Антонина Желязкова: В огледалото за обратно виждане 18. Босна – 2.

 “Необходимо е в България да си спомнят, че хора умираха с хиляди съвсем близо до нас, а ние дори не следяхме във вестниците”, отговаря Антонина Желязкова на въпроса ни защо пише за тези  събития свързани с близката до нас разпадаща се Югославия..

Ето част от разказа й: 

Едни от най-шокиращите интервюта, които имам от Босна са с хората, преживели обсадата на Сараево. Защото сърбите са били предупредени да напуснат града преди обсадата, а те не са казали на своите най-близки, приятели, роднини, колеги. Просто една сутрин ги е нямало, изчезнали от града. Преподавателите в Сараевския университет ми разказваха как отиват една сутрин на работа и всичко е наполовина празно – колегите им сърби ги няма в кабинетите и в преподавателското кафене, част от студентите им сърби също липсват в аудиториите. Прехвърлят се в Пале, за да създадат там нов сръбски Сараевски университет.

Поредицата “В обратното огледало” ще бъде включена в бъдещата книга на известната османистка и експерт по проблемите на малцинствата Антонина Желязкова, член на Сдружение за човешки права Маргиналия.

 

 

 

Реално войната в Босна и Херцеговина започна през март 1992 година.

На 16 март ООН изпраща в Хърватска контингент от 10 000 сини каски.

Европейските и световните дипломатически посредничества не водят до никъде.

Последен опит е направен на среща в Сараево от 16 до 18 март (шеста по ред – б.м.), където се приема декларация Босна и Херцеговина да бъде държава, съставена от три единици, определени по национален, икономически, географски и други признаци, т.е. приема се сръбския вариант. Позициите на трите страни в босненския конфликт се разграничават и всъщност са непримирими по въпроса дали да имат конфедерация или федерация. Иредентистки страсти са обхванали всички и засягат всяка педя земя.

Дипломатическите преговори са изместени от военните действия.

До средата на 1992 г. 85% от територията на републиката е превзета от сръбските сили.

Основен момент в мюсюлманските искания от това време е деблокирането на сараевското летище за доставка на хуманитарни помощи.[1]

Сараево е под блокада (от 5 април 1992 г.), която продължава 44 месеца.

 

Повече от половин година преди това, по съвет на президента Желев, на конфиденциална среща в ИМИР[2], при мен гостуваха няколко души, представители на службите за сигурност на Световния еврейски конгрес и на Израел. Попитаха ме, каква е моята прогноза за евентуална скорошна етно-религиозна война в Босна. Това не е възможно, казах им, Босна е модел за нас за етническо равновесие и разбирателство, каква война, когато над 32 % са само смесените бракове…След това ги засипах с прогнозите си за Косово. Там ще е войната! Имах чудесна мрежа от респонденти в тази провинция, в Сърбия също: сърби, турци бекташи, албанци – католици и мюсюлмани, роми. Прогнозирах доста точно онова, което се случи с Косово, но 6-8 години по-късно.

А за Босна сбърках 100%. Търсих дълго причината – романтичен подход към Босна, несигурни респонденти, фокусиране върху част от Балканите – Сърбия и Косово и неглижиране на други републики и области на бивша Югославия.

Основното беше самодоволното научно „заспиване”. Една от рецензентките на моя докторат в началото на 80-те, ми каза по повод главата ми за Босна „щастливка си, в историята трудно се правят откривателства, а твоята глава за урбанизацията на Босна като метод за нейната ислямизация си е точно това[3]. Самочувствието ме направи немарлива.

 

Когато си тръгваха, моите гости,(които всичко си знаеха и без мен, търсили са местен балкански експерт за потвърждение), ми казаха: „Знаете ли, вероятно всичко е съвсем точно за Косово, но ние все пак ще изпълним нашия план за евакуация на евреите от Босна…”

 

Години по-късно в нашия Център пристигнаха момче и момиче от Израел, студенти в щатски университет. На стаж. Имахме такава програма. Бяха около 24-годишни и работиха с нас месец или два изключително пълноценно. Изи (висока, красива, атлетична) ми разказа, че е от Босна, евакуирана със семейството си от Сараево, когато била в ранна тийнеджърска възраст. Спомня си споровете в семейството дали да се съгласят или не с евакуацията. Някои евреи избират да останат. Наложила се майка й, която не искала да рискува живота на децата си. Изи завършила училище, имала природни дадености, владеела много езици и на съответната възраст, когато трябвало да отслужи, както всички младежи, я включили в специални разузнавателни части, които изпълнявали рисковани мисии. Майка й се поболяла: „Изоставихме всичко градено от осем поколения, за да избягаме от войната, а детето ни отново е на война”.

Бето (некрасив, висок и атлетичен умник), мигрантски заселник, бягал и той от война като бебе с майка си, също отслужил на опасни дислокации.

Запознали се по-късно в университета в САЩ.

Когато стажът в София изтече, ги попитах „накъде?”. „Не понасяме войната, няма да се върнем в Израел, там винаги има война, отиваме някъде на далеч, за да изживеем живота си в мир. Търсим място по света, където няма война и там ще отседнем, пък ако ще това да е Гренландия, Чукотка или Нова Зеландия.” Никога повече не се обадиха, освен в първите месеци, когато си бяха дали време за размисъл, а и да дегустират вина и охлюви в Южна Франция. Изпратихме ги, както подобава. Надявам са да са намерили място по света, където няма да им се налага да се докосват до оръжие. Отвращаваше ги.

 

След моето фиаско с евреите експерти по сигурността, години наред не изпускам Босна от погледа си (и до днес). Питах се по време и в края на войната „какво ли стана с моите така важни 32 % смесени бракове?”

Едни от най-шокиращите интервюта, които имам от Босна са с хората, преживели обсадата на Сараево. Защото сърбите са били предупредени да напуснат града преди обсадата, а те не са казали на своите най-близки, приятели, роднини, колеги. Просто една сутрин ги е нямало, изчезнали от града. Преподавателите в Сараевския университет ми разказваха как отиват една сутрин на работа и всичко е наполовина празно – колегите им сърби ги няма в кабинетите и в преподавателското кафене, част от студентите им сърби също липсват в аудиториите. Прехвърлят се в Пале, за да създадат там нов сръбски Сараевски университет.

 

След това вече имам и детайлния разказ на мой професор и учител по османстика, който се опитваше да ми обясни защо е изчезнал една нощ от Сараево с един кат бельо и четка за зъби (но с всичките семейни пари), зарязвайки любимата си съпруга Халия в блокадата. Двамата имаха емблематичен (в международната колегия) брак на православен и мюсюлманка ( продължил над 25 години). Тя загина при един от обстрелите над града.

А професорът облича четническата униформа и воюва в отрядите на обсадителите по хълмовете край града.

Срещнах го в Баня Лука, където градеше новата Република Сръбска непосредствено след войната. Разказах му, че неговото злодейство е създало неудържими митове (дали са митове?) сред колегите, че именно той, историкът-османист е насочил обсадната артилерия, която разруши изключителната по своето богатство Сараевска библиотека, заедно с третия по обем и ценност османски архив. Вероятно това ще си остане в областта на хипотезите, митовете, военните легенди. Аз повярвах, че този сръбски Нерон е автентичен, когато пообщувах с него в Баня Лука. Събрах още няколко истории на разрушени смесени бракове и завинаги зарязах моята романтична мултирелигиозна теория/приказка.

 

През последната година на Сараевската обсада[4] се запознах с Иво в европейска страна, в пет-звезден спа-хотел. На частни спонсори е идеята да се съберат през 1994 г. активисти правозащитници, либерали, неформали от бившите соцстрани, за няколко дни на обучение, но всъщност, за да релаксират (relaxation – лат.), поради напрегнатото естество на техните занимания за установяване на демокрацията в съответните страни.

 

В нашия (българския) случай току-що ни бяха разбили и ограбили офиса, в който работехме за стипендии и приобщаване на малцинствата – всички компютри, факсове и телефони. Работата ни беше блокирана напълно. Полицията се завъртя, огледа и ни каза, „ама вие работите с цигани, те са ви обрали, няма какво да направим, вие сте си виновни. Попитахме и съседите – по стълбите само цигани.” Отвориха дори хладилника и отбелязаха, че някой (доказано вече за тях, че е нашият таргет) е пил от водката и похапнал от руската салата и сандвичите.

Нашите приятели компютърни специалисти диагностицираха независимо, че техниката е разкачена абсолютно професионално, така че нищо да не се повреди и компютрите да предоставят цялата си информация без липси, на интересуващите се лица.

 

На релакса в пет-звездния хотел имаше двама пребледнели младежи от Германия, които се бореха с възстановяването на унищожените архиви на Щази. Запомних ги, защото им се смеехме като на книжни плъхове, ровят се там в разни папки, а ние страдаме и се борим истински. Те нямаха сили да спорят, но казваха „ще ви видим вас, като започнете да ровите в същата мръсотия”.

Борците за демокрация от Албания имаха проблеми със Севера и Юга, с древните геги и тоски, които изместваха всеки опит за създаване на многопартийна система, не се справяха и с възроденото кръвно отмъщение.

Всяка страна в преход имаше своите изтощителни проблеми.

 

И изведнъж пристигна Иво от Босна, по-скоро го донесоха, защото беше много пиян. Денонощия го бяха придвижвали в подземните тунели около летището, изчаквали стихване на обстрелите, за да го изведат жив от обсадата. Сега тези тунели са туристическа атракция, но тогава бяха линията на живота за жителите на обсадения град, защото от там се пренасяха хуманитарните помощи.

