Антонина Желязкова: Разлом в културната идентичност на оставените родители

 

Транснационалните семейства комуникират с оставените роднини чрез модерните комуникационни технологии (скайп, интернет, вайбър, мобилни телефони), като обикновено имат установени дни и часове за връзка. В ранните години на емиграцията (90-те години) теренните изследователи се изненадват от необичайната гледка на възрастни или млади жени с традиционни облекла, които работят на тютюна и разговарят по мобилни телефони с мигриралите синове, дъщери или съпрузи. Днес почти във всяка къща на емигранти в Западните Родопи има компютър или лаптоп, снабден със скайп и камера за визуален контакт.

 

В ранните години миграционните вълни се приемат от оставените родители оптимистично. При заминаване за САЩ се подготвят специални родови и общоселски изпращания, докато за пътуващите за сезонна работа или за продължителен гурбет в Европа подобни пищни изпращания не се организират. Това се дължи преди всичко на географската близост, на доверието в по-добре познатия стандарт в Европа, както и на наличието на добре функциониращия автобусен транспорт. Усещането за временно събитие и пространствена близост изчистват чувството за страх и не пораждат силен стрес от раздялата.

През 90-те години младите емигранти поддържат живи традициите по телефона, докато се борят с носталгията. Това интегрира оставените родители като дистанционни участници в живота на мигрантите и поддържа усещането им, че традиционната култура е витална и функционира сред децата им дори през океана. Теренните изследователи са записали множество разкази на родителите за това как са давали напътствия на децата в Америка, за да спазват стриктно определени ритуали.

Антонина Желязкова е български културен антрополог, директор на Международния център за малцинствата и културните взаимодействия (ИМИР), член на Маргиналия

 

Първата генерация емигранти от Родопите в началото поддържа ендогамния модел, който едновременно играе и ролята на укрепващ фактор за трайно отсядане в САЩ, а в същото време е ресурс за верижната емиграция от родния край, от собственото или от съседните села в общината. Създава се илюзията, че семейната йерархия, традициите и специфичната религиозна ритуалност няма да бъдат накърнени от разстоянията, че ще бъдат съхранени включително и поради събирането на мигрантите в съседство макар отвъд океана. В студията на Маргарита Карамихова от 2003 г. заключенията бяха сравнително оптимистични, ако не за евентуално завръщане на трансатлантическите емигранти, то поне в прогнозата, че груповата идентичност ще бъде съхранена изобщо или до някаква степен (Карамихова 2003: 80).

Редките за онези години смесени бракове в САЩ се сключват с мюсюлмани (детайл от груповата идентичност) от относително познатите имигранти първо поколение от Балканите или от страни от бившия Съветски съюз. В по-късните години има регистрирани случаи на замогнали се трансатлантически мигранти, които са просперирали и се връщат, за да сключат брак с момиче от България. Младите мюсюлманки по-скоро се ориентират към брак с местен жител (по-често мюсюлманин) в страната приемник.

Описаният тип илюзорно запазване на семейната цялост и на груповия културен модел мотивира оставените родители в следващите десет години да продължават да работят интензивно, за да има за младите семейства, „когато се върнат“. Предвидени са етажи със спални за синовете и снахите, а в някои семейства дори нови къщи, които да посрещнат потенциално завръщащите се деца и внуци. През първите години не се намалява дори обработваемата земя и в градините се произвежда като за традиционно голямото семейство.

Петнайсет или двайсет години по-късно вече няма илюзии[1]. Остарелите родители поддържат редовна комуникация чрез скайп с децата си и с порасналите внуци, които донякъде разбират, но не говорят български. Всяка една от тези родителски двойки е посетила децата си в САЩ веднъж или два пъти с продължителност няколко месеца. Обикновено това се организира при необходимост от помощ при раждането на втората генерация, когато работещите родители имат реална нужда от помощ. Редки са повторните гостувания.

В селата съществуват улици, където има едно или две млади семейства с деца, които радват всички възрастни, останали в празните къщи и вече ограничили производството на зеленчуци и консерви, тъй като е ясно, че няма кой да ги оползотвори.

Възрастните родители обясняват на интервюиращите причините, поради които не предвиждат те самите трайно и окончателно да заминат в САЩ при децата си, за да преживеят заедно с тях своята старост. На първо място, се изтъква невъзможността да оставят къщите и земите, които са наследство от поколения и са градени с много усилия. На второ място, това е носталгията и безпокойството, които са почувствали, докато са гостували при децата си в Америка няколко месеца – чужда култура, големи разстояния, изолация, вторична самота, езикова бариера навън и у дома с внуците. На трето място, е именно идентичността – желанието да живеят в родното място, където са приятелите им от детинство, съседите, готови за взаимопомощ и разтуха, и където имат възможност чрез религиозните и битовите обичайни практики да се чувстват уютно в груповия културен модел. В родното място имат кафенетата за срещи, където се обсъжда политиката, там са джамиите и местните имами, с които могат да се обсъдят важните проблеми на общността и на семейството. Жените също имат своята среда, в която поддържат традиционните домашни дейности, в която могат да споделят отсъствието на децата и внуците, също и да обменят технически новости около скайпа и видеовръзките.

