Забранените травми: Антисемитизъм, антиосманизъм и българската национална идентичност: 2

 2. Антиосманизъм

„Аз съм сред тези, които покрай работата си с изворите смятат, че ние, българите, не сме носители на някаква специфична толерантност.“

Кета Мирчева[1]

Преди няколко години една книга мина потайно през българската публичнос,т но предизвика бурни вълнения в покоите на държавно-властната академичност, позната още като патриотичен establishment. Става въпрос за „Смърт и изгнание[2]“ на Джъстин Маккарти.  Книгата е забелязана с обширна публикация в издание на БХК, препечатано после от Златко Енев. Велислава Дърева и телевизия СКАТ атакуват, атакуван е авторът на предговора. Всичко е както може (защо?) да се очаква.

Години по-късно Едуард Лутвак[3] е преведен в „Култура“ с възраженето си срещу юридическите опити да се уточни използването на понятието и явлението „геноцид“. Един от косвените обекти на критиката му е Джъстин Маккарти, както и президентът Обама, който използва понятието „голямата катастрофа“, когато говори за страданията на арменските поданици на османската империя в началото на 20-ти век.  Целта (и) на Лутвак изглежда не е преодоляване на страданието, а атака срещу „Турция на Ердоган“. Значи отново имаме работа с употреба на страдание за политическа цел, несвързана със самото страдание. Тоест – със злоупотреба.

За какво става въпрос

Джъстин Маккарти изследва не народни песни (което е важно) или поезия (което също е важно). Нарича книгата си просто „студия за мюсюлманската смъртност и миграция“. Той е демограф. С числа открива, че през 19-20 век е изчезнала една четвърт от мюсюлманското население на Османската империя:

„В периода между 1821 и 1922 година над пет милиона мюсюлмани са насилствено изведени от техните зами. Пет и половина милиона мюсюлмани умират – мнозина избити във войни, други измрели от глад и болести като бежанци“

Учуден, че историята (а тя се пише от хора) може да скрие толкова много жертви, Маккарти изготвя забележителна книга, съсипващо аргументирана, с източници, които са познати и достъпни за всеки, дори и „патриотично“ настроен историк и, която е, за мен, обезоръжаващо етична:

„Това е историята на мюсюлманското страдание, но не защото само мюсюлманите са страдали, а защото е необходим коректив на традиционното, едностранчиво отразяване на историята на турското и мюсюлманско население в региона. … Независимо от иторическата значимост на мюсюлманските жертви, хрониките не ги отразяват. Историческите книги и разкази говорят за изтреблението на българи, арменци и гърци, но никога за съпътстващото ги унищожение на турци. Изгнанието и смъртта на мюсюлманите си остават непознати за поколенията.“

Логично е да предполижим, всъщност и етично да предположим, че след близо пет века съществуване Османската империя е населена и с мюсюлмани, освен с българи, гърци, сърби, евреи, арменци и др. Логично и етично е да предположим, че при атакуването на империята от изток, от запад, север и юг и последвалото нейно „свиване“ до границите на съвременна Турция, немалко мюсюлмани са ставали чужденци, по силата на националистическата етика и държавно устройство. Логично е да си помислим, че това не е носело щастие и спокойно развитие на точно тези хора. Логично е да очакваме прогонване, изземане на имоти, липса на защита от всякакви посегателства от страна на новите управници и т.н. Логично и етично е, но зависи кой го мисли.

Ако вземем пак да се замислим, ще можем да си помислим, че арменските страдания в края на този кървав век (1821-1922) може би са свързани с десетилетията прогонване и тормоз на предците на същите тези Енвер Паша, Талият Паша и Джемал Паша, които се припомнят от Лутвак като лично отворни представители на висшето държавно управление за арменските страдания. Това може и да изглежда като предаване на травмата през поколенията, но националистическата, по детски жестока и алчна за власт, държавност и нейния establishment не се интересува от такива детайли.

