Антонина Желязкова: В огледалото за обратно виждане 19. Оръжията

от -
190

продължение

Босна и оръжието. В Босна и Херцеговина съществува проблем с наличието на големи количества нерегламентирано оръжие в цивилното население. По данни на СФОР има случаи на открити цели арсенали на най-неочаквани места. Шокиращи са случаите на укрит танк в селскостопанския двор на едно семейство, или, както ни разказа респондент, на огромна гаубица прикрита в сеновал.

Военни респонденти разказват случая за самотна къща в отдалечена махала, в която живеят самотно баща и син на преклонна възраст, където изпращат по сигнал голям военен патрул от холандския контингент.  В мазето на къщата откриват арсенал от 80 единици оръжие от всякакъв калибър. При разпита двамата възрастни мъже, видимо много разстроени, признават, че трупат оръжието за самоотбрана, защото се страхуват. Когато командващият операцията нарежда оръжието да се конфискува, и го товарят на камионите, двамата мъже се разплакват, а по-старият изпада в криза. Поискали военните да вземат и тях, за да ги пазят или да им оставят някакво оръжие за самоотбрана. Ужасът и депресията им били толкова неподправени, че офицерът разрешава да им бъде оставена една от пушките с муниции за самоотбрана.

 

Подобен случай, през 2004 г. разказва жена полицай, за майка и син, който плаче, когато изземват впечатляващо количество оръжие от дома им и разказва: „Баща ми го убиха пред мен, когато започна войната…Или ми оставете оръжието или ме убийте, защото аз не мога без оръжие…

През същата година са проведени няколко акции на части от СФОР, при които са открити също и зенитни ракети, скрити в частни имоти. Военните от международния контингент разказват, че при различни акции са намирали 180 единици стрелково оръжие, 50 000 патрона, или друг вид по-тежко оръжие.

 

Респондентите местни жители не обичат да отговарят на въпросите за оръжието, но всички признават, че не се съмняват, че ще започнат отново да се бият, ако се изтеглят международните умиротворителни контингенти, поради което се нуждаят от оръжие, за да не бъдат изненадани без подготовка, както през 1992 г. Затова всеки се запасява.

 

Международните военни и полицейски служители са толерантни, когато размишляваме, заедно с тях, върху този феномен на болезнено трупане на оръжия. На моята констатация, че вероятно след изтеглянето на умиротворителите, те ще започнат отново някаква братоубийствена война, полковник от СФОР реагира в защита на местните хора: “ Помислете какво им на тези хора, след толкова много натрупано напрежение, жертви, разрушения. Трябва да минат поне две поколения, за да могат да преживеят случилото се. Те не могат без оръжие. Това за всеки един човек в тази страна е някаква гаранция за сигурност. Ако утре нещо се случи, няма да бъдат изненадани, както преди. Все още са емоционални – няма семейство, в което да няма убит.“

 

Българският военен и полицейски контингент е почувствал и разбрал перфектно състоянието на босненското население, защото работят не формално, а много от близо познават манталитета, историята, а и езика им. Повечето хора в Босна чувстват нужда от оръжие и го притежават.

Акциите на международната общност по прибирането на оръжието са задължителни, разбира се, но са обречени на някакво безсмислие, защото хората така или иначе ще се снабдят с оръжие. По въпроса за оръжието и за перспективите на международното присъствие важат думите на полковника респондент, както и на жената полицай от България – имат нужда от нас – поне  две поколения.

 

Другият проблем, наследен от войната, са мините, заложени на цялата територия на Б и Х. Местен респондент с мрачен сарказъм прогнозира: „Поне 100 години напред в Босна ще се запазят зони, в които няма да е стъпвал човешки крак и така ще останат единственото екологично чисто място в Европа“.

