Антонина Желязкова: В мирно време българите са се справяли стопански по-добре от турските колонисти

Д-р Желязкова, каним ви да поговорим отново за измеренията на Османското владичество и българите в контекста на масовите представи за „робството“. Безспорно е, че тези пет века са очертали една епоха на систематично онеправдание /дискриминация според  днешните термини/. Онеправдавани са били и християни и евреи, хората на авраамитските религии. Не е можело да бъдат построявани манастири  и черкви от камък, а в съдилищата показанията на тези два не-мюсюлмански етноса не са били валидни. Всички знаем добре унизителния факт,че християнинът е трябвало да слиза от коня, когато посрещне турчин. До колкото ми е известно, въпреки тази политика на Османската власт на унижения и дискриминация българското население не е „бягало“ от империята. Така ли е? Има ли историографията данни за големи бежански потоци от българи бягащи от условията на „робството“?

Обективно погледнато, това са векове на несвобода, на политическа, икономическа и културна зависимост. Тези столетия не са били само това обаче, защото животът и историческата перспектива имат своя логика, която не е черно бяла, нито идеологизирана. Така или иначе въз основа на един емоционален, само донякъде на рационален подход, от Възраждането насам се изграждат всички стереотипи и историко-културни клишета за османския период. Те са били необходими за формирането на балканските нации и за националната мобилизация, която да се съсредоточи върху идеите и реалните действия за освобождение и изграждане на новите национални държави.

При създаването на българската нация, почти генетично у нас са кодирани определени стереотипи за Османската империя, предават се от поколение на поколение в това число и чрез учебниците по история, чрез най-добрите класически произведения на националната литература: “черни векове”, “демографски колапс”, “геноцид”, “робство”, “насилие”, “феодална закрепостеност”, “забрана на оръжията”, “убийствени данъци”, “бедност”, “безпросветност” и т.н. Елементите на нормалност в бита, в стопанския живот, в общественото развитие отсъстват. Съизмеримост с обществените процеси в Европа и света по същото време са екзотика.

Тези полумистифицирани категории и главно епитети естествено рефлектират върху научния подход при изследването на периода. През всичките, последвали Възраждането десетилетия, османистичната наука като дял от историята, се превръща в предпоставено знание с ясно маркирани постулати, с извънредно редки отклонения от застиналата от средата на 19 век матрица. Всъщност изследователите на този период, макар и да разполагат с една от най-богатите изворови бази – османските архиви, а също и с възможности да ползват изворите, оставени от дипломати и пътешественици, от мисионери на Ватикана, от францискански монаси и т.н., са длъжни да отхвърлят дори елементи на позитивистичен подход, да се автоцензурират дори от намеци за положителни характеристики в историята на една империя, в която сме съществували като европейска провинция близо пет века. Това естествено се е отразило специфично върху формирането на националния характер, защото ни е лишило от самочувствието, че дори частично със собствена воля и умения сме избирали и градили начина си на живот, както и националната си перспектива. Подобна „нещастна”, фрустрирана историческа памет и историография към петте (5) века, поддържа у нас „робския комплекс”.

Факт е, че хората не напускат просто ей-така родните си места и имуществото си. Винаги в историята това се случва в периоди на войни и бедствия, или като миграция от територии с нисък стопански ресурс към по-добър хинтерланд, към нови селища и държави, където препитанието е по-гарантирано.

Българите (и други балкански народи), обикновено са се превръщали в бежанци по време на войните на османската империя, особено, когато са съдействали ( с надеждата за освобождение ) на войските на противниците на империята. Подобни бежански вълни са се случвали многократно. Много масова изселническа вълна е имало след края на войната на Свещената лига срещу османската империя в края на 17 век. Тогава масово бягат католиците от България, които са участвали в Чипровското въстание, но са имали заслуги и за дипломатическите отношения с католическия свят в хода на войната.

Освобождението заварва българската нация със сложни етнодемографски проблеми. Тя заема фактически голяма част от Балканския полуостров и компактно населява класическите български области. Диаспорите от българската нация са в дисперсно състояние поради системни преселения и населяват локализирани райони в Банат, Моравско, Бесарабия, Влашко и Молдова, в европейска Турция, в Мала Азия  и др. Превратностите на петвековното съществуване в границите на Османската империя изтласкват бежански потоци към тези области от края на ХVІІ, началото на ХVІІІ и през ХІХ в.

Хиляди сърби са бягали, предвождани от патриарх Черноевич, заедно с отстъпващите армии на Свещената лига от Косово, Метохия и други сръбски територии, босненските католици също са напуснали границите на империята заедно с отстъпващите войски на Леополд І и са отседнали в съседни европейски територии.

Северните албанци геги още от 15 век са търсили по-добро препитание, а и са бягали често от кръвното отмъщение, като се заселвали в богатите и равнини села в Македония или пък в Косово, Метохия, Южна Сърбия в опразнените от сърбите територии след войната в края на ХVІІ в. и т.н.

Османската империя се е простирала от Диарбекир до Виена, не е имало граници – българинът е можел да бъде в Букурещ  или в Смирна, да отвори дюкян, да развива занаят, да търгува.Пътищата са били черни,бавни и неудобни, но са били с голяма мобилност и използваемост. Кажете тогава ясно каква е причината да не бъдат нашите прадеди  „масови“ мигранти, бежанци?

В мирно време на нашите богати земи българите са се справяли стопански добре и във всички случаи по-добре от турските колонисти, с които са съжителствали в селата и градовете. Вера Мутафчиева разказваше на докторантите си, свой безуспешен опит за пробив в обективната османистика, спрян от нейното тогавашно научно ръководство. Открила в архивите ведомости, които показвали, че строителните работници (българи християни) в някакъв имарет получават дневни надници като зидари, мазачи, дърводелци, които много пъти надхвърлят платата на спахиите. А спахиите съставят основите на османската армия и близо до здравия разум и историческата логика е защо! Защото подвластните народи произвеждат, работят, учат и се развиват, а господарският народ предимно воюва и гине по фронтовете, не се образова и живее на държавна издръжка или от арендните наеми. Подобна интерпретация на документа обаче напълно противоречи на стереотипа и на митовете, че ние, робите сме загивали от глад и мизерия, от ангария и безпросветност, а османският поробител е дебелеел на наш гръб.

Съзнавам, че произнасям  „еретичен“ въпрос, но – означава ли ,че е имало твърде голям процент българи, които са се чувствали  „интегрирани“, пак според  днешните термини?

Османската държава е изключително прагматично устроена и е използвала пълноценно ресурсите и качествата на подвластната рая в своя полза, особено за да пълни хазната, да обезпечава армията, а и за да пести държавните пари за себе си. Вероятно това може да се нарече и „интеграция”, не съм сигурна. Високата порта е насърчавала своето мултиетническо общество да бъде доста децентрализирано и сравнително автономно, когато разрешава местните си проблеми: имате нужда от мост – постройте си го, от училище – организирайте го, от път – изградете го. Така всъщност сред подвластните народи в провинциите са положени основите на това, което според съвременните стандарти наричаме гражданско общество, организирано с помощта на разрешения от султана и имперските закони местен сандък – фонд, банка, взаимоспомагателна каса. Всеки пълни, според възможностите и печалбите си, а всички заедно решават какъв е приоритетът – за мост ли ще се похарчат, за училище ли, или за оръжие. А също, за да бъде изпратен някой с дарби, но беден, за да се изучи в Европа – с една дума стипендиант, и когато се върне, от своя страна да допринася за общото благо. Още в началото на 18 век на Балканите е имало процъфтяващи градски центрове, с десетки търговски и занаятчийски задруги и училища, всъщност на европейско ниво за периода. Един подобен пример е Воскопоя в Южна Албания, която е функционирала почти като академия: дори с печатница и кръг от учени, които са отпечатвали не само книги на гръцки, български, влашки, албански, но би- и три- лингвални речници. Подобни истории имат много от балканските градове.[1]

Какви са основните последици от завоеванието на Балканите от Османската империя? Казано популярно и схематично, империята преди всичко се задоволява с управление, което според съвременните стандарти бихме нарекли ниско ниво на интер-регионална интеграция в широките рамки на цялата имперска територия. Това, разбира се, засяга основно заварените етнически групи и деноминации като им осигурява относителна свобода или автономност на съществуването. Формирана за сравнително кратък период от време, империята включва десетки етнически групи и деноминации в границите си. Въпреки, че в продължение на много векове те обитават една мюсюлманска държава, поне в балканските провинции, те запазват много от своите културни и  стопански характеристики. Често отделните етнически групи и деноминации притежават специфична ценностна и морална система, както и други културни белези, които запазват по време на периода на османското управление.[2] Честа практика е, Високата порта да се възползва както от местното право за регулация на вътрешни проблеми на общността,[3] така и от специфични етнически качества, за други по-стратегически цели – например военни – албанците като султанска гвардия и охранители, гърците като моряци, бошняците като бойци от границата с католическия запад, българите и сърбите като производители, снабдители и в помощните военни служби.[4]

От културно-историческа гледна точка най-значимото последствие от османското нашествие вероятно е промяната на цивилизационната структура на Балканите. Християнската култура оцелява и се съхранява, но разделя териториите си с новата ислямска култура, която се адаптира стабилно на Балканите и в продължение на няколко века става господстващата културно-религиозна и политико-икономическа система. По-късно отново историческите превратности променят цикъла и ислямската цивилизация отстъпва водещата си роля пред християнската в региона на Балканите. Така или иначе, те остават завинаги в едно общо съжителство, което в някои исторически периоди е интегрирано, а в други – паралелно, сегрегирано до враждебно.

Има историци, които описват християнската общност като доброволно „затваряне“ чрез невидими граници в отделни, обособени по етнически признак махали. Е ли тази затвореност  потенциал  в рамките на общността за културното развитие на етническите българи? Вярно ли твърдението на проф.Тончо Жечев,  че уседналият  живот на българите е имал цивилизационен ресурс?

Развитието в икономическата област е в основата на социалните и политическите измененията в българските територии и в обществото през ХVІІІ и ХІХ в. То се изразява в един двустранен процес с нееднаква интензивност – от една страна, разрушаване и отмиране на феодалните форми в градското и селското стопанство, и от друга – проникване и утвърждаване на капиталистически тип стопанство. В условията на зависимост в Османската империя, в социално отношение в българско общество започват проявления на различия, на отграничаване и изпреварване на господстващия етнос: оформя се вътрешно разслоение, възниква българската буржоазия и обществото придобива нова буржоазна структура. Оформя се възрожденски тип гражданско общество, което със собствени сили и средства започва да гради свои образователни, културни и религиозни институции – училища, църковни настоятелства, читалища. Българите започват борба за национално осъзнаване и обособяване, за отделяне от другите общности в Османската империя.

Разделянето на махали е факт, но той не трябва да се абсолютизира. Логиката на живота е изисквала общуване, партньорство, дори приятелство между различните етнически и религиозно оформени пространства и хора. Това се е случвало на цялата територия на империята, но особено в Румелия, по островите също, както например в Крит.

Абсолютно съм съгласна с Тончо Жечев, че това е създавало и криело цивилизационен заряд и ресурс. Все пак е имало периоди, в които християнските деца са се обучавали интензивно в светски науки в самоорганизираните училища, докато мюсюлманските им връстници са посещавали джамийските коранически курсове и основно са се подготвяли за бъдещи войници на империята. Сред най-значимите успехи на българите през Възраждането е създаването на мрежа от светски училища с обучение на български език. От особена важност са достиженията на българската култура и споделянето на новите политически и революционни идеи чрез собствени печатни издания,  и разбира се, учредяването на независимата Българска църква. Борбата за църковна независимост се води срещу Цариградската гръцка патриаршия, а нейната цел е чрез създаването на отделна българска църква, да се признаят българите като самостоятелна национална общност в Османската империя.

Що се отнася до мита за забраната на оръжията, то историческите извори и фолклорът доказват, че българите и другите балкански народи са имали висока култура по отношение на оръжията. Балкански жители с разнороден етнически произход влизали в почти всички подразделения и корпуси на османската военна организация: еничарския корпус, групировките на азаби, левенди, крепостни служители, платената конница. От особена важност за отношението към оръжието (забранено по закон) бил фактът, че в османските военни формации участвали голям брой балкански християни, които съставяли полувоенните помощни корпуси, заети с обслужването на войската. Съществували различни според своята дейност полувоенни групировки: войнуци (балкански християни, които служат посменно в обоза или участват като войници по време на война), мартолоси ( балкански християни, които участвали във войните, а в мирно време охранявали проходи и пътища, изпълнявали полицейски функции), дервентджии (зависимо население, което охранява проходите и осигурява безопасност на пътуването), доганджии (хора със специални задължения, които ползват различни предимства, защото отглеждат ловните соколи на султана), джанбази (хората, които копаят окопи, пренасят снаряди, служат в обоза), аккями (слуги, които пътуват с обоза на армията) и прочие. Тези помощни войнишки категории ползвали фискални облекчения и получавали малки наследствени участъци земя. Срещу това се задължавали да изпълняват разнообразните служби в обоза и охраната – да снабдяват войската с продоволствие, да охраняват проходите и мостовете, пътищата, да служат в обозите по време на военните походи.

Османската държава особено държала на мерките по обезопасяването на пътищата. В средата на ХVІ век Високата порта определила за дервентджии близо 2000 селски домакинства в Румелия (в т.ч. и в България) . Войнушката организация пък, която адаптирала института на стратиотите от византийския период, била създадена през епохата на султан Баязид І и обхванала селското население от почти всички бивши балкански държави и княжества. Т.нар. войнуци в мирно време се грижели за конете от държавните конюшни. Били групирани по 25 души заедно със семействата си в оджак. От тях 5 души на смени отбивали повинностите включително и като въоръжени бойци като ги наричали изпратени. Останалите 20 души, заедно със семействата обработвали земите на оджака, издържали с прехрана и закупуване на оръжие изпратените, както и техните семейства.

Това, което особено отличавало специалните категории население от останалите християнски поданници в османската империя е, че имали право да се обличат по-ярко, да ползват коне и да притежават огнестрелно оръжие. Участието във военните спомагателни корпуси осигурявало значителна промяна в социалния статус на населението не само заради данъчните облекчения, дарената земя и правото да носят оръжие. В границите на Османската империя това означавало голямо социално преимущество – повече независимост, и по-близък, понякога по-висок статут от турската рая. По-особеният статут и привилегиите позволявали на това местно християнско население да запази известна свобода – икономическа и социална, без да е необходим компромис с господстващата религия – исляма. Населението от тези полувоенни организации, макар да било в услуга на османската власт, се усеща по-слабо обвързано със земята и арендата, сравнително независимо от местните османски феодали, имало право официално да носи оръжие и всичко това поддържало у него дух на свободолюбие и независимост, създавало среда за опазване на етническата идентичност и на християнската традиция. Не случайно към края на ХVІІ век, когато османската власт посегнала на техните привилегии и свободи, те използвали своя опит и възможности и оглавили борбите за независимост от края на 80-те години. И в периода на националноосвободителните борби през ХVІІІ и ХІХ век това население със специален статут било измежду първите, които се бунтували и които с оръжие оглавявали бунтовете срещу властта.

През ХVІІ век в българските земи, както и в други части на балканските провинции на Османската империя била разгърната като крайно необходима организацията на мартолосите. За първи път ролята на балканските християнски жители, които имат право да носят оръжие и да ползват специален статут в европейските провинции на империята, е демонстрирана в периода на голямата война на Свещената лига срещу Османската империя в годините от 1683 до 1699 г. След няколко столетия зависимост тази война разтърсва историческата памет на покорените нации, свързана със спомените за самостоятелните държавни обединения, събудила надеждата за тяхното възстановяване. Никога до този момент вярата на покореното балканско население във възможната независимост не е достигала до такава висока точка, никога в предходните векове неговите усилия не са били така активно организирани и приобщени към вътрешноимперски, но и външнополитически събития. За първи път балканските народи излизат от анонимността на подчинено население, за да заявят пред християнския свят своите възможности и качества в конкретни бойни действия в подкрепа на антиосманските сили.

Може да бъде даден пример, добре документиран в историческите извори: През 1689 г., когато австрийските войски, подпомогнати от сръбски доброволчески отряди, освобождават почти цяла Северна Сърбия, било взето решение да се предприеме рейд на юг в Североизточна Македония, а оттам към Албания и Адриатическо море. Походът бил оглавен от гeн.Пиколомини и срещнал активна подкрепа от страна на сръбското и българското население. Този голям освободителен опит на българите бил предвождан от Карпош – мартолосбашия (командир на мартолосите). Ето как е описано това събитие от османския хронист Силяхдар Мехмед ага: “Между тези най-изтъкнати злосторници се намираше проклетият неверник, наречен Карпош, един от мартолосите на Скопие, който се издигна с милостта на Падишаха и накрая забрави, побягна и стана главатар на дружина, която броеше повече от три хиляди немюсюлмански разбойници от редовете на бунтовната рая…”[5]

Още един известен мартолосбашия Иве от Щип получил заповед да извърши мобилизация и да поведе към София няколко хиляди българи в помощ на турските войски. Иве събрал 10 отряда, но при вестта за завладяването на Ниш от австрийците повел своите хора към Скопие и Кюстендил, за да се бият срещу османците. По същото време, когато според османските хронисти неверниците изпотрепали мюсюлманите в град Щип, още около 3000 разбунтувани арнаути слезли от Черна гора и завзели градеца Печ.

Военната активност на мартолосите през войната в края на ХVІІ век, размахът на действията на тези християни срещу османските сили стъписал централната власт. Османските документи свидетелстват, че близо 15 години след края на войната следвали заповеди и преписки относно тяхната организация и сигурността на местните власти. С ферман от 1699 г. се нареждало в Янина, Лариса, Серфидже, Гревена, Енидже Вардар, Дойран, Струмица, Битоля, Прилеп и Велес вместо старите мартолоси да бъдат поставени “съвестни и честни мюсюлмани.” Друга султанска заповед от март 1704 г., изпратена до местните власти в Румелия, разпореждала “да се отстранят онези мартолосбашии, които са арнаути и немюсюлмани и със знанието на вилаетските аяни за пандури и мартолосбашии да се назначат изпълнителни лица от местните мюсюлмани…”[6]

Балканските християни с полувоенен статут не били под ефикасен контрол на властта, освен това били добре въоръжени и притежавали бойни умения, което ги правело предопределени за борба. Те много лесно променяли своята роля – от лица, които трябвало да допринасят за реда и мира в държавата, която обаче чувствали като чужда и натрапена и се превръщали в движеща сила на размирици, безредие и отмъщение срещу мюсюлманското население в балканските провинции на Османската империя.

По време на войната на Русия срещу Османската империя през 1711 г. отново в единодействие християните от балканските провинции, се присъединяват с добре въоръжени отряди към антиосманските сили въпреки жестоките санкции от периода след войната на Свещената лига и след потушаването на големите бунтове. От това време е запазена височайша султанска заповед до всички нива на местната власт да съдействат за конфискуване на огнестрелните оръжия , очевидно вече широко разпространени сред балканското население: “Заповядвам и вие също да помагате при получаването на тази ми височайша заповед за събирането на всички пушки и военни оръжия, които раята притежава, но по начин, щото да не се всява страх и трепет у тях…”

В периода на децентрализация и анархия в империята през ХVІІІ век, българите, селяни и граждани, са принудени да се опазват сами от грабителските нападения на банди, и откъснати от централната власт османски военни дружини (т.нар. кърджалийско време). Селяни, занаятчии и други мирни жители отделят от семейния бюджет в общите каси, за да закупят пушки и амуниции, за да организират отбраната на селищата си.

Ако обобщим тези откъслечни илюстрации за огнестрелните оръжия сред местните балкански народи в периода на Османската империя, може да допуснем, че културата към оръжията съществува и тя е с голяма тежест, както за ежедневието, така и в моралния свят на балканския човек, защото олицетворява независимостта, свободата, защитата, силата.[7] Шериатът забранява на немюсюлманите от България и другите балкански провинции да носят оръжие. Навсякъде в България и на Балканите въпреки това през цялото време на османската власт между християните имало достатъчно въоръжени мъже и жени. Сред гърците тази категория е многочислена до степен, че представлявала отделна социална група като клефтите и арматолите.

Фолклорът поетично демонстрира раздвоението в житейския идеал на българите, и ако мечтата на мирния селянин е „лиси биволи да купя, черни угари да ора, бяла пшеница да сея…”, то мечтата на бунтовника е „в зелена гора да ходя, ален байрак да нося, тънка пушка да прегръщам, че дружина да си събера…”

Диференциран е подходът към огнестрелните оръжия във фолклорните песни според това дали оръжието се носи от свободен човек, или отново от красив местен балкански герой, но който отива да отбива своята военна повинност в османската армия или е мобилизиран за поход по време на война. В първия случай пушките винаги са „тънки”, „леки”, „гиздави, красиви”, а във втория случай те са „тежки”, „тъмни”, „грозни”. Песента за Кара Танас от Жеравна и неговата дружина, която никога не могла да бъде разбита от турска потеря звучи така: „Кара Танас я водеше, Иванчо байрак носеше, дълги им пушки на рамо, златен ятаган на пояс, от чисто злато паласки, и двойни пъстри пищови….”[8] И обратния случай с  горански младеж, призован със султански ферман да се яви войник: „и ето го иде войниче, бял кон яхнало и с тежка пушка на рамо…”[9]

Вашият род е от Копривщица.Известно е ,че копривщенци са запазили своето благосъстояние и след падането на България под османска власт.И днес копривщенските къщи  имат магнетичен  чар. Може ли обаче да ни кажете, защо не се е родил там българският Чарлз Дикенс? Не е ли чувствал , по думите на социалния психолог Румен Петров,  „етически дискомфорт“  богатият и образован българин спрямо бедните деца?

Копривщица е един прекрасен град, в който хората са се чувствали свободни, защото не е имало физическо присъствие на османската власт. Свободният човек естествено произвежда повече и по-творчески, за да има за семейството, за обществените каси, а и за да плаща повече данъци и редовно, за да не го навестяват османските данъчни.

Моят род записва историята си в Копривщица от края на ХVІІ в., след което се е наложило един от синовете да мигрира към друга част на България, където се полагат основите на нашето нуклеарно пра-семейство. Копривщенци са произвеждали много и качествено, и са възлагали на млади и смели мъже от различните родове да откарват стоката до Истанбул, Дамаск и Кайро за продан. Когато се връщат с кесии златни монети (на коне и въоръжени, отбележете), един от моите пра-пра-пра дядовци и неговите другари са нападнати от турски разбойници. Убиват двамата придружители, а прадядо пък убива разбойниците и спасява златото на копривщенските фамилии. Още същата нощ се събират старите копривщенски родове и го отпращат да замине далеко и те да не знаят къде е, за да спасят живота му. Така потръгва нов клон на семейството в далечния Джесир Мустафа паша (Свиленград). Вероятно част от историята е красив мит, но това е паралелната история, която се разказва в моето семейство за смелия син на Стари Рад, който  спасил имането на града и бил отпратен с необходимите почести. Във всички семейства в България (християнски, мюсюлмански, арменски и юдейски) съществува параисторически разказ по-стар или по-нов, който неловко балансира на границата между реалността и митовете. Почти винаги семейните страдания, жертви, героизми са силно хиперболизирани, но са част от нашата душевност.

Харесвам текстовете на Румен Петров, много.  Той влага понякога в тях емоционална оценка, може би поради това,че принадлежи към по-младото поколение. И аз така правех навремето.

Има обективни фактори, които са географски и политически, за да нямаме Дикенс. А „етическият дискомфорт” е лукс, който българите не могат да си позволят в никой исторически период.

Чарлс Дикенс все пак се е родил де юре и де факто свободен през 1812 г. в една могъща империя. Не е имал усещането за чужда власт, за несвобода, за прекъсване на духовните връзки с християнския свят и със света изобщо. Има огромна духовна разлика между имперските нации и колониалните и подвластните народи. Дори и най-енциклопедичните и образовани българи през този период са били принудени да са прагматични и отдадени на каузата за биологичното оцеляване и опазването на националната идентичност. А тя е изисквала да се събират пари, да се търсят контакти, да се водят преговори, да се откриват нови училища и читалища, да се изписват книги от странство или да се списват просветителски вестници. Трябвало е да се мисли за преодоляване на страха, за бунтове, за завери, за всяка възможност за еманципация, за жертви, за трупане на оръжие. Българите нямат Дикенс, но с цената на отказ от високата култура и разгръщане на талантите си в красиво творчество на световно ниво, те са постигнали да образоват колкото може повече деца, да издържат студенти в университетите на Европа и да се подготвят за постигането на независимост, колкото и относителна да е тя впоследствие.

[1] Todorov, N. The Balkan City: Socio-economic and Demographic Development, 1400-1900. Trans. P.Sugar. Seattle, 1983

[2] Zhelyazkova, A. Islamization in the Balkans as an Historiographical Problem: The Southeast-European Perspective. – In: The Ottoman and the Balkans. A Discussion of Historiography. Ed. by Fikret Adanir and Suraiya Farouqhi. Brill, Leiden-Boston-Koln, 2002, p.225-226

 

[3] Османската власт присъства номинално в албанските територии. Османските офицери са изпращани в гарнизоните на Северна Албания като наказание. Албанските селски старейшини изпращат войници за османската армия, грижат се за редовното предаване на рекрутите и данъците, но управляват според Кануна на Лек Дукагини.

[4] Zhelyazkova, A. Balkanski etnicheski elemnti v osmanskite vuoruzheni sili prez 15-16 v., Voenno-istoricheski sbornik 6, 1983,p.75-89; Turk Silahli Kuvvetleri tarihi. Osmanli devri, vol.3, Ankara, 1978-1979; Cezar M. Osmanli tarihinde leventler, Istanbul, 1965, p.187

[5] Матковски А., К.Аручи. Македониjа ов Silahdar Tarihi на Ф`нд`клили Силахдар Мехмед-ага (1668-1694). Скопие, 1977, с.151

[6] Стоjaновски, А. Дервенджиството во Македониja. Скопиjе, 1974, с.113-124-126

[7] Виж: The Balkans: National Identities in a Historical Perspective. Ed. by Stefano Bianchini e Marco Dogo, Longo Editore Ravenna, Ravenna, 1998

[8] Арнаудов, Михаил. Очерки по българския фолклор, София, 1934, с.251-258

[9] Докле, Назиф. Горански народни песни, Скопjе, 2000, с.22-25

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).