Българската горчива чаша (ако има кой да я изпие)

„След края на въстанието[4] броят на жертвите, дадени от българските християни, е между 3000 и 12 000, както и над 1000 български мюсюлмани са убити. Успехът на българските въстаници се отлага, но османските грешки и злодейства в съчетание с дописките в европейската преса създават предпоставки за окончателния разгром на Османска Турция и за обявяване на независима българска държава.“

Започва войната, в която на мюсюлманското население не е спестено нищо (както любимото на националистическата историография в стил „Козият рог“ и „Време разделно“, така и динковски извращения, грабежи, прогонвания, групови екзекуции и др.) Всичко това е извършвано от „обикновени“ български селяни и мутреещи казаци под извънредната защита и всъщност –планиране и политика от страна на Руската редовна армия. След края на на Руско-турската война от 1877-1878 и периода след нея до 1879 г.

„приблизително 260 000 български мюсюлмани са убити или умират от глад и болести, глад и студ – резултат от отношението на руснаци и българи към тях. До 1879 година 17% от мюсюлманите в България умират, 34% стават трайни бежанци. По един или друг начин над половината мюсюлмани напускат България.“

Евреите също не са особено пощадени, но това е и отделна тема. Общото мнение на наблюдателите от онова време е, че страданията на мюсюлманите в България са по-тежки от тези на мюсюлманите в раойните, атакувани от Сърбия. Новата българска държава по динковски мутрее спрямо новите си граждани. От дипломатически доклади от онова време става ясно, че

„В окупирана България, а по-късно както в България така и в Източна Румелия, законът е в ръцете на българската полиция и българските трибунали и нито на едното, нито на другото място има турско присъствие. Съдилищата и полицията се оказват ефективен агент на държавата, чиято единствена цел е да гарантира, че българските турци ще напуснат страната. Така турците са обречени да не получат помощ и подкрепа от държавата и нейните органи, които теоретически би следвало да ги защитават. В градовете българската полиция е била известна с набезите си срещу турци. Селската полиция пък плячкосвала турските села, убивала гражданите им и изнасилвала турските жени. Спасение нямало от този терор. Когато жителите на Йеникьой (Ново село) били нападнати и избити, а селото било ограбено, двама турски мъже успели да избягат и докладвали случай в полицията, след което били хвърлени в затвора.“

Едмънд Калвърт[5], видял и чул доста, пише:

„Резултатът пред света сега е такъв и се надявам, че аз – човекът, който, никога не е закъснявал да разобличава турското беззаконие по вилаетите – ще прозвуча убедително, когато заявявам че, злото, което очевидно преобладава, сега е далеч и несравнимо по-разпространено, грубо и варварско, отколкото при нормалния турски режим, който сам по себе си трудно може да бъде сравнен с друг подобен.“

Вероятно в следствие на това последващите балкански кръвопролития се разглеждат от твърде много хора като балканска норма, вместо като балканска трагедия. Мартин Вълков[6] е един, изглежда, самотен глас сред новото поколение български историци, които са готови да поставят под съмнение етиката на патриотичния възторг и злото на национализма:

„Балканските войни са съпътствани от масови убийства, опожаряване на села и градове, принудителна асимилация и огромни бежански вълни. Те водят и до истинска пропагандна война между балканските държави, в която всеки се стреми да оневини себе си и да обвини противника.“

Национализъм

Може ли да се окаже, че национализмът е път към морална и физическа разруха на хората и техните общности? Може, но това зависи от хората, които задават тона на мисленето по въпроса. В България, и не само, авторитети по въпроса за национализма са автори като Ърнест Гелнер и Бенедикт Андерсън. И двамата издават книгите си върху национализма през 1983 г. И двете са скучни. И ненужни според мен. За да разбера, че са скучни, трябваше да прочета една книга за национализма, публикувана още през 1960 г. от един връстник и колега на Гелнер в LSE на име Ели Кедури. По произход е иракски евреин.

Кедури започва своето мислене върху национализма, като за отправна точка взема катаклизма на Френската революция от 1789 г. Моралните крушения на революцията, нещастията, до които е довела в отговор на други несправедливости, са основата на позицията на Кедури към национализма.

