпреки че най-точният му смисъл е (мъжки) предразсъдъци спрямо жените. Критиците твърдят, че в своята обсесия с мъжката идентичност, мъжката слабост и страхове, мъжката сексуалност и мъжкия страх от смъртта, Рот е пропуснал да създаде запомнящи се женски образи. Нещо повече, някои жени-писателки дори твърдят, че той не е познавал добре жените и че женските му образи само служат да изобразят по-добре щенията и неосъществените амбиции на мъжете.

В биографията на писателя присъстват две съпруги. Едната, Маргарет Уилиямс, се появява в живота му разведена с две деца и го принуждава към брак под фалшивия претекст, че е забременяла. С нея той се разделя след 4 години, през 1963. С втората, английската актриса Клер Блум, той заживява през 1976, сключва брак през 1990 и се развежда четири години по-късно. Рот описва първата си съпруга в ранния си роман “Когато беше добра” и й дава унищожителна характеристика в един от биографичните си романи през 1970-те. Обратно, Клер Блум изобразява Рот като чудовище в биографичната си книга, излязла през 1996.

Каквато и да е причината за вторичното присъствие на женски характери в романите на Рот, петното мизогиния ще остане в оценката за него като човек и писател, независимо дали е справедлива или не. Това е и най-вероятната причина Шведската академия да отминава няколко години поред кандидатурата му за Нобеловата награда. Иронията е, че през 2018 самата академия беше разтърсена от сексистки скандал. Приживе Рот, в отговор на интервюиращ, нарича обвиненията в женомразство форма на социален контрол. И добавя: “Това, че моите зложелатели са решили, че съм писател, какъвто всъщност не съм, е комичното в моята съдба.”

В България от ранга на Филип Рот са двама писатели: Владимир Зарев и Милен Русков. И двамата са “бели”, т. е., от етническото мнозинство. И двамата пресъздават литературно България от 19 и 20 век. И двамата пишат големи, класически по форма романи. Но докато Зарев е като Белоу и Ъпдайк – с поглед навън, към доброто в националния характер, и го претворява с някакъв епически оптимизъм – Русков е досущ като Рот: влюбен в трагикомичното, той копае дупки в историята, за да ги освети и да покаже противоречивата природа на пресметливия, оцеляващ и нехаещ за останалия свят български мъж, който предпочита да философства вместо да действа.

 

Планес дел Реи, Каталуния, май 2018

 

Avatar

Златко Ангелов

Златко Ангелов (1946) е български писател, който живее в Планес дел Рей, Испания.