Антонина Желязкова: В огледалото за обратно виждане 20. Вътрешно разселените лица

 

През 2000 г., една година след бомбардировките над Югославия, при работа на терен в Сърбия и Черна гора, за първи път се сблъсках с несретници, бежанци от войната, които имаха статут на Вътрешно разселени лица (ВРЛ). Техният кошмар ме преследва в продължение на дълги години и се включих в усилието да бъде преосмислен техния международноправен статут. Каузата ни като експерти и неформални активисти беше тези групи в риск, да бъдат видяни, чути и по-пълноценно обгрижвани от хуманитарните организации.

Ако бъдат оценени правилно параметрите на уязвимостта, бедността, безперспективността, психологическите травми, то би могло да се каже, че разселените лица са правния и международно-хуманитарен абсурд на ХХІ век.

 

Вътрешно разселени лица (ВРЛ/ IDP). За разлика от бежанците, вътрешно разселените лица, не са пресекли международна граница, за да потърсят безопасност, а са останали на територията на родината си. Въпреки, че са избягали по причини, сходни с тези на бежанците (въоръжен конфликт, общо насилие, нарушения на правата на човека), ВРЛ остават под закрилата на собственото си правителство – даже в случаи, когато именно това правителство е било причината те да избягат от родните си места. Като граждани на страната те запазват всичките си права и закрила по инструментите за правата на човека и международното хуманитарно законодателство, но обикновено това са само празни думи.

Първоначалният мандат на ВКБООН не обхваща конкретно ВРЛ, но заради опита на комисариата с подобни случаи, от много години тя предоставя помощ на хора, оказали се в такава ситуация. ВКБООН играе водеща роля в надзора над потребностите от закрила и осигуряване на подслон за ВРЛ, както и за координацията и управлението на лагерите.

В края на 2010г. по прогнозни данни по света живеят 27,5 милиона ВРЛ. Шест държави – Колумбия, Демократична републикa Конго, Ирак, Пакистан, Сомалия и Судан – днес дават подслон на повече от половината от всички ВРЛ на планетата. Понастоящем ВКБООН оказва помощ на около 14.7 милиона вътрешно разселени лица в 22 държави.

Заради опита си с оказването на хуманитарна помощ на останалите без дом, ВКБООН все по-активно участва в подпомагането на тази група на места, където агенцията има възможност да провежда хуманитарни операции. В Централна Европа няма групи от ВРЛ, затова ВКБООН в момента не провежда операции за помощ на ВРЛ в региона.

Парадоксално, но след обявяването на независимостта на Косово, автоматично, разселените лица от там на територията на Сърбия се „издигнаха” най-сетне до статута на бежанци.[1]

 

Горе долу по този начин се описва грижата на Върховния комисариат за бежанците на ООН към днешна дата, но през 2000 г., а и много години след това намиращите се в Сърбия ВРЛ срещаха единствено административни и политически пречки, за да получават международна хуманитарна помощ.

Възможни са различни подходи, за да се изяснят терминологично, да се подредят по степен на уязвимост, както и да се категоризират ясно групите бежанци – разселени лица. Учените, които работят

на терен нямат никакъв проблем при степенуването на тези категории уязвими хора. Най-тежка е съдбата на разселените лица, защото те дори не са бежанци и международните бежански организации трудно могат да изпълняват спасителни функции спрямо тях. Страната домакин, или родината майка е в социален/икономически колапс и не е в състояние да се грижи за тях. Те оцеляват самотни и забелязани единствено от ентусиазма на НПО.  В Сърбия – Група 484, която в първите 2-3 години след 1999 г. беше единствената организация, съставена от няколко души, които се опитваха да се грижат за няколкостотин хиляди разселени лица и някои религиозни организации като Сръбската православна църква, швейцарски и немски религиозни хуманитарни организации.

Разбира се ООН има предвид статута на разселените лица, но някак си правилата са така формулирани, че грижата за тях пада преобладаващо върху страната-майка. Тя от своя страна излиза от или е във война и е неспособна да се справи с проблема.

За разселените лица от войната в Косово реалностите са следните: 1. Те няма къде да се върнат – домовете им са заети от албанци или са унищожени. Политическата, социалната, икономическата конюнктура в Косово е съвършено различна, от това, което те познават. Там не са добре приети и няма сигурност за живота им. Всеки косовски сърбин или ром, който реши въпреки всичко да се завърне със семейството си, попада от един бежански лагер в друг – в най-близкия до границата сръбски анклав, в някой от пригодените за това хотели или опразнени училища. 2.Макар статутът им на разселени лица, да предполага, че имат право на работа – това е една утопия, която освен всичко друго ги превръща в омразни конкуренти на пазара на труда за собствените им етнически братя в Сърбия или Черна гора. Дори, когато намират работа – тя е далеч от тяхната квалификация и желания. В Белград години наред с озеленяване се занимаваха сърби – инженери, учители, медицински персонал 3. Може би най-тежко е маргинализирането от своите.