„Няма нищо, което толкова много да прилича на добродетел, както голямото престъпление“, припомня Кедури думите на едно момче, отнело животи и загубило своя в месомелачката на събитията. Става въпрос за Луи дьо Сен-Жюст. Работил е заедно с Робеспиер в революционния Комитет за обществена сигурност. Наричали са го „Ангелът на смъртта“.  Обезглавен е заедно с него на 28 юли 1794 г.

Дали наистина големите престъпления са единственият начин, за да се постигне справедливост, се пита Кедури. Има нещо ужасно в свещената любов към отечеството, тя е така изключваща, че е готова да пожертва всичко в името на публичния интерес, без милост, без страх, без уважение към човешкостта. Това, което води до общо благо за всички, е винаги с цената на ужасни постъпки. Кедури търси и открива корените на тази смущаваща поносимост към насилието в интелектуалните апостоли на немското Просвещение като Имануел Кант, Йохан Фихте, Йохан Хердер.

Автономният индивид е идеалът на Кант и Фихте. Този индивид ще постига своята свобода само чрез пълното си сливане в групата на нацията, организирана от апарата на държавата, която регулира живота на своите граждани. Автономният човек е строг, бекомпромисен активист, вечно неспокойна душа. Политика в този стил е политика на постоянната борба. Една от важните борби е тази с природните му наклонности[7]. Оттук следват идеята за прогреса на „града“ над „селото“, на „образования“ над „неукия“, на „култивираното“ пред „дивото“. Борбата… е борба – насилие, не игра. По този начин моралността е отделена от природата и историята. Историята е постоянна борба. Само чрез борба, чрез война, нациите се разширяват и цивилизациите – усъвършенстват, а човек ще постига живота на разума. Фихте приема войната за прогресивна, нормална, дори желан принцип на историята. Война, чиято цел не е играта, а подчинението. В този план „чистият“ национален език е инструмент на тези процеси на постигане на власт, за приобщаване и властване едновременно. Кедури прокарва вързка между езика като инструмент на държавната репресивна власт и традицията на философско-политически тестове на най-отявлените диктатори на 20-век в лицето на Ленин, Хитлер, Сталин и подобни.

Поради тези и други причини философията на Просвещението пропуска да отчете и да проблематизира въпроса за злото в света. Макар и отхвърлило  християнството и доктрината за Сътворението, Просвещението не успява да заеме етична позиция срямо злото. По-скоро, в процеса, в който човекът се отърсва от предразсъдъци и суеверия, когато става по-цивилизован и по-удовлетворен, злото става необходимо в прехода от варварство към цивилизация, от незнание към знание. Този преход се извършва само с борба, насилие, катаклизъм. В тези условия национализмът става политика на младите, на една своеобразна педокрация, в опит да постигне непрекъсното търсене и преседване на абсолютния идеал. Геронтокрацията трябва да бъде отхвърлена и това също допринася до националистическата толерантност към насилието. Националистическият репресивен проект търси не външното подчинение на деспотите от стария, имперски тип. То търси и постига, чрез модерните техники на бюрократичен контрол и масови комуникации, вътрешно подчинение, подчинението на убедения поданик. Към техниките на национализма Кедури добява и интелектуалната дезориентация, постигана чрез масовото инструктиране в публичното образование. Активното разрушаване на семейството и малката традиционна общност допълнително води до атомизирано общество, което ще търси в национализма заместител на стария ред, загубен[8] невъзвратимо.

През 1983 г., години по-късно, Гелнер също пише за национализма. Разглежда отношенията на индустриалното срещу аграрното общество, за разликите между когнитивен и икономически растеж, за разделението на труда и връзката на национализма с индустриализацията. Гелнер дели културите на диви и култивирани. Вторите произхождат от първите, но имат богато разнообразие, сложност, грамотност, език, цивилизация, специфични институции и специфичен персонал за тези задачи. Гелнер е сред хората, които дават първите си мнения за текста на Кедури, но но-късно в своята книга споменава съвсем бегло за него – основно за да възрази, без явно да отхвърли позицията на своя колега. Кедури и Гелнер са връстници. И двамата работят в LSE за известно време.

Кедури пише за национализма още през 1960 – на 34 години. Гелнер пише за национализма цели 23 години по-късно. След като прочетох книгата на Гелнер и я сравних с полузабравения Кедури, смятам, че Гелнер дължи славата си на политически, отколкото на интелектуални приноси. Смятам, че той е промотиран от антитоталитарната интелектуална и политическа вълна на 90-те, и че недостатъците на мисленето му, вероятно, отразяват предубежденията на пост-комунистическия триумф на либерализма, такъв, какъвто той се виждаше тогава – този на Татчър и Рейгън. Години по-късно се оказа друго.

Бенедикт Андерсън[9] разглежда виртуалния, въобразения обект, наречен нация, и ролята на средствата за постигане на идентичност – визуални изображения, история, образование, език в контекста на монархическите елити и техните пост-имперски проекти. Езикът му е описателен, неполемичен, бих казал стерилен. Скучен. Но не е ли Андерсън едно от водещите имена в хуманитаристиката, която се опитва да мисли национализма? Вероятно и Гелнер, и Андерсън са част от опиянението, обзело Европа и света след 1990 г., и което се отрезвява вече 25 години след това. Андерсън, който също пише през 1983, според мен бележи следваща стъпка в упадъка на политологическата мисъл да бъде и етическа и да заяви национализма като трагично човешко явление.

Гелнер и Андерсън са преведени на български, Кедури – не е. Вероятно не е много популярен и извън страната ни; и според мен това се дължи на непопулярността на моралната гледна точка към национализма. Когато тя липсва, ще продължат изкушенията за победителите да създават скучни и морално лъжливи политологии и антропологии.

За хора, израснали с Гелнер и Андерсън, Джъстин Маккарти е неразираем и плашещ. Няма как да наречем българската историческа, антропологична, социологическа и прочее хуманитарна традиция друга, освен некритична към национализма или откровенно националистична.

Антиосманизмът ни, пък, ще е едно от неговите най-популярни лица.

Ако има други мнения, ще бъде чудесно да открием доказателства. Дотогава Джъстин Маккарти ще е почти апокрифен. Както и справедливостта.

 

[1]Кети Мирчева: Българският национализъм трябва да е по-саморефлективен. Интервю на Юлияна Методиева с Кети Мирчева за сп. „Маргиналия“, https://www.marginalia.bg/analizi/keti-mircheva-blgarskiyat-natsionalizm-tryabva-da-e-po-samoreflektiven/

[2] Маккарти, Джъстин. Смърт и изгнание. Етническо прочистване на османските мюсюлмани 1821-1922. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“. София, 2010.

[3] Лутвак, Едуард. Греховете на тримата паши. В-к „Култура”, бр. 23, 2015.

[4] Българкото (Априлско) въстание от 2-ри май (20 април) 1876 г.

[5]Британски вицеконсул във Филибе и консул в Едрине в писмо от 16 септември 1878 г. до Хенри Лиърд, генерален консул на на Великобритания.

[6]Вълков, Мартин. „Заповед за уничтожението на известни категории интелигентни лица“ от 1915 г. Либерален преглед, София, 2016 г. http://librev.com/index.php/prospects-bulgaria-publisher/2994-1915

[7] Тази идея се подема постоянно и достига своя връх при Зигмунд Фройд, който, по лични и политически причини избира да отрече възможността пациентите с невроза да са жертва на злоупотреба от страна на техните близки и изгражда психоаналитичната картина за човешкия ум по модел, аналогичен на изложения по-горе.

[8] Носталгичните и родолюбиви българки народни танци, са класически пример тук.

[9] Андерсън, Бенедикт. Въобразените общности. Размишления върху произхода и разпространението на национализма. „Критика и хуманизъм“, София, 1998.

Avatar

Румен Петров

Румен Петров е психиатър, психодинамичен психотeрапевт и асистент по групови отношения в НБУ. Защитил е докторантура в Университета на Западна Англия в Бристол, Великобритания. Научните му интереси са в областта на социалната травма, социалното възстановяване, развитие на общностите, местна демокрация и гражданско участие. Преподава социална работа.