Антоний Тодоров: Радикална или тоталитарна демокрация? (как новите консерватори предефинират демокрацията)

от -
1 705
Проф. Антоний Тодоров

Днес всички се кълнат в демокрацията, независимо дали я наричат либерална, консервативна, социална или национална. Всъщност това е и нейната историческа победа – вече почти никъде по света политически лидери не претендират да желаят друго, освен някакъв вид разбирана от тях демокрация. Въпросът обаче е, за каква демокрация става въпрос? Както и дали всяка разновидност на демокрацията е демократична? Последното изглежда дълбоко противоречиво – щом е демокрация, не може да не е демократична. Но не само в историята, а и днес, можем да наблюдаваме формално основани на демократичните процедури политически режими, които обаче по същество са антидемократични. Казано по-общо, въпросът отново е, как дефинираме демокрацията и защо това не е безобидно и отвежда към определено виждане за обществото и начините, по които искаме то да се (само)управлява.

Поставянето наново на такъв въпрос в среда на нова демокрация, каквато е българската, изглежда неочаквано и странно. Защото се предполага, че новите демокрации успяват да поддържат все още ентусиазма на промяната. На както и през 1989 г., днес отново имаме съвпадение да две паралелни ситуации – разочарованието от демократичния преход в ЦИЕ и новата консервативна вълна, заливаща голяма част от обществата, включително старите демокрации. Тази нова консервативна вълна е от една страна следствие от провала на икономическата идеология на неолиберализма (а и на радикалния капитализъм), от друга е резултат от започналото още с началото на американския неоконсерватизъм през 1980-те години „разчистване на сметките“ с идеологическия прелом от 1968 г. Както често се случва, „разчистването на сметките“ не засяга единствено и само крайностите на индивидуалисткия либерализъм, белязал движенията от 1968-ма, но и цялостно идеята за либерална демокрация, т.е. на демокрация, основана на гарантирането, зачитането и разширяването на различни свободи в обществото, демокрация, в която забраните са по-малко от свободите. Следователно имаме нова консервативна вълна (няма да я наричам неоконсервативна, за да не я бъркаме с 1980-те години), която поставя под въпрос установения след Втората световна война либерално-демократичен консенсус в обществата от западен тип, като заедно с това се съюзява с крайния национализъм или ако не го прави явно, се отнася подкрепящо или в най-добрия случай нехайно, към проявите на един истински пълзящ базов фашизъм[1].

Трудното съжителство на демокрация и неравенство

Ако се върнем към нашето модерно разбиране за демокрацията, нужно е да припомним, че това е един същностно инклузивен политически режим, основан на идеята за ценността на приноса на всеки гражданин. Античният модел на демокрация, на който често се позоваваме, е съществувал на принципа, че всички участват в упражняването на властта (не само във формирането на нейните инстанции, но именно в нейното всекидневно упражняване). Тази антична демокрация е използвала тегленето на жребий като инструмент за селекция на политическия персонал, но не за да се остави решението на Провидението, а за да се подчертае, че всеки гражданин е правоспособен и компетентен (затова е и все едно, чие име ще бъде изтеглено от урната). Освен това демокрацията е и политически режим на постоянен взаимен контрол и ограничения в упражняването на властта – създателите му са се грижили да не допуснат по никакъв начин безгранична или безконтролна власт, дори това да е властта на „народа“ или на неговото мнозинство. Именно фундаменталното равенство и защитата от всевластието са двата основни принципа на демокрацията, за разлика от всички други политически режими.

Втората особеност на античния демократичен модел е, а това е валидно изобщо за демокрацията, че това е политически режим, който не се основава на конкуренцията, а на солидарността. Именно защото е инклузивен, демократичният режим е и солидарен. Аристотел има една парадоксална идея, която някак подминаваме днес. Той казва: „смята се за демократично да се определят длъжностните лица чрез тегленето на жребий, а да се определят чрез избор – за олигархически принцип“ [2]. Изборите като инструмент в съвременните демокрация винаги са разделяли обществото на различни борещи се фракции – всъщност фракциите на елита. Конкуренцията между тези фракции винаги ни е изглеждала като нещо естествено за демокрациите. Всъщност, обаче, крайните форми на тази конкуренция никога не са били съвместими с демокрацията, защото вместо да интегрират обществото, го разделят на непримирими фракции, неспособни да изработят общо виждане за бъдещето, т.е. за съвместния живот.

Това прави и трудно, дори проблематично, адаптирането на либералната демокрация към принципите на капиталистическия пазар. С други думи адаптирането на един инклузивен политически режим с капиталистическия принцип на пазарната конкуренция, чиято цел е единствено печалбата. От друга страна демокрацията се основава на независимостта на гражданите, на автономността на частната сфера, което, обратно, напълно се съчетава с икономическа система, чийто принцип е независимостта на икономическите субекти. Следователно проблемът за адаптацията не е тази независимост, а принципът на конкуренцията, която елиминира конкурента. Затова успешните модерни демокрации повсеместно са наложили рамка на конкуренцията, като не позволява излизането й извън пазара. Последното се смята за опасно по отношение не само на демокрацията, но и на обществото изобщо. Още през 1944 г. Карл Полани предупреждава: „Нашата теза е, че идеята за саморегулиращ се пазар предполага очевидна утопия. Такава институция не би могла да съществува продължително без да унищожи човешкото и естественото съдържание на обществото; без  физически да унищожи човека и да превърне околната му среда в пустиня.“[3]

Демокрацията може да бъде само съревнование (concurrence английски или compétition на френски) на различията, както в спорта – целта е признание, или награда. Целта на конкуренцията е преразпределение на пазара, в крайна сметка – елиминиране на конкурента от пазара. Това не може да бъде приложимо в един либерален демократичен режим, който в крайна сметка е управление на различията, а не елиминиране на различията. Последното е присъщо на тоталитарните режими, които Якоб Талмон нарича „тоталитарни демокрации“, т.е. всевластие на унифициращото различията мнозинство.

Не е нова тезата, че капитализмът и демокрацията са две различни, паралелни, но автономни логики, чието съчетаване никога не е било лесно и безпроблемно. Демократичната страна на капитализма е в принципа на автономията на икономическите актьори, което им дава, особено ако се отнася до огромното мнозинство от гражданите, независимост по отношение на правителството, на централната власт. Тази гражданска автономия е основата на гражданското общество, автономната частна сфера, способна в развитите либерални демокрации да бъде противотежест на централизираната държава.

Новата консервативна вълна, колкото и критично да се отнася към културния либерализъм, квалифициран от много днешни консерватори като „културен марксизъм“, приема безкритично икономическата философия на неолиберализма. Всъщност това е естественото продължение на неоконсервативното възкресяване на идеята за „естествените неравенства“ и съпътстващата естествена конкуренция на пазара като всеобщ регулатор на обществата. Оттам и все по-видимата тясна връзка между новите консерватори и крайните националисти, мнозина от които не са били никога далече от класическата нацистка идея за „естествения подбор“ в обществата, където ще оцелява само най-приспособения, а всички, които било защото са в неравностойно положение, или са различни маргинални малцинства, изобщо „безпомощните“, „естествено“ ще отпадат.

Демокрацията като диктатура на мнозинството

Новата консервативна вълна преосмисля демокрация като власт на мнозинството, не просто, като всевластие на мнозинството, което е другата дума за диктатурата на мнозинството. Всъщност къде е проблемът – всяка демокрация е в крайна сметка власт на мнозинството, а не на малцинството. Така я дефинира още Аристотел. Само че сме забравили, че той използва и друг критерий при типологията на начина на управление, освен това, „кой управлява?“ (един, малцинството или мнозинството), то въвежда и критерия „в интерес на кого е управлението“ – на управляващите или на всички. Така властта на мнозинството, ако е в интерес на управляващото мнозинство, а не на всички, е несправедливо.

Алексис дьо Токвил, френски мислител от ХІХ век, пише някъде в книгата си „Демокрацията в Америка“ през 1835 г.[4] „Считам за безчестна и отвратителна максимата, че, що се отнася до управлението, мнозинството на един народ има право да прави всичко, обаче слагам волята на мнозинството в основата на всяка власт. В противоречие ли съм със самия себе си? Съществува един общ закон, изработен или най-малкото приет не само от мнозинството на един или друг народ, а от мнозинството на всичките хора. Този закон е справедливостта. Следователно, справедливостта е границата на правото на всеки народ.“ Казано с други думи – властта на мнозинството е в основата на всяка демокрация, но тази власт не трябва да е неограничена.

Част от новата консервативна вълна, например, е особено чувствителна към референдумите и плебисцитите, представяни като „пряка демокрация“. Тази чувствителност съпътства резервите към представителната либерална демокрация, основана на принципа на равните граждански и политически права. На пръв поглед тази две нагласи (пряката демокрация и резервите към либералната демокрация) изглеждат абсолютно противоположни. Но не е така.

Апелът към „пряка демокрация“ днес е пряко свързан с изключително добре развитите инструменти за манипулация на мненията и за въздействие върху общественото мнение. Скандалът с „Кеймбридж аналитика“ го демонстрира с пълна сила, а това е само върхът на айсберга. Освен това авторитарни управления, стоящи формално зад демократични фасади, като Турция, Русия, Унгария, успешно използват референдумите, за да поддържат авторитаризма с демократични форми. Референдумът за „Брекзит“ също показа основният проблем на този инструмент – допитването е в условия на слаба информираност за последиците и масовото разпространение на откровени лъжи за това, в едно общество, настръхнало срещу имигрантите.

Референдумите и плебисцитите от друга страна могат да бъдат използвани като успешен инструмент срещу либералната демокрация, защото позволяват ограничаването и маргинализирането на исканията на по-либералните среди в обществото, които винаги са били малцинство. Особено ако мнозинството, по-скоро умерено консервативно и плашещо се от резки промени в живота, е оставено на целенасочена пропаганда внушаваща страхове и рискове от различни посоки. Тогава т.нар. „пряка демокрация“ демонстрира безсилието на либералните среди и всесилието на новите консерватори, които намират допълнителни опори за разбиранията си.

Парадоксът е, че новите консерватори са всъщност елитисти и се отнасят крайно подозрително към широката публика, дори понякога се страхуват от автономните действия на „народа“ (когато, например, това се проявява в демонстрации в защита на Пирин), но от друга страна се възползват от широките днес възможности да си играят с масовите страхове и да се възползват от това. „Християнство и капитализъм“ са техните основни ценности, като това внушава, че всички са християни и всички могат да станат капиталисти, макар нито едното, нито другото да е така.

Перифразирайки Токвил бих казал, че всяка съвременна демокрация трябва да използва преките форми на участие на гражданите, но нито една демокрация не е възможна само с преки форми на участие. Въпросът е, какво разбираме под преки форми – ако става въпрос само за референдумите, това е крайно ограничително. Въпросът е как действително ако не всички, поне повечето граждани действително да участват в управлението, поне във вземането на важните решения, които определят живота им. Това, последното, е идеалът на една либерална и партиципативна демокрация, но е противоположно на предлаганата консервативна демокрация, основана на християнството и капитализма.

Привлекателността на либералната демокрация е най-вече в две насоки – тя зачита и защитава свободата на действие и автономията на частния живот и освен това се основава на ограничен консенсус в обществото, съгласие за спазването на демократичните принципи, сред които равноправието и уважението към различията. Демокрация, основана на един основен морален принцип, който изключва другите и се самообявява за задължителен (например едно консервативно християнско разбиране за семейството и обществото), се превръща в диктатура на мнозинството (ако приемем, че мнозинството споделя единодушно такъв принцип), както и в потискане на малцинствата. Следователно престава да бъде либерална демокрация, а клони към тоталитарна демокрация, другото име на тоталитаризма, прикрит зад демократични процедури.

Демокрация и антидемократични движения

Но може ли демокрацията да поеме всички различия? И как да бъдат поставени граници пред явления, които открито отхвърлят демократичните принципи? Въпросът е изключително сложен както теоретично, така и практически. Още от възникването на първите демократични форми се предполага, че плурализмът, различията, са в самата основа на демократичното управление. Най-малкото защото това управление се основава на принципа на участието на всички, а множеството по необходимост е разнообразно. Поне що се отнася да мненията и разбиранията за бъдещето. Но дори в античната демокрация имаме такъв институт като „остракирането“ – на малка плочка (остракон) всеки граждани е можел да напише името на друг гражданин, чието влияние смята за опасно в демократичния ред, за да бъде прогонен след преброяването на плочките за 10 години от полиса онзи, който е получил най-много „номинации“. Така са били прогонвани иначе герои на гръко-персийските войни, но чието влияние в обществото е застрашавало принципа на равното участие на всички в управлението. Разбира се и тогава с този метод са злоупотребявали, но с какво човешко изобретение не би могло да се злоупотреби?