Експертите мислят, че поради сложността на задачата и недостатъчното финансиране цялостното разминиране на Босна е практически невъзможно. На територията на Б и Х са залагани различни видове мини, част от които е невъзможно да бъдат деактивирани. Опасните места често са маркирани, но и хората се придвижват вече рефлекторно по определени пътеки, а също по такива изпровождат децата си на училище. Десет години след края на войната са разчистени едва 10-15% от мините, а двадесет години по-късно – около 35-40%.

 

Европейската полицейска мисия има мандат единствено да наблюдава и да съветва местната полиция. ООН мисията сертифицира всички местни полицаи. Всичко това според разговорите с местните хора и международните полицаи е в някаква степен недостатъчно и е следвало да има по-плавен период на преход и трансформиране на тези правоохранителни дейности. Защото в Босна повечето хора се страхуват да отидат в местните полицейски участъци и да заявят за престъпление или да се оплачат от нарушение на правата. Още по-малко да го направят в писмен вид и заявявайки открито името си. Особено в случаите, когато става дума за данни за военнопрестъпници, за трафиците на оръжие, на дрога и на хора. По тези теми функционират добре единствено откритите анонимни телефони за територията на цяла Б и Х. Така или иначе, хората предпочитат да търсят със своите проблеми и оплаквания представителите на ООН мисиите, а те нямат такъв мандат, за да разследват и да оказват директна помощ.

 

Балканската „култура към  оръжията”. Отношението човек – оръжие в Югоизточна Европа до голяма степен е изградено върху основата на военната служба. В периода на Римската империя да бъдеш войник е не задължение, а право и това право принадлежи само на имотните класи. Римляните, които в своята теория и практика подчертават ролята на стопанския фактор в обществената организация, не могат да си представят, че някой ще се бие храбро и ще умре за римската земя, ако сам няма владения в нея. Биейки се за Рим, той трябва да знае, че се бие за себе си…[1]

Средновековните наемни армии и завоевателните дружини на преселващите се народи са изградени върху преките лични облаги на воюващите: заплата, плячка, и подялба на завладените земи.

Едва националните държави превръщат участието във войската в повинност – всеобщо задължение, без преки облаги за войника.

 

Балканските национални държави и оръжията. Културата към огнестрелните оръжия и към балканския мъж като воин достигат своя възход в целия сложен комплекс от събития, свързани с разрушаването на чуждите империи и националното освобождение на балканските народи. Следва фундаменталният въпрос за учредяването и териториалният обхват на балканските национални държави. Те се появяват исторически през ХІХ век /Албания през 1912 г./ като рожба на националноосвободителните движения и на съответната международна конюнктура. Създават се на народностния принцип, т.е. според правилото „за всяка нация – държава„. Има и опити за изграждането на две държавни организации от една нация /Влахия и Молдова за румънската, Княжество България и Източна Румелия за българската/, но те не успяват – националните сили налагат обединение с оръжие в ръка. Само Сърбия и Черна гора се развиват като две държави, но трябва да се знае, че черногорското население, макар и сръбско по етногенезис, през вековете създава свой собствен живот, бит и традиция, своя собствена физиономия, съобразена със специфични географски фактори и се изявява като самостоятелна черногорска нация.

 

Създаването на балканските национални държави е съпътствано с изграждането на армии и организирането на казарми. Прибирането на големи човешки групи в казармите е част от европейската модерна епоха. Модерните нововъведения започват да се налагат в живота на хората след късния ХVІІ век – поне в определени райони на Западна, Средна и Южна Европа. Мишел Фуко[2] подчертава, че за мнозинството от хората модерното означава налагането на интензивно наблюдение и организация. Към тази практика принадлежат оградените, почти невидими отвън казармени ареали и строежи, където войниците били прибирани и държани „на разположение„. Като израз и конкретна форма за дисциплиниране на големи човешки маси казармата се превръща в специфична сигнатура на модерния свят.

 

За новосъздадените балкански държави казармите маркират една особена територия. Преобладаващата част от новобранците са от селата. Едновременно с това те носят пресния спомен за съществуването от поколения наред под чужда власт. За тях привличането в армията означава нов период от живота – страховете се смесват с преживяването на напълно непознати неща, оръжията са техния свещен досег с новото време и новите технологични постижения, изпълнени са с една нечувана гордост, че ще служат на току що възродените си независими отечества.

 

Митовете за особената важност на службата в армията, за свободното боравене и познаване на огнестрелните оръжия при формирането на мъжете в балканските култури са толкова разпространени, че до средата на ХХ век се смята за невъзможно или крайно неподходящо дъщерите да бъдат давани за съпруги на мъже, които не са служили в армията или не са използвали оръжие по един или друг начин.

 

Създаването на балканските национални държави не води до разрешаване на националния въпрос на Балканите. Нито една от новите балкански държави не обединява в своите граници целия етнокултурен контингент/ресурс . При това до Първата световна война двете чужди империи (Османската и Автро-Унгарската) владеят значителни територии, за които претенции имат вече учредените балкански национални държави. На дневен ред излиза въпросът за цялостното национално освобождение на балканските народи и тяхното национално обединение. Решаването на тази задача за определен исторически период става главна мисия на отделните балкански държави и естествено възникват различни и противоречиви концепции за реализирането й.

 

Балканските национални и държавно-териториални проблеми не слизат от сцената на историята след поражението и оттеглянето на Османската империя от Балканския полуостров, а само придобиват нова плоскост на „решаване“: противоречията отстъпват място на борбите между балканските държави за подялбата на отвоюваните територии. И довчерашните съюзници се нахвърлят едни срещу други. Всичко това води до множество войни, до различни иредентистки апетити и държавни политики, които се решавали по единствения възможен начин – с оръжие, множество жертви и стопанско разорение.[3]

 

Крайният резултат е пълен крах за Берлинското „равновесие“ и начертаване на нова политическа карта на Балканския полуостров: подялба на Македония между Сърбия, Гърция и България, присъединяване на Южна Добруджа към Румъния, присъединяване на остров Крит към Гърция, връщане на Източна Тракия към Османската империя, учредяване на Албания като независима държава само с част от балканските албанци. И още много териториални и етнически детайли.

 

В последвалата Голяма световна война от политическата сцена изчезва Австро-Унгария, а нейните южнославянски области – Войводина, Хърватско, Словения, Далмация, Босна и Херцеговина, заедно със Сърбия и Черна гора образуват Кралство на сърби, хървати и словенци. Трансилвания се присъединява към Румъния, а България търпи ново поражение и губи Западните покрайнини, Струмица и Западна Тракия.

 

Държавно-териториалното статукво на Балканите се установява в продължение на повече от един век, без да разреши балканските проблеми поне приблизително по етнически признак. Колко несъвършено е то се вижда от факта, че области с компактно албанско население са включени в границите на Югославия, а последната се зарежда с нови вътрешни национални противоречия, хегемонистични страсти и настроения.

 

Области с компактно българско населени остават в пределите на съседни на България държави и принуждават българите в България, както и албанците в Югославия да бъдат вечно готови да грабнат оръжието, което крият в домовете си, за да отвоюват своето или, за да се присъединят и слеят с основната част на своята нация.

 

Подобни чувства на неудовлетвореност или на шовинистични претенции се крият във всички балкански нации без изключение и това предпоставя силната привързаност на мъжката част от балканските народи към огнестрелните оръжия и добрите количества амуниции, за да бъдат готови за нови войни срещу другите – балкански съседи или вътрешни малцинства – етнически и религиозни.

 

Оръжията във фолклора, обичайните кодекси, народната митология. Фолклорът на балканските народи, обичайното право на онези етнически общности, които имат такова, както и митологията, изобилстват с предания, описания и детайли, свързани с оръжията и тяхната значителна роля за населението на Балканите. Когато става дума за доказване и извоюване на водачество чрез добра физическа подготовка и сръчност чрез различни физически умения – хвърляне на камък, състезания с коне и добра езда, плуване, точна стрелба, боравене с хладно оръжие, балканският фолклор, особено този на българи, сърби, македонци равнопоставят половете – мъже и жени.