Тяхното самочувствие обаче на носители и крепители на груповата идентичност е нарушено. Родителската самота всекидневно напомня на мъжете, че са загубили една от фундаменталните ценности на общността – да предават моралните императиви и имуществото, защото отсъстват две генерации (синовете, зетьовете и внуците от мъжки пол). А именно те са необходими, за да изпълват със съдържание основната им роля: да посветят потомците в историческия разказ за родовете, да споделят местната и общностната историческа памет. Традицията изисква от бащите и дядовците да предадат на синовете и внуците заедно с религиозните задължения, материалните придобивки и умението да бъдат опазени и развити, но също и сложната практика да се превърнат в опитни посредници със света извън общността.

Жените се чувстват маргинализирани и излишни, защото в битовите аспекти на живота, в табута и ритуали именно майките, бабите, свекървите биха обучили своите дъщери, снахи и внучки. Именно жените според местната култура са основни пазители на идентичността, а при турците – и на езика.

Макар оставените родители да запазват своята групова идентичност, те се чувстват непълноценни при отсъствието на приемници, както и безперспективни по отношение на съхраняването на моралните и материалните ценности на семейството и общността. Създава се разлом в техния духовен мир, който ги отчуждава от част от техните съселяни, които живеят по традиционните правила с пълните си семейства.

В по-добра позиция са родителите на имигрантите в Европа, защото в тези случаи миграцията най-често разделя младото семейство и при възрастните остават или снахата/сина с децата, или само внуците. В този смисъл родителите на европейските гурбетчии не изпадат в самота, но често преекспонират чрез възпитателни практики усилията да запазят традиционния морал, да опазят идентичността на поверените им внуци и снахи.

В случаите, когато на сезонна работа или в по-продължителен престой в Европа са и двамата родители, бабите често извън ежедневните грижи за оставените деца чувстват задължение да изискват строго запознаване с моралните правила – табутата, религиозната традиция, правилата на джендър отношенията и семейната йерархия в общността на българите мюсюлмани. Обикновено това се извършва за сметка на обучителния процес в училищата и пренатоварва психологически децата, които и без друго са травмирани от отсъствието на родителите.

По-драматични са случаите, когато младата жена и майка от помашкото семейство е сезонно или трайно работеща в Европа, а в дома остават съпругът с децата и родителите си. Освен родствената група (свекървата, зълвата) и териториалната общност (предимно жените) в селото гледат със съмнение и подозрение на жената – „какво ли прави там сама, много е самонадеяна“. По думите на респондентка „гледат ни с лошо око“, като нарушителки на поне няколко устойчиви традиции – жената не може да е глава на семейството и да изкарва парите, жената трябва да гледа децата си и да не се дели от мъжа си, трябва да слугува на свекър и свекърва. Поради това, когато се завръща за няколко месеца до следващото сезонно заминаване, жената гастарбайтер живее в атмосфера на стаено недоверие, свекървата е сурова и прехвърля цялата домакинска работа на нея, защото „аз се намъчих, душа не ми остана да слугувам на децата и мъжа ти“, а децата след дългото отсъствие не се отделят от майка си. Една респондентка сподели: „Преуморявам се повече, отколкото при брането на ягоди в Англия. Там след работа се къпем, почиваме си, дори ни водят веднъж в седмицата до града на пазар и ресторант. Отнасят се с уважение към нас. А тук дори в банята децата стоят пред вратата и ме викат, а свекървата, виж я и в момента как ме гледа…“[2]. Оставените в родното място съпруг, свекърва, деца приемат като задължителен и естествен принос придобивките, които работещата жена носи със себе си. Нито за момент обаче не съчувстват за цялата тежест на пътуванията и на умората, които жените натрупват по време на своята трудова миграция.

Симптоматични за двойния стандарт на джендър модела са ситуациите, в които синовете са в дългосрочна трудова миграция и не се завръщат с години. Те обикновено са издигнати в култ „поради тяхната жертва, страдания и подаръците, които изпращат“. Тези семейни митове са за сметка на снахите, които освен непосилния домашен труд и подчинението на вътрешната йерархия са поели изцяло и мъжките функции в семейството, като всичко това се извършва под критичния надзор на свекървата, зълвите и други членове на семейството. В тези случаи груповата идентичност триумфира: „децата се възпитават както трябва“, „снахата си знае мястото“ и отсъства елемент на съчувствие, че една млада жена живее с всичките тежести на омъжена в семейството на съпруга, но без съпруг понякога 2–3 до 10 години, с перспектива завинаги.

 

[1] В периода 2011–2014 г. IMIR в изпълнение на европейски проекти или в самостоятелни проучвания на терен, също и чрез теренна практика на студенти проследява състоянието и нагласите на няколко възрастни семейства в няколко общини в Западните Родопи, чиито деца от края на 90-те години са в САЩ.

[2] Хайдиняк (2011: 159) и личен архив на автора, с цитати от интервюта по същия проект, които не са застъпени в публикацията.

публикуваме статията от книгата “Да отместваш бариери”, посветена на юбилея на проф. Петър-Емил Митев

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Антонина Желязкова

Антонина Желязкова е историк и социален антрополог. Директор на Международния център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия.