Антонина Желязкова: В огледалото за обратно виждане 17. След войната(Босна)

Продължаваме поредицата на Антонина Желязкова “В огледалото за обратно виждане“. Този път тя разказва за Босна:

“И се убедих не само теоретично, че анатомията на войната е сложна и дълготрайна, че тя не се забравя след нейния край и има най-различни, често странни, проявления.  Подлагам на съмнение, както собствения си оптимизъм на млад учен либерален мултикултуралист, така и добронамерения анализ на колегата  Ger Duijzings,  посветен на войната в Косово. Той твърди, че етническите и религиозните граници там са всичко друго, но не и абсолютно непропускливи: „ Вместо за две етнически общества ( в Косово, б.м.), аз предпочитам да говоря за единно „гранично” общество, в което периоди на конфронтация се редуват с периоди на контакти и сътрудничество през етническите и религиозните граници.”[1] И Босна, и Косово опровергаха това твърдение дълги години след края на войните.

Първо поколение съм, което не е преживяло война. Въпреки това често мисля за войните, или по-скоро за дълготрайните последици за следвоенните поколения. В съзнанието ми има напластена семейна памет (и митология) за опожаряването на Стара Загора: бягства, захвърлени деца край пътя при поредната руско-турска война, изграждане на живот от самото начало за пореден път, страданията на бежанците от Тракия, историите на Баба и нейните четири войни, военни лазарети и тиф, татко в лагер, където единственото месо са мишките в баката. Кодовите думи в тези разкази са „студ и глад”.

Непрекъснато има повод, за да се връщам към военни и следвоенни детайли, защото животът ги натрапва.

При ремонта в къщи изхвърляме стари вещи, за да освободим пространство за младото семейство. Пред смаяния поглед на щастливите младоженци от гардероби и шкафове изкачат количества от невъобразими вехтории, които е очевидно, че никога не биха влезли в употреба. Например две огромни зелени и мазни раници, с които членове на семейството през войната са пътували до близките села или до гарата, за да посрещат „мазния влак” и да осигурят продукти за прехраната на децата и на възрастните. Прастари тежки балтони и дамски палта, вълнени пуловери (опазени от молците), шапки и капели от различни моди за век и половина поне, дебели клинове и ватирани винтяги. Обяснявам засрамено на младите, че Баба настояваше колко необходимо е да пазим тези неща, защото „когато започне войната, те ще ни спасяват от студ и глад”. Баба казваше „когато”, а не „ако”… При мама имаше развитие, тя продължаваше да нафталира и да трупа, като добавяше нови топли артикули по шкафовете, но не казваше „когато”, а „ако има война и няма отопление”…През годините и двете даваха бохчи с дрехи на семейния близък циганин калайджия Петър, но веднага заместваха липсите с нови попълнения. Сега с децата младоженци, които са второто поколение без война, напълнихме над 20 гигантски чувала с дрехи и обувки и ги отнесохме в Софийския психодиспансер, за да преобличат клошарите и изпадналите в беда болни и зависими. Преживях голяма драма, когато се разделях с „военните запаси” на предишните две-три поколения жени от моето семейство.

Сега пиша текст за списанието на БАН по повод 90-годишнината на Вера Мутафчиева и 10-години от смъртта й. Естествено си спомням с тъга  различни детайли от нашите разговори и преживявания. Винаги, независимо от темите, които разисквахме, тя правеше някаква скоба и разказваше епизод от бомбардировките над София, месеците преживяни по селата в евакуация, но най-вече за внедрените в мен още от Баба и мама „студ и глад” (била е на 15 години). Вера беше голяма кулинарка,  обичаше да готви експериментално. Винаги обаче, икономично. Масата не се огъва от мезета, има овнешки курбан, следващия път гювеч или питка омесена и изпечена от нея. Понякога до абсурд се опитваше да прави всичко сама, за да е сигурна, че би оцеляла (ако има война). Ремонт у тях, но тя кове дюшемето, заедно с майсторите, подлепя тапетите, боядисва, бори се с някакви лайсни. В някакъв момент триумфално слага на масата чифт сабо и заявява, че сама си го е изработила – дървената подметка, шевовете на кожената сая и габърите от страни. С репликата: „Всъщност вече мога да правя абсолютно всичко, след като се преборих с обувките. Единствено не мога да си извадя зъб. Но може би ще опитам…” Мир на праха й.

Не е чудно с тази подготовка от детството и младините, че с помощта на моята методика спешната антропология се опитвах в продължение на години да проследя война на живо, макар и не като участник и преживяваща, а индиректно като изследовател и антрополог от включено наблюдение.

При разпада на Югославия имаше кървави конфликти и това ми предложи горчива възможност да говоря със стотици хора преживяли обсадата на Сараево, участвали в битки на цялата територия на Босна и Херцеговина. Интервюирах стотици бежанци от Косово – албанци, сърби и роми. Наблюдавах съвсем пряко и отблизо напреженията и сблъсъците в Македония. Отново слушах за „глад и студ”, за страх и предателства, за убийства и мародерства, за нетърпимост. Този път почти съпреживяно.

 

Постарах да следя Босна на терен продължително в хода на войната, веднага след нея, и през изминалите 23 години след подписването на Дейтънското споразумение. Искаше ми се да разбера най-вече какво се случва със следвоенните поколения, но разбира се и за психологията на онези, които са преживели самата война като възрастни или деца.

И се убедих не само теоретично, че анатомията на войната е сложна и дълготрайна, че тя не се забравя след нейния край и има най-различни, често странни, проявления.  Подлагам на съмнение, както собствения си оптимизъм на млад учен либерален мултикултуралист, така и добронамерения анализ на колегата  Ger Duijzings,  посветен на войната в Косово. Той твърди, че етническите и религиозните граници там са всичко друго, но не и абсолютно непропускливи: „ Вместо за две етнически общества ( в Косово, б.м.), аз предпочитам да говоря за единно „гранично” общество, в което периоди на конфронтация се редуват с периоди на контакти и сътрудничество през етническите и религиозните граници.”[1] И Босна, и Косово опровергаха това твърдение дълги години след края на войните.

 

Босненски сръбски боец си почива край с.Коник
снимка: sbj-bg

В Босна проследих, заедно с моите колеги, един пост-военен феномен, който нарекох „война на архитектурата”.[2] Защото дори, когато психологическите травми започнат да отстъпват при второто и третото следвоенно поколение, то архитектурата от възстановителния период остава за много следващи поколения.

Ето изходните параметри на войната в Босна според Екатерина Никова: „В продължение на три години на Балканите, в самата Европа се води война, в която загинаха 145 хиляди души, ранени бяха 174 хиляди, 2,5 милиона бяха прогонени от домовете им; в нея бяха разрушени 60% от жилищата, 28% от пътищата, неизброимо много обществени сгради, храмове, цели села и градове. Само в Сараево за трите години обсада бяха убити повече от 10 хиляди души.”[3]

Сараево
снимка: Dnevnik

Близо 80% от жилищният сграден фонд в Босна и Херцеговина е подновен, като рядко се строи върху основите на старите къщи. Най-често това е по-икономичният вариант, тъй като има опасност в развалините да се крият неизбухнали снаряди или неактивирани мини.Така че, екстериорът включва задължително и обрасли и скрити с бурна зеленина полуразрушени или надупчени от куршуми и шрапнели стари постройки. Често новото строителство се е прехвърлило от другата страна на пътя и е изградено нещо като ново селище. Прозорците гледат през пътя към опустошенията от войната. Новите къщи се строят нескромно, много по-големи от старите, издигат се на 2-3-4 етажа. Някои от тях още не са измазани отвън, но всичките са затворени с ПВЦ и алуминиева дограма. Най-големите къщи са и най-честите жертви на кича – украсени са с кончета, патета, лъвчета, кучета и други фигури от гипс или камък, много често има и имитации на древногръцки колони и фигури.

Видно е, че в Босна се търси съвършено нова архитектурна концепция. Характерни са разчупените фасади, конхалните предверия и задължителните декоративни елементи като колонади и скулптури, които украсяват порталите, оградите и терасите. Дворовете са чисти, с ниско окосен райграс. Контрастът между старите и новите къщи е толкова впечатляващ, че напълно закономерно идват мрачните коментари на респондентите, които нямат нови домове. Те потвърждават слуховете, че някои умишлено са палили къщите си, за да искат пари от донорите за възстановяването им, но с модерната архитектура и естетика.

Това е възможна причина за бъдеща вражда – собствениците на бедните стари къщи срещу тези с новите богатски домове.

От друга страна, което бе по-важно за изследването е, че още от края на 90-те години и в периода 2001-2010 г., кипи бурно култово строителство на храмове, религиозни училища и интернати, както и други религиозни обекти. Този хиперактивен култов градеж се е превърнал в очевиден компесаторен механизъм, който идва да запълни празнотата от края на военните действия и наличието на все още непривичния мир, въпреки изминалите повече от две десетилетия.  Култовото строителство утешава, вдъхва сигурност и прикрива съществуващото напрежение от неутолената враждебност.  Както горчиво сподели с нас възрастен респондент: “Мразим се много, но живеем в някаква особена толерантна непоносимост“.

Враждата е намерила нов отдушник и има ново лице и то е архитектурно.

Строят и двете изповедания – мюсюлманското и християнското. Из цялата страна са реставрирани и новоизградени стотици джамии, църкви, тюрбета, параклиси, манастири, някои от които имат висока културна и историческа стойност.

Гази Хюсрев бей джамия

Започвам описанието от областта Санджак, Сърбия, защото респондентите твърдят, че съвършено целенасочено се гради един християнски зид, който да противостои на също тъй материалната ислямска дъга в този географски ареал. По-сетнешните наблюдения потвърдиха това, което първоначално приемам като екзалтирани реплики на съперничещи си представители на религиозните общности. А и съвършено видимо е религиозното, културното и политическото влияние от Босна в тази част на Сърбия. Във всички медресета, а също и в Ислямската висша академия като учебен предмет е въведен босненският език, заедно с арабския и английския. Респондентите в Санджак много често казват: “Тук е турска културна зона“, но всъщност турското влияние е отстъпило, османското културно наследство се измества и е осезаемо присъствието на Босна и влиянията, които идват през съседната страна от автентичните земи на исляма. Идеологическият континуитет между Босна и Санджак е несъмнен.

В Нови пазар, Сърбия през последните години са построени 2 нови джамии, с което общият им брой е станал 27. Християнските църкви са 5, но в близост има и няколко манастира. Манастирът Сопочани (13 в.), който е на двадесетина километра от града е възстановен съвсем наскоро. Бил е женски, но монахините са командировани в Косово, а на тяхно място са дошли монаси. Според слуховете в града игуменът на манастира е военнопрестъпник от войната в Босна. Монасите са крайно радикални и православни фанатици. Част от тях са дошли от Косово. На няколко километра от града е и изграденият наново манастир Джурджеви стубови (12 в.). Според респондентка журналистка мюсюлманка той напълно рухнал, останали само основите, но през последните години е възстановен напълно и в него са докарани монаси от Косово. Най-старата църква в Нови пазар се казва Петрова черква (11 в.) и също е напълно реставрирана. Коментарът на респондентката е лаконичен: “Сръбската църква издига православен зид в Санджак, за да се огради от ислямската дъга, която се спуска от Косово и Босна“.

Нови пазар, Сърбия
снимка: Уикипедия

Този коментар предизвиква спорове, защото истината е, че Нови пазар, както и част от околните села са почти обезлюдени откъм сърби. И докато около новите мюсюлмански храмове и медресета гъмжи от млади хора, сред които са модерни брадите тип “муджахидин” и плътното покриване на девойките, то около християнските църкви е безлюдно. Етническата картина се е променила през последните години. В момента в Нови пазар 81% от населението са мюсюлмани, които се самоопределят като бошняци. Респонденти сърби твърдят, че броят им намалява непрекъснато, защото продължава тенденцията сръбските семейства да живеят в културен дискомфорт и да се изселват към Централна Сърбия или в близките градове Крагуевац и Кралево: “Нямаме вяра в комшиите и живеем в несигурност” или “Има джихад срещу всички нас. Те пренасят наркотици, купуват и продават оръжие и жени, а ние се опитваме да живеем в бедността” или “Има пълна откъснатост между нас през последните 10-12-20 години след войната в Босна. Поздравяваме се, но нямаме никакви други контакти.”

В Сиеница преобладават мюсюлманите, а в графата други има едва 17%. В  близкия град Тутин мюсюлманите са 98%.

Тенденциозно се правият и описите на населението от босненските учени, които дори за селищата, където мюсюлманите са малцинство, ги отразяват като водещ етнос: “Прибой – 36 000 жители: 12 000 бошняци (33%) и 24 000 други (67%), или Нова Варош – 23 000 жители: 2 000 бошняци (9%) и 21 000 други (91%).” Не се прави никакво усилие, за да се уточни, в тази обърната статистика, поне кои са тези “други”, които са все пак 91%.

Нови пазар е съвършено ясно архитектурно- религиозно разделен – сърбите живеят в северната част, която е нова и с по-модерна архитектура, с естествен център около църквата “Св.Никола”. Нощно време тази част на града е доста оживена, работят кафенета, ресторанти и дискотеки, където млади мъже и жени се забавляват. Прилича на всеки оживен квартал в провинциален европейски град.

В южната част животът е организиран около стария център, седалището на ислямската общност и двете медресета. Типичен изглед на ориенталски квартал с тесните и стръмни улици, с моста над реката, с многобройните златарски магазини, пазари и магазинчета за ислямска литература и всякакви религиозни атрибути. Южната част на града, която е невероятно гъмжило от хора през деня – по пазарите, дюкяните и кафечайните, в които не стъпва женски крак, нощем е мъртвило. Както обясни млада забулена респондентка, студентка в ислямската академия: “Всички се опитваме да спазваме правилата и да живеем според шериата“.

Млади мъже в една от кафечайните обясняват защо Нови пазар е пълен с брадати мъже. Младежите се представят, че са бошняци и уточняват ние какви сме – християни или мюсюлмани. След това решават, че не заслужаваме доверие и отговарят с хумор на въпросите ни: “Брадатите мъже са художници, затова носят бради.” Контрирам веднага: “Твърде много са, за да са художници?” Отговор: “Спокойно можете да напишете, че сте били в Града на художниците”.

По пътя към Босна правят впечатление подновените гробищни паметници както край Нови пазар, така и в селата до Сиеница. Новият паметен идеал в Санджак е надгробията да са оформени като миниатюрни тънки минарета, съчетани с разтворена книга (Коран) от бял мрамор. Тъй като паметниците са посветени на починали от 1970 до 2012 г., а изглеждат сравнително еднакви и нови, се натрапва извода, че това е нова естетика и паметниците са реновирани досущ както и голяма част от джамиите.

 

Очевидно старите надгробия, свързани с естетиката от османския период – скромни леко заострени камъни или  каменни плочи със съответните чалми вече не са достатъчни като израз на силната привързаност към исляма. Необходими са символи, които да демонстрират съвършено ясно и недвусмислено за религиозната идентичност на селището, фамилията, човека, макар и вече отдавна мъртъв.

Впрочем в името на справедливостта в Дервент, Босна има голямо християнско гробище. Обикновени тъжни гробове с нормални размери и върху тях се извисяват понякога  3-метрови кръстове.

На територията на Босна и Херцеговина архитектурното съперничество е приело почти драматични (защото не е възможно да се говори за комизъм в тази страна), гротескни форми. Както каза много тъжно един респондент: “Бъдете сигурни, само това се строи – църкви и джамии. Фабрики не се строят.”