 

Бежанците (ВРЛ) от Косово са чужди сред свои. В селищата, където са разположени центровете за разселени лица, те всъщност живеят в изолация. Местното население, което мълчаливо и без въпроси е приютило отделни личности (с торби награбени пари), възможно и военнопрестъпници, които са се обогатили от войната в Босна и са построили огромни къщи, развиват бизнес, не предлага възможности за включване на разселените лица от лагерите.

Местните жители са изморени от десетилетие приемане на бежанци и разселени лица. Понякога е поразителна враждебността на местните и на богатите нови заселници към разселените лица в центровете за настаняване. Те се изолират от лагера, не помагат с нищо и не разрешават на децата си да общуват с вътрешно разселените деца, макар да учат в едно училище.

 

Част от разселените роми са потърсили приют при роднини или познати в някои от най-изпадналите ромски крайградски гета, където пристрояват към бидонвилите на домакините си с подръчни материали навеси и помещения, където да преживяват.

ВРЛ се чувстват изоставени от всички, маргинализирани и едновременно с това трудно се адаптират, тъй като живеят с идеята фикс, че рано или късно ще се върнат по родните места.

 

Състоянието на потиснат и безизходица имат плашещи измерения сред бежанците сърби от всички възрасти. Неврози се забелязват както сред най-малките деца, така и сред най-възрастните. Средното поколение полага мъчителни усилия, за да осигури един минимум за биологическо оцеляване на семействата, да търси възможности за адаптация към новото място.

 

В най-тежко състояние се намират младежите между 16 и 20 години, защото се чувстват гневни до агресия от несправедливостта, изолацията и липсата на перспектива. Те вече не искат да се връщат в Косово, те не искат да остават и в Сърбия, те мразят Балканите и искат да се махнат далеч от региона. Средното и възрастното поколение, както и родените и пораснали вече в статута на разселени лица малки деца, изпитват готовност да се върнат, готови са дори, ако домовете им са заети от албанците, да бъдат заселени в други домове, но близо до родните им места.[2]

 

Дори елитът в Сърбия се отнася резервирано към разселените лица и бежанците. Хуманитарната страна на въпроса се отчита по принцип и равнодушно, като се анализират отрицателните ефекти от тяхното присъствие. Единствено онези учени, които са се посветили на проучване на бежанците и разселените, на тяхната демографска структура, поведение, социална активност и приспособимост, ментално равнище, виждат отблизо трагедията и се чувстват съпричастни към съдбата и страданието на сънародниците си.

 

Сръбският елит отчита факта, че сред бежанците не се очертават почти никакви известни интелектуалци, които да оказват позитивно въздействие както върху обществените процеси в Сърбия, така и в сръбските интелектуални среди, и с това се изчерпва интересът към тях. Писател споделя, че сръбските бежанци от Косово, ще създават допълнително напрежение: “Те са се настанили около границата с Косово и там винаги ще бъдат потенциален инициатор и подбудител на сръбските стремежи към тази провинция. Един само пример е гр. Куршумлия, който има десет хиляди жители, сега има и двадесет хиляди разселени лица от Косово[3]

 

Като се изключат усилията на Група 484, дори в годишните доклади на Белградския център за човешки права, на Helsinski odbor za ljudski prava u Srbiji,  не се отделя внимание на сложните проблеми на разселените лица.

 

Разселените лица и бежанците са общности в психологически стрес – преживели са война, често имат дадени жертви или принадлежат на разделени семейства, загубили са родното си място и домовете си. Бъдещето е напълно неясно. Изцяло зависят от външната помощ. В този смисъл е редно да отнесем типологично тези две групи по уязвимост и специфика на проблемите като социално проблемни и политически уязвими категории. Всъщност хуманитарната логика не е в състояние да се примири с това разслояване на статута. Защото всъщност разселените лица са също бежанци, но без да притежават статут на бежанци. Ключът към едните и към другите трябва да е  уеднаквен политически, геополитически, международноправно, международно-хуманитарно.

 

Бежанците, а и разселените лица много често не са по произход бедни и уязвими, напротив – имали са имущество, дом, работа, висок или среден социален статус, децата са били успешни в училище и с ясна перспектива. Всъщност те преживяват двоен психологически удар – веднъж, защото напускат домовете си и придобиват статут на бежанци или разселени лица, а втори път защото се декласират и примерно от средна класа се превръщат за няколко дни в най-ниската класа, преместват се на социалното дъно.Тези две групи могат да бъдат етнически всякакви – в нашия текст те са основно сърби и роми.

 

Психологически съществува феномен, който разслоява от своя страна разселените лица от бежанците. Разселените лица по-масово и по-продължително време вярват, че ще се върнат и настояват да се върнат по родните си места, по домовете си. Това прави адаптацията им на новото място по-трудна. Именно разселените лица, които са в бежански лагери в Сърбия от 1999 г. и в тази апокалиптична среда вече се женят, раждат деца, децата порастват, аз наричам болни от “палестински синдром”.

Познавам лично деца, на които подарявахме бои, блокчета и шоколад през 2000 г., които се ожениха в същия статут на ВРЛ десет години по-късно и на които им се родиха деца в същия лагер.

 

Безсмислено е да отричаме, че близо 18 години по-късно вече имаме европейски „палестинци” в лицето на децата от 1999 г., които сега са мъже и създават второто поколение, което се роди в лагерите и сега е аутсайдер в местните училища. Тъй като не могат да се махнат далеч от омразните Балкани поради Шенгенски ограничения и липсата на документи, то ще насочат гнева си някой ден в неизвестна посока. Разбира се това е хипотетично и е само един от вариантите за изливане на натрупаната обида и агресия. Преди няколко години при протест по повод годишнината от бомбардировките над Белград, младеж (18 г.) се изкатери през оградата и проникна в сградата на посолството на САЩ с „коктейл Молотов”. Много се писа и обсъжда този терористичен акт, но никой не спомена, че момчето е израснало в лагер и е по статут ВРЛ.

 

Бежанците са по-склонни да се примирят, да потърсят работа, квартири, легализация, смяна на статута или репатриране на Запад: постепенно от бежанец към имигрант. Именно в това се превръща бившия бежанец – в постоянно пребиваващ и в имигрант.

 

А разселеното лице има в столовата на лагера карта на Косово и се взира в нея часове наред, с копнеж да се върне в имотите и къщата, строена от дедите му. И освен това не е дори бежанец, поради което му помага само Сръбската православна църква и съвсем мъничко държавата, та затова започва да мисли разрушително, особено децата, които се раждат в този лагер и израстват пред тази географска карта.

 

Някаква надежда е, че след 2006 г. проблемите на разселените лица се интернационализираха, а от 2008 г.статутът им се промени през бежанци към имигранти или постоянно пребиваващи.

 

Може би ВКБООН имаше нужда от много години, за да оцени, че не е справедливо тежки проблеми, каквито са на държавите, в които поради войни (или природни бедствия) има много разселени лица, да бъдат оставени сами да се справят с тях.

 

Дълбоко убедена съм, че международноправно трябва да се забрани статута на разселени лица, независимо дали са от войни или природни бедствия, за да бъдат третирани от самото начало като бежанци, а след това да се предприемат мерки колкото е възможно повече от тях да се върнат по домовете си.

 

Международната общност не се справи в Косово в онези първи години по време и след войната, защото още с първите си стъпки прибягна до двоен стандарт. Тя отдели значителни ресурси, за да смекчи положението на албанските бежанци от Косово. Бяха ангажирани многобройни служители на международните хуманитарни мисии, самолети транспортираха луксозно избрани албански бежанци в Западна Европа.

Хора като мен, които са работили на терена в албанските бежански лагери в Македония, Албания, Черна гора, а след това и в лагерите за ВРЛ сърби и роми от Косово, просто бяхме потресени дълбоко. Защото във втория случай международните хуманитарни организации отсъстваха напълно поне през първите две-три години, а след това започнаха плахо да подхвърлят някакви пакети. Значи, за да накажем лошата Сърбия, ще отхвърлим 250 000 разселени лица от Косово, нека сама да се справя Сърбия…

 

От общо близо 800 000 до милион ВРЛ от войните при разпада на Югославия, към 2008 г. едва 107 700 души (сърби и роми) бяха с признат статут на бежанци. Всички останали преживяха години в мизерията на ВРЛ.

През първите 2-3-5 години никакви световни медии не даваха дори знак, че тези хора съществуват. Целият свят живееше с образите на албанските бежанци от Косово през 1999 г., а никой, освен шепа специалисти, не разбра за не по-малката трагедия на сръбските и ромските разселени лица.

В Босна и в Косово европейските донори осигуриха средства, за да се построят къщи като прогимназии, а някой да е построил и една къща в Сърбия за разселените лица?

 

През последните години, все повече се говори за проблемите на вътрешно разселените лица и на различни равнища се полагат усилия за решаване на техните проблеми. Не отричам, че Върховният Комисариат на ООН за бежанците успява да постигне определен напредък по отношение на хуманитарната помощ и създаването на структури, които работят заедно за намирането на трайни решения за проблемите, свързани с разселването.

 

Предизвикателствата пред развитието на вътрешно разселените лица несъмнено надхвърлят въпроса за елементарното препитание, защото тези хора имат нужда от навременна реинтеграция.

 

Според Дневния ред за развитие на света след 2015 г. става ясