Антонина Желязкова: Недооценяваме приноса на съгражданите ни турци за краха на комунизма

Госпожо Желязкова, преди дни председателят на парламентарната комисия по правата на човека в турския парламент Мустафа Йенероглу[1] разпространи до медиите писмено изявление. В него са изречени силни думи. Но това не е достатъчната причина за днешното интервю с вас. Историческият повод е годишнината от майските събития през 1989 година. Тогава над 350 000 турци бяха откъснати от земята си, а асимилационната политика на комунистическа върхушка бе достигнала своята кулминационна точка. Това беше грубо нарушаване на човешките права, без съмнение. Йенероглу казва в изявлението си обаче, проблематични квалификации за тези трагични събития и актуалните нагласи на съгражданите ни турци : „тогавашната фашистка власт приложи асимилационната си политика, защото се притесни от силата на турско-мюсюлманското население и взе решение да стопи етническите малцинства, като погази грубо човешките им права? В онзи тежък период бе наложена забрана върху употребата и обучението на турски език, върху ислямските обреди при погребенията и сватбите, забраниха се сюнетите (обрязването на момчетата) и облеклото. Но хората избраха правилния път към Турция“?

Ще отговоря на първия Ви въпрос с два политически контекста.

Първият засяга единствено изказването на председателя на комисията по правата на човека в Меджлиса г-н Йенероглу. Не мисля, че той казва нещо ново или откривателско. В България вече близо 30 години обсъждаме темата за злощастията, които преживяха турците в България, а и цялата нация поради насилието, цинично назовано „възродителен процес”. Преобладаващата част от документите по този процес са обнародвани от учените със съдействието на „Комисията по досиетата”. Има цяла поредица академични разработки по същата тема. Притежаваме вече и фундаменталния труд на Румен Аврамов за Икономиката на „Възродителния процес” (2016), както разбира се и по-ранни изследвания на българските учени като сборника „Между адаптацията и носталгията” съст. А.Желязкова (1998). Преподаваме в университетите книгите на Валери Стоянов (1998), Евгения Иванова (2002), Ибрахим Ялъмов (2002), М.Груев и А.Кальонски (2008) и други. Няма да изброявам десетките ярки публицистични статии на различни автори през изминалите няколко десетилетия, които са фокусирани върху политическите и моралните аспекти на репресиите срещу турците и мюсюлманите в България. С труда на много изследователи, които работят на терен, бяха събрани автентичните разкази на жертвите, за да чуем и запазим техния глас за историята, за потомците с надеждата да има прошка и да няма повторения на злото.

Нямаме тайни, които са свързани със замисъла, изпълнението и ефектите от „възродителния процес” и последвалото прогонване на 350 000 турци от България, както и с тяхната адаптация в Турция. Имаме една голяма липса и тя е в отсъствието на политическа и юридическа воля през изминалите години, за да бъде това престъпление осъдено официално от съответните институции. Няма нужда, да ни се напомня отвън каквото и да било по това политическо престъпление.

Мустафа Йенероглу от турския Меджлис би могъл спокойно да каже, че това е извършено от комунистическата власт, която е използвала сталински методи и елементи на „военен комунизъм”, вместо да нарича извършителите на „възродителния процес” „тогавашната фашистка власт”. Има исторически, идеологически, икономически и социални разлики между фашизма и комунистическия режим и е трудно да се прецени, къде натежават везните. „Фашизъм” се превърна в любимо и често използвано клише на управляващите в Турция, защото се интерпретира произволно от техния вожд и едноличен управител Реджеп Ердоган.

Вторият план е към вътрешните проблеми в Турция. Мислех си, че Мустафа бей няма време и сили да вдигне глава от състоянието с правата на човека в Турция, тъй като стотици хиляди са репресираните граждани в нашата съседка – държавни служители, учители, съдии и прокурори, университетски преподаватели и журналисти, свободни предприемачи и бизнесмени. Той обаче намери време, за да ни напомни за нашите грехове. Би трябвало да сме му благодарни за грижата, но това, което се случва днес в Турция, нашето поколение и това на нашите родители, вече сме го преживявали в най-лошия му вариант. Или сме го живели или сме прочели всички зловещи детайли за политическите затвори и лагерите, за насилията и унищожаването на бъдещето на цели семейства и поколения, които обитаваха страните от бившия съветски блок.

Дали хората, прогонени от България, са избрали „правилния път към Турция”? Това ще се определи от съдбата им в днешна Турция. Защото ние сме тревожни за тях, нашите съграждани – ще оцелеят ли, ще бъдат ли репресирани и затворени, ще бъде ли национализиран техния труд, имущество и бъдеще, каква ще е съдбата на децата, които се изучиха със стипендии на Гюлен или в неговите училища и университети??? Нима е възможно да преживеят повторно в един живот съдбата на преследвани и на бежанци обратно към България или пък към Европа? Това, което достига до нас в момента е страх, повечето казват: „Какво ще стане с нас сега!?”

Намирам за неетично и нелогично Мустафа Йенероглу да ни критикува именно днес, когато ние също имаме цяла поредица от въпроси към него за случващото се в Турция и за съдбата на нашите приятели, съученици, колеги и съседи турци. Защото все пак в България се опитваме вече 28 години да поправим щетите от комунистическата репресия, от тоталитарния режим, да разкажем всичко така, както се е случило, да търсим истината и справедливостта като връщаме дори още по-назад във времето историческия разказ. Същевременно не сме никак наясно какво се случва с нашите, не само български съграждани, но просто турски колеги, които са декани, професори, журналисти, писатели, инженери, юристи в иначе добрата ни съседка Турция? Естествено е, репликите на г-н Йенероглу да предизвикат сарказъм в българските граждани, патили при комунистическия режим. Защото добре познават механизмите, чрез които една авторитарна и насилническа власт, се опитва да отклони навън вниманието от вътрешните проблеми на страната.

Ще ви помоля и за коментар на още един важен акцент в изявлението на председателя по правата на човека в Анкара. Той казва: „За съжаление, 28 години след насилственото отнемане на рождените им имена, турците в България не могат да излекуват раните си. Турция направи всичко възможно, за да им помогне. Сега наш дълг е да разкопаем тези горчиви факти от паметта и да ги преподадем на бъдещите поколения, за да не се забравят“. Прав ли е Йенероглу? Какъв принос и ефект  имат дебатите у нас за вината и отговорностите на българските правителства относно жертвите на „възродителния процес“?

Турският депутат е прав в едно, раните не са зараснали, а аз го уверявам академично, че няма и да зараснат. Не е необходимо да се влагат усилия от съседни държави, за да се разкопават горчиви факти от паметта, защото тя е жива и работи, тя е безсмъртна. Погледнете само интервютата, които етнографите, а сетне и антрополозите са направили от края на 70-те та чак до 2017 г. по тези теми с българи, турци, помаци, евреи, роми.

В рецензията за книгата на Румен Аврамов (сп. „Социологически проблеми“, под печат) обръщам специално внимание, че колективната памет, особено травматичната, се пази, предава и развива, защото формира личната и семейната история, но същевременно гради и крепи груповата идентичност. Тя съдържа наративи, които са пренебрегнати, липсват или са мистифицирани в официалния исторически разказ. По тази причина, особено сред уязвимите общности на етническите и религиозните малцинства, също на политически репресираните, този неофициален исторически разказ съпътства почти винаги паралелно историята, която се изучава в образователната система и най-често се интерпретира субективно и институционализирано от академичната историография.

Помаците предават от дядо на син и внук разказа за 1912-1913 г. и за „Кръстилката”, защото събитията от 70-те години все още се помнят достатъчно ясно и директно, а и живеят с последиците от тях вече четири поколения. И при турците „възродителният процес” е все още актуален с последиците си и с опасенията от рецидиви, затова не е превърнат в исторически разказ. Все още живеят с него.

Подобни домашни и общоселски исторически разкази укрепват и пазят паметта, но същевременно се развиват и допълват с все нови и нови детайли. Връщането към покръстването на помаците в началото на ХХ век често изненадва изследователя, който е убеден, че вече е изслушвал многократно през десетилетията, а и от множество свидетели, целия смисъл и съдържание на този устен наратив. Но научава например през 2016 г. нова подробност, че дедите след „Кръстилката” са били принуждавани в неделя да се черкуват в селската църква, а мъртвите е трябвало да бъдат погребвани в църковния гробищен парк. Потомците коментират с горчив хумор: „…ние извадихме късмет през 70-те години, защото беше атеизъм и поне не ни принуждаваха да ходим на неделни служби”.[2]

Разказите на старообредците некрасовци са демонстрация на ненакърнимостта на колективната памет, независимо от пространствените и времевите дистанции. Те споменават патриарх Никон и неговата църковна реформа (1653-1656 г.) или пък модернизацията на Петър І (1672-1725) и дълбоката криза на идентичността, която е трябвало да защитят, като че ли нещата и личностите, тяхната съпротива и миграции са се случили вчера.

Евреите помнят свещения и любим Сефарад от ХV-ти век и пазят езика ладино, а българите все още страдат заради „три синджира роби” и данъка девширме от същия век. Арменците разказват също в детайли за погубените си прадеди, за местата и срещите с доброто и злото по дългия път на изгнанието и в търсенето на нова родина. Една от моите баби, бежанка от Одринска Тракия, ни приспиваше вечер с разкази за зверства при прогонването, които възприемахме и запомняхме като една страшна приказка (като от братя Грим). Всеки народ като цяло, но също регионално, селищно и семейно пази непокътнати своите травматични места на паметта, както и мистифицираните или поне хиперболизираните трагични спомени. Подобни неща не се забравят, защото се закодират, ако не генетично, то поне културно-наследствено завинаги.

Всички се притесняваме, че в България няма или заглъхва още в зародиш публичния дебат за вината и отговорността, както за погубените 11 343 евреи от Беломорска Тракия, Македония и Пирот, така и за „възродителните процеси” на роми, помаци и турци. На първо място тези дебати са немощни, защото се обезсилиха в десетилетното очакване да се проведат и изслушат най-напред в съдебната зала, където семействата на жертвите да бъдат удовлетворени, а виновните осъдени. Мисля, че този разговор се приглушава до някъде и защото се води деликатно от интелектуалци, а събитията са дълбоко и трагично интимни за всяка личност и семейство. Истината е, че тези разговори са исторически подранили или пък закъснели, за да се дебатират аргументирано в днешната аудиторията на кресливите националисти. Дебатът се измества и защото ежедневните политически и икономически събития са по-важни, актуални и изискват належаща намеса като гражданска съпротива или поне като бърза, но категорична позиция.

В последното си интервю за Маргиналия вие обещахте да поговорим по-подробно за отношенията на България с Турция. Ето обаче, че висш чиновник атакува днешното управление на страната ни от гледна точка заплахата за демокрацията ни от участието на крайнодесните партии във властта. Действително ли е заложен необратим риск за нови бъдещи проблеми пред турците и мюсюлманите? Реално ли е страната ни сериозно да се отдалечи от европейските норми и критерии?

Не би било интелигентно да слушаме съвети от съратници, министри и депутати на Реджеп Ердоган, който пое управлението на една прекрасна, голяма и силна държава еднолично, за да я поведе към провал. Живяла съм достатъчно дълго и болезнено безкомпромисно като историк и правозащитник, за да разбирам какво се случва в Турция. Никога не съм приемала и не приемам двоен стандарт. Нито пък политически лъжи и недоказано хвърлени обвинения срещу хиляди личности, за да бъдат отстранени, изтезавани или премахнати. Това вече беше в нашата българска съдба, както и в съдбата на руснаци, поляци, чехи, унгарци, румънци, сърби, босненци… та не можем да бъдем лесно подведени.

Като изследовател, заедно с малките екипи по спешна антропология, проучваме повече от 20 години дейността и принципите на Фетхуллах Гюлен в Западна Европа, на Балканите, в България. Когато почти никой не беше чувал за този човек в България, ние изследвахме стъпка по стъпка и в детайли идеите и действията на неговите последователи. Не всичко ми харесва от мировъзрението и активностите на движението, но никога не хванахме с нашата методика, която прогнозира краткосрочно и средносрочно с вероятност до 98%, че този духовен водач и неговите следовници вредят или е възможно да използват насилие или терор. Не е убедително, че хилядите хора, всичките образовани и професионалисти, натъпкани в занданите в Турция по обвинение, че са Гюленисти, са превратаджии и терористи. Това просто не е вярно. По-вероятно е, че се извършва политическа чистка и се подлагат на репресии турски колеги и приятели.

Що се отнася до нашите кривици и падения в България, напълно се солидаризирам с г-н Карадайъ, лидер на ДПС, който оценява като цинизъм факта, че Валери Симеонов е назначен*, за да оглавява Националния съвет за сътрудничество по етническите и интеграционните въпроси към Министерски съвет с всичките си мракобесни идеи по отношение на ромите, мюсюлманите и нашите прогонени турци. Дори по най-повърхностни морални критерии, В.С. би трябвало да е остракиран от българското общество, защото издевателства над възрастна жена, а и говори нетърпимо обидно за цели общности.

Това е нашето голямо събитие, което би трябвало да ни приканва към дебат и отпор в момента*. От една страна въпреки горчивия опит, винаги съм разбирала участието във властта като отговорност, а включването на несистемните играчи (в случая – националистическите формирования) във властта като начин те да бъдат опитомени и укротени. Но все пак трябва да има някакви граници на приличие, отвъд които започва да прозира моралната недостатъчност на управляващите. Не приемам В.С. да решава или да контролира политиките, които засягат етническите и религиозните общности. Как ще работи с хората в този съвет, които в „идеалния” случай би изолирал в лагери?

Не мисля, че има риск за турците и мюсюлманите в България, нито пък намирам, че те са изолирани от управлението на страната, както очевидно смята г-н Йенероглу. Нашите съграждани турци и мюсюлмани участват в цялата политическа и икономическа йерархия на властта от началото на 90-те години, в момента са опозиция в Парламента и това ще остане част от доброто здраве нашата демократична система на управление в регионите и в цялата държава след падането на комунистическия режим. Само това гарантира разбирателство и стабилност, за да напредваме управленски и икономически в бъдеще като нормална европейска държава.

Ще ви върна назад във времето, когато взехте решение да създадете Комитет за национално помирение. Важно е за читателите да узнаят фактологията за възникването през 1989 г. на този величав граждански акт! Имената на журналиста Сюлейман Гавазов, на вас, историчката Антонина Желязкова, Михаил Иванов ,тогава физик от Ядрения център на БАН, както и други турци и българи, са репери за непреклонност на личността пред смазващите действия на държавата на човешките права…

Създаването и дейността на Комитета за национално помирение наистина беше уникален български принос в началото на промените, които се случиха в посткомунистическите страни след падането на Берлинската стена.

През 1995 г. един от съветниците във Френското посолство, когато напускаше поста си, за да замине на мисия в разсипаната от войната Босна, на прощална вечеря в посолството, изговори като тост, може би най-силната оценка за нашата дейност: „Ако в Босна би имало поне 4-5 човека като вас, за да организират подобен Комитет за национално помирение, може би нямаше да има толкова жертви и разрушения…” Много работих на терен след войната в Босна и разбрах, че тази реплика на нашия френски приятел е била наивистична или просто мил комплимент, защото причините и геополитическите интереси, икономическата алчност, са предопределили тази война при разпада на Югославия да е неизбежна. Оценката му обаче, остава вярна за България, където в краткото време, когато съществувахме и действахме от края на 1989 до края на 1992 г., предотвратихме много злощастни развития на събитията.

Свикнали сме да недооценяваме приноса на нашите съграждани турците за краха на комунизма, но те бяха истински смели и самоотвержени, в годините, когато се съпротивляваха на „възродителния процес” и се включваха в дисидентските движения. Поемаха истински риск, особено онези, които вече имаха присъди, бяха лежали в затвора или бяха интернирани и въпреки това не се отказваха. Допринесоха съществено и ускориха падането на режима на Живков.

Истината е, че идеята за създаването на Комитета за национално помирение беше на самите турци и помаци. След първите митинги и вълнения през ноември 1989 г. те буквално нахлуха у дома, за да ме молят, да ги подкрепя, за да създадем организация, която да запази етническия мир – бяха хора насочени към мен от Салих Бакладжиев (принудително екстрадиран в Турция по онова време), от Халим Пасажов, мои колеги и приятели турци от академичните среди и други турци и помаци, които съставяха мюсюлманския клон на Клуба за гласност и преустройство, както и членове на Независимото дружество за правата на човека, където работех от близо с Румен Воденичаров и подкрепях техните акции и петиции през 80-те години.

Запознах се със Сюлейман Гавазов и други колеги от „помирението” вкъщи, когато взехме решението (по тяхно настояване и замисъл) да учредим Комитета. Бай Сюлейман, който беше по-възрастен от нас и с много опит, всъщност беше истинският двигател на това да действаме организирано. Гавазов всъщност ни убеди категорично, че трябва да създадем комитет или движение, защото идеите и миротворческите ни усилия ще са като вода в пясък, ако не се организираме. Той разказва за това в интервюто си от 2005 г.: „Изненадах се, защото ти се беше прочула като защитник на турците, със смели думи по радиостанциите на Запад, а те заварих вкъщи с бебе на ръцете и с биберони, а големият ти син и той май лазеше около нас, съвсем мъничък… на едно събиране у вас, защото децата ти бяха много малки, за да не излизаш от вкъщи, взехме решение да създадем Комитет за национално помирение…”[3]  Нека има мир над праха на този добър и мъдър човек.

През декември подобно предложение е направил и Михаил Иванов на събиране на Клуба за гласност и преустройство, където са го изслушали и са го издирили турците и са казали, веднага се свържете с Антонина, ние правим същото. Така се запознах и с Михаил Иванов. Сляхме усилията, създадохме Комитета с ръководство от говорители триумвират – Сюлейман Гавазов, Михаил Иванов и Антонина Желязкова. Никога не пожелахме да се регистрираме в съда, защото бяхме идеалисти и смятахме, че това ще загуби от ценното ни време. Една от нашите активистки юрист и адвокат (помакинята Евгения Хайвазова от Златоград) непрекъснато настояваше да направим регистрация, да пишем протоколи и списъци, да водим деловодство, но нямаше кой да я послуша – това беше маловажно, когато искахме да опазим етническия мир в страната. Напрежението беше огромно и нямаше време за губене. Уникалното в Комитета беше, че включваше представители на всички (без изключение) етнически и религиозни групи, но също така и хора с различни политически пристрастия. Разбира се, гъмжеше и от ченгета, от представители на различни наши и чужди разузнавателни служби. Веднага си дадохме сметка, че това е неизбежно и решихме да не обръщаме внимание, а да работим съвсем открито и без притеснения. Нямахме тайни, дори напротив, позицията ни беше да се знае всичко и дори много за това, което имаме като принципи, философия и което подготвяме като действия. Правехме непрекъснато изявления за наши и чужди медии, както и пред хората по събрания и митинги, така че според мен шпионската дейност се обезсмисли. След първите избори Комитетът оредя, защото едни от най-силните ни представители като Валери Петров, Блага Димитрова, Яшар Шабан, Мануш Романов и други влязоха като депутати във Великото народно събрание чрез различни партийни листи. Други, без да са много активни, останаха до края на нашата дейност, а и до днес, верни съмишленици на междуетническото разбирателство и религиозния мир – Христо Ганев, Анри Кулев, Анжел Вагенщайн. Не изброявам, а само давам пример с фундаментално важни имена, иначе все пак имаме запазени някакви списъци под натиска на юристката ни Хайвазова.

 *На 26 май започна подписка за оставката на Валери Симеонов, инициирана от ромски организации и подкрепена от преподаватели, граждани, журналисти, артисти и др. (бел. ред.).

 

[1] http://bgnes.com/sviat/balkani/4511660/

[2] Антонина Желязкова, теренна практика със студенти в Сатовчанско и Гоцеделчевско през май 2016 г. (личен архив).

[3] Историята населена с хора, Гутенберг, София, 2005, с.696

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).