Антонина Желязкова: В огледалото за обратно виждане/11/. Етнически калейдоскоп (2)

 

Идеята ми в „В огледалото за обратно виждане 10” е, че всяко средностатистическо семейство в България може да подреди семейни спомени за съвместно съжителство с малцинствата в общите български пространства.

Представям, без много подробности, няколко от семейните срещи с различни хора от етническите и религиозните общности, с които съдбата ни е събирала и разделяла. Това естествено е един разпокъсан и разхвърлян устен наратив, който винаги се колебае между реалните исторически събития и родовата митология.

Резултатът от семейния творчески преразказ на поколения личности и индивидуалния им принос чрез хиперболизации и мистификации, е миксирана приказка от спомени (memoirs) и устна история (oral history). Нейната историческа точност е от по-малко значение, отколкото функцията, която изпълнява. През тази семейна памет донякъде се формират следващите и бъдещите личности. Възможно е да представлява мит, който в моите очи придобива още по-голяма сила, защото го поднасям като нещо доказано, тъй като се основава и на дългогодишните ми изследователски усилия в архивите и на терена.

А.Ж.

 

Турцитеотношенията на двете линии на моя род с турците са истински екшън. Няма нищо странно в това, защото столетия сме били подвластен народ в европейска провинция на обширната османска империя.

В един от текстовете на „огледалата” разказвах за юначния син на Стари Рад от Копривщица, който се връщал у дома с торба златни пари. Дълго и тежко пътуване с керван и на коне, за да продаде занаятчийската продукция на копривщенските производители и търговци чак в Дамаск. Било е през 1780 г. (може би). Вече близо до града в горите го нападат турци разбойници, за да вземат златото. Стреля, убива единия, ранява другия, спасява едногодишния труд на града. Това е преобладаващата героична версия на семейния спомен. По-реалистичните роднини, мислят, че вероятно не е убил никого, но страхът е бил голям. Още същата нощ го изпращат далеч от Копривщица, добре възнаграден от благодарните съграждани и той слага началото на нов Старирадевски клон на семейството в Свиленград (тогава Мустафапаша).

Спорове се водят в устната семейна история и в двата рода по повод заточениците. И по майчина, и по бащина линия има двама прадеди осъдени на сто години заточение в Диарбекир. Единият умира, другият оцелява и се прибира в България (с помощта на арменския поп и на арменците в тази част на Анадола, да са живи и здрави потомците им).

Героически настроените роднини смятат, че умрелият е направил смел опит за бягство, бил е заловен и обесен. Други пък са на мнение, че е умрял от глад и болести. Не е много ясно и защо е бил осъден на заточение в Диарбекир, семейната мълва твърди, че е подкрепил Трънската буна през май 1830 г., веднага след Руско-турската война от 1828-1829 г. Няма отговор на въпроса какво е търсил в Трънско, или по-скоро има вариации, свързани с любов, избраница даскалица, която е отишъл да иска, пък се включил в бунта, но достоверните факти клонят към нула.

Оцелелият е  имал участие в Старозагорското въстание от 1875 г., но и там цари голямо митологизиране и съмнителни факти. Въпреки това, никой не се съмнява особено, защото твърдият факт е пребиваването му в Диарбекир, както и несъмнената бунтовност и на двата рода, които през цялата запомнена семейна история излъчват от всяко поколение политически затворници. Аз съм представител на първото поколение от ХVІІІ век насам, което не е лежало в затвора. Звучи много обнадеждаващо за еволюцията на българската политика и за „меките” времена, в които сме имали късмета да живеем ние. Впрочем, когато защитавах турците преди 1989 г. и татко следеше отблизо как се нажежава обстановката, съвсем примирено и спокойно ми каза: „Е, очевидно от вашето поколение в затвора ще лежиш ти…” Оказа се голям песимист и не позна.

Към това добавям също, разказваната от мен история за една от бабите ни, бежанка като дете от Одринска Тракия, която ни приспиваше с ужасяващи разкази за военновременна жестокост при прогонването.

Всичко това предопределя следващите поколения да са силно туркофобски настроени, както са част от средностатистическите семейства. Не се получава така в нашия род, защото има ясно изразено от предците послание, че злото е прилагано и инструментализирано от властта, от имперските закони и управниците. Редно е негативните емоции да бъдат насочени натам, а не към хората, които са като нас. Животът в общите пространства, заедно със средностатистическите турци и мюсюлмани, е вървял по изпитаните правила на съседството и съвместно понасяните управленски тегоби, несправедливости, жестокости.

По тази причина семейният наратив запазва и чудесни разкази (или митове) за съпричастност, помощ и другарство. В някои от добрите и толерантните истории на семейната памет участват понякога и повече малцинства, затова звучат като измислени. Но не са (съвсем).

Някъде през 1925 г., когато изчезват Гео Милев и стотици други, се загубва и един от дядовците ми. Всичко е описано прекрасно от Милен Русков, затова няма да се впускам в подробности.[1] Баба била с две съвсем малки деца, едното все още кърмаче. Никак не можела да го издири, от всякъде я гонели с ревящите деца.

Една нощ, с каруцата си пристига един от нейните приятели цигани вехтошар, за чиито деца се грижела и  казва: „Намерих го на крайградското сметище, докато събирах разни неща, разпознах го, твоят човек е. Може и жив да е, не знам.” Дядо ми след като го били дни и нощи, решили, че е мъртъв и защото много усилия им коствало закопаването, изхвърлили го край града на сметището. Бил неузнаваем, но вехтошарят, приятел на Баба, си казал: „Бре, този май е на мойта госпожа човекът…” . Внасят го и тук вече идва ролята на турчина. Викат го спешно, защото лекувал именно такива, почти умрели. Намества му костите, увива дядо в току що одрани овчи кожи и казва: „От мен толкова, нищо повече, як е, ще живее…Аллах да го закриля, че ми помогна с адвокатлъка си”.

На следващия ден в битката за живота се включил и лекарят белогвардеец, съпруг на бабината приятелка Антонина Серафимовна. Напълно потресен бил, когато видял кървавите овчи кожи, дядо пребит и потрошен в тях, смрад и рев на малки деца. Направил каквото преценил, но го увил отново в овчите кожи. Признал на Баба, че и те на фронта в Русия са прибягвали до това, когато нямали никакви други средства. Семейната поука си остава за поколенията, че един от дядовците е бил спасен от циганин, турчин и русин белогвардеец. Тъжното е, че животът се опитали да му отнемат българи.

Следва историята на мама, която след като я пребивали дълго в следствието на политическата полиция през 1944 г., прекарала няколко месеца в лагер, а след това била интернирана в К. До там я конвоирал офицер от жандармерията. Когато я отвел в турската къща, където трябвало да пребивава, решил да се позабавлява с красивата 24-годишна студентка от София. Тогава бай Ибрахим свалил пушката от стената и казал: „Доведе я, приех я, хващай файтона за гарата, в моята къща маскарлъци неща!” Мама се чувствала месеци наред защитена, лекувана и хранена, дори глезена в този турски дом, където пребивавала като интернирана.

Татко пък е израснал и сред турски деца в игрите и в местата, където е учил – в Свиленград, в Харманли и в Хасково. Научил се да чете на три години, а на четири вече се събира група съседски деца и той изправен пред тях държи голяма книга и им чете. Има снимка от тези неговия изпълнения, където ме впечатляваше, че панталоните са му съмнително издути. Попитах леля, която на снимката седи сред детската публика и слуша четенето: „Защо са издути така панталоните на татко?” А леля през смях казва: „Защото, докато ни четеше, увлечен, все още мокреше панталоните и мама му слагаше пелени. Всеки ден го переше след четенията.” В тези слушателски групи, разбира се, имало и много турчета, които обожавали татко, заради неговите умения с книгите. Четял им Виктор Юго (Клетниците и Морски труженици), Даниел Дефо (Робинзон Крузо), Джонатан Суифт ( Пътешествията на Гъливер). Колко забавно е – малък и мокър четец сред компания от все още нечетящи великани. Леля няма спомени да се чели приказки. Какво ли са разбирали? Когато тръгнал на училище, татко научил много и всякакви стихотворения по памет. Баща му[2] бил от учредителите на Радикалдемократическата партия. Започнал да води татко по събранията и когато ставали много остри партийните спорове, всички казвали „нека Радикалчето на Димо да ни рецитира няколко хубави природни и любовни, за да мирясаме). Водел го и по предизборна агитация, и така татко утвърдил прякора си Радикалчето. Макар невръстен, привлякъл доста турци за симпатизанти на радикалдемократите по партийните събрания, защото ходели да го слушат как чете по памет стихове, най-различни…мислели го за някакъв превъплътен молла.

Разбира се това обогати семейния фолклор и обект на шеги ставаха всички, които започваха да четат и пишат далеч преди училищната възраст.

Така или иначе татко, от четящ герой с пелени, станал учен, изобретател, професор. Над всичко в семейството поставяше толерантността – политическа, културна, битова, социална, етническа. Беше я издигнал в култ и ненарушим закон в нашето доста голямо нуклеарно семейство, въпреки многообразните различия.

Идва ред и на моя собствен житейски опит. Имах преподаватели и състуденти турци в Университета. Още по време на следването ходехме на терен в Кърджалийските села и опознах хората, сетне имах колеги турци в института на БАН, така че на ежедневно ниво всичко е ясно – живеех с приятели, колеги и съмишленици турци. Това е част от естествения ход на живота в България, която дори и да не признава с охота и да се съпротивлява идеологически, но е основана несъмнено фактически като гражданска нация.

Може би най-продължително и задълбочено в професионалния си живот съм се занимавала с етногенезиса и историята на османците, турците, Османската империя и Турция, турците в България и на Балканите. Затова е трудно да се фокусирам върху нещо, което ми се струва най-важно за нашите български турци като култура, мировъзрение, етно-културни и психологически характеристики, за да ги представя кратко, но отчетливо в популяризаторския си текст.[3]

Най-справедливо е, да избера не академичния исторически контекст, религиозните или езиковите специфики, а онова, което въпреки, че вече съм имала достатъчно знания, особено ме е впечатлило именно в ежедневието, в екстремни събития, които сме преживяли заедно.

Най-паметно за мен през 1977 г., когато живях сред тях в група села и особено след 1984 г. с поредицата насилия срещу помаците и турците, които целяха тяхната асимилация, етническо и културно заличаване, е че за първи път видях не на теория, а на практика и с очите си какво означава етномобилизацията на едно репресирано малцинство.

Близо цяло десетилетие (от края на 70-те до края на 80-те години) пропагандната машина на БКП облъчва общественото мнение и турското малцинство с псевдонаучни теории за българския произход на турците в България. След насилствената смяна на техните имена в средата на 80-те се сформират научни екипи от историци, етнографи, фолклористи и други специалисти, които търсят и предлагат „доказателствен материал” за българския генезис на всички мюсюлмани по българските земи. Направен е опит за подмяна на етническата идентичност на близо един милион души от турски произход, натрапват се нови етномаркери с помощта на милицията и с военна сила, мобилизира се целия държавен апарат, медиите и научните среди.[4]

Реакцията на турците е незабавна – пълна мобилизация на вътрешните ресурси за оцеляване на етноса и за съхраняване на неговите идентификационни белези. В условията на тоталитарно управление и терор с елементи на военен комунизъм, веднага след изживяването на шока от насилието, като възможна стратегия остава самозатварянето в рамките на семейството или на големия род. Именно вътре в семейството турците слагат началото на възстановяването на някои позабравени през изминалите години традиции, обичаи, семейни истории за произхода и митове, особено на езика, религията и фолклора.[5]

Младото поколение турци, доста видимо обхванати от асимилационните процеси чрез образователната система, започват в повечето случаи отначало да навлизат в познанието за своята собствена история като етнос, като малцинство, като културна идентичност. Някои от тях посещават нелегални квартири, където изучават турски език и Корана, докато все още през 1977 г., когато живях на терена сред тях, въпреки сериозните страхове на родителите, младите бягаха от часовете по турски език и пренебрегваха традиционното облекло. Дъщерята на моята хазяйка в с.М., когато се прибираше в неделя от гимназията в града, в крайпътните храсталаци изтриваше червилото, сваляше модерните панталони и обуваше омразните шалвари, за да не предизвика гнева на майка си. През 1985 г. шалварите са забранени и се наказват с глоби, но същите тези момичета ги крият грижливо в сандъците с прикя, защото това е памет и белег за отнетата идентичност.

В тези години на терен можеха да пътуват предимно колегите, които обслужваха „възродителния процес”. Това не спираше такива като мен, да пътуваме индивидуално, като екскурзианти и да събираме късче по късче какво се случва с нашите съграждани. През 1985 г. точно в подобно пътуване със семейството ми и с приятели разбрах, че студенти и ученици, доскоро напълно индиферентни към религията, понякога напускат следването и изучават Корана, за да се превърнат в хафъзи, т.е. хора, които могат да без да четат Свещената книга, по памет да рецитират кораническите текстове. Срещнах две приятелки от Бургаските села, студентки по медицина, които стояха денонощно в квартира, в малко курортно селище (маскирани като курортистки) и упорито учеха сурите. Зарадваха се, че знам повече от тях, за да им преведа и разтълкувам места, които ги затрудняваха. Правеха това, зарязали сериозната изпитна сесия в Медицинската академия.

Тази духовна и интелектуална мобилизация на всички поколения турци през 80-те даде своите резултати. Общността се самозатвори, капсулира се, реставрира някои патриархални и предмодерни културни и социални характеристики, за да съхрани турската и мюсюлманската си идентичност.

„В огледалото за обратно виждане 3” от юли 2017 г. разказвам за моето първо пребиваване за няколко месеца на терен в турското село М., Шуменски окръг през 1977 г. Не разказах историята до край, защото ми е неприятна.

Събрах внушителен по обем и качество теренен материал и вече предвкусвах колко силно ще бъде антрето ми в науката, с първа публикация на всичко събрано в десетина обемисти тефтери, снимки, интервюта. Върнах се и подготвих най-напред задължителния отчет за командировката. Описах всичко свършено като изследователска работа, разбира се, добавих и резултатите от интервютата, по странични на моето задание, теми.

А именно, за страховете на турците, че властта ще посегне на тяхната самоличност, че предстоят насилия над тях, както това се случваше в този момент и в продължение на няколко години с помаците. Отчетът завършваше с нещо като аргументация в защита на турците и опасения от вредите, които би причинило евентуалното насилие над тяхната самоличност.

Предадох отчета на моя професор, помоли ме да остана след работното време, попита ме колко копия от този доклад имам. „У Вас е оригинала – казвам аз – и още две копия с индиго за моя архив и за работата ми”. Изчака ме, за да донеса всичките екземпляри и индигото поиска. След което ги унищожи и каза: „Нито аз съм виждал този отчет, нито ти си го писала!”

Бях на 24 години, влюбена в бъдещата си професия и със самочувствието на свършила прекрасна работа на моята първа изследователска командировка, гледах го онемяла. „Ами студията, която вече ми е готова в главата, огромният събран материал? А как ще отчета резултат след тази командировка, с какво?” Професорът ми нареди незабавно да довърша едно започнато библиографско изследване за юруците и след две седмици го публикува в сп.Родопи.[6]

Живях няколко месеца в Делиормана, събирах жив материал на терена, а се отчетох с библиографска статия за Родопите и юруците. Това беше моето антре в науката. Проф. Страшимир Димитров спаси бъдещето ми на учен, което щеше да приключи незабавно, както ме уведоми. Не разбирах много добре какво се случва, но това е първият и последният компромис, който направих в науката и в живота си.

Никога не включвам статията за юруците в личната си библиография, макар да не беше лоша и доста докторанти я цитират и до днес. Никога не публикувах нищо за първите си теренни села в Шуменско (освен текста в ненаучен контекст от 2017 г. в Маргиналия). Естествено в архива ми няма и следа от моя отчет, написан през 1977 г. Съвсем наскоро предадох запазените тефтери и няколко от фотографиите в Централния архив на БАН. Може би някой ден, млад ентусиазиран специалист по топонимите и патронимите, по етногенеза на турците в Делиормана ще ги използва по-успешно от мен.

 

Помаците и исляма (следва)

 

 

 

 

 

[1] Милен Русков. Чамкория, т.1, Жанет 45, Пловдив, 2017

[2] Димитър Желязков е починал млад, татко и леля били ученици, та аз нямам удоволствието да познавам дядото и да изслушвам неговите разкази.

[3] Цялата поредица е насочена предимно към деца и млади хора, защото ми е омръзнало (на тях също) от учебници, които не им казват нищо.

[4] Антонина Желязкова. Турци, В: Общности и идентичности, съст.Анна Кръстева, Петекстон, София, 1998, с.371-397; Zhelyazkova, A. Bulgaria’s Muslim Minorities. In: Bulgaria in Transition. Politics, Economics, Society and Culture after Communism: Ed. By John Bell, Westview Press, Boulder, Colorado, 1998. Виж подробно: Румен Аврамов. Икономика на „Възродителния процес“, Център за академични изследвания/Рива, София, 2016. 760 с.

[5] Антонина Желязкова. Пак там, с.381

[6] Желязкова, А. Юруците в родоповедската литература, сп. “Родопи”, 10/1977 г

Avatar

Антонина Желязкова

Антонина Желязкова е историк и социален антрополог. Директор на Международния център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия. Хоноруван преподавател по спешна антропология в СУ „Св. Климент Охридски”.