Най-значимите стари култови архитектурни шедьоври в Сараево за щастие са запазени. Воюващите страни още в началото на обсадата на града се споразумяват да не се стреля срещу джамиите и църквите. В провинцията обаче разрушенията са мащабни. Според респондент религиозен водач по време на войната са били разрушени около 1000 джамии. По-малък, но също внушителен е списъкът на разрушените православни и католически храмове. Повече от половината джамии и голяма част от черквите са възстановени, а другите са в процес на реставрация.

Освен възстановяването на старите джамии са построени и над 150 нови. Култовите обекти от златния век на османската архитектура (ХVІ-ХVІІ в.) са засенчени от джамии в арабски класически или модернистичен стил, финансирани от краля на Йордания, чрез фондацията на кралица Рания, от принца на Саудитска Арабия – Абдуллах, чиято джамия в Тузла е наречена поради своята пищност Златната джамия, от особения магребски стил на джамиите финансирани от Тунис, Либия и Египет. Към тази географско-архитектурна еклектика се добавят и джамии в индонезийски стил, финансирани от правителството на Индонезия.

Водач на мюсюлманската общност  разказва по следния начин храмовото строителство: “Ние предимно възстановяваме джамии, тъй като ислямската общност в Б и Х не разполага със средства да строи нови храмове. Приемаме с благодарност дарителите, които строят хубави джамии. Европейският съюз не ни е направил нито една джамия[4]. Някога на Балканите, когато сме имали султан в Истанбул, сме знаели кой е виновен за проблемите ни. Сега султанът стои в Брюксел. Някога на Балканите сме знаели името на султана и сме можели да говорим с него, да критикуваме, а сега не знаем кой точно е нашият султан. В Брюксел се ядосват, че строим джамии със саудитски, йордански, йеменски пари. Когато Европа ни даде пари, ние ще ги наречем европейски джамии. Ние не сме фанатици, че да приемаме едни пари, а други – не. Нека Европа ни даде пари, да обновим джамиите, и тогава ние ще кажем на саудитците “Благодарим ви, сега вие помогнете на други, а нас Европа ни пази, защитава и храмове ни строи”.

 Факт е, че страните от ЕС дадоха пари за възстановяване на къщите, разрушени по време на войната. Преобладаващо новият сграден фонд на територията на Босна е факт, благодарение на дарените средства от ЕС и САЩ. В същото време Саудитска Арабия и другите мюсюлмански страни създават впечатлението, че финансират единствено строежите на джамии и медресета. Истината, както обикновено е по средата, защото саудитците също финансират възстановяването на 1000 къщи в Бръчко, също така обновяването на железницата в Босна и Херцеговина

Макар и по-скромно (тъй като отсъства толкова богата външна помощ), но с голяма интензивност се строят църкви и манастири. Изключително интересен архитектурен детайл е стремителното отдалечаване от класическия стил на камбанариите на православните храмове и налагането на съвсем нов тип, чужд на традицията, който олицетворява съперничеството между изповеданията. Новите камбанарии се извисяват към небето подобно на минарета на голяма височина. Достигат до 40-50 метра и погледнати отдалеч, ако не се забележат позлатените или посребрени кръстове, които ги увенчават, е много трудно да бъдат различени от джамийските минарета.

Във всяко населено място съревнованието между мюсюлманските и християнските храмове започва от техния брой, който се стреми да отразява почти приблизително съотношението на религиозните групи в съответното селище. В град Бийелина до войната от 34 000 население 50% са били мюсюлмани, а другите – сърби и хървати. След войната градът нараства до 50 000, от които едва 10% са мюсюлманите[5]. В най-близкия град Яна са се заселили около 11 000 мюсюлмани и поддържат селището си етнически чисто. Бийелина е един типичен град засегнат от етническото прочистване след войната и от размяната на населението.

 

Храмовете са били в следното съотношение – 5 джамии и две православни черкви. Към 2005 г. кипеше бурно възстановяване на разрушените храмове (през войната 4 от джамиите са били разрушени), а сърбите вече са изградили 6 църкви.

Характерен пример за новата архитектура, която на работен жаргон може да бъде наречена култова архитектура на надмощието,  е новият манастирски комплекс “Св.Василий Острошки” в Бийелина. Той е и център на православната епархия. Новият комплекс скрит зад високите зидове включва 2 стари сгради, които са обновени и в които е седалището на владиката. Те са били реституирани на Сръбската православна църква. От 1996 г. до 2001 г. върху реституираната земя на епархията са построени новите храмове – черквата “Св.Василий Острошки чудотворец”, манастира, камбанарията, открит параклис за литургии. Всичко в храмовете е изключително пищно. Кръстовете на църквата са златни и блестят отдалеч. Всичко е богато изписано с ликовете на всички сръбски светци и царе, има сребърна икона на Богородица. Брокат, злато и сребро, цветовете на фреските са ярки и ренесансови. Параклисът за литургии е изписан със сръбските светци, които се редуват до сръбски селяни в традиционни носии, а на купола е изографисан Исус. Преобладава венецианското синьо. В манастирската трапезария всичко е ново и богато – бюфети, маси и столове от масивно тъмно дърво.

Камбанарията на черквата се извисява няколко метра над високото минаре на възстановената наблизо джамия. Респондент  26-годишен йеромонах в манастирския комплекс обяснява загадката, че видимо камбанарията е по-висока от минарето, без това да е зрителна измама. Младежът с доволна усмивка потвърждава, че камбанарията е по-висока: “За да се чува звънът на камбаните надалеко. А и черквите са 6, а джамиите само 5…“, защото е важно и надмощието в броя на храмовете.

Респондент, пред седалището на ислямската общност обяснява, че за бийелинските мюсюлмани е важно да възстановят и запазят джамиите в предишния стил и размер. Това съвсем очебийно не отговаря на истината. Джамията в центъра на Бийелина, която е възстановена от разрушенията, опровергава респондентите. Около нея се издигат високи зидове, които не позволяват чуждия поглед да надзърне във вътрешността на дворното храмово пространство. Куполите и минаретата очевидно не са онези, който са били преди войната. Минарето е с метър-два по-високо от най-новата камбанария, когато го преценявам през 2012 г. В това съперничество очевидно има предимство този, който строи последен.

 

С особена фантазия са били архитектите на религиозните храмове в дистрикта Бръчко. Там може да бъде видяна най-футуристично изглеждащата църква, чиито кубистични форми и забита в облаците камбанария биха подтиснали и най-предания мирянин. Още по-потресаващи са размерите на стените на огромната нова джамия, която в центъра на Бръчко. В широчина са иззидани здрави стени от няколко реда тухли, които надграждат високи основи от железобетон. Всичкото това е с ширина, която надхвърля метър и половина. Неприкрито храмът е построен така, че да съвместява и функциите на здрава крепост. Минарето на същата джамия е уникално, изградено изцяло от стъклопакети, то напомня на космическа станция, особено със стъкления голям полумесец, който увенчава върха му.

 

Архитектурната битка чрез броя на храмовете и с височината им не пропуска и по-малките населени места: Зеница – седем или осем джамии и четири църкви – една православна и другите католически, защото 80% от населението са мюсюлмани, в Маглай, Добой и други селища – подобно състезание.

В град Какани е построена нова голяма джамия с гигантски кубета облицовани с блестящ бял метал и огромен полумесец от същия лъскав метал, който дори не увенчава минарето, а е закрепен някъде на едно от кубетата. Всичко това покрива бетонните масиви на самия храм, който напомня на огромен белосан бункер.

Малкото селище Градачац с добре запазена крепост започва с джамия, следват две църкви, след това отново джамия. На площада около поредната джамия е мраморният паметник на загиналите – записани са поименно, а архитектурно напомня на нещо средно между беседка и тюрбе. Паметниците на загиналите също са задължителен елемент от околохрамовото пространство на джамиите.

 

Пълен архитектурен кич и какофония, където е трудно да се различат школи и естетически съображения, нито пък традиции и опит за вписване в околната среда. Ясна е целта – големи храмови пространства, които да събират много хора, масивност, която да служи при нужда за убежище и външна зрителна доминация, предназначена да внушава страхопочит на представителите на чуждата вяра.

 

Преобладаващата част от хората в Босна и Херцеговина продължават да се намират в депресивно състояние. През 1998 г. депресията имаше своите ясни външни белези: респондентите разказваха и плачеха непрекъснато – жени и мъже в различни възрасти, от различни етноси и изповедания. През 2004 г. депресията е външно овладяна и дълбоко законспирирана, но тя е факт. Страховете, омразата, спомените, скръбта по загиналите, носталгията по загубените родни места и домове, погубените мечти, несигурността, разочарованието, песимизмът – всичко това е напластено във всички хора. През 2010-12 г. респондентите, дори възрастните, които са преживяли войната вече не плачат, поддържат видимост на нормално поведение в ежедневието. Първият план е онова, което се случва в момента – къщата, дарителите, реколтата, заплатите, цените, образованието на децата. Вторият план е тежък, мрачен, безнадежден и невидим – далеч от чуждия поглед.

Имаме новото следвоенно поколение, което не носи пряко преживяното от разкъсани семейни или приятелски връзки. Свикнали са с разделения живот, дори понякога да преминават по моста в чуждата част на града. Учат от различни учебници дори по математика. Животът им е много по-ясен, отколкото на воювалите родители, дядовци и баби. Мразят, презират, трупат агресия , надяват се да се измъкнат някъде в Западна Европа, САЩ, Канада, Австралия, колкото по-далече, толкова по-добре.

Съзнанието на преживелите обсадата на Сараево или воювали, някъде по фронтовете, е апокалиптично като картина на Дюрер.

 

снимка: webcafe

Мой приятел босненски професор по право, скача внезапно от официалната маса, сяда на пианото и започва да свири красиво, но прекалено фортисимо. Смутената му съпруга го оправдава: “Месеци наред прекарахме в укритието, когато имаше обстрел той свиреше, за да заглушава свистенето и тътена на избухващите снаряди, не понасяше този звук.” Вероятно още ги чува – снарядите.

Този професор ми напомни за Вера Мутафчиева, която 40 години след края на бомбардировките в София и евакуацията, си майстори сама обувки, за да е сигурна, че притежава и това умение за оцеляване.

В Босна повечето хора чувстват нужда от оръжие и го притежават по всички възможни начини, за да се защитят, когато се наложи отново. При тях определено и до сега тежи времевото очакване „когато…”, а не „ако…”.

(следва продължение)

 

 

 

 

[1]  Ger Duijzings. Religion and the Politics of Identity in Kosovo, Hurst & Co, London, 2000, p.1

[2] Виж по-подробно: Antonina Zhelyazkova. Bosnia: Tolerant Hostility, In: Root Causes of Instability and Violance in the Balkans, Ed. by Athanasios Moulakis, Institute for Mediterranean Studies, Lugano, p.114-153

[3] Екатерина Никова. Войната в Босна и Балканите. В:”Особеният случай” Босна. Изследвания, IMIR, София, 2001, с.232; Някои източници преброяват жертвите в Сараево на около 14 хиляди, от които над 1500 са деца (б.м.).

[4] Швеция е единствената европейска страна, която финансира обновяването на джамията в Маглай.

[5] Трудно е, да се установи точния брой на населението в Бийелина, защото според някои респонденти градът е нарастнал до 100 000 души – 90% сърби и 10% бошняци.

Avatar

Антонина Желязкова

Антонина Желязкова е историк и социален антрополог. Директор на Международния център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия. Хоноруван преподавател по спешна антропология в СУ „Св. Климент Охридски”.