Антонина Желязкова: Обществото не е достигнало до интелектуалното равнище, за да участва спокойно и умно в дебати

 

Няма нужда от учебници по история, те са отживелица. Историята се научава най-добре и най-пълноценно през живия разказ (на учителя, на професора), през литературните или през конкретните историографски интерпретации.

Министър Красимир Вълчев е прав, учебниците се пишат, за да формират определени национални възгледи в подрастващите, затова държавата, управляващите институции, определят основния дискурс

Политиката и историята са зависими една от друга, макар да са  различни и неравнопоставени. Винаги причиняват злото заедно

Съществуват „черни листи” на инакомислещи учени, защото те рушат стереотипните представи за историческите събития.

 

Госпожо Желязкова, от острастените спорове в публичното пространство, става ясно, че написването на учебници по история е научно предизвикателство за колегията ви.  Имаме казус с /не/разбиране на рамките на свободата на учените. Министърът на просветата Красимир Вълчев заявява[1] в публичното пространство, че „академичната свобода не абсолютна, особено когато става дума за писането на учебници, които трябва да съответстват на учебна програма, в която се намира проекция на целите на образованието“. Така ли е?

В нашето общество е обичайно да се истеризира по различни теми. Предизвиква се не дебат, а буквална глухота и нечуваемост на аргументи и позиции, покачване на напрежението до крайност. Лошото е, че след това резултатите са нищожни. Обществото просто губи интерес.

Преди години си спомнете как се люлееше цялата държава, институциите и обществото в спора да се ратифицира или не Рамковата конвенция за защита на националните малцинства. Общо взето и двете спорещи страни предвещаваха апокалипсис, разсипване на българската държава, поводи за сепаратизъм. Или пък гражданска война, ако не се признаят всички права на малцинствата. И хиляди други драматични сценарии. Конвенцията беше ратифицирана, оттогава изминаха 20 години и всъщност не се случи нищо градивно или деструктивно. Просто едно голямо нищо, което е отдавна забравено.

Същото преживяхме с истерията около Истанбулската конвенция, която продължава, на чийто пожелателен рамкиращ текст се приписаха смисли, които напълно отсъстват в самото съдържание.

Нима не се истеризира днес и по въпроса за подготвянето на документ за защита на правата на детето? Гледните точки са неотстъпчиво в двете крайности и толкова.

От позицията на моя опит на преподавател повече от 30 години, от близки контакти с деца и млади хора на терена, но и в семейството, на натрупана обикновена житейска мъдрост, съм убедена, че няма нужда от учебници по история, те са отживелица. Историята се научава най-добре и най-пълноценно през живия разказ (на учителя, на професора), през литературните или през конкретните историографски интерпретации. Аз лично съм научила за историята на света пъти повече от литературните шедьоври, отколкото от учебниците.

Спорещите от двете страни нито за миг не проведоха разговор по въпроса „къде са тези деца, и до колко те са любопитни, за да прочетат един учебник по история. А когато го прочетат малцината, какво ще остане в паметта им, след като вече са проверили всичко, което ги интересува, в мрежата, в блоговете, в сайтовете?”.

През последните 15-20 г. студентите не обичат да им се четат лекции. Готови са да присъстват, да слушат и да питат, когато разказваш свободно, интересно и компетентно. Когато успяваш да им кажеш неща, които не са прочели предната вечер в различни интерпретации в инстаграм, блогове, фейсбук и прочие. Когато учениците/студентите прекъсват и се изливат в ръкавите на съвсем други теми, защото ги вълнуват, това не пречи после да се върнете към конкретиката.

Учебници не препоръчвам, препоръчвам блестящи творби – историографски и литературни. Има великолепни такива и за българската, и за европейската, и за световната история. За учениците от 5 до 12 клас бих препоръчала да им предложат по 3-4 историографски и литературни четива, за да потънат с удоволствие в тях, а в часовете учителят може да им разказва като Шехерезада фактите, датите, собствената си интерпретация или личен опит за периода и събитията.

Министър Красимир Вълчев е прав, учебниците се пишат, за да формират определени национални възгледи в подрастващите, затова държавата, управляващите институции, определят основния дискурс. Така е било винаги и навсякъде.

Писала съм не веднъж, че историята и политиката не е възможно да бъдат разделени. Това е вечната драма на науката история, съответно  на историците и историографията. Вървели са винаги заедно и в очевидна зависимост още от времената на първите хронисти, които са придружавали походите на крале и султани, на завоеватели и племенни вождове, на победители и победени, за да описват събитията, но и да величаят или да описват в черни краски врага „другите”, да коригират или подменят факти и събития, когато това се изисква от тях или просто трябва.

Политиката, управляващите се нуждаят от историята. Тя трябва да ги увековечи, да фиксира образите и действията им за следващите поколения. Да ги обрисува убедително и вдъхновяващо. Историята трябва да  формира мировъзрението на поданиците, на народите, на нациите. Да култивира у тях патриотизъм, уважение към властта и институциите, готовност да служат и да се жертват, ако е необходимо. Историографията е длъжна да внуши  умерен или в свръхдоза скептицизъм към съседите и другите геополитически съперници, ясни дози високомерие към едни и чиста омраза към други народи, нации, държави.

Материалът на историците, техният научен и изследователски интерес и обект са събитията и фактите, които се произвеждат от политиците, от управляващите личности на държавите или племената, или анклавите, или островите. Властта, силата и парите са в политиците, репресивният апарат, както и стимулите са  в техните ръце,  а историкът има само знания, талант, перо и е изпълнител,  изцяло зависим от тази естествена подредба на нещата. Политиката и историята са зависими една от друга, макар да са  различни и неравнопоставени. Винаги причиняват злото заедно.[2]

Вие самата сте била така да се каже „жертва“ на подтискане на свободната научна мисъл[3]. Първата ви книга – “Разпространение на исляма в западнобалканските земи под османска власт ХV-ХVIII в.” – е била свалена през 1986 г. на шпалти от печатницата на издателството на БАН и конфискувана от тогавашния Комитет по цензурата. Има ли рецидиви днес? Ако да, на какво се дължат?

Историята с моята книга е типичен пример за ограничаване на академичната свобода на изследване и откривателство по времето на комунизма и няма общо с писането на учебниците. Научната цензура беше безмилостна в годините на соца. Не можех да пътувам, отнасях докладите си за научни конференции до една зелена метална каса, след няколко дни ме викаха и ми хвърляха обратно доклада през гишето с отказ. Темите за исляма, които бяха в моя научен интерес, бяха секретен фонд в Народната и всички други библиотеки, така че нямах нормален достъп до четивата, които бяха важни за мен и моето развитие като учен. Бях като буквална илюстрация на нещастен субект на онова, което се описва в цитираната от вас декларация за академичната свобода.

По онова време си имаше автори на учебници и те печелеха добри пари от това. Предполагам, че и сега се изкарват не лоши хонорари от писане на учебници. По презумпция, участието в авторски колектив за писане на учебник по история, означава доброволен отказ от творческа свобода, защото приемаш условията и правилата на държавата и на съответната институция, на академичната администрация и на издателската политика.

Всъщност в зората на демокрацията аз също съм опитвала два пъти да пиша определени дялове от учебник, помолена от мои колеги за съавторство. Винаги съм отхвърляла мястото на учебниците по история в образователната система, но исках да разбера какви са механизмите на идeологизацията, или да се убедя, че тези времена са отминали. Разбрах, че не всеки може и иска, да участва в писането на учебници. Аз не се справих, има твърде много ограничения и се отказах, но не съжалявам за опита, защото емпирично разбрах какво е да пишеш учебник и да участваш в производството на такъв.  Никога не станах автор на учебник.

Срещате ли често  забрана на продукцията на  учени, които поставят под въпрос ортодоксални възгледи?Съществуват ли „черни листи“ на инакомислещи учени?Аз лично бих посочила примера със съпротивата към книгите на Румен Аврамов „Спасение“ или падение“, и „Документален сборник за депортацията на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот. 1943 г.“

Мисля, че в наши дни институционализирана цензура няма или тя се проявява в други форми. Невъзможност да намериш финансиране за изследователската част и за отпечатването, а когато успееш, следва обществения остракизъм, неприемането, нечетенето, некупуване на съответните книги, отсъствието на критични отзиви за него, пълният отказ на медиите да представят.

Разбира се, че съществуват „черни листи” на инакомислещи учени, защото те рушат стереотипните представи за историческите събития. Събарят митове и мистификации, откровени лъжи.  Най-лесно е да ги вкараш в категорията на „националните предатели”, защото това обяснение е просто, достъпно и категорично. Подобно клеймо те отхвърля за винаги, казвам го от опит.

Много обичам да разказвам на студентите и на приятелите си една легенда за суфитския философ и поет Мевляна Джеляледдин Руми (1207-1273), когато започнем разговор за „историческата истина”. Та събрал Руми на една от своите беседи последователите си, за да им демонстрира колко относително нещо е истината. Накарал да превържат очите на няколко от суфитите. След което ги разположил около един слон. Всеки опипвал с ръце онази част от слона, до която стоял и разказвал какво „вижда”. Опипващият крака на слона , твърдял, че това е внушителна гръцка колона, вероятно от някой акропол, друг се възхищавал на ухото, което описвал като прекрасен жив и сочен лист от  голям евкалипт или пауловния.  Дервишът, който докосвал корема, описвал великолепен с размерите си мех за вода или вино, вероятно изработен в Шираз, а бивната на слона била представена като докосване до великия меч на Пророка…

„Това е истината”, казал Мевляна на учениците си, които се взирали смаяно в слона.

[1] Интервю с министър Красимир Вълчев, 2 юли, БНР – http://bnr.bg/post/101139310/krasimir-valchev-trabva-da-se-promeni-procedurata-po-odobravane-na-uchebnicite

[2] В.Култура, 8 юни, 2018

[3] Declaration of Academic Freedom (Scientific Human Rights) – Нито един учен не бива да бъде възпрепятстван да представя статии на конференции, колоквиуми или семинари, да публикува резултатите си във всякаква медия, да има достъп до академични библиотеки или научни публикации, да посещава научни срещи, да чете лекции, да иска връзка с дадена академична институция, научен институт, правителствена или комерсиална лаборатория, или друга организация

Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).