Демокрациите са се съпротивлявали на налагането на един единствен принцип или едно единствено виждане в обществото като всеобщо, независимо дали изглежда преобладаващо или не, независимо дали неговият източник е иначе безспорен авторитет. Което не бива да ни кара да забравяме, че античното общество е било изключително забранително и ограничително по отношение на частния живот. Но нищо човешко не може да бъде съвършено. По-важното е, че демокрациите винаги са се предпазвали от унифициране на разбиранията.

Днешната либерална демокрация е под натиска на разрастваща се критика от много посоки. Тези критики обаче са различни и очертават противоположни политически проекти. От една страна е критиката на либералната демокрация като фасада на един произвеждащ непрекъснато дълбоки неравенства (икономически, културни, социални) капитализъм. Стоящата зад тази критика визия за бъдещето е искане за „повече демокрация“ (реална, радикална, по Шантал Муф[5]), основана на действителното участие на всички в управлението. Демокрация, която надхвърля конкуренцията между олигархичните елити и се превръща в едно действително самоуправление, което избягва „тиранията на мнозинството“, а се основава на солидарността. При това солидарност, разбирана не като благотворителност и „сиромахомилство“, както предпочитат да разбират това новите консерватори, а основана на принципа, че приносът на другия за общественото цяло е едновременно ценен и незаменим. Тази насока на критиката на либералната демокрация оспорва демократичността на капитализма и търси решения в друга социално-икономическа организация, основана не на конкуренцията и печалбата, а на „свободна асоциацията на производителите“ (Прудон[6]).

Другата критика на либералната демокрация е откровено антидемократична, макар да използва изключително умело демократичните форми и процедури, но най-вече демократичните свободи. Освен това тази критика се позовава на такива феномени на либералната демокрация, които можем да квалифицираме като „крайности на индивидуализма“. В историята на политическите идеологии сред трите основни идеологически конструкции на модерността – либерализма, консерватизма и социализма – последните две са успели да произведат идеологически крайности, за които продължаваме да говорим. Различните видове религиозен фундаментализъм, фашизмът и нацизмът, сталинизмът – това са само най-ярките феномени на такива идеологически крайности. Либерализмът дълго време изглеждаше предпазен от идеологически крайности, най-малкото защото един от основните му конституиращи принципи е толерантността.

Феноменът на неолиберализма, като икономическа философия на освободения от всякакви ограничения капиталистически пазар, беше първата форма на такава либерална крайност, макар и несподеляна от всички политически либерали. Втората крайност е оказа преобръщането на политическата коректност в политическа некоректност (по Умберто Еко[7]). Или превръщането на принципа на плурализма на мненията и разбиранията в принцип на моралния релативизъм, допускаш приемането на всяка една идея и разбиране като равнопоставени на всяка друга, а заедно с това и приемането, че всичко може да бъде универсално. Казано с други думи, става дума за така крайност, която позволява частни проекти да претендират за универсалност в името на зачитането на плурализма. Проблемът е дали определени частни избори (било то в културната, сексуалната, социалната сфери) могат да бъдат представяни като универсални, т.е. отнасящи се и засягащи всички. Това може да бъде разбирано и като либерален радикализъм, една философия, наричана понякога и либертарианство.[8]

Реакцията срещу такава „всепозволеност“ на либералния радикализъм дойде от различни среди, но най-вече послужи като добро оправдание за критика на либералната демокрация от страна на новите консерватори. Проповядването на неограничени сексуални свободи и представянето им като универсални, превръщането на политическата коректност от стратегия срещу словото на омразата в стратегия за налагане на новговор, прикриващ действителните социални конфликти, (Умберто Еко), отместването на центъра на дебата за социалните неравенства от социално-икономическата сфера предимно и приоритетно към социалнокултурната сфера, предизвика многобройни критични реакции. Сред тях най-гласовити се оказаха първо крайните националисти и неофашистите (които реагираха очаквано), но към техния критичен хор напоследък все по-видимо се откроява гласът на новите консерватори.

Новите консерватори започнаха да конвергират с неофашистите в критиката си към либералната демокрация, но все повече и в предлаганите от тях решения. Новите радикални проекти, представени като обновяване на демокрацията, предвиждат повсеместното въвеждане на плебисцитите като основна и изключителна форма на пряко управление на мнозинството. Целта е унифициране на различията чрез диктатура на мнозинството, но заедно с това развити механизми за контрол над мнозинството, за да приема винаги желаните решения. Моделът на такава разновидност на демокрацията можем да видим в Турция, Русия, дори Унгария. Сред новите радикални проекти се налага и практиката на „победителят взима всичко“ – легитимиране на диктатурата на контролираното мнозинство чрез демократичния принцип на властта на мнозинството. Някои критици на такива политически развития наричат това „канибалска демокрация“[9]. И най-сетне, една особеност в страните от Централна и Източна Европа, които продължават да се самоквалифицират като посткомунистически (т.е. бивши комунистически) държави, е налице удобното прикриване зад нестихващата борба с комунизма (или неговите останки). Един от видните дейци на старата „Солидарност“ в Полша и остър критик на консерваторите от „Право и справедливост“ Адам Михник в едно интервю нарича тази продължаваща неистова борба с комунизма вече четвърт век след края му „болшевишки антикомунизъм“[10].

В България последното се проявява в различни нюанси, но общото между тях е оправдаването на стари политически проекти и фигури, някои от които откровено антидемократични, расистки и антисемитски, като например генерал Христо Луков. Такова оправдание, че са били антикомунисти, не е безобидно и нанася огромни щети на демократичната общност, защото й пречи за идентифицира новите опасности, свързани с развитието на един „базов фашизъм“ (Умберто Еко).

Амалгамата от неофашизъм и нов радикален консерватизъм е днес основна заплаха да демократичния ред, не само в България, но и в Европа. Онова, което наричаме популизъм, се проявява не просто като заличаване на старите политически разделения и противопоставяния между леви и десни, но най-вече като всепозволеност на всякакво говорене, на всякакво политически действие, на всеки мислим радикализъм. Сближаването на новия консерватизъм и неофашизма се възползва от популистката вълна, усилва я, успешно се бори за политическа хегемония сред популистките проекти, използвайки масовата неудовлетвореност от лошо работещите механизми на политическо представителство на либералната демокрация и от безперспективността на модерния капитализъм.

 

[1] Eco, Umberto. Reconnaitre le fascisme. Grasset, Paris, 2017 (но първото издание на текста е от 1997). На български: Еко, У. Пет морални есета. (Вечният фашизъм). ЛиК, 1999.

[2] Аристотел, Политика. (превод Анастас Герджиков). Отворено общество. С. 1995, (с. 116-1294b).

[3] Polanyi, K. (1957c) The Great Transformation – the political and economic origins of our time, Beacon Press,

Boston, p. 3-4. Our thesis is that the idea of a self-adjusting market implied a stark utopia. Such an institution could not exist for any length of time without annihilating the human and natural substance of society; it would have physically destroyed man and transformed his surroundings into a wilderness.

[4] Tocqueville, Alexis de. De la Démocratie en Amérique (ed. Eduardo Nolla). T. 1 et 2. Paris, 1990.

[5] Муф, Шантал. Демократическият парадокс. Изток-Запад, Критика и Хуманизъм, превод Елица Станоева, 2013.

[6] Proudhon, Pierre-Joseph, 2002 [1862], Théorie de la propriété, (http://classiques.uqac.ca/classiques/Proudhon/theorie_de_la_propriete/theorie_de_la_propriete.pdf)

[7] Еко, Умберто. За политическата коректност. В: Еко, У. Връща ли се часовникът назад: горещи войни и медиен попяулизъм“: „Считам, че терминът „политически коректен“ вече се използва в смисъл на политически некоректен. С други думи, едно движение за езикова реформа роди девиантни езикови употреби.“

[8] Виж: https://ekipbg.com/10-myths-bg-libertarians/ и http://libsociety.org/page/about-us.

[9] Davies, Norman. Europe, A History, 1996: “Democracy has few values of its own: it is as good, or bad, as the principles of the people who operate it. In the hands of liberal and tolerant people, it will produce a liberal and tolerant government; in the hands of cannibals, a government of cannibals.”

[10] „Извънбрачните деца на комунизма”. Интервю за сп. „Шпигел“ 28.07.2013, http://www.kas.de/wf/doc/kas_35131-1522-11-30.pdf?130805160324.