 

Българският, сръбският, македонският, гръцкият фолклор изобилстват с образи на жени хайдути, които с оръжие в ръка се борят срещу етническите, религиозните и политическите врагове.

Особено характерно е за песните от ХVІІІ и ХІХ век. Това е късният юнашки епос, който демонстрира дръзкия, независим дух на подвластните народи и подсъзнателно , но все пак опирайки се на реалността, противопоставя образа на свободната и смела християнка срещу образа на безличната, безхарактерна, подчинена, затворена в харемите мюсюлманска жена.

 

За юнашкия епос е характерен като цяло култът към красотата, добрата физическа подготовка и честната състезателност в различен вид умения. Постоянна фабула е изборът на войвода на хайдушката чета, който се извършва чрез демонстриране на умения от страна на кандидатите – мъже и жени – точна стрелба, бърза езда, сила и ловкост със сабята, плуване, разбира се всичко това представено с щедри хиперболи.

Характерното за нувелите от този период е, че те често разказват за конкретни исторически събития – нападения на разбойници, на турци, повлекли след себе си големи тревоги или геройски подвизи и избавление, та затова за дълго съхранени в паметта на населението. Често това са песни, където фантастичното и чудното са почти отстранени, и са изпълнени с неподправена реалистика.

 

Особено силно отражение има през този период вътрешната история на османската империя, която е свързана с феодална анархия, с жестоки и дръзки изстъпления на горски, селски и градски главорези, изпълнили провинциите в периода на децентрализацията. В тези песни разбира са отразени и опитите за самоорганизация и съпротива на балканските жители – сформирането на чети, сложни пътувания до определени градове за закупуване на пушки, пистолети и куршуми. Преследване от страна на враговете, продължителни стрелби и най-често трагичен край за героите и защитниците или обратното, геройска победа над турската полиция или над злодеите.

 

Фолклорът съдържа детайлно описание на целия хайдушки цикъл – причините, за да излязат в гората четите, начина на снабдяване с оръжие, надстрелването или други състезания за излъчването на водач, различни битки, сложният бит на хайдутите в планините и горите, който най-често е представян като романтичен, весел, свободен, и така до Кръстов ден, когато пада сланата и хайдутите разбират, че е време да се приберат по домовете си, за да зимуват. Тогава закопават пушките, пистолетите и мунициите на определено място и се прибират, за да прекарат зимата като обикновени и мирни работници.

 

Фолклорът доста ясно разграничава раздвоението в житейския идеал на балканските хора: ако идеалът на мирния селянин е „лиси биволи да купя, черни угари да ора, бяла пшеница да сея…„, то мечтата на  хайдутина е „в зелена гора да ходя, ален байрак да нося, тънка пушка да прегръщам, че дружина да си събера…“ Очевидно изборът между обичайния труд, грижата за семейството и излизането в планината с оръжие и другари е драматичен, защото може да бъде открит в много песни. Например песента за една майка, която дълго увещава сина си да остави хайдутството и да се върне при полската работа: „хайдутин къща не гледа, хайдутин майка не храни! Продай си пушка бойлия и остра сабя змеица, пък впрегни руси биволи, че иди угар да ореш…“ Когато обаче, той я послушал, зарязал дружината си и се върнал на полето, го нападнали турци и той пак бил принуден да се бие, за да оцелее и за да защити имота си.

 

Някои от жените хайдутки са реални образи, и в края на ХІХ век са били описани от събирачите на фолклор, от етнографите, които са разговаряли с тях, когато са били на възраст прехвърлили 80 години. Димитър Миладинов разказва за Сирма войвода от Дебърското село Тресанче, за която има песен, че е можела да изминава километри път по 18 часа на ден, така че да отиде от Крушево до Прилеп и да се върне без почивка: „Нея, осемдесетгодишна, казва Миладинов, видяхме в Прилеп и от нейните уста чухме за младостта й. В одаята си държеше кобури пълни, и саби, обесени на зида, висяха над нея„.

 

Според Каранов в Осоговско се подвизавала към 1860 г. Румена войвода, дъщеря на дервентджия, която била известна с веселието си и буйния темперамент. Тя можела да стреля с пушка удивително точно и сваляла ябълка от главата на човек.[4]

 

Заслужава внимание диференцираният подход към огнестрелните оръжия във фолклорните песни според това дали оръжието се носи от свободен хайдутин, народен закрилник, или отново от красив местен балкански герой, но който отива да отбива своята военна повинност в османската армия, или е мобилизиран за поход по време на война. В първия случай пушките винаги са „тънки и леки“, „гиздави, красиви“, а във втория случай те са „тежки“, „тъмни“, „грозни“.

 

Ето пример с една песен за Кара Танас от Жеравна и неговата дружина, която никога не могла да бъде разбита от турската потеря: „Кара Танас я водеше, Иванчо байрак носеше, дълги им пушки на рамо, златен ятаган на пояс, от чисто злато паласки, и двойни пъстри пищови…“ И обратния случай с една горанска песен от Албания, която разказва за момче, което е извикано със султански ферман да се яви като войник и той е принуден да тръгне и да изостави своята годеница и „ето го иде войниче, бял кон яхнало и с тежка пушка на рамо.”[5]

 

Често в народните песни при описанието на оръжията, като част от тяхната поетична характеристика се посочват и градовете, от които е купено оръжието. Един от най-прочутите македонски хайдути бил Кузман капитан, родом от Сливово, Охридско. Той се подвизавал по времето на Али паша Янинински. В Охридско тогава върлували Осман и Мехмед, предводители на две разбойнически чети, от които балканското население било в ужас. За да сложи край на зверствата и грабежите им, Кузман капитан събрал вярна дружина от жители на Дебър и Кичево и за кратко време очистил областта от всякакви разбойници. Ето как е описано въоръжението на Кузман и дружината му: „…с бели ризи янински, с дълги пушки призренски, чифте пищови воденски…“[6]

 

Мястото на оръжието в ежедневния живот на балканците е в някакъв смисъл легитимирано и чрез обичайните кодекси, които част от балканските народи притежават.

 

Обичайното право е характерно главно за високопланинските балкански народи – албанци и черногорци, които до съвременността запазват някакви форми на племенна или кланова обществена организация.

 

Бихме могли да формулираме различия, които се дължат на особена, формирана през най-ранните векове планинска култура, така добре описана от Фернан Бродел. На Балканите тя е характерна за албанците и черногорците, както и за една част от планинските гърци. Впрочем, като характерен и красноречив пример албанците са специално споменати в изследванията на Бродел, особено по отношение на техните агресивни миграции, заселване в по-плодородни територии и безкомпромисно изтласкване на автохтонните жители.[7] Планинските балкански жители формират специален култ към оръжията, формулиран в израза: „къща без оръжие, не е истински дом„.[8] Докато балканските жители от полупланинските и равнинните региони не смятат оръжието за така жизненоважно за опазване на традицията, за оцеляването и просперитета на семейството.

 

Албанците притежават кануна на Скендербег, кануна на Лек Дукагини и кануна на Пап Жули. И до днес се спазват и функционират елементи от кануна на Лек Дукагини.

 

Черногорците пък имат Бърджански черногорски закон. Традициите и на едните и на другите се основават на силното родово начало.

В Черна гора до края на ХVІІІ век е съществувало кръвното отмъщение, макар паралелно вече да е действал законът на Петър Петрович. Основната културно-историческа разлика с общността на албанците е, че още от втората половина на ХVІІІ век в Черна гора започва да се създава надплеменна държавна власт, която предприема драстични мерки, за да изкорени кръвното отмъщение. Племенните водачи и черногорските митрополити си дават сметка, че разприте между племената, клановете и многобройните жертви на кръвното отмъщение изтощават страната и отварят път на османските наказателни акции.

През 1796 г. свиканата в Цетине скупщина приема специална прокламация за съвместни политически и военни действия на всички черногорски и бърдски племена. Този акт, известен под името стега, въвежда политически правила, въз основа на които се създава висш орган кулук от представители на всички племена (около 50 души), за да изпълнява функциите на най-висша съдебна и изпълнителна власт. През 1803 г. скупщината приема и първия черногорски закон, който предвижда смъртно наказание за кръвно отмъщение.

 

Канунът на Лек Дукагини се състои от 12 основни части, наречени книги, а всяка от тях е съставена от множество глави и членове, които пък съдържат определен брой параграфи.

Глава десета от Кануна е посветена на престъпленията, мерките и наказанията срещу тях. Регламентите, свързани с огнестрелните оръжия са намерили място в двадесет и втора глава „Убийството“  от десета книга в членовете 118 „Засадата“ и 119 „Убиецът“. Ролята на тези членове и параграфи е в най-дребните детайли да регламентират използването на оръжието и всеки жест, който съвършено точно да носи отговорността на лицето за вина или невиновност.

 

Ето какво гласят някои параграфи от тези глави: „Който изстрелва куршума, той поема кръвта върху себе си„, „Ако някой започне да събира другари и приятели, за да поставят на някого засада, казва: „Всички пушки, които ще стрелят са мои!“, и ако някой бъде убит, кръвта поема върху себе си предводителят/инициаторът„. „Пушката носи кръв на къщата“ (става дума за пушка, с която е извършено убийство, вината се поема от цялото семейство – б.м.), „Ако някой вземе пушка на заем, и без знанието на собственика на пушката постави засада някому и го убие, кръв дължи убиецът, а не собственикът на пушката“, „Пушката и хлябът дадени със знанието, че ще се случи убийство, носят кръв в къщата на този, който ги дава“.[9]

 

Тази особена терминология, която не е необходимо повече да илюстрираме, тъй като е изобилна и абсолютно детайлна, под „кръв“ не разбира вина, а влизането на едно лице или цялото му семейство в кръвна вражда и в безкрайна поредица от убийства, които понякога продължават десетилетия.

 

В чл. 119 има детайлен кодекс на честта за убиеца, който внушава убеждението за нормалност на убийството и култивира у албанците специално отношение към убиеца, че той не е престъпник, че не е извършил с акта на убийството престъпление, а определени ритуални действия, свързани с чест, дадена дума (беса) и достойнство. „Убиецът да не смее да вземе оръжието на убития, ако го стори този срам, дължи двойна кръв“ или поразителният &844: „Щом убие човек, убиецът трябва да съобщи, че той го е убил, за да не смущава/притеснява родителите на убития“., &835: „от засада се стреля по възрастни мъже, а не срещу жени, деца, къща и добитък„.

 

Очевидно е, че Канунът на Лек Дукагини, който и днес се почита сред албанците в Албания, Косово, Македония и Черна гора, в продължение на столетия от една страна е улеснявал чрез строгите и ясни регламенти живота на планинците във всичките битови, стопански, семейни, религиозни и други подробности, но от друга, е създавал несъмнено култ към огнестрелното оръжие, както и легитимиране на убийството като неразделна и нормална част от ежедневието.

 

Всички тези елементи на специфично албанско отношение към престъплението и наказанието, на нормализация или банализиране на убийството и неговите дългосрочни последици, се отразява и в класическата литература на албански език. В литературата беса-та често се идентифицира с човешки драми, породени от спазването й. Първата албанска драма се нарича „Беса“[10], написана през 1874 г. от Сами Фрашери, брат на поетичния символ на албанското възраждане Наим Фрашери. Сюжетът е чисто албански: отрицателният герой, близък до управляващите феодали, убива положителния герой – честен селянин. Бащата на убиеца е дал някога беса на семейството на убития и тя го задължава да отмъсти на собствения си син. Той не се поколебава да изпълни клетвата, което в произведението е описано като своеобразно възстановяване на справедливостта. Бащата постъпва според класическата албанска концепция за дадената дума, затова следващата му стъпка е да се самоубие, за да измие кръвта с кръв. Чрез цялото звучене на пиесата Фрашери утвърждава мита за беса-та като непоклатима общонационална норма, на която човек трябва да се подчини независимо от обстоятелствата.

 

В същите рамки се развива, макар и век по-късно, сюжетът на „Тежестта на срама“ – стилизирана балада от планинския епос от 1984 г. на Дритъро Аголи: майката узнава , че синът й е убил войводата – близък приятел на покойния й мъж, комуто тя лично е помагала в борбата с враговете. Без колебание тя изпраща вест на сина си, че е болна и, когато той идва да я види, нарежда на другите си двама сина да го застрелят. Сцената с разстрела и драматичните душевни борби на всички членове на семейството е описана с изключителен психологизъм, но авторът не оставя и сянка на съмнение, че не може да има пощада за човек, престъпил дадената дума.

 

В Кануна се среща и един от най-демократичните постулати, че по отношение на честта и наказанията, хората са равнопоставени в обществото: „душа за душа, както ги е създал Господ, защото от лошия се ражда добър и от добрия – лош“.

Формулировката на Кануна „два пръста чест има всеки насред челото си“ е сред най-използваните фразеологични изрази в албанския език и до днес. Пояснението в Кануна е, че „обида на честта не може да се компенсира – тя се възстановява или с кръв или с благородна прошка…, но на когото е отнета честта, е мъртъв според закона.“[11]

 

През 30-те години Ернест Количи в повестта си „Кръвта“ се осмелява да анализира тази обременителна фаталистична задължителност на кръвната вражда и натрапчивото присъствие на оръжието, които съпътстват албанците през целия им живот, дори когато интелектуално са им чужди. Авторът разглежда кръвната вражда, употребата на оръжия и убийствата като психическо явление на подсъзнателно равнище, заложено у планинците. Като че ли има наистина нещо фаталистично във факта, че проблемът не отмира с модерното и постмодерното време, а е актуален и днес. В съвременния период специално място му отделят албанските автори в Косово и Албания в рамките на общата мобилизация на интелектуалните сили в кампания срещу атавизмите на кръвната вражда.[12] Впрочем, без особен успех.

 

В Албания извънредна криза с оръжията настъпи през 1997 г., когато след рухването на финансовите пирамиди Югът въстана срещу управлението на Сали Бериша и откъсна напълно Южна Албания от контрола на правителството. За да се овладее ситуацията, има призив към планинците от Севера да подкрепят правителството и да се насочат със съответното въоръжение, за да се бият срещу град Вльора. Тогава са разбити и разграбени казармите в Албания, защото населението инстинктивно желае да се въоръжи, за да се защитава в настъпилото безвластие. Страната бе изправена пред реална опасност от гражданска война, която не само би задълбочила напрежението между Севера и Юга, но би могла да доведе до разцепване на страната. Този хаос продължи над 8 месеца.

 

В резултат на безпрецедентния хаос и масовото въоръжаване на населението, се предполага, че сред хората има около 600 000 единици оръжия. Респондентите на терена твърдят, че няма албанско семейство, което да не притежава поне един или два автомата, а по малките оръжия като пистолети не се броят. Опитите на правителството чрез съдействието на международни организации, да изкупи оръжието от албанците предизвика серия от саркастични подигравки сред тях: „Няма албанец, който би си продал оръжието. Разбира се, ако имаш много, можеш да продадеш част за благото на фамилията, но в семейството винаги трябва да остане достатъчно.

Според респонденти има и единични случаи на добре укрито тежко оръжие – като картечници, бронирани машини и танкове. Част от това оръжие се превърна в контрабандна стока и чрез трансграничен незаконен трафик беше използвано за въоръжаването на АОК и борбата на албанците в Косово през 1998-1999 г.,  а части от това оръжие се озоваха също в ръцете на албанците в Македония през 2001 г.

 

В Босна и Херцеговина няма натрапчива дълговечна традиция на кръвно отмъщение, нито пък традиционни кодекси от средновековието, които да издигат в култ над всичко оръжието и честта. Нито някога е имало по-специална или различна култура към оръжията, отколкото в България. Наскоро обаче, преживяха опустошителна война (6.04.1992 г. – 14.12.1995 г), която отне живота на над 120 000 мъже, жени и деца, като разпръсна по света близо 2 200 000 души с неясния статут на разселени лица.

Затова днес в Босна и Херцеговина вече съществува нова култура към оръжията, която ще бъде предадена на следващите поколения. Някъде там, също така, се пишат словесно нови кодекси на отмъщението, които новите поколения ще нарекат след още малко време „завещано от дедите”.

В страна, където е имало сравнително скорошен военен конфликт, дори старата традиция губи своето фундаментално значение. В културата към оръжията тя е изместена от ново отношение към оръжието като абсолютна необходимост, за да бъдат защитавани не само личността и семейството, но за да бъдат отстоявани интереси на общността, национални каузи, територии, групови права, така, както всяка общност ги разбира и тълкува за себе си.

Едновременно с това оръжието се превръща в неразделна част от контрабандните трафици, от мафиотските структури и сивата икономика. Във воювалите балкански държави, въпреки изминалите две десетилетия, за дълго още ще има врагове и омраза, желание за реванш и отмъщение, а в икономическата сфера – възможности за огромни незаконни печалби и пране на пари, а това изисква наличието на достатъчно оръжие.

И още, войната изгражда и култивира един нов антиморал – това е правото на по-силния, на по-въоръжения, на по-безскрупулния – всичко се постига по-лесно и по-сигурно, когато си въоръжен.

 

 

 

[1] Иван Хаджийски, Оптимистична теория за нашия народ, Избрани съчинения в три тома, т.ІІ, Изток-Запад, София, 2002, с.134

[2] Мишел Фуко в:  Генеалогия на модерността (Антология от текстове), УИ „Св. Климент Охридски“, София, 1992

 

[3] Виж по-подробно в: Antonina Zhelyazkova. Bulgaria, In: Nations and Nationalism. A Global Historical Overview, v.2, ABC-Clio, Santa Barbara, California, 2008, p.570-582

[4] Цитирано по: Михаил Арнаудов, Очерки по българския фолклор, София, 1934, с.251-260

[5] Назиф Докле, Горански народни песни, Скопje, 2000, с.22-25

[6] Михаил.Арнаудов, Пак там, с.258

[7] Фернан Бродел, Средиземно море и средиземноморския свят по времето на Филип ІІ. Книга първа и втора, Абагар, София, 2000

[8] В Гърция, макар и член на ЕС, според данни изнесени от Министъра на обществения ред през 2005 г. всеки десети гражданин притежава незаконно огнестрелно оръжие. При 11 млн. жители на страната у тях се крият над 1,5 млн. единици незаконно оръжие. От това оръжие нерегистрираните ловни карабини са 800 000, а останалите са бойни оръжия от всякакъв вид.

[9] Канонот на Лек Дукагини, събрал и кодифицирал Штефан Гечови, FI&GA, Тетово, 1994, с.166-168

[10]Sami Frashëri, Besa ose Mbajtja e Fjalës (Besa or The Given Word of Trust), 1874

[11] Русана Бейлери, Мит и реалност в албанската литература. В:Албания и албанските идентичности. Изследвания, съст. Антонина Желязкова, IMIR, София, 2000, с.171-172

[12] Подробно за албанските специфики виж: Ger Duijzings, Religion and Politics of Identity in Kosovo. Hurst&Co, London, 2000 and  Albanian Identities. Myth and History, Hurst&Co, London, 2002