 

Мотаехме се в парни бани, сухи сауни и басейни, хапвахме на корем, но с Иво се общуваше много трудно, защото той пиеше непрекъснато, а и не искаше да говори. Приличахме на глезеници на съдбата около него, който поддържа от дълги месеци надеждата в обсадените жители чрез радиостанция Зид, която беше разположена в мазе-бункер в обсаденото Сараево. Имало е дни, когато всичкият тънък лъч на живота е бил в гласовете, идващи от радиото – кой и къде е убит, колко са оцелелите на някоя си улица или в уцелен от снарядите блок. Четене на писма, получени от отдавна изчезнали синове и бащи, дъщери и снахи, внуци. Мислени за мъртви, а значи са все още живи! Информация за пристигнали пратки лекарства и пакети с храна през тунела на летището, както и варианти да бъдат получени от гладните и болните.Всеки може да си представи как се събира подобна информация. Живот, рани и кръв на журналисти и доброволци срещу малко истински новини, които поддържат смисъла на оцеляването и бъдещето.

 

Иво седеше около басейна, взираше се в синята вода и пиеше. „В Сараево нямаме вода, искам да погълна с очите си целия басейн, да го отнеса там в нашия бункер и после да разказвам по радиото…”

Замина бързо обратно. Уредиха му канал за прехвърляне в обсадения град, грабнаха го изведнъж, сбогува се набързо, за да продължи да говори по радиото в обсаденото Сараево…, за да разказва колко много вода има в света извън войната.

 

В Босна се наблюдава засилена концентрация на населението в градовете. В следствие на това градовете преживяват невиждано разрастване и мащабно ново строителство. В селата също се строи, но завърналите се да живеят там са малко, а често половината от къщите са необитаеми. Този нов урбанистичен бум, породен от неудържимото прииждане на селско население в градовете, обикновено се преживява от коренното градско население болезнено. Голяма част от респондентите, стари жители на градовете, определят това като нашествие на селото и съществуват предпоставки за напрежение между местните жители и новите заселници.

Респондент разказва, че съвършено нови къщи по селата, очевидно възстановени с помощи на ЕС, са затворени и необитаеми: “Не е достатъчно само да имаш нов дом или покрив над главата си. Хората се чувстват несигурни, продават новите къщи и търсят нова родина или ново място за заселване, защото там, където са се завърнали и имат нова къща се чувстват несигурни, не могат да задоволяват своите религиозни, или образователни, или административни и други потребности. Най-често хората се заселват в този ентитет или в това населено място, което е близо до тяхната национална и религиозна идентичност, за да се чувстват сигурни“.

 

Още по време на теренните изследвания през далечната 1998 г. професор по литература, бежанка от Сараево в Пале, определи войната в Б и Х  като война на селото срещу града. Тогава тя разказа историята на своето семейство като подчерта, че и през Втората световна война, както и при настоящата, е съществувала подобна тенденция – селяните да изтласкват старите градски фамилии и да се настаняват в домовете им. За себе си тя каза: “Напуснах дома си в Сараево само с чантичка с тоалетните принадлежности. Никога не мога да се завърна там. Научих, че многолюдна мюсюлманска фамилия от близките села се е настанила в жилището ми. Няма да понеса гледката овчари да се хранят със сребърните прибори на баба ми върху пианото… Веднъж в живота си като дете вече съм го преживяла, когато селяни усташи ни прогониха от дома ни в Мостар, където бяхме една от най-старите фамилии.  Започнахме отначало да градим дом в Сараево именно с тези сребърни прибори на баба – единственото, когато взехме при бягството. А сега за трети път започвам от начало в Пале. Изморена съм, за да се върна.

 

Респондент мюсюлманин, участвал във войната в паравоенната структура на „зелените барети” (мюсюлмани, защитници на Сараево) твърди същото: “Цялата война беше срещу градовете и градското население. Така започна, каквото и да твърдят сега военните историци – селяните нападнаха градовете. Тенденцията на концентрация в градовете продължава и след войната. Това естествено води до диспропорции. Градовете се развиват, нараства населението, възмогват се стопански, а селата остават неразвити. Това противоречие ще се засилва, защото градовете ще продължат да се развиват, а селата ще пропадат все повече. В момента съществува скрит сблъсък между града и селото, но е възможно той да се изроди в нова агресия при подходяща конюнктура“.

 

Подобен урбанистичен катаклизъм градското население в Сараево е преживяло и през 80-те години. Във връзка със Зимната олимпиада през 1984 г. в столицата са били изградени нови жилищни комплекси, а впоследствие в тях са настанени десетки хиляди семейства от селата. Така само в рамките на няколко години населението на града се увеличава с 1/5. Мащабите на днешното заселване на градовете и концентрацията в тях на големи чужди социални групи надминава многократно спомените от Олимпиадата.

