Антонина Желязкова:В Огледалото за обратно виждане-14. Естер

от -
473
Антонина Желязкова, османист

В памет на свободния и независим, любим и загубен приятел, Емил Коен

С Естер се срещнахме през 1991 г. в Прага и дни наред говорихме, но така, сякаш се борехме на тепих. Запозна ни Мими от Франкфурт, моята близка приятелка от гимназията.

Естер се ражда десет години след края на Втората световна война в Дахау, Мими – след осем години в София, а аз седем години след 1945 г. в София. Щастливи момичета, родени след голямата касапница, израснали в мир.

И въпреки всичко носехме войната дълбоко, генетично заложена в нас и в детските спомени, оказа се за цял живот.

Поствойната и аз.

Помня, че Баба закриваше очи, когато се спусках по стръмна малка варшавска уличка с шейна, защото тя беше цялата осеяна с дупки от снаряди и бомби във все още разрушената от войната Варшава. Спомените ми са откъслечни, но помня, че криволичех с летящата шейна и виках „дупка, дупка”. Разсмивах преминаващите поляци, защото все едно виках „задник, задник”. Помня мъгляв кошмар, но в противни детайли, че пребивавах известно време в детски дом, където лелките и целият персонал бяха демобилизирани или все още под пагон руски фронтоваци, и там властваше съответния ред, който е друга зловеща тема. Вече съм разказвала за двете бледи сенки, приятели на Баба, по чиито ръце, изписани с размито лилаво мастило, се научих да броя на полски. Това моят голям брат нарича „кафкианските спомени на Нина”. Имам ги. Той също има своите.

Социализмът и Мими

Нямам представа дали Мими имаше някакви травматични поствоенни спомени, но за нея беше достатъчно, че по своему, по тийнеджърски мразеше дълбоко соца.

Баща й е изпратен през 1964 г. в Улан Батор, за да подкрепи братска социалистическа Монголия като лекар – общопрактикуващ и специалист по професионална патология и хигиена на труда. Мими има съученички в Улан Батор, където е учила 3-4 години, дори тази година (2018) ги посети. През 1968 г. (на 15 години) На връщане от Монголия тя прави пътешествие из Европа с родителите си и попадат във вихъра на смазването на Пражката пролет. Вижда съветските и нашите танкове, престрелките, разгрома на пражката интелигенция. Разбира се, изслушват и автентичните разкази на лекарите, колеги на родителите й. Освен това натрупва опит в социалистическа Монголия, а успява да види и булевардите на Западна Европа. Беше много по-мъдра и знаеща от нас. Мълчеше, заклета от родителите си, за да не пострадат.

Точно, когато завършихме гимназия, родителите на Мими загинаха в автомобилна катастрофа. Тя изпадна в шок, лежеше болна с висока температура в къщи. Всеки ден мама правеше супи, бульони, сърмички и аз носех тенджерките на Мими. Пътната й врата зееше не веднъж, вътре сновяха представящи се за далечни и по-близки роднини, също и загрижени ОФ деятели, които обираха всичко ценно. От тогава пазя един мъничък меден монголски пепелник, за който Мими шептеше: „Вземи го, поне това да остане у вас.”

Не съм сигурна дали това не е плод на моите хиперболи, но една сутрин, когато се качвах по стълбите, видях трима пъхтящи чичковци, които тътреха пианото по стълбите надолу. Тя просто си нямаше никой, който да я защити.

Оздравя, стана много корава и още по-погнусена от бруталността, в която живеехме.  С помощта на колеги на родителите си, подготви изпитите и я приеха медицина. Започна да учи, но тогава призна своя план – иска с цената на всичко да се махне от България и от соца като цяло. Как, за да е по-безопасно? Чрез брак. Намери на морето някакъв германец (от някаква глуха миньорска провинция в  Германия) и бързо се изнесе. От там започват другите й патила, но те са за друг разказ. След падането на Берлинската стена веднага се превърна в един от най-активните поддръжници и спонсори на либералната демокрация в България, на СДС и мой, разбира се, в битката за правата на малцинствата.

Войната и Естер

Бащата на Естер е полски евреин. Имал е работилница за велосипеди. Много ясно, че бързо след германската окупация на Полша, е отведен в Освиенцим. Оцелява, не е ясно как, но е факт. Другите роднини са загубили живота си във Варшавското гето и по различните концлагери. След освобождаването на Освиенцим бяга от руснаците в Германия и попада в Дахау, където е създаден лагер за „разселени лица”. Там се запознава с майката на Естер и сключват брак, ражда се Естер. Не съм я питала, но си мисля, че е било отвратително за една еврейка да е родена и да декларира непрекъснато пред институции и приятели, че е родена в Дахау. Защото Дахау не е град, това e името на един от кръговете на ада.

Според семейни преразкази майката е баварка, която приема юдаизма и научава идиш, отрича се от германското, като олицетворение на вината.  Не съм убедена в истинността на тази семейна митология. По-късно се преселват и живеят във Франкфурт, където Естер израства… В къщи се говори само идиш, чете се Талмуда, баща й не проговаря никога немски, не казва нито дума на немски. Умира рано, поради травмите понесени в Освиенцим. Естер посещава еврейска детска градина, в един момент остава съвсем сама, но завършва университета със специалности германистика, англицистика и юдаистика. Преподава в различни университети в Германия и в други страни по света. До скоро.

Какво се случи в Прага с Естер и с нас.

Вацлав Хавел и Франсоа Митеран бяха замислили и осъществиха едно мащабно събитие. По покана на двамата и с домакинството на Хавел събраха в Прага интелектуалци дисиденти от Източна и Централна Европа, но всъщност и от други европейски страни, така че на практика там да се срещнат волнодумците от цяла Европа. И, за да е възможно да разговаряме за бъдещето на Европа и нашето място в нея. И Хавел, и Митеран бяха огромни мечтатели и, всеки по своему, строители на нова, мирна, толерантна и цялостна Европа.

От България пътувахме Блага Димитрова, Александър Каракачанов (възможно най-младият кмет на София) и аз (като учен и публицист в защита на турците и мюсюлманите в България).

Бяхме в еуфорията на тази първа година след падането на режима. Направо брояхме, добре, 2-3 години най-много, до достигането на всички жадувани прелести на либералната демокрация.

Блага се радваше, че ще види стари познати писатели, а ние с Каракачанов, че ще срещнем на живо хората, които сме чели, чували и за които се включвахме в подписки и протестни писма за освобождаването им от различни затвори.

Аз нямах дори паспорт. Изготвиха ми го за 24 часа, а от посолството  на Франция ми сложиха визата на самото летище. Така разбрахме, че за да успеем за срещата ще летим до Париж, нощуваме, а на другият ден ще потеглим за Прага заедно с Митеран. Не буквално, а символично. Президентът на Франция летеше с един самолет, а ние с друг, който го придружаваше и беше пълен с френски журналисти и администрация. Беше супер преживяване, още повече, че аз за първи път пътувах и то към Париж, столицата на свободата.

 

От своя страна Хавел се възползва от това, че току що е завършен строежа на нов пет-звезден хотел в Прага, запази го за тази среща и ние бяхме първите му посетители. Трудно се справях дори с отключването на вратата…и с водата в банята…

Описвам тези детайли, за да си представите нивото на адреналин и каквото искате още като еуфорична химия, която течеше в кръвоносната ми система.

Една нощ, шум на нашия етаж, тропот, леки скандали с охраната, потропване на моята врата. Отварям и какво да видя – моята приятелка бежанка Мими и Естер, които хващат влака от Франкфурт и се озовават при мен. Ние с Мими вече работехме заедно по вълнуващите промени в България, но както се оказа, Мими замисля шокова терапия за своята депресивна франкфуртска приятелка Естер. Бурна радост, отваряме минибара, който въобще не беше „мини”, просваме се на пода върху изискания килим и започваме груповата терапия, която продължи цяла нощ.

На другия ден имаше почивка от нашите официални срещи, някои просто си спестих и имахме цял ден заедно. Естер работеше по академичен хебраистичен международен изследователски проект в университета и познаваше добре еврейската общност в Прага. Беше взела ключ от сбутаната мансарда на един от новите заместник кметове на Прага, дисидент и евреин. Над Карловия мост. Настанихме се там в една адска жега и докато гледахме красотите на реката, моста на Стара Прага, чух невероятния разказ на Естер.Толкова самотна и изоставена се чувства, че без много да му мисли се омъжва за Герт.Не се оплака дали я бие, но след третата бира винаги й крещял „тъпа еврейка, мързелива еврейска крава” и т.н.

Тя научава, че във Франкфурт[1] има клуб и редовни срещи на евреите от града. Една вечер се появява там, за да потърси утеха. Посрещат я с внимание, заобикалят я няколко възрастни еврейки, оглеждат я, галят я по главата и казват: „ти си от Варшавското гето, мило момиче”.  Разпитват я, тя обяснява за своите родители и че няма общо с Варшавското гето. А старите дами:”Няма нужда да обясняваш, ние винаги познаваме хората от Варшавското гето по силуета, по стойката, по начина им да се движат с приведени рамене, с леко наведената глава, по погледа…Остава и в следващите поколения.” Естер май повече не посетила еврейската консистория в града.[2]

След това Естер ни заведе до Пражкото еврейско гробище, за да поставя „непременно!” листче с желания на надгробния камък на праведния пражки равин, загубил живота си през войната. Изпитвах смут, отключиха високата желязна порта заради нас, не вярвам в подобни неща, но не мога да отхвърля задължителното уважение, което ми демонстрираха като „гой”, който в тежки времена на преследване е подкрепил хора от друг етнос и конфесия (турците и мюсюлманите). Няма нужда да ви уверявам, че трите  желания, които изписах на листчето, се сбъднаха. Размишлявах след години върху позитивния ритуал – написваш желанията си, те се превръщат в твои цели и след това с воля и упорство ги постигаш като се радваш по детски щастливо, че имаш закрилата на блажен, на пророк или на Бог, дори. Това трябва да е магията на този ритуал, който се среща във всички религии в различни разновидности. Връзваш парцалчето на клона, или мушваш листчето, а след това сам свършваш цялата работа, но се чувстваш като богоизбран.

Мими винаги е била най-свободният човек сред моите приятели, който гради живота си с много усилия, рискове и перипетии, но единствено според собствените се визии и решения.

Аз от своя страна бях непоколебим бунтар с анархистичен уклон, който също се хвърля с главата срещу стената, за да има поне някаква справедливост и свобода за всички, не само за мен.

Ние двете бяхме решили да освободим Естер или най-малкото – да я тласнем към бунт и действия, за да се почувства независима и малко по-щастлива.

В непоносимата жега на пражката мансарда над Карловия мост държах пламенни речи срещу антисемитизма, за равнопоставеност, за независимост. Разказвах й за всички забележителни бунтари, събрани в луксозния хотел от Митеран и Хавел, както и за необходимата воля и съпротива, за да бъдеш свободен. Кой през какво е минал. За глада в София, поради саботираните или сбъркани реформи, за общите ни усилия заедно с евреи, турци, помаци, цигани, белоемигранти, арменци… да оцелеем и да имаме демократично общество заедно.

Мими предлагаше сложните варианти на собствения житейски опит, които също опираха до свободата на една жена, на една силна личност да гради сама живота си, колко невероятно трудно е и каква смелост да се изисква за всяка стъпка. Обещахме си, че ще направим заедно съпоставително академично изследване за златните векове на юдаизма, исляма и християнството. Очертахме и академичното бъдеще. Естер се разхождаше напред назад потна, измъчена от страховете си и изтерзана от нерешителност, но с блеснал поглед и с първите кълнове на бунта в себе си. Аз не можех да откъсна очите си от нея, защото непрекъснато се опитвах да не виждам плахостта на приведената стойка „от Варшавското гето” , да изтрия онези думи на възрастните дами от франкфуртския еврейски клуб.

Тръгнахме си от Прага. Мими и Естер напълниха куфара ми с пражки колбаси и аз отлетях към София, за да нахраня децата вкъщи. В София магазините бяха празни, а в Прага нямах пари. Мими купи подаръци (пасти) за своите дъщери и се метна на влака за Франкфурт. Естер остана, според нашия план (само дето не я вързахме там), за да изчака в мансардата дисидента евреин, за да се посъветва за бъдещето си и с него. Бяхме сигурни, че той ще ни подкрепи. Това беше първата и решителна стъпка към освобождението на Естер.

Разкрепости се. Остава доста време в Прага със собственика на мансардата, след това започва дълги пътувания като университетски лектор. Не се връща при Герт или съвсем за кратко, колкото да сменя куфарите и да поеме отново на някъде… Среща Рей, американски евреин, с когото работят по общо хебраистично изследване. Влюбват се, трябваше да се оженят, но не и достигна чак толкова кураж, за да влезе в развод с Герт и да търпи отново и пред адвокатите, че е „мързелива еврейска крава”.

Краят на тази история е отвратителен. Разказа ми Мими, защото аз живеех в щастливата заблуда, че имам една свободна като птица приятелка Естер, която преподава по света и пълноценно се наслаждава на личния си живот.

По настояване на Герт, Естер се пенсионира, прекъсва академичната и преподавателската си кариера и се връща при него. Оттеглят се, за да живеят в едно далечно баварско село, където Естер отглежда в двора цветя и зелки, храни кокошки. Там Естер ежедневно ходи облечена в баварска носия. Единственото, което тя успява да направи в своята загубена битка за независимост е, че не роди деца на Герт. Не си прости никога, че се ожени за германец. Никога! Не забрави, че баща й никога не каза нито дума на немски в Германия.

 

Такава е съдбата на някои от родените след Втората Световна война и израснали в мир.

 

 

 

 

 

 

[1] Франкфурт има близо 6 млн. жители. Там е отседнала и втората по големина еврейска общност в Германия – 7000 евреи (Маргиналия от 23 август, Марк Леонард)

[2] Разговори от Прага, 1991 г. (архив записки А.Ж.)