Антонина Желязкова: В огледалото за обратно виждане 12. Етнически калейдоскоп (3)

В авторската поредица на Антонина Желязкова днес  ще прочетете за сложния проблем с етногенезиса на помаците. Върху него са спекулирали много български политици и правителства, най-често чрез опитите да ги асимилират сред българите като сменят насилствено техните имена и религия.

 

 Помаците. Родовата памет не е запазила разказ за общуване с помаците. Всъщност вече има такъв, но той започва в началото на 70-те години от моето поколение и тепърва ще се разгръща от нашите деца и внуци. Синовете и снахите, племенниците, както и внучката ми имат съпреживявания с тях или поне са изслушали съответните разкази.

С една дума, имаме изненадващо млади или скорошни спомени за съвместно съжителство, приятелство, изпитания заедно с помаците, като се имат предвид сравнително отдалечените във времето перипетии на различни членове на рода с другите етнически и религиозни малцинства, които датират от ХVІІІ-ХІХ и началото на ХХ век.

 

Естествено това предизвиква научен интерес, възникват цяла поредица въпроси, за да се получи отговор на загадката какви са причините – демографски, регионални и географски, социални или политически? Голямо предизвикателство за изследователя, след като е запаметил множество родови наративи за общуването с турци, арменци, евреи, белоемигранти, придружени с цели серии митове, негативни и положителни стереотипи, житейски нагласи, битови случки, авантюри, сблъсъци. Към това се напластява и личният опит на разнопосочно мултикултурно съжителство от 70-те години на ХХ век, та до днес.

 

  1. Изследователят се съсредоточава най-напред върху очевидния демографски фактор – помаците са малко като численост. Това веднага може да бъде отхвърлено, защото все пак в определени години общността е наброявала макар и спорно над 200 000 души.

Михаил Иванов има детайлни проучвания за броя на помаците.[1] Започва с данните на чешкия славист Шафарик през 1842 г., който представя говорещите български език мюсюлмани в Османската империя на около 250 000 и стига до наши дни, когато през 1993 г. се предполага, че те наброяват близо 208 783 души в България. Подлага на съмнение данните от последното преброяване.

Очевидно е, че помаците са в пъти повече по брой от арменците, евреите, белоемигрантите, а липсват в семейните разкази на голяма част от средностатистическите българи. Демографията не дава обяснение на този феномен.

 

  1. Вероятно отговорът се крие в тяхната географска изолираност? Това донякъде е възможно обяснение, защото помаците са планинско население, което днес живее в част от балканските страни: България, Гърция, Македония, Албания, Сърбия, Черна гора и Турция. Има ги под името горани и в Косово.

В България са разположени в планината Родопи (Източни, Централни и Западни) и в Гоце Делчевска група села. Съществува и малочислена помашка общност в няколко села в Централна Стара планина между Ловеч и Тетевен.[2]

Градските семейства, които от поколения нямат никаква родствена връзка със селата или с хинтерланда е твърде вероятно да не са имали досег с високопланинските помаци. Изключение правят жителите на градовете, които са в близост до групите села, които се обитават от помаците, и които имат определени стопански и социални връзки с тях.

 

 

Снимка: pomak.eu

  1. Всъщност отговорът се крие в сложната идентичност на помаците и в системните политики на насилие спрямо тях, които ги маргинализират. Тласкат ги към мотивирана и осмислена самоизолация и капсулиране в името на оцеляването и опазването на традиционните културно-религиозни маркери и общностната памет.

 

Михаил Иванов спонтанно и съвсем уместно ги нарича „невидимите помаци”, когато навлиза в дълбочина в етнодемографските статистики от изминалите повече от 150 години,. [3]

 

Произходът и идентичността на помаците са единственият проблем, който може да се определи като общобалкански, като почти всяка от страните го свързва със своето минало и ги припознава като кръвно етнически свои.[4]

 

Балканските историографии са изпълнени с предвзети и далеч от научната добросъвестност тези, когато става дума за местните ислямизирани жители, наричани различно: помаци, торбеши, ахряни, потурнаци, мюсюлмани, горани. Невъзможно е, всичко написано по проблема от балканските историци да бъде обект на този разказ, поради големия обем  и поради несъстоятелност на голяма част от хипотезите за произхода на балканските, в частност на българите мюсюлмани.

За пример само ще посоча турската концепция за тюрко-куманския произход на помаците и тяхното заселване в Западна Тракия, Родопите и Пирин след разпадането  през ХІ век на “Тюркски куманско-печенежски съюз”, който обхваща целите Западни Балкани[5] или гръцката концепция за трако-гръцки произход на помаците. Тя е  защитена дори в докторат в Медицинския факултет на Солунския университет, който чрез кръвни анализи доказа 50 до 70% кръвно родство между гърците и помаците в селата Ехинос, Сатраи, Ореон, Миливия и Котили. Във връзка с това в гръцката историография навлезе странна терминология – “хематологично родство” или “…археологически, исторически, културни, езикови и хематологични данни убеждават, че помаците са автохтонни траки, тоест древни жители на по-широкото елинско пространство…”.[6] Това звучи точно толкова абсурдно, колкото опитите на българската историография през 70-те и между 1985-1989 г. да намери аргументи за нововъведения термин “възродителен процес”,  доказвайки стария български произход на всички мюсюлмани живеещи в днешните граници на България, включително наред с помаците и на  турците заселници от Анадола.[7]

 

 

 

Снимка: Дойче Веле / bgnes.com

Неизбежно е да се анализират такъв тип доктринерски и политически конюнктурни концепции, свързани с разпространението на исляма на Балканите и с етногенезиса на балканските мюсюлмани, защото често те преобладават в националните балкански историографии. Обикновено сред тях се губят  малобройните, но съдържателни и задълбочени изследвания на ислямизацията, адаптацията на исляма на Балканите и за изграждането на мюсюлмански общности в отделните балкански страни. В крайна сметка, по думите на Милан Васич, истинското съдържание на ислямизацията и нейното историческо значение е далеч по-сложно и многостранно, отколкото обикновено се влага в  понятието: “потурчване”, което по правило е залегнало в сръбските източници.[8] “, също и в българския исторически наратив.

Всъщност, макар и „невидими”, помаците несъмнено привличат вниманието на учените, краеведите и пътешествениците.

 

Общността на помаците е вътрешно нехомогенна. Те са особен, със свой колорит междинен свят, разположен между българите и турците, което създава сред тях сложни хипотези около собствения етногенезис и идентичност.

 

Животът в планинските села, чисто географски и инфраструктурно предопределят известна изолираност и затвореност на общността. Към това се наслагват и безразборните насилствени политически фактори.

 

С българите ги свързва общия език, за някои от тях е валидно и етническото родство, но една част подлагат на съмнение това. С турците имат обща религия (сунити са) с известни разлики в елементите на бита и на празнично-обредната система.

 

Съзнанието за етническа принадлежност при помаците винаги носи белези на раздвоение поради тяхната сложна историческа съдба, както и поради непрекъснато менящата се през десетилетията държавна политика към тях, която обикновено е свързана с насилия, груби опити за отнемане на културната самоличност и с нарушаване на гражданските и човешките права.

 

Част от помаците са склонни да се идентифицират като турци, тъй като са силно привързани към исляма, но и по прагматични причини. Спорадично предприемат изселвания в Турция, където от годините след Освобождението има доста преселници, обитаващи компактно села не само в европейската част и сред които имат роднини. По време на османското владичество, се забелязват редки преселвания на помаци от планините в града, където обикновено се настаняват в турските махали, приобщават се към турците и скоро губят своите културни специфики.

 

Други от тях държат на своята принадлежност към българския етнос. Тъй като нямат проблеми с образователната система и езика, лесно се загубват сред мнозинството, когато се преселят в градовете.

 

Трета група от помаците изпитват определен дискомфорт, когато се изправят пред въпроса за своя етнически произход. Държат основно на определящия и несъмнен факт, че са мюсюлмани, но сред тях могат да се чуят различни версии и митове за етнически произход. Обикновено тези нови или стари хипотези са насочени в търсене на друга представителна идентичност.

От началото на 90-те години в Гоцеделчевските села е възможно да се чуят теориите за арабски, предосмански произход, за това, че са пейгамбери, пратеници на Мохамед, за да проповядват в Родопите и на Балканите. „Тук сме преди българите и преди турците”. И в селата на Западните Родопи се познават тези версии, но там съществуват и други мистифицирани разкази. През последните години (между 2002 и 2016) в някои от селата разговорите се въртят около старославянски, по-късно и богомилски произход, за да потърсят близост с босанците, които утвърдиха своята идентичност след кървавата война в Босна и Херцеговина през 90-те години. Това дава обяснение на езика, но и на последвалата ислямизация като съпротива срещу държавата.

 

Върху сложния проблем с етногенезиса на помаците са спекулирали много български политици и правителства, най-често чрез опитите да ги асимилират сред българите като сменят насилствено техните имена и религия.

 

Най-известни са три такива опита. Първият от тях през 1912-1913 г. по време на Балканската война, когато на фона на патриотичната еуфория и по инициатива на Българската православна църква започва кампания за покръстване на мюсюлманите от Родопите.[9] Помаците със сила са принуждаване да приемат светото кръщение и да приемат нови християнски имена. Силната съпротива на българите мюсюлмани охлажда страстите и още следващото правителство спира кампанията и огласява грешката на предходниците си. Връщат им имената.

По подобен начин през 1942 г. се осъществява нов насилствен опит за преименуване – също неуспешен. Последствията от него се преодоляват след 1944 г. от правителството на Отечествения фронт. Мюсюлманските имена са възстановени отново.

Третият опит се реализира в условията на тоталитарния комунистически режим през 1970-1974 г. (с неуспешен опит през 1968 г.).[10] Той също не постига целите си. Помаците в онези години отговарят с активна и пасивна съпротива и насилията на държавния репресивен апарат стават факт. В насилствените акции участват полиция, армия, дадени са човешки жертви сред българите мюсюлмани. След падането на режима през 1989 г. голяма част от помаците възстановяват мюсюлманските си имена.

 

Сумарно, „невидимите” помаци претърпяват шест пъти смяна на имената си в едната и другата посока, със всички съпътстващи посегателства върху традиционната култура и религиозната обредност. В началото на 90-те години на терена срещах все още живи баби помакини, които твърдяха, че поради войните и прекрояването на границите, на някои от тях имената са променяни 12 пъти, което не беше накърнило тяхната преданост към исляма, но определено беше изградило травматична памет.

 

  1. Помаците и държавата са в столетни безкрайно сложни отношения, както се вижда от резюмираните събития.

От началото на 90-те години, на изследователския терен, независимо от конкретната работна тема, задаваме и въпроси, които да определят нивото на зависимост на помаците от държавата и нейните институции. Същата серия от въпроси, задаваме и на турците, ромите, българите, за да имаме база за сравнение.

С любов, внимание и уважение към  мнозинството и малцинствата съм изработила една лично моя (работна, но паранаучна, неофициална) скала, която оценява етническите и религиозните общности и разположението им в общественото пространство по един единствен признак – отношение към и зависимости от държавата и институциите.

 

Ако приемем за адекватен работния термин анархистичност, то първо място по независимост и отчужденост към държавата заемат помаците.

Те не се доверяват на политиците и институциите, винаги са в очакване да им бъде причинено зло, не разчитат на институционална помощ, дори в най-трудни моменти.

От друга страна, те не са типичните анархисти, защото имат строги вътрешно-общностни правила и поддържат селския и междуселския ред, както и семейната и родовата йерархия, с нейните ясно и традиционно зададени патримониални норми и роли. Социалната структура е валидна, неформалните и религиозните водачи, на които се доверяват, имат авторитет при взимането на решения.

Стремят се към пълноценно включване в образователната система и ценят високообразованите представители на общността.  Предпочитат да се преборят за гимназиален статут на местните селски училища, за да учат на свой терен. Избират за висшето образование университети, които са най-близко разположени до селата, които обитават. Въпреки този желан избор, не спират децата си от образователна или трудова миграция в чужбина.

Приятелствата извън общността, които не са изобилни, се ценят високо и са дълготрайни, предполагат дори саможертва при необходимост.

 

След помаците по анархистичност се нареждат българите, след тях са турците и най-накрая са ромите, за които без съмнение основен протагонист е държавата с нейните институции.

 

Помаците (следва)

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

[1] Михаил Иванов. Помаците според българската етнодемографска статистика, В: сп.Население, 1-2, 2012, с.163-197

[2] Виж: Ива Кюркчиева. Светът на българите мюсюлмани от Тетевенско. Преход към модерност, IMIR, София, 2004

[3] Михаил Иванов. Невидимите помаци, В:Помаците: версии за произход и съвременна идентичност, съст. Евгения Иванова, НБУ, София, 2013с.160

[4] Виж подробно: Антонина Желязкова, Божидар Алексиев, Жоржета Назърска. Мюсюлманските общности на Балканите и в България. Исторически ескизи, IMIR, София, 1997; Цветана Георгиева. Помаци, В: Общности и идентичности в България, съст.Анна Кръстева, Петекстон, София, 1998, с.287;

[5]Memisoglu, H. Pages from the History of Pomak Turks, Ankara, 1991; Pomaklara Dair. Rumeli`nde birakilanlar. Istanbul, 1975

 

[6] Хидироглу, П. Гръцките помаци и връзките им с Турция /превод от гръцки Михайлова, Здр./, с.4; Ксиротирис, Н.Й. Наблюдения върху разпределението честотата на кръвните групи сред помаците, докторска дисертация. Солун, 1971 /гр./

 

[7] Виж повече: Zhelyazkova, Antonina. Bulgaria’s Muslim Minorities. In: Bulgaria in Transition. Politics, Economics, Society and Culture after Communism: Ed. By John Bell, Westview Press, Boulder, Colorado, 1998; Zhelyazkova, Antonina. Islamization in the Balkans as a Histoiographical Problem: the Southeast-European Perspective, In: The Ottomans and the Balkans. A Discussion of Historiography, Brill, Leiden-Boston-Koln, 2002, pp.223-267

[8] Васич, Милан. Процесът на ислямизация на Балканския полуостров. Доклад за честването на 15-годишнината от основаването на отдела за история на Югоизточна Европа при Института по история към Университета в град Грац. Грац, 1985, с.1

 

[9] Светлозар Елдъров. Православието на война. Българската православна църква и войните на България 1877-1945, София: „Военно издателство” ЕООД, 2004

[10] Михаил Груев, Алексей Кальонски. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическия режим, ИИБМ-Сиела, София, 2008, с.13-105; Евгения Иванова. Отхвърлените „приобщени” или процеса, наречен „възродителен”(1912-1989), София, 2002;Антонина Желязкова. Малцинствата в България (лекция), СУ „Св.Кл.Охридски”, 1999, с.1-38

Avatar

Антонина Желязкова

Антонина Желязкова е историк и социален антрополог. Директор на Международния център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия. Хоноруван преподавател по спешна антропология в СУ „Св. Климент Охридски”.