Антонина Желязкова: В огледалото за обратно виждане 15. Клубът 1988 и времето след това

от -
393

Цяла година известната османистка Антонина Желязкова поддържа рубриката “ В огледалото за обратно виждане“. Вярна на разбирането, че микроисториите не са просто интересни, но и много полезни, Антонина сладкодумно ни разказа досега 15 сюжета от недалечното си минало. Тя, като древните гърци и китайци, знае,че който не е наясно с историята, е обречен „да си остане завинаги дете в разбиранията си.“

30 години по-късно Антонина Желязкова разказва за Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. 

 

От няколко десетилетия отстоявам своето разбиране за историята като субективна и политически зависима наука. Преди няколко месеца обобщих възгледите си в пространно интервю във в.Култура за един от неговите прощални броеве.[1] Готови сме за изпитанията, на които ще ни подложи историографията, защото и ние, учредителите на Клуба за гласност и преустройство (мъртви и живи), вече сме история и е най-вероятно да бъдем интерпретирани субективно и политически манипулативно от бъдещите историци.

Субективизмът е още по-валиден за мемоарите, които са признат извор за историческите анализи. Всъщност мемоарите са възможно най-субективният и манипулативен източник на информация, защото освен всички структурни недостатъци, са егоцентрични, почти задължително от редовете им струи зле скрит нарцисизъм. Не рядко мемоарите биват отмъстителни, претоварени с емоционално диспозициране на личности и събития .

Преди много години, когато върнах на Вера Мутафчиева ръкопис на част от нейните мемоари, отбелязах, че тя като историк вероятно няма да публикува този опус. В главите, които описват събития и хора, на които съм била пряк свидетел и познавам, допълних изненадания си коментар, има много неистини за същите тези личности и събития, а също и невярно интерпретирани факти. Вера обичаше ситуации, в които като мой учител, се отдава възможност да ме разтърси с умерен цинизъм, за да ме свали от облаците. Та в този случай тя ми каза следното: „Напротив, вече ги подготвям за печат, защото истината ще бъде това, което аз напиша и което ще остане за поколенията”.

Правя тази интерлюдия (interludium) за читателите, за младите колеги историци и журналисти, защото ще разкажа няколко спомена около учредяването на Клуба за гласност и преустройство и последвалите вълнения. Внимание! Това е моята субективна памет и интерпретация. Вероятно всеки един, от онези около осемдесет души приятели, които се събрахме на 3-ти ноември 1988 г. в 65 аудитория на Софийския университет, а се срещахме по „нелегални явки” (кухни, градинки, плажове и кръчми) години преди това, има своите субективни представи за събитията, различни от моите. Общо взето, професионалният историк или журналист, трябва да се отнася към мемоарите с много предпазлив подход и повече прилагане на съпоставителния метод с други източници.

Често задаван въпрос от студенти и приятели е „защо бяхте направили сито, защо не всеки имаше достъп, за да участва при учредяването на Клуба?”

Простият отговор е: „от страх!”. Този страх обаче съдържа няколко много сложни пласта. Определено за повечето от нас това не беше личен страх, а отговорност, да не привлечем човек, който би се оказал доносник или сътрудник на службите. Поради това, всеки присъединяваше личности от най-близкото си обкръжение, роднини, хора, на които вярва сто процента. Доста роднини ще видите в списъците, ако се разровите в тях.

Вторият пласт беше страх, да не навредим на личности, в които вярваме, но са по-уязвими по една или друга причина.

Моят съпруг Любо Петкашев, въпреки сръдните, остана извън нашите дейности, защото беше уязвим, семейството му също. Баща му пребиван в милицията и лежал няколко години в Белене като николапетковист. Най-близкият му приятел от ВИТИЗ беше лежал в затвора, подобно на Кошлуков за книга (превел 1984 на Оруел). Преди няколко години в Комисията по досиетата попаднах на материали за следенето на този талантлив и ерудиран млад режисьор, като от сводките останах с впечатлението, че са го убили (прикрити зад алкохолната зависимост), защото им е писнало да го следят. Бил е много труден обект.

Един от приятелите ми от детските години до днес ми е обиден. Божидар беше от тежко репресирано семейство, когото едва убедих, че може да помага и незабелязано, без да се включва демонстративно. Именно той, през юни 1989 г., когато имаше вероятност да бъда арестувана (след откритото писмо в защита на турците), ми помогна да опаковаме целия ми научен и дисидентски архив, настани го в багажника на трабантчето си и го съхранява до средата на 1990 г., когато ми го достави обратно в къщи.

Прилагахме и нещо като семейна подборка, също от страх. Не всички от едно семейство в списъците на Клуба, та ако започнат репресии, да останат хора от семейството навън, които да се грижат за децата. По силата на това, поканените от мен Бинка Желязкова и Христо Ганев, избраха да не се включват, тъй като за учредители излъчиха Светла Ганева и Анри Кулев, за да има при необходимост кой да се грижи за децата им. Самите те, в края на 1989 г. активно се включиха в дейността на Комитета за национално помирение. Поканих и акад.Шелудко, състудент и приятел на баща ми, прие, но избра да не включи дъщерите си.

Предполагам, че всеки от нас, учредителите на Клуба, има подобни истории, спрямо кого и защо е прилагал „сито”.

Когато приятели си задават въпроса „защо не бях поканен?”, то отговорът е, че някой от нас ви е спрял чрез „ситото”, защото е искал да ви опази.

Само донякъде съзнавайки в каква гъмжаща агентурна среда живеем (реалността се оказа много по-жестока), но най-вече колко сме малки като численост, та трябва да се опазваме, въвеждахме „сито” и години преди учредяването на Клуба. Когато се раздаваше за четене дисидентска литература, обикновено пренесена от Париж, всеки трябваше да разкаже своята „легенда”, при разиграна ситуация на обиск и намиране на книгите от ченгетата. Моята легенда беше починалият (убит?) бивш политически затворник, режисьор и наш кумец – „книгите са негови, забравени у нас и захвърлени след смъртта му”. Мисля, че всички имаха подобни легенди. Репетирах пред татко, който ме гледаше скептично и иронично усмихнат, но търпеливо, защото и той четеше съответните безценни тогава книги.

Сигурна съм, че всеки от нас имаше свои причини и мотиви, за да се включи в учредяването на Клуба. Единици (предполагам) са имали ясни концепции за промяна на една политическа система с друга, как точно това би трябвало да стане, какви са икономическите и геополитическите алтернативи.

Неповторимата заслуга на Желю Желев беше, че той успя да издири, да подготви, да убеди и да събере в общ кръг инакомислещите и бунтарите. И не само това. Ние всички се бунтувахме, всеки по свой начин, но самотно и индивидуално.  Желю, без дори да го изговаря специално, успя на всички ни да разкрие възможността, че бихме могли да бъдем заедно, да се обединим, след което не само да правим самотни протести и да пишем радикални текстове, а да направим така, че да уязвим фундаментално властта, дори да я променим или да я заменим с нов тип управление.

С една дума той беше без съмнение самоизграден теоретик, но и лидер. Вероятно много от членовете на Клуба са имали по-високи академични и интелектуални качества от него, но никой от нас нямаше ясна визия, не си представяше „какво трябва да се направи”, а той не само знаеше, но внимателно и упорито го градеше. Всъщност, колкото и невероятно да звучи днес, но д-р Желев създаде една доста стройна организация, която разбира се страдаше от многобройни дефекти, както се разбра години по-късно.

Аз лично бях привлечена от принципната и непримирима позиция на Желев по отношение на репресиите срещу турците и мюсюлманите в България. Чувствах се доста самотна в противопоставянето си на т.нар. „възродителен процес” (само кинаджиите ме разбираха на ранен етап), но в лицето на Желю и други съмишленици от близкия до него кръг от хора, открих възможност да бъда чута, прочетена и разбрана, за да се противопоставим, поне концептуално и правозащитно, на авантюристичната политика срещу нашите малцинства.

Събирахме подписки под декларации и писма, подготвени от нас в защита на Хавел, в подкрепа на Валенса, разбира се в подкрепа на репресираните съграждани турци. Особено важно за нас беше да следим събитията и промените в Русия по времето на Горбачов, както и в другите страни от соцлагера. Всеки от нас, който имаше контакти с руски, полски, унгарски, немски или чешки дисиденти, правеше възможното и невъзможното, за да поддържа връзки с тях и да организира, ако това е възможно, срещи.

Разбира се, Желев беше в основата на организацията на неформалите, така че прожекцията на филма „Дишай” в Дома на киното, да бъде използвана за последвалата подписка, която учреди Комитета за екологична защита на Русе.

По сходен начин той изработи система, която беше тежко конспиративна, но осигури успешното учредяване на Клуба за гласност и преустройство, което изненада ДС и ни накара да ликуваме като деца, че никой измежду нас не е предател. На принципа на максималното доверие се събрахме в 65 аудитория на СУ за учредяването на Клуба на 3-ти ноември. Интересен (за мен) детайл е, че д-р Желев ми беше връчил учредителния текст с инструкцията да го прочета. Беше убеден, че аз (тогава бременна в шестия месец) съм най-малко застрашена от репресии. В крайна сметка Копринка Червенкова прочете декларацията, защото част от нашите приятели бяха протестирали, че не е редно да бъда подлагана на напрежение и риск.  По същите причини за опазване на по-уязвимите, той държеше, в челото на учредителите да се включат стари комунисти в опозиция, защото това даваше някаква сигурност и за останалите участници в заверата.

Описвам тези детайли, защото ясно говорят за обмислена стратегия и тактика от страна на Желев, каквато при повечето от нас отсъстваше, но бързо възприехме като добре работеща. Все пак колективните решения след спорове се налагаха. Например голяма част от клубните членове оспорихме идеята на Желев „Клубът” да носи името на Горбачов. Бяхме категорични, че не е рационално нашето сдружение, с оглед на бъдещето, да се обвързва с имена.

 

Веднага след учредяването на Клуба започнаха серия привиквания на членове на Клуба в различни творчески съюзи, партийни комитети, институти, за да им се оказва натиск да се откажат. Мен ме извикаха да се явя в Централното управление на БАН. Присъстващите там администратори от БАН се опитаха да ме убедят, че съм била подведена и трябва веднага да се откажа. От своя страна аз твърдях, че не е логично да съм подведена, след като съм един от съорганизаторите на учредяването. Тъй като се разбра, че този разговор е безплоден, но и чиновниците не се отказваха, напуснах, като заявих, че е прекалено одимено от нервното пушене на колегите, а аз съм бременна и няма да остана нито минута повече. Срещу други от нас – Желю Желев, Евгения Иванова, Малина Петрова, Мария Бойкикева беше заведена следствена преписка. Никой от първоначалния състав на Клуба не се отказа въпреки натиска. Когато започнаха уволненията, ръководството на Клуба организира събиране на средства и Борис Спасов внасяше по пощата месечни преводи за всички уволнени. Години по-късно Копринка Червенкова сподели, че това бил за нея самата много важен жест на общност и съпричастност. Естествено в този период вече почти всички бяхме на интензивно подслушване и следене. Към средата на 1989 г. следенето се превърна в напълно открито и демонстративно за сплашване, което се придружаваше и от телефонни заплахи.

 

Професионалната и академичната ми подготовка ме превърнаха в естествен експерт на Клуба по етническите и религиозните малцинства. Още повече, че познавах от теренната работа през 70-те, както и от Университета, от  Института по Балканистика достатъчно много хора сред турците и помаците.

 

През пролетта и лятото на 1989 г. тъй като работех непрекъснато върху протестни текстове срещу насилията над турците, Желев често ми връщаше различните варианти, редактирани и допълнени, по дъщерите си Станка и Дана, тогава ученички в гимназията. Когато споделих със Станка, че чувствам невероятно угризение, че Желю ги използва като пощенски гълъби, които носят опасни текстове, тя се засмя и ми каза, „ами виж се ти, криеш документите в кошчето на бебето Ради”. Водех децата като компенсация за риска в „Магурата”, за да ги черпя сладолед.

Постоянно място за срещи беше станала „Мадарската” градинка, защото пребивавах там с двете деца целодневно. С Петко Симеонов в градинката или в кухнята спорехме по декларацията в подкрепа на турците. Доста трудно събирахме съгласие по текстовете, които бях подготвила, защото част от приятелите ги намираха за прекалено остри. Желю много се ядосваше, че някои от членовете на Клуба не разбират важността на „турския въпрос”. Аз кипях от яд и някъде в този период в приятелска квартира в Бояна се включих с подписа си в Независимото дружество за правата на човека, чийто координатор за София беше Румен Воденичаров. Надявах се заедно с тях да направим по-енергични стъпки в защита на малцинствата, но и там нещата останаха мудни и колебливи.

 

Може би поради това, в един момент през юни 1989 г. на среща с Желев поисках разрешение да изляза с индивидуална акция – моя протестна декларация в защита на турците (от 22 юни 1989 г.). Той се зарадва и се зае с последващата организация, а именно, за да не остана единствена във фокуса на ченгетата и да не последват репресии срещу мен, той ускори събирането на подписите в общата декларация в защита на турците на Клуба за гласност и преустройство. Синхронизира моето четене на „Отворено писмо до моите съграждани турци” в Института по Балканистика с паралелно прочитане на текста за „Дойче веле” и „Свободна Европа” – мисля, че го направиха Евелина Келбечева и Евгения Иванова. Два или три дни по-късно след изчитането на моето „отворено писмо” пред ръководството на Клуба, по радиостанциите излязоха Невена Стефанова и Блага Димитрова с техните прекрасни есета. Това наистина беше добре замислен и изпълнен план за прекратяване на споровете и колебанията, за отвличане на вниманието и за сигурност, защото Желев умееше да насочва ентусиазма и качествата на всеки един от нас, като едновременно мислеше и за нашето оцеляване. Постигнахме забележителен успех с огласяването пред света на мрачните събития, свързани с репресиите срещу турците и тяхното прогонване, както и фактът, че Клубът е дълбоко потресен от фашизоидната политика на Живков и Политбюро и е готов да подкрепи съпротивата на турците.

 

Желев ми възложи още в края на 1988 г. задачата да приобщя турци и мюсюлмани като редовни членове на Клуба. Един от тях разбира се, беше моят колега и приятел Салих Бакладжиев, който излежа присъда и интерниране за съпротива срещу „възродителния процес”. Бай Салих доведе още няколко души и в Клуба се оформи турска секция, но не за дълго. Нашите приятели турци и помаци бяха от първите изхвърлени зад граница през пролетта на 1989 г. преди началото на голямото етническо прогонване.

 

Друго изискване към мен от ръководството на Клуба, беше да давам пространни (научни, но и политически) интервюта за чуждите журналисти, които идваха в страната с интерес към „турските събития”. Йордан Василев и Блага Димитрова ги насочваха към мен и в късни нощи приемах в нашата кухня журналисти (освен вестникари, имаше и радиожурналисти) от Франция, Швеция, Холандия, Австрия. Това беше атракция за тях и голямо притеснение за мен – пелени и гащи се сушаха в кухнята, разнасяха се гърнета и шишета с мляко, къкреха тенджери (добре, че нямаше телевизионери). Подлагах цялото семейство на огромен стрес, но все пак трябваше да се обясни компетентно и в детайли какво се случва с малцинствата в България и какво представляват те самите. Шведското радио например, имаше нужда подробно да разказвам за това колко чудесни, почтени и работливи хора са нашите турци, какви са по произход и култура, защото страната им беше приела стотици от прогонените ни сънародници и обществото там се тревожеше. Това беше една много важна дейност.

 

На 2 и 3 ноември 1989 г. бяха организирани вълнуващи събития, които привлякоха към Клуба още десетки нови членове.  Едното събитие беше първото публично събрание на Клуба в кино „Петър Берон”, където се прие Харта`89, свързана с екологичните проблеми на България. Разбира се, голяма част от произнесените слова бяха политически, а не единствено свързани с екологията. За първи път Желев публично в претъпканата зала на киното предложи неформалните организации от страната да се обединят в демократичен форум или съюз. На следващия ден  беше организирано шествието до Народното събрание, където да се връчи подписката срещу проекта Рила-Места. За първи път вървяхме стотици хора заедно и скандирахме „Демокрация и Свобода”. Мисля, че за повечето членове на неформалните движения това беше един от най-силните моменти в нашето емоционално и психологическо освобождение.

 

След свалянето на Живков на 10 ноември имаше едно шумно и емоционално събиране в редакцията на „Социологически преглед”, където се прие декларация до Петър Младенов и отново възникнаха спорове по темата „какво да правим по-нататък”, за бъдещето на Клуба – политическа формация или интелектуален дискусионен клуб.

 

На 13 ноември 1989 г. се проведе среща на Луканов с опозицията. Прекалено се хиперболизира и се интерпретира пристрастно срещата на Желю Желев, Блага Димитрова, Деян Кюранов, Йордан Василев, Петко Симеонов и още няколко души от Клуба с Андрей Луканов в дома на Хайтов. Днес се представя като някакво съглашателство с комунистите. В тези първи дни след падането на режима ние всички и ръководството на Клуба не бяхме наясно какво точно се случва и как да продължим напред. Напълно естествено беше да се приеме среща с Луканов, за да бъдат изслушани техните намерения, за да има база за ориентация как да постъпи вече оформящия се опозиционен блок и какви да бъдат нашите първи стъпки.

 

Днес е трудно да си представи човек, но в онези дни правехме много импровизации (често глупави и комични), бяхме неопитни и неизкусени в задкулисните планове на управляващите. Не разполагахме нито със средства, нито с копирна техника. Имахме самочувствието на изявени професионалисти в своите области, мислехме се за големи умници и културни асове, никак не ни се вярваше, че някой може да надиграе нашия интелект. На практика нищо не разбирахме от технологията на управлението, от механизмите на тоталитарната и авторитарната власт, от онази непробиваемост на партийната и агентурната номенклатура, от цялата оруеловска система, която държеше ресурсите и институциите на държавата, но и самите нас, оплетени като в паяжина от тайни служби и икономически перални, въпреки, че вече се чувствахме свободни. Взирахме се параноично, но с весел оптимизъм в хоризонта, но не виждахме хората близо до нас, които ни ограбваха, продаваха и предаваха. Е, сега всички го знаят – прецакаха ни!

 

За обединяването на опозицията и за създаването на СДС се знае много, съществуват книгите на Петко Симеонов, Голямата промяна 1989-1990 г., както и Клубът (3 ноември 1988 – 3 ноември 1991), спомените на самият Желев, изследванията на Димитър Луджев, книгата на Румен Данов, където могат да се проследят тези събития в детайли.

Моята дейност за равнопоставеност на малцинствата ме откъсна от ферментационните процеси около създаването на СДС, защото активно се занимавах с учредяването на Комитета за национално помирение, който имаше за задача да се бори за мирен преход, за възпиране на междуетническото напрежение и за възстановяване на правата на мюсюлманите в България. Присъствах на споровете при решаването на съдбата на Клуба и включването му в СДС, но единствено, за да търся подкрепа и съмишленици за Комитета за национално помирение и за каузата на малцинствата.

 

Първите срещи с учредители на Комитета за национално помирение бяха в моя дом, където пристигаха познати и непознати турци и помаци, за да ме приканят да създадем организация в защита на малцинствата и техните права. Създадохме този комитет, оглавяван от трима говорители – Сюлейман Гавазов, Михаил Иванов и Антонина Желязкова. В него се включиха забележителни личности, представители на всички етнически и религиозни общности в България. Валери Петров, Христо Ганев и Анжел Вагенщайн успяха да издействат всяка вечер преди вечерните новини по телевизията да се излъчва кратко предаване под надслов „Помирение” и с лого две стиснати ръце (нарисувано от Анри Кулев). В тези кратки минути известни български интелектуалци изнасяха проповед в името на мира и междуетническото разбирателство, напомняха за многовековното добросъседство, за съжителството на етносите и религиите в България. Силно въздействащо предаване, което имаше изключително висок рейтинг и постигна не малко за междуетническия мир.

 

В началото на 1990 г. поддържах тесни връзки с турците и помаците в България, но и с нашите прогонени сънародници и посредничих на възникващото ДПС, за да бъде включено в състава на СДС. За съжаление, въпреки съгласието на Желю Желев, голяма част от членовете на Координационния съвет на СДС бяха против. Както ми обясняваха Желю Желев и Петко Симеонов тогава, страховете са, че има опасност да загубят част от подкрепата на българите на предстоящите първи демократични избори. Особено гласовете на българите в градовете и селата със смесено население.

СДС не отдели места от своята страна на кръглата маса за представителите на ДПС. За Ахмед Доган отпуснаха индивидуално място, но от квотата на БКП. Ние от Комитета за национално помирение бяхме възмутени и тъй като имахме по линия на СДС отпуснати три места, аз лично, след първите две заседания, отстъпих моето място на кръглата маса на Ибрахим Татарлъ (тогава член на Комитета за национално помирение), за да имат турците по-легитимно участие в преговорите. След това в Комитета беше решено моето място (отстъпено на турците) да бъде използвано на ротационен принцип и от други представители на малцинствата, които биха били полезни при дебатите.

 

Втори опит на Ахмед Доган да стартира от самото начало на прехода ДПС като общонационална партия и част от демократичната опозиция, беше негова персонална покана към мен. Предложение да оглавим в съпредседателство ДПС или най-малкото, да стана водач на някоя от важните за тях листи на първите свободни избори. Разбира се, съветът на д-р Желев беше да приема, но във всички случаи беше ясно, че предпочита да съм на негово разположение като експерт и медиатор с турците и мюсюлманите, както и с другите малцинства. В крайна сметка отказах, защото от една страна не желаех да се занимавам с активна законодателна политика, а от друга, концепциите ни с Доган се разминаваха. Желанието ни като говорители на помирението беше ДПС да се изгради по подобие на Комитета за национално помирение или да стане част от него. Доган имаше мечта от затвора – да направи своя самостоятелна партия, а не да бъде погълнат от вече работеща гражданска структура.

 

Всъщност изборите през юни показаха кадровата недостатъчност на демократичната опозиция. Факт е, че голяма част от най-близките дисиденти около д-р Желев бяха включени в избирателните листи и се оказаха във Великото народно събрание. Това доста оголи редиците на опозицията, която остана като извънпарламентарна сила навън. Комитетът за национално помирение, който включваше симпатизанти на всички възможни партии и движения, почти се разпадна, тъй като много от членовете влязоха в Парламента. Едновременно с това нашите местни структури се разпуснаха, тъй като турците (на по-късен етап и помаците) се вляха в структурите на ДПС. Независимо от това дейността ни продължи реално до края на 1991 г., като основно консултирахме депутатите демократи по въпросите на малцинствата, настоявахме да подготвят промени в законите, които да гарантират равнопоставеност и права за малцинствата в България. Едновременно с това оказвахме логистична и посредническа помощ на турците по места и особено на завърналите се от Турция, които бяха останали без домове и препитание.

 

След избирането на Желев за президент, настъпи отново трескаво време, в което той трябваше да се справи със сложната задача да реформира или по-скоро да изгради нова президентска институция. Неговата абсолютна вътрешна необходимост от доверие в хората около него, беше дестабилизирана от факта, че много от приятелите му вече бяха действащи депутати или категорично се бяха върнали към академичните или творческите си професии. Към това се добавяше и необходимостта да събере екип от професионалисти в различни области, а не просто верни приятели. Необходими бяха добри юристи, перфектни икономисти, специалисти по международни отношения, по национална сигурност, военен кабинет, говорител, началник на кабинета и т.н. Все пак за сравнително кратко време Желю успя да събере съветнически екип, в който имаше и препоръчани му, непознати за него личности.  Разбира се, при подбора на съветници попаднаха и агенти на ДС (това беше неизбежно, защото бяха на всякъде). За първи път той реши да създаде и съветник по етническите и религиозните въпроси. Според Желев, както и за Ивайло Трифонов, който вече беше избран за началник на кабинета, не подлежеше на съмнение, че аз трябва да бъда съветник по етническите и религиозните въпроси. Имах обаче други планове, не желаех да се превръщам в номенклатура и отказах. Желю прие това тежко, като обида, като предателство. Успях да го убедя, че ще се чувства далеч по-комфортно, ако приеме посочен от мен човек за съветник, като поех ангажимента плътно да работя с него като независим експерт. Ивайло също успя да го успокои и убеди, защото познаваше Михаил Иванов като колега от физическите науки, знаеше за неговия административен опит и граждански потенциал. Имаше проблеми и с други откази на безспорни съветници, доверени на Желев, последвани от нови предложения за експерти, които да поемат тези функции. Много труден момент, имаше вълнения и драми, но институцията заработи.

 

Желю Желев в много случаи остана неразбран от своите съратници от СДС, особено от втората и третата вълна амбициозни кариеристи, които се демонстрираха като десни политици. Отхвърлен с надменно високомерие остана и сред старата комунистическа номенклатура, която зае новите политическите и икономически ниши. Може би имаше по-далечна и категорична визия за бъдещето на политическата система в България, отколкото всички останали.

 

Преживя разцеплението на СДС тежко, както и остракизма, който последва т.нар. „Боянски ливади”. Критикуваше политиката на СДС, не за да свали Съюза от власт, а за да отстрани нетърпими дефекти в управлението. Никога не показа, колко разтърсващо му въздейства изгарянето на неговата книга „Фашизмът” и персоналното му охулване. Избягваше да коментира този тип екстремистки действия срещу него от „своите”, но това беше момент на покруса и отрезвяване. Тъй като Желю винаги е бил с оптимистични нагласи и реалист, може би това беше моментът, когато разбра, че някъде в своите визии и философии за бъдещето на демократична България е сбъркал дълбоко, защото не се е съобразил със слабостите на човешкия фактор. Макар и автор на „Фашизма”, той прояви наивност и подцени устойчивостта на тоталитарната държавна конструкция, силата и капацитета не само на комунистическата номенклатура, но и на видимата и невидимата армия на репресивния апарат.

 

[1] Култура, бр.22 (2942), 8 юни, 2018 г., с.6-7