Анна Кръстева: Българският патриот 2.0

 

“Разводи, разделения, скандали – публичният образ на националистическите партии е в гамата на смешното и несериозното, а съвсем сериозно е нарастващото влиянието на националистическия дискурс – от маргинален към централен и от централен към хегемонен. Два парадокса на този фон. Първият е изумителната устойчивост на символната картография на политическия национализъм, която преминава от първото поколение националистически партии като, “Атака”, към новото поколение, като “Възраждане”. Тя е структурирана около три полюса: идентитаризъм, постсекуларизъм, етатизъм. На първия се разгръща политиката на страха и се конструрират многобройни врагове, на втория – национализмът интимно се обвързва с религията в духа на “Православната солидарност”; на третия – политиката на суверенитет, която противопоставя национализма на неоколониализма”. Публикуваме доклада на проф. Анна Кръстева, изнесен на конференцията “Политика срещу омразата. Картография на фашизоидните движения в Европа и България”.

 

Три цитата ни въвеждат директно в колоритните дискурси на и за българския патриотизъм.
“Твърде толерантен съм: не харесвам хейтъри, тролове, вегани, джендъри и прочее гад. Не харесвам Истанбулската конвенция, не харесвам гей паради…” – обяснява своето верую новоизбраният евродепутат Андрей Слабаков.

“Не, не преувеличавам, не си измислям, клоаките на соросоидната пропаганда – DW, “Медиапул”, Club Z – обявиха война на носията. Сериозно.” Така сериозно ни предупреждава старият и нов евродепутат Ангел Джамбазки.

ВМРО олицетворява българския патриотизъм – скромно констатира неговият лидер Красимир Каракачанов, очевидно реферирайки се на триадата в кампанията на Джамбазки: традиционализъм – християнски ценности – патриотизъм.

Тези три цитата ни въвеждат в три въпроса:

– Чий е българският патриотизъм?

– Как да облечем тялото на нацията?

– Как е възможно политическото чудо колкото повече се разпадаш, толкова по-мощен ставаш?

Първият въпрос отправя към символните битки за патриотизма, вторият – към политиките на (не)видимост на националната идентичност, последният – към парадокса на политическия национализъм.

Кога се развя националното знаме,
или символните битки за патриотизма

Могат да се разграничат два етапа в новата ни демократична история, всеки със своя отличителен хегемонен дискурс. През първия етап доминиращият дискурс се структурираше около две ключови понятия: демокрация и либерализъм – библията на демократичния преход.

Кога се развя националното знаме? Кога патриотизмът застана в центъра на политическото говорене и България стана родина, идентичност, гордост? Когато изчезнаха синьото и червеното знаме, пита и отговаря проф. Александър Кьосев. Когато градусът на нажеженото цяло десетилетие противопоставяне антикомуникъм – комунизъм започна да спада, беше потърсен друг нажежаващ дискурс. В настоящия период на хегемония на патриотичната тема бих разграничилила два нейни автора/говорителя – националистичен и либерален. Ще скицирам пет различни либерални прочита на публичия дискурс за патриотизма – критичен, европеистичен, просветителски, ироничен, граждански.

“Аз се чувствам патриот, но не по този начин” – проф. Кьосев заявява и своя патриотизъм, и своя отпор на националистичното му присвоявяване. Националистите нападат “либерастите”, докато патриотизмът се формира и развива през 19 в. като либерален – за свободи и права на гражданите, както и за антифеодална нация, която да ги защитава. Вторият парадокс е за заветите на Левски – забравени в името на Левски. Абсурд. Третият парадокс е в непоносимостта от изкривени публични идентичности, които агресивно се вменяват: хора като него са натикани в ъгъла и биват наричани “безродници”, а интелектуалецът цял живот се е занимавал с българската култура. Личната фрустрация от посегателството върху собствения му патриотизъм Кьосев сублимира в критична кауза: “Протестирам срещу обезкултуряването на българския патриотизъм”.

Европеистичният либерален прочит най-ярко е формулиран от ценностния консерватор Калин Янакиев в статията с провокативнто заглавие: “Здрав патриотизъм срещу ‘безроден’ космполитизъм ли?” Поводът е инициатива на министерството на образованието за възпитание против националния нихилизъм и в духа на патриотизма и националната гордост. Авторът реторично пита в кои европейски страни националният нихилизъм е размил националната идентичност и описва французи, германци, холандци през призмата на националното достойнство. Ако то е толкова уверено и силно, то е, защото европейските народи са изградили общество “състоятелно, законоустроено и културно, а не войнствено съжителство на политически, социални, икономически и други ‘племена’”. Философът се обръща с призив към ‘ултрапатриотите’ и ‘нови консерватори’ да не ни лъжат, че в онези общества цари морална забрава и национален нихилизъм, да не зомбират децата ни с либералофобия и да градят чувство за национална гордост не с ‘шум край Босфора’, а като направят обществото ни европейско.”

В текст с колоритното заглавие “Убряяя, дебряяя, те това е патриотизъм, те това е култура” Николай Слатински разгръща конструктивно-просветителско разбиране: патриотизъм днес е да работим за съвременна, нормална, демократична, развита България на модерните информационни технологии. България, от която “младите не мигрират навън, а старите не мигрират вътре в себе си.”

В “Особености на българския патриотизъм” Албена Бъчварова пресъздава портрета на българския патриот като уникално творение, венец на природата, чудо на чудесата: чел е малко, но знае всичко, държи на паметници и крепости, дори да не различава Борис I от Калоян, обича масовите кръщенета – този нов хит, и счита, че само родоотстъпници могат да намерят прилика със сватбите на Мун… Ироничен прочит на българския патриот.

“Що е патриотизъм?” разсъждава Славена на своя блог. Често си задава този въпрос на национален празник и й е трудно да си отговори. Спомня си Джордж Бърнард Шоу: патриотизъм е вярата, че твоята страна е по-велика, защото ти си роден в нея. Все едно, продължава тази нишка блогърката, географската ширина на месторождението да те прави по-добър, по-умен, по-способен. Тя добавя и допълнителен аргумент: не вижда рационална причина в 21 в. да се гордееш с минало и природа, сякаш другаде няма дървета. Класифицирам този малък текст от социалните мрежи като граждански прочит.

Как да облечем тялото на нацията?

Въпросът е толкова фундаментален, че отново произвежда два ярко противоположни полюса. Евродепутат формулира първия ентусиазирано-афективен полюс: “Каним всички искрени патриоти заедно да се хванем на хорото, защото то е българска традиция, родолюбие, връзка с бащиното огнище”. Хорото в духа на бащиното огнище е илюстрирано със снимка на девойки с народни носии.

 

И лидерът на БСП в носия

© Фейсбук на Корнелия Нинова

И лидерът на БСП в носия

“Ако в гардероба си не държиш поне една носия, не си никакъв родолюбец, а вероятно си направо предател”, иронично заявява демистфициращата позиция на втория полюс Албена Бъчварова и пояснява: сдобиването и носенето на национална униформа е нов тест за принадлежност.

Политиката на визуализация на националното тяло е ключова за национализма. Униформи на млади националисти, народни носии на девойки на хоро, на политици на събор, на яки мъже в ледените води за кръста на Богоявление – тялото на нацията е естетизирано, еротизирано, афектирано и афектиращо.

Либералната насмешливост към носиите като одеждата на националното тяло се връща като бумеранг и затова либералите биват заклеймени като безродни, без колективно тяло или с перверзно идеолого-извратено тяло – “либерасти”. Умножаваните прояви на визуализиране на националното тяло възвестяват значението на символната политика: хегемонният националистически дискурс е израз и катализатор на прехода от политика на интереси и идеологии към политика на идентичности.

Политическото чудо на национализма –
колкото повече се разпадат, толкова по-силни стават

Разводи, разделения, скандали – публичният образ на националистическите партии е в гамата на смешното и несериозното, а съвсем сериозно е нарастващото влиянието на националистическия дискурс – от маргинален към централен и от централен към хегемонен. Два парадокса на този фон. Първият е изумителната устойчивост на символната картография на политическия национализъм, която преминава от първото поколение националистически партии като “Атака” към новото поколение като “Възраждане”. Тя е структурирана около три полюса: идентитаризъм, постсекуларизъм, етатизъм. На първия се разгръща политиката на страха и се конструрират многобройни врагове, на втория – национализмът интимно се обвързва с религията в духа на “Православната солидарност”; на третия – политиката на суверенитет, която противопоставя национализма на неоколониализма.

Вторият парадокс е по-същественият: все по-пълна хегемония на националистическия дискурс, който превзема крепост след крепост: Истанбулската конвенция, Пакта за миграция, Стратегията за детето…

Нейл Гейнман има един хубав израз: “Той е тук, за да буди възхищение; той е тук, за да остане”. Българският национализъм е тук, за да бъде възхваляван или иронизиран; той е тук и ще остане.

Avatar

Анна Кръстева

Анна Кръстева e доктор хонорис кауза на Университета Лил 3, Франция, преподавател в Департамента по политически науки на НБУ, създател и ръководител на Центъра за миграционни изследвания, блогър. ‘Гневните граждани’, новите на мобилизации, улицата и дигиталната улица са централна ос в изследванията й. На другия полюс са популистките и екстремистки партии. Миграция и мобилност между политики и идентичности са старата й любов. Преподава и защитава човешки права. Сред последните ѝ книги са „Еластичен (пост)секуларизъм“, “Дигиталният гражданин“, „От миграция към мобилност: политики и пътища“.