Антонина Желязкова: Blitzkrieg(Светкавична война)

 

 Преди 80 години стратезите на Третия райх замислили светкавична война срещу Съветска Русия. Не се получило. Войната била дълга и разрушителна, жестока, загинали десетки милиони, завършила с крах за Райха. Защото не познавали добре нито мащабите, нито климата, нито стоицизма и моралните/културните специфики на руските хора. Това се разбира още в началото на войната при Брест, особено ярко при обсадата на Ленинград, битката при Сталинград…

Супер експерти психолози, диетолози и лекари на Райха са изчислявали до калория и в дни, кога ще се предадат жителите на Ленинград под обсада. След шест до девет месеца. Нищо подобно. Държат се 872 дни. Познавах виден археолог, медиевист, специалист по Изтока професор К., който е бил спасен като дете на около десет години, изведен почти умиращ от дистрофия през Ладожкото езеро. Разказвал ми е детайли, извън всичко прочетено.

Когато разказвам това, имам предвид, че плановете за светкавично завладяване на хора и институции, територии обикновено излизат криви. Ако не веднага, то скоро след това.

Питам се, дали двете нови и симпатични, умни личности, които задъхано бързат, за да превземат политическото пространство и съответния български електорат, познават добре терена и хората?

Съществува хипотеза, че специфика на българското мировъзрение е, да подозира, отхвърля, бойкотира, мами овластените лица и институциите, поради пет вековното съществуване като подвластна рая в чужда империя.

Не мисля. Османските архиви свидетелстват, че българите, а и другите поданици, са разчитали на имперската чужда власт, за да решават проблемите си. Стотици и хиляди прошения до Високата порта са основно за пари, служба или за облекчаване на данъците, но също така и за местни управленски злодейства или за инфраструктурни мечтания.

Интересното е, че получават редовно отговор и резолюция от чиновниците на Портата, или от някой от великите везири, понякога лично от Султана.

Голямото разочарование и желание да мамиш политиците и управляващите, за да ги наказваш, идва по-късно. Когато в свободна и независима, наша си България, започва поредица от хвърляне в хаоса, партизанщини, корупция, грабежи и насилия. И никаква оправия. Ако не ви се ще да препрочитате Алеко Константинов, Елин Пелин, то прочетете „Чамкория” на Милен Русков, където сме целите проснати на дисекционната маса през 20-те, но такива сме и в следващите десетилетия.

Преразказвам по памет, защото някой не ми върна двата тома. Бае Славе, върви към ресторанта, за да се нахрани с „бедната си книжка”, а джобовете му пълни с пари, че е направил някаква далавера. И си мисли: що за хора сме, имам пари, но ще се нахраня и за вкъщи ще взема с „бедната книжка”.[1]

Младите и нови политици да не тичат след „светкавичната победа”, ако искат да бъдат бегачи на дълги разстояния. Ако искат да допускат по-малко грешки.

Йозеф Рот (1894-1939) създава сентенция: „Невъзможно е да се опияняваш от почтеността. Добродетелта винаги е трезва.”

Не беше трезво да кажат, че ще избират и ще работят само с почтените. Кой ще ни хвърля на кантара, за да премери кой е най-почтен, друг по-малко, а някой – никак? Всички дълбоко вярваме, че сме почтени, макар да не сме съвсем. Няма жив човек, който да не е кривнал някъде, дори неволно, а понякога се налага и по-често…

Кирил Петков сбърка, когато след решението на Конституционния съд не се извини за грешката и не продължи пътя си напред. Позволи си обвинения. Каза ни, че сме загубили частица от суверенитета си, че има външна намеса в решението на съда. Как така?

Вероятно са под един процент българите, които са прочели Търновската конституция, а и новата. Но за всички нас Конституцията е първото неръкотворно дело, което сме сътворили след Освобождението, новата също е плод на много усилия, битки, жертви, компромиси. Това е нашата държавноправна котва, за да не ни отвее вятърът дявол знае къде, заедно с нихилизма ни към управляващите персони. А конституционните съдии са онези, които отсъждат, за да няма никакви отклонения от действащия основен закон, бил той добър или несъвършен.

 

 

 

 

 

[1] Извинявам се на Милен Русков, че грубо преразказвам, но наистина ми откраднаха двата тома.Ще купя отново „Чамкория”.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Антонина Желязкова

Антонина Желязкова е историк и социален антрополог. Директор на Международния център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия.