Антонина Желязкова: В огледалото за обратно виждане – 10. Етнически калейдоскоп

Споделете статията:

 

 

Ако някой е проследил текстовете „В огледалото за обратно виждане”, вече е наясно, че упорито се опитвам да подреждам исторически и личен калейдоскоп, за да убедя читателите, че сме здраво свързани житейски, ежедневно, завинаги в добро и зло, но неразделно с малцинствата. Понякога започвам да се оглеждам критично, дали не съм във въображаем свят. Къде приключва академичното знание, историческата и родовата памет, и от къде и до колко се прехвърлям във фантазни пространства. Дали не съм жалък епигон на Харуки Мураками и да минавам през мистични стени или залостени врати във въображаем паралелен свят, където се случват едни неща, които в реалния свят са в недоимък, особено когато става дума за любов и разбирателство.

А.Ж.

 

Със студентите отделяме доста лекционни часове, за да ги запозная с етичните проблеми на антрополога на терен. Има множество такива. Един от тези проблеми е, че можеш да се привържеш към обекта на изследването, към таргетната група и да размиеш или загубиш собствената си идентичност на учен, да се слееш с общността и така губиш академичната обективност.

Затова има предпазни механизми. Антропологът трябва да възпита в себе си сложното качество да се самонаблюдава. Непрекъснато, докато общува и живее с хората от изследваната общност, трябва да хвърля внимателно око и на себе си, за да отчете, ако се отклонява от обективността поради пристрастия, гняв, емпатия, стрес и други емоционални състояния.

Спешната антропология от своя страна е екипна работа и гарантира предимството да работиш не сам, както класическите антрополози, а с колеги, които наблюдават, коментират още в зародиш своите интервюта и заключения и така взаимно се коригират или насърчават, надграждат. В екипите за спешна антропология винаги има един избран, който поема черната работа да води теренен дневник. Записва педантично всичко, дори емоционалните и физиологичните несполуки по пътя, и когато се прави анализът вече в спокойна кабинетна среда, всеки учен може да се види драстично изтипосан в дневника с всичките дефекти или попадения по време на работа. Да открие с изненада опитите си, да се отклони от обективността на събитията поради субективни преживявания.

Винаги имам едно на ум, че моите съекипници, с които бродя по балканския терен повече от 25 години, с нежен хумор ми лепнаха прякор – „Хиперболата”. Никога не са протестирали срещу моите прогностични хиперболи и предварителни хипотези, защото те отварят много широки и неочаквани хоризонти по време на изследването. Хиперболата по време на динамична работа в екстремни ситуации доста често е по-скоро визионерство, прогностика, поглед в бъдещето, но трябва да бъде обуздавана. Особено, когато се подготвя вече приключилата емпирична работа и се структурира анализа.

 

На празнуването на рождения ми ден преди няколко месеца се смяхме много, защото от известно време вече ми казват „Глутница вълци”. При един сложен преход през планините в Албания, Косово или Македония, бяхме закъсали по пътя сред неочакван сняг. От гората изскочиха няколко дръгливи селски кучета, на което аз извиках: „Внимание, пред микробуса глутница вълци…” Така ли стоят нещата и с моята реалност за неизбежното и здраво скрепено съжителството с малцинствата?

Духът ми повдигна преди петнайсет и повече години един много любим мой учител и приятел проф.Зигмунт Бауман, с когото водехме интензивна кореспонденция и разменяхме за коментар текстове. Каква загуба, че си отиде този голям ум с още по-голямо сърце! Та той ми пише: „Леви-Строс мислеше за две школи по антропология: физически близки – духовно далечни, и физически далечни, но духовно близки. Към втората школа ли принадлежиш? В Косово не се подчиняваш на разделението – успяваш да отделиш най-доброто от двата свята”[1]

Все пак, може би анализите и прогнозите са точни, въпреки „глутницата вълци”? Колега от френската етнологична школа дори изчисли, че анализите на спешната антропология за региона на Западните Балкани изготвят краткосрочни и средносрочни прогнози, които са с достоверност над 85%. Прогнозите пък за мултиетническите и религиозните отношения в България обикновено са с достоверност над 90%.

 

Разполагам, чрез цяла поредица от критерии, моето разширено семейство, чиято история фрагментарно и без особен интерес се помни от част от потомците, за средностатистическо в България. Единствено детерминирането по образователен статус ни поставя над усреднените статистики, защото имаме пет поколения назад висшисти, завършили различни факултети на Софийския университет, театрални и кино академии и инженерни науки. Шестото поколение расте в момента. Преди това е имало образовани представители на рода, които са се обучавали в чужбина.

Имам големи бели петна в знанията за родовата история основно по две причини. Биологическа – в нашето семейство и по двете линии умираме сравнително млади и това много пъти прекъсва твърде рано поколенческата връзка и предаването на историческия разказ. Професионална – всеки представител на рода твърде на дълбоко е далдисвал в избраната от него професия и в граждански дейности, за да отдели време за събиране и съхраняване на родовата памет. Аз съм най-яркият представител на това семейно безхаберие, защото все пак се занимавам с история и вероятно братовчедите от двете линии са очаквали повече усилия от мен. Вече не са между живите. Родословието правеха те – от едната линия братовчед на майка, а от другата – далечна братовчедка на татко и леля, без особено да им обръщаме внимание на заниманията. С досада инцидентно им предоставяхме някаква информация или снимки.

 

И все пак събирайки, поради избраната от мен професия, отделни парчета от пъзела, които са свързани с малцинствата в България, изграждам хипотезата (вероятно хиперболизирана), че представителите на нашия род са имали непрекъснати неизбежни и съвсем не лоши отношения с хората от етническите и религиозните общности като се започне от 1680 (по едната линия) и от 1720 г. (по другата линия). Това са годините, които избирам за опорен старт, защото очевидно е началото на осмисления исторически родови спомен. Не е трудно да си представим, че е имало предистория на мултиетническите отношения и преди това, но липсва наратив за това.

След като сме средностатистическо семейство, вероятно всеки може да подреди семейни спомени за съвместно съжителство с малцинствата в общите български пространства.

 

За улеснение на всички, които проявят любопитство, ще подредя без много подробности нашите родови срещи с различни хора от етническите и религиозните общности, с които съдбата ни е събирала и разделяла. Вярвам, че всяко средностатистическо българско семейство може да направи това. Подреждам ги  по интензитет и отношение на роднините към съответното малцинство, а не хронологически.

 

Евреите – много поколения назад, а и до днес ни свързва близко приятелство.

Мама е имала много съученички еврейки в девическата гимназия, с които поддържаха топло приятелство до смъртта й, макар повечето от тях да са в Израел.

На 24 май 1943 г. мама и татко, студенти в различни факултети на Софийския университет, заедно със свои колеги българи и евреи, участват в шествие в защита на евреите и срещу решението за тяхната депортация. Погва ги пеша и конна полиция, удрят ги с палки, мама и татко бягат по малките софийски улици хванати за ръка, клечат в храсталаците на двор между кооперациите, забърсват малко кръв по главата от удара с палка. Целуват се, а след година и половина се оженват. Живеят в любов, заедно с приятелите си евреи и българи, като съответно ние техните деца израснахме заедно и станахме приятели. Любима закачка в къщи е, че брат ми, сестра ми и аз сме щастлив плод на българо-еврейското приятелство.

 

По стечение на семейните обстоятелствата съм живяла три години с Баба в следвоенна Полша от една до три годишна възраст. Една племенница на Баба трябвало да й помага, но бързо се записала в Университета и скоро след това се оженила. Положи основите на доста голям клон на рода в Полша. Та на Баба, която е била на моите сегашни години, тогава започват да й помагат две бледи сенки (в моите спомени) – мъж и жена. Твърде малка съм била, за да имам спомени, но емоционалната памет е по-ранна и помня как жената и мъжът ме прегръщаха, обичаха и глезеха. Тя ми разказваше приказка за Ядзенка, тяхната дъщеричка, която била досущ като мен, но излетяла през комина. По-късно Баба ми разказваше как потъвала от срам и мъка, защото много съм харесвала приказката за комина и съм се смеела шумно и съм викала: „И аз искам през комина, и аз мога, и аз искам…” Бледата сянка тичала в кухнята, за да плаче. Естествено е, че щом пораснах, под ръководството на Баба (бивша учителка) системно прочетох всичко за Холокоста и за историята на евреите. Впрочем от ръката на тази „бледа сянка” (ръката помня, а лицето – не) научих няколко числа на полски. И до днес ги рецитирам дори на сън: йедно, чши, пйенч, зиро…Не се научих да броя от едно до десет на полски. Баба твърдо не разреши, казваше, че тези няколко запомнени цифри са достатъчни.

 

След години разговарях тематично с колеги и приятели, чиито спомени не бяха така праволинейни по отношение на евреите, както моите. Техните бащи или други членове на семействата се озовали като администратори или войници в Македония и Гърция, в Пирот и участвали в депортирането на евреите. Много тежки и сложни разговори бяха това, защото естествено бистрехме вината и „германската юрисдикция”, шизофренното разкъсване на семействата в стила „вуйчо е писал до Народното събрание за своите съседи евреи от Ючбунар, за да ги защити, а татко през това време ги е товарел на влаковете в Македония. Никога не поиска да разказва, само знаехме, че е било отвратително…Но пък и тук „добрите” от нашите семейства, не са се посвенили да приберат някой и друг стол или маса от опразнените жилища, когато са ги изселили. Караха се с вуйчо…”.[2] Добре е все пак да бъде прочетен Цветан Тодоров, който дава повод за размисъл върху крехкостта на доброто в необичайните обстоятелства на 40-те години.[3]

Нищо обаче не ме разделяше с тези мои приятели, защото в тях нямаше и грам антисемитски настроения – заедно се възхищавахме на Исак Паси, някои се учеха от икономиката на Натан, здравето на децата ни консултираше проф.Ниньо, а днес зъбите на нашите внуци пък преглежда д-р Оскар. Имахме много общи приятели евреи. Като антрополог твърдя, че това е животът, той е толкова сложен, че моите хиперболи не са в състояние да го конкурират, затова трябва да се търси и да се казва истината.

Татко и Ниньо бяха в приятелска „размножителна” конкуренция. Татко му казва по телефона: „Шимо, сега вече не можеш да ме догониш, роди ми се шесто внуче, а правнуците вече си преглеждал.” А той: „Ще видим Любчо, ще видим, има още живот пред нас и ние се стараем, може и да те преваря…”.(Светла им памет и на двамата патриарси конкуренти). Винаги ме е потискало емоционалното раздвоение да се гордея, че в края на Втората световна война сме европейската страна, в която евреите имат доста висок естествен прираст – истинско богатство. И същевременно да размишлявам горчиво за потъналите в мълчание неродени деца на погубените 11 363 евреи от Македония, Беломорска Тракия и Пирот, за които се мълча десетилетия, но вече се говори, и тепърва трябва да се говори много.[4] Не приемам, когато това число на хората се закръгля за по-лесно в паметните речи „над 11 000”. Педантично моля изследователите, които са компетентни, за да знам точно дали са били 11 343 или 11 363 погубените. Има значение. [5]

 

Не се връщам толкова назад във времето на по-масовото заселване на евреите по българските земи през ХІV и ХV в. след прогонването им от Испания, но все пак имаме добра история и преди 1940 г. При преброяването през 1910 г. са около 40 хиляди, а в началото на Втората световна война вече са близо 50 хиляди.

През август 1919 г. вицепрезидента на Централната консистория и Председател на политическия комитет на ционистите в България издава в Париж брошура, посветена на ситуацията на евреите в България. Нейната цел е, да представи ярка защита на  България, когато се разглежда българския въпрос на Парижката мирна конференция след края на Първата световна война: „Без да влизаме в полемика с който и да е, наш дълг е да кажем пред мирната конференция: България има заслуга пред човечеството. Защото тя се показа добра и човечна към нашия онеправдан народ. И не само за нас, но и за другите страдащи – арменците също намериха подкрепа и защита в България. През цялото си съществуване България е била убежище за онеправданите от всички страни. В последно време голям брой руски емигранти – учени, бивши депутати от Думата, които търсят убежище от болшевизма, дойдоха да се приютят в София.”[6]

Авторът на брошурата изнася данни непознати на света тогава, а вероятно и сега: „Към 1895 г. след погромите в Русия, това бяха ужасни часове за еврейството, дълги кортежи от жени, деца и старци пеша преминаваха границата на империята и се насочваха към Европа. От всички европейски страни само България отвори вратите си и прие в обятията си бедните, обезнаследени хора. Стотици семейства, водени от инстинкта на масите, не се излъгаха, те се довериха на своите братя в България и бяха добре приети. Днес всички тези семейства процъфтяват и просперират. Всички хора получиха работа, по-голяма част от тях станаха български граждани и имат всички политически и граждански права…По-късно през 1904 г. след селските бунтове в Румъния само за няколко дни всички български граници на Дунав бяха наводнени от бежанци евреи. Положението щеше да бъде катастрофално, ако България откажеше да ги приеме. С прекрасен жест правителството в София изпрати телеграми на управителите на дунавските градове, като им нареждаше да вземат всички мерки, за да приемат бежанците със загриженост, да им осигурят всичко от първа необходимост с помощта на местните еврейски общности и след това да ги препратят във вътрешността. Никой от тези бежанци не напусна повече страната. Всички те намериха препитание и всички те са доволни от своята съдба.”[7]

Вероятно и колегата Калев е хиперболизирал в Парижката брошура, защото има стенографски записи от пренията в Народното събрание за посрещането на еврейските бежанци от гоненията в Румъния, където се чуват цветисти (просташки) антисемитски стереотипи, но за живота е важен крайният резултат и той е максимално добър в този случай.

 

През 1925 г. в. „България” провежда анкета с ръководителите на малцинствените общности. Габриел Арие, един от високопоставените представители на еврейската общност в София, изтъква, че „изобщо не може да се дискутира за положението на евреите в България. Никой не може да отрече, че те се радват на всички права и свободи. Те имат право да откриват колкото си искат училища, да упражняват своята религия, както им харесва, да се установяват където искат. Имат правото да изказват своето мнение, което правителството не само толерира, но и регламентира. Впрочем, според мене, българските евреи не сформират етническо малцинство, а само религиозно, което е абсолютно гарантирано от законите на страната и евреите са поставени абсолютно равнопоставено с всички останали жители на страната.”[8] От своя страна Алберт Пипано разказва за обиколката си в съседните балкански страни в този период, за разговорите си с единоверците и как стига до заключението, че „положението на евреите в България е много по-добро, отколкото в другите балкански страни.”[9]

 

Очевидно е, че отношенията между българите и евреите имат стар и доста здрав фундамент, който се е култивирал и укрепвал, не само в общите съседски и граждански български пространства, но и с помощта на определени политики, парламентарни и правителствени решения през десетилетията.

 

Напълно възможен е безпристрастен прочит на историята, за да се откроят различията в политиките на България към евреите през 40-те години съпоставени с годините след Освобождението и в края на ХІХ в., през Първата световна война и през 20-те и 30-те години. Не е чак толкова страшно да се приемат фактите, че в България е имало фашизоидни, прогермански и пронацистки, расистки настроения, организации, издания и закони, представители във властта, които са мечтаели за „нов арийски ред” в периода на Втората световна война. Имало ги е в цяла Европа, а и на много други места по света. В противен случай  нашият морален капитал увисва във въздуха. Историята може да е субективна, манипулативна и политически интерпретативна наука, но не търпи празни пространства: от кого нашите родители са защитили евреите през 1943 г. и кой разпореди и изпълни депортирането на 11 363 човеци, унищожени личности от администрираните територии? Не сме ли пак ние, същите, които сме носили одеяла и храна през 1904 г. и не е ли редно все пак да поискаме прошка, така както се радваме на благодарността и на  приятелството?

Очаквайте продължението на статията, посветено на Турците

 

 

 

 

 

[1] Зигмунт Бауман до Антонина Желязкова, лична кореспонденция, 4 -15 януари 2002 г. (целият архив и кореспонденцията се обработват в Централния архив на БАН); Проблеми на мултиетничността в Западните Балкани. Теренни проучвания, Спешна антропология т.3, съст.Антонина Желязкова, IMIR, София, 2004, с.7-25

[2] За събитията в старите български територии може да бъде прочетено подробно в Румен Аврамов. „Спасение” и Падение. Микроикономика на държавния антисемитизъм в България 1940 – 1944, УИ „Св.Климент Охридски”, София, 2012

[3] Цветан Тодоров. Памет за злото, изкушение на доброто. Анкета върху века, София, ЛИК, 2002

[4] Благодаря на изследователските усилия на Румен Аврамов и Надя Данова, на гражданската смелост на Юлиана Методиева, на усилията на Държавните архиви и на изследователката Гезенко, защото направиха внушителна пъртина по темата и сега ние можем да я отъпкваме и разширяваме.

[5] Често не се споменава колко са общо унищожените през Втората световна еврейски деца – редките източници ги съобщават като милион и половина, вероятно има трудности да се установи съвсем точното число. Аз работя с тази утвърдена цифра на унищожени еврейски деца в периода на Втората световна война. Всяко прецизиране приемам с благодарност. Между тях е Ядзенка, която е изгорена на три годинки и е отнета от оцелялата жена сянка от Полша. Винаги се питам дали е преброена.

 

[6] Calev, J.  Situation des Juifs en Bulgarie, Parisq 1919, p.22

[7] Ibidem, p.7-22

[8] Kerekoff, G. Les Minorities Etrangeres Ethniques et Religieuses en Bulgarie. Enquete du journal “La Bulgarie”, Sofia, 1925, p.40-41

[9] Ibidem, p.39-40

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar
Антонина Желязкова

Антонина Желязкова е историк и социален антрополог. Директор на Международния център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия. Хоноруван преподавател по спешна антропология в СУ „Св. Климент Охридски”.