Антонина Желязкова: В огледалото за обратно виждане – 7: Българските католици

Коледа е. На този празник поздравявам с Рождество Христово нашите българи католици и размишлявам за тяхната сложна съдба, която не отстъпва по мъченичество на другите религиозни общности в България.

Етнографите, фолклористите и антрополозите, които са изследвали отблизо и на терен католиците, документират от десетилетия тяхната пестелива, но категорична самооценка за самите себе си, и може би единственият стереотип  на другите към тях, който е идентичен: „Яка ни е вярата!” И – „по-яка им е вярата.”

Общността на католиците не се мисли като „доминирана”, като „малцинствена”, а като неразделна част от българите християни, поради силното чувство за народностна принадлежност. Дистанцията с православните сънародници е очертана чрез видимите различия, осезаемите факти в поведението на вярващите и в разминаванията или съвпаденията в календара на християнските общности, но не засягат равнището на канона. Това е оставено на теолозите и на клира. Налице е тенденция на съвместно изживяване на католицизма и православието.[1] „Якостта” на католическата вяра сред българите се проследява недвусмислено и в способността им да опазват „чистотата” на общността (това се отбелязва в оценките на другите за тях). Съществува богато изследване за спецификите на „затворените” (ендогамните) бракове в католическата общност, както и за особеностите в именната система.[2]

Според въвеждащите думи от чудесното изследване на Светлозар Елдъров „макар накъсана и непоследователна, католическата следа в българската история е колкото стара, толкова и ярка.”[3] Изследователски нещата съвсем не са представени ярко обаче и затова знаем недостатъчно за нашите сънародници католиците.

Десетилетия след 1944 г. темата за католическото присъствие в България в периода от Освобождението до края на Втората световна война е табу за българската историография. В нито едно изследване или общ труд не може да се открие и намек, че е съществувало такова религиозно малцинство със своя църковна организация. Впрочем това, което се отнася за Католическата църква в България, е в сила и за историята на БПЦ и на мюсюлманското изповедание, а и на другите конфесии. Официално десетилетия те съставляват предмет на научно изследване не за историческата наука, а за т.нар. „научен атеизъм”.[4]

В периода на комунистическата власт има ясно определени заклеймяващи и остракиращи католиците клишета като „папският престол е един от най-реакционните центрове на Европа…” или „в живота на нашия народ католическата пропаганда играе изключително вредна, реакционно-класова и антинародна роля…”, „саботира народната власт и социалистическото строителство…” и подобни.

Академичните учени, които имат изследователски интереси към католицизма, преминават през кошмара на затворения достъп до научна литература, да не говорим за документалните извори. Познавам това, защото в края на 70-те години съм изправена пред същия абсурд да разработвам дисертация за „разпространението на исляма на Балканите през османския период”, а реално не познавам исляма!? Всички изследвания свързани с доктрината, философията, историята на исляма, кораническите  и тълкувателните текстове бяха в засекретени фондове. Имах достъп единствено до творенията на проф.Николай Мизов, посветени на атеистичната пропаганда и на реакционната същност на исляма. За щастие мое, а и на колегите отдадени на темата за католицизма, независимо от контрола, съществуваше нелегален и полулегален антикварен пазар на книги и беше възможно човек да прочете това-онова извън специалиста по исляма Мизов, а за католиците – да разлистят нещо повече от есетата на сътрудника от Дома на атеиста Йордан Николов или от Бончо Асенов (Трети отдел на Шесто в ДС). По неведоми пътища и чрез риск в онези години успяват да проникнат и книги, пренесени от пътуващи колеги или от гости, които пристигат по академичния обмен в България.

За щастие не всичко е било по силите на службите за сигурност и на активистите атеисти. Съхранени са училищни, читалищни и най-вече енорийски архиви, които дават възможност на представителите на католическото духовенство (оцелелите) да пишат исторически и мемоарни произведения, които остават в ръкопис, но се четат.

Естествено е, че изследователите на забранените теми се насладиха на демокрацията след 1989 г., защото постепенно се откри достъп до литература и архиви. Въпреки че, в общественото пространство продължи да доминира консервативно пропагандната интерпретация на историята и новата историография на забранените теми си остана маргинална, нискотиражна, непрочетена или направо отхвърлена.

Интересно колко ли са читателите на Гаврил Беловеждов, чийто труд от 2001 г. е посветен на страданията и достойнството на католиците, на документите от католическите процеси в България през 50-те години? В своята книга авторът обнародва следствени протоколи, обвинителни актове и съдебни присъди, разследващи документи на МВР, изтръгнати „признания” на ДС за шпионаж и други страховити факти за процесите срещу католическите свещеници и миряните през 1952 г.[5]

През есента на 1952 г. са произнесени сурови присъди, включително и четири смъртни срещу католически духовници, които заедно с  начина на протичане на процеса са наречени „сатанинска петилетка”.[6] Така комунистическата ДС постигна съмнителния „принос” да предостави на католическия свят нов мъченик – блаженият Евгений  Босилков.[7]

За повече обективност, ще се върна и в годините преди комунистическия режим. През втората половина на 20-те и през първата половина на 30-те години на ХХ век политическата полиция търпи редица промени, които усъвършенстват нейната организационна структура и дейност. От 1936 г. наименованието и статутът й се установяват на Отдел Държавна сигурност при Дирекция на полицията. Състои се от четири отделения: „А” – борба с комунистически организации и дейност; „Б” – чужди разузнавания, пропаганди и малцинства (за този отдел ви разказвах в текста за белогвардейците и техните патила); „В” – политически партии, организации и лидери; „Г” – дружества и печат.[8]

През 30-те години католическите институции и служители все по-отчетливо се открояват като обекти с оперативен интерес. Под надзора на службите се оказват  повечето образователни институции на католиците, но внимателно се проследява от агентите на отдел „Б” и църковно-религиозния им живот, който се смята за чужда пропаганда. Втората световна война осигурява нов приток на енергия за ДС. Религиозните ордени и конгрегации с френско присъствие се превръщат в първостепенни обекти за контраразузнаването. На тях и на Католическата църква изобщо отсега нататък ДС ще гледа не само като на чужда пропаганда, но и като проява на чужда политика. Елдъров с горчива ирония отбелязва, че има много какво да се анализира по темата „традиция и континуитет  в ДС”. По темата за ДС и католиците може категорично да се твърди и документално да се докаже, че посетите между 1934 и 1944 г. семена на съмнение за шпионска дейност на католически свещеници и миряни в полза на Франция и нейните англо-американски съюзници бързо изкласяват и дават богат урожай на големия съдебен процес срещу „шпионската и заговорническа католическа организация в България” през 1952 г.[9]

Според данните на националното преброяване през 2001 г. на трето място по численост според конфесионалната принадлежност са лицата, принадлежащи към католицизма. Към момента на преброяването за католици са се обявили 43 811 души, или 0.6%. Техният брой е бил с около 10 хил. души по-голям през 1992 г., а през целия ХХ век броят им се намира между 32 и 53 хил. души.

За разлика от католиците, които намаляват през последните години, броят на лицата, които се самоопределят като протестанти се увеличава. Техният брой в началото на миналия век е бил само 4 524 души, или 0.1%. Той почти се удвоява през 1934 г. – 8 371 души, но делът им остава същият – 0.1%. В края на 1992 г. 21 878 лица (0.3%) са декларирали, че са протестанти по вяра. През годините до последното преброяване броят им се удвоява (42 308 души) и може да се твърди, че в началото на ХХІ век протестантите в България са колкото и католиците.

Според регионалната релация броят на католиците е минимален в област Перник (92 души) и Кюстендил (76 души). Над половината от тази група население е съсредоточена в област Пловдив – 23 122 души, които представляват 3.2% от цялото население на областта. На второ място е Плевен – 7 065 души (2.3%), а на трето – област Велико Търново. Специфичното за католиците е тяхното масирано присъствие в няколко общини: Раковски, Белене, Калояново, Левски, Свищов, Хисаря и Бяла Слатина. Общо в тези общини живеят 30 255 католици, или 69.1%. За безспорна столица на католицизма в България може да се приеме община Раковски, в която 56,4% са католици.[10]

Разбира се, неволите на католиците през 30-те и 50-те години се отнасят за онези, които са останали в България преди и след Освобождението. Защото през ХVІІ век те преживяват драматичен демографски колапс след погромите, последвали Чипровското въстание (1688 г.) и изтеглянето на войските на Свещената лига. Тогава населението на Чипровци и съседните села се превръщат в бежанци. Онези, които не са избити и отведени в пленничество в Анадола. Съществува народна песен, която описва пътя на бягството и на отвеждането в плен, която и до днес се изпълнява в Хисаря по Никулден: „ Разбягало се, Стано ле, голямо село, Стано ле, голямо село Чипровци, кой горе бяга (т.е. на север), кой доле бяга (т.е. на юг)…”[11]

Има оскъдни писмени паметници, които свидетелстват за ужаса и нещастията, стоварили си върху католиците. Тези, които остават живи, търсят спасение в горите, за да поемат по-сетне дългия и несретен път на бежанеца. За характера на събитията е запазена хроника на енорията на банатското българско село Бешенов. Между другото там се казва: „Наистина толкова голяма била жестокостта на врага към българите, че той не пожелал да пощади дори невинните деца, изтребил с меч голям брой хора, възпрепятствани да избягат или ги взел в плен.[12]

Бежанците българи католици се разделят на няколко групи. Значителна част от тях, начело с Георги Пеячевич, се отправя на северозапад и се озовава в околностите на Нови Сад, Петроварадин и Осиек. Част от мъжете от тази група постъпват в редовете на австрийската армия и се сражават през 1699 г. под командването на принц Евгени Савойски. Говори се за три български дружини, наброяващи 225 конници и към тях още 528 войници. Други въстаници бягат на югозапад към Албания. Някои от тях по-късно минават на север и се заселват при българите в Крайова. Останалите – най-многобройните сред бежанците – се отправят на север. Пътят им е дълъг и труден, свързан с много перипетии, които бележат тежката съдба на емигриралите българи…[13]

Тъкмо настанили се по някакъв начин, бежанците отново са изправени пред изпитания.  Отслабването на молдовската и влашката държава при военните сблъсъци между войските на Свещената лига и Османската империя отварят вратите на нахлуващите от изток татарски орди, които вършат грабежи по пътя си. Такива орди стигат и до Олтения, до земите където се настанили едва спасили живота си чипровски преселници. Останали отново без имущество, чипровчани заедно с установилите се по-рано техни сънародници търсят убежище на север от Карпатите в Трансилвания. Там също има от по-рано настанени чипровчани от Брашов на изток до Алба Юлия, Сибиу и Медиаш на запад. Създават се нови чипровски колонии.

Безмилостната съдба вече е подготвила следващото изпитание за чипровските бежанци. В началото на ХVІІІ в. в резултата на въстанието на Ракоци срещу Хабсбургите българските бежанци са принудени да изоставят новите заселища и да тръгнат по долината на Олт, водени от свещеника си Христофор Пейкич.

Не може точно да се изчисли броят на чипровчаните на север от Дунава из Олтения и Трансилвания по онова време. Приблизителните изчисления са за 3 000 души, последвани и от други 1800 души от различни селища. След време ги следват и нови преселници – българи павликяни, както и някои българи православни, прехвърлили се също на север от Дунав.

През 1737 г. избухва нова война между Австрия и Османската империя. Българите участват дейно на страната на австрийската армия. Образувано е дори впечатляващо българско опълчение. Войната завършва с победа на османските войски, които навлизат в Олтения. И отново българите трябва да бягат през Карпатите. На големи групи, начело с католическия епископ Никола Станиславов, те се отправят към Трансилвания и от град Хацег и околните селища постепенно се прехвърлят в Банат. През 1738 г. там е основана първата чипровска колония, наречена Бешенов. Първоначално живеят във временни колиби и необикновено суровата зима, студената пролет и епидемиите покосяват 294 души от нашите бежанци – техните списъци се пазят до днес.[14]

Принудени от зверствата при потушаване на техния опит за национално освобождение да напуснат родните си места, българите католици близо половин век се местят, бягат, строят нов живот, за да започнат само след няколко години пак да търсят убежище някъде по-далече от нещастията, от насилията, от бедствията, които ги преследват със завидна упоритост, докато успеят да намерят спокойно място в Банат.[15]

Около двадесет години след въстанието Чипровци, Копиловци и Железна (Клисура не е възстановена) отново се заселват. Първите заселници са част от укрилите се по горите чипровски семейства, но в последствие се заселват и много семейства от Пиротско, Царибродско, Белоградчишко и от съседните села.[16]

Видните чипровски семейства Пеячеви, Парчеви, Маринови, Кнежеви, Пейкичи и други се присъединяват още тогава заедно с въстаниците към австрийската армия. Те се установяват по-късно в Южна Унгария и Хърватска, където получават имения, благороднически титли и отговорни държавни постове заради участието им във войната против Османската империя и за проявен героизъм. Членове от тези семейства са загинали в сраженията при Кутловица и Чипровец.

Разграбването на събираните столетия чипровски богатства – скъпоценна църковна утвар, украшения – изделия на прочути майстори-златари, на покъщнина и дрехи, натоварени на повече от сто коли – продължило дълги дни. Разорението на цветущата до скоро област било пълно – след развилнелите се османски отряди останали само трупове, развалини и пожарища. Според участника във въстанието и софийски архиепископ Кнежевич и неговата релация до Пропагандата изпратена през октомври 1688 г. придобиваме сведения кратки, но потресаващи за сечта, в която загинало цялото мъжко население освен момченцата до 6-годишна възраст и старите хора. „От тези четири селища измежду момичетата и жените бяха заробени около 1000 души, да не кажа и повече, тъй като още не са пресметнати всички, които липсват, освен тези, които бяха посечени. А тези, които се избавиха от ръцете на безпощадния неприятел, избягаха във Влахия, като преминаха Дунава. Там се събраха клетниците, осиромашели, умиращи от глад”.[17] Според съобщението на Кнежевич освен над 1000-та заробени и 3 000-те спасили се в паническо бягство отвъд Дунава изгнаници, се оказва, че понесли ужаса на безпощадната смърт, и далечното изгнание са общо около 9-10 хиляди души. Друга цифра – 18 хиляди „събрани за тази сеч” – се дава от апостолическия мисионер в Пловдивско фра Стефан от Людбрег, но специалистите допускат, че това са преувеличени данни.[18]

Българската католическа емиграция в края на ХVІІ в. е значително по-малка по своята численост от бежанските потоци, които засегнали Босна и Херцеговина, Сърбия, Албания. Войната от 1683-1699 г. донесла например катастрофални последици за босненския католицизъм. Тогава от 10 францискански манастири, които до Виенската битка са разположени на територията на Босна и Херцеговина, седем са напуснати. Техните членове преминават на австрийска територия или в някои венециански области. В Тузланския край през 1675 г. има четири действащи францискански манастири, 12 католишки жупи и около 32 000 католици. В същата област през 1708 г. остава един манастир, и то запуснат, съществува една жупа и около стотина католически жители. На всякъде на Балканите се засилва интензивността на ислямизационния процес и широкото разпространение на криптохристиянството[19].

В областта на фантазията и мечтите, а не на историята е, да предполагаме какъв би бил прирастът на българските католици, ако биха останали в нашите земи. Още по-малко е възможно да правим хипотези за техния културен, материален и интелектуален принос за общонационалното развитие в тогавашното бъдеще и нашето настояще.

В поредицата от фактори, които изключително спомагат за издигане на народностното съзнание е културната и образователната дейност в Чипровския край през ХVІІ в. Голям тласък за нейното развитие дава католическата пропаганда. Тя води началото си от ХІV в., когато при завладяването на северозападните български земи от Унгарското кралство (1365-1369 г.) е покатоличена част от българското население. В културно-просветния и обществения живот на българските земи през ХVІІ в. католицизмът се характеризира като „симптом на едно възраждане преди Паисий”.[20] Свидетелство е историята на България (За древността на бащината земя и за българските дела към неговите сънародници) от Петър Богдан Бакшев завършена вероятно през 1667 г. В Чипровци е основано и първото българско училище (1624 г.), в което се изучават изумителни за времето си предмети като логика, граматика, философия. Образованите там млади хора създават чрез по-сетнешната си книжовна дейност и известната Чипровска книжовна школа.[21]

Историята ни оставя съвсем ясни данни, че бежанската вълна на католиците през 80-те години на ХVІІ в. лишава България от едни от най-будните, образовани, смели и предприемчиви граждани. На базата на историческите архиви може да се твърди, че бягството през 1688 г., изтреблението и разграбването на материалните ценности, всъщност отнемат част от цвета на българската народност – хора, които високо ценят политическата независимост на своите земи и сънародници, които имат смелостта да потърсят дипломатически контакти с Европа и да се борят за независимост с изненадващо добър боен опит.[22]

Честита Коледа на читателите на Маргиналия и на всички с „яка вяра” в България, независимо каква е тя.

 

[1] Ирена Бокова. Католици, В: Общности и идентичности в България, съст. Ал Кръстева, Петекстон, София, 1998, с.266

[2] Цветана Бончева. Брак и семейство при българите католици от Пловдивско през първата половина на ХХ век, IMIR, София, 2005

[3] Светлозар Елдъров. Католиците в България 1878-1989. Историческо изследване, Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, София, 2002, с.9

[4] Виж по-подробно: ibidem.

[5] Гаврил Беловеждов. Страданието не е етикет, то е достойнство. Документи от католическите процеси в България през 50-те години на ХХ в., София, 2001

[6] Светлозар Елдъров. Католиците в България 1878-1989…., с.610

[7] Евгений Босилков е провъзгласен за блажен на католическата църква от папа Йоан Павел ІІ на 15 март 1998 г.

[8] Светлозар Елдъров, Пак там,  с. 613

[9] Пак там, с.616 -623

[10] НСИ, http://www.nsi.bg/Census/StrReligion.htm и други източници

[11] Михаил Шипков. Български паметник на културата в Сентендре. В: 300 години Чипровско въстание. Принос към историята на българите през ХVІІ в., Изд.БАН, София, 1988, с.330

[12] Архив на католическата църква в Бешенов, ръкописна книга и виж:  Веселин Трайков. Съдбата на населението от чипровския край след въстанието от 1688г. . В: 300 години Чипровско въстание. Принос към историята на българите през ХVІІ в., Изд.БАН, София, 1988, с.294

[13] Веселин Трайков, Пак там, с.295

[14] По Милетич: “Ortum ducit ex Turcia, locoque Kopilovatic natione bulgarus” (30-годишният Марко Качамаг, който е роден след бягството от Чипровци, отговаря на въпроса на губернския чиновник: „От Турция, от селището Копиловци, от българска нация”), с.468 и 474-475

[15] Веселин Трайков. Съдбата на населението от чипровския край след въстанието от 1688г. …, с.302

[16] Йордан Захариев. Чипровци – поселищно географски проучвания (с исторически бележки). София, 1938, с.114-156

[17] По Йоанна Списаревска. Чипровското въстание – предания и действителност. В: 300 години Чипровско въстание. Принос към историята на българите през ХVІІ в., Изд.БАН, София, 1988, с.189

[18] Пак там, с.190

[19] Антонина Желязкова. Въстанията от края на ХVІІ в. и отражението им върху демографския облик на балканскитке провинции на османската империя, В: 300 години Чипровско въстание. Принос към историята на българите през ХVІІ в., Изд.БАН, София, 1988, с.13-24

[20] Иван Шишманов. Увод в историята на Българското възраждане.В: 1000 години България, София, 1930, с.296

[21] Мария Йосифова. За стопанското и културното развитие на Чипровския край през ХVІІ в.. В: 300 години Чипровско въстание. Принос към историята на българите през ХVІІ в., Изд.БАН, София, 1988, с.46

[22] Антонина Желязкова. Въстанията от края на ХVІІ в. и отражението им върху демографския облик на балканските провинции…, с.24

Avatar

Антонина Желязкова

Антонина Желязкова е историк и социален антрополог. Директор на Международния център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия. Хоноруван преподавател по спешна антропология в СУ „Св. Климент Охридски”.