 

Отново респондентът мюсюлманин, който е воювал в отрядите на “зелените барети”, изнася гневна тирада: “В Сараево има нови хора от Санджак, от Източна Босна – Фоча, Горажде, Вишеград, Зворник. Били бежанци мюсюлмани. Мюсюлмани са само на хартия и нищо повече, ако потрябва ходят на джамия, за да се отчетат. В Сараево идват обикновено хора, които имат много пари. Няма институции, които да ги попитат откъде са тези пари. Участват в приватизацията, отварят магазини и ресторанти. А ти се чувстваш като застрашен вид – не знаеш нищо, не разбираш какво става. Подчиняваме се на тези, които имат парите. В родното ми Сараево старите саралии са се затворили в себе си.”

 

Подобна дисхармонична атмосфера цари и в сръбския град Пале. Преди войната това е било планинско курортно село в близост до Сараево с население 3 500 жители, а в общината 12 000.  По време на войната се провъзгласява за столица на Република Сръбска и достига до 35 000 жители. Според статистиките от 2006 г. населението в Пале е около 7 000 души. Между сърбите стари жители и новозаселените няма видими конфликти, но както казва един от респондентите: “Тук има много повече нови заселници, отколкото местни жители и никой не е доволен, никой не е щастлив“.

Поразително точна реплика, защото Пале е нов град с най-мрачните и затворени хора, които ние сме виждали. Никой не се усмихва, никой не проявява любопитство и желание да разговаря с новодошлите, всички гледат с недоверие и студенина. Това е град на бежанци, събрани от почти цялата територия на Босна, основно обаче от Сараево, които са убедени, че всички постъпват несправедливо именно спрямо тях. Говорят и се смеят само онези, които са се напили в кръчмите. По думите на респондент полицейски служител: “Пале е едно врящо гърне”.

 

Сърбин, който се е завърнал в родният си град Какани, който вече принадлежи на мюсюлманите, разказва: “След войната ме настаниха в малко село в Република Сръбска – в пълен комфорт – получавах пенсия като военен инвалид, нова къща, спокойствие, уважение. Не издържах – свикнал съм в големия град, а и тук е бащината ми къща. Носталгията ме погна и се върнах. Сега живея мизерно, без работа и в страх, но искам да съм в града и да съм си на своето.”

 

Впрочем тази концентрация на хората в градовете има логика, защото дава повече шансове за нормален живот. В малките населени места е почти невъзможно, ако си от друга националност да си намериш работа, или да осигуриш образование за децата си, защото образованието е напълно етнически разделено. Според думите на респондент сърбин: “Като че ли сме в 19 век – живеем в етническа сегрегация. Връщаш се в родното си селище, къщата ти възстановена и хубава, но от какво ще живееш, ако си малцинство, къде и по какви програми ще учат децата ти? По тази причина например броят на хърватите и бошняците завърнали се в Баня Лука е катастрофално малък.”

 

Това ми напомня за ситуацията в османските балкански провинции през края на ХVІ и през ХVІІ в. Димитри Кицикис описва „голямото бягство” на селяните, които бродят по полята, за да оцелеят от глада и образуват банди разбойници. Създава се резерв от хора, от който може да черпи всяко движение, насочено срещу установения ред. Освен това много от тях бягат в големите градове, други навлизат в мюсюлманските училища или на интелектуалното поприще, като единствен изход от бедността. Това „демократизиране” на образованието изпълва редовете на софтите с бедни младежи, които създават традицията на постоянните политически вълнения.[5]

Следва трета, последна част

 

 

 

 

 

 

[1] Виж по-подробно: Снежана Ракова, Антонина Желязкова, Мариана Йовевска. Босна и Херцеговина, Издателство на БАН, София,1994

[2] Международен център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия (IMIR)

[3] Антонина Желязкова. Разпространение на исляма в Западнобалканските земи под османска власт Х.-ХVІІІ век, БАН, София, 1990, с.120-140, 179-190 и др.

[4] 13 952 души са убити по време на обсадата. Сръбската обсада в Сараево продължи 44 месеца – 11 825 дни – по-дълго в сравнение с обсадата на Ленинград през Втората световна война. 380 хиляди души са оставени без електричество, вода и отопление и са принудени да се крият всеки ден заради стотиците бомбардировки в града – около 330 пъти на ден.

[5] Dimitri Kitsikis. L`Empire Ottoman, PU de France, 1985, p.127

Avatar

Антонина Желязкова

Антонина Желязкова е историк и социален антрополог. Директор на Международния център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия. Хоноруван преподавател по спешна антропология в СУ „Св. Климент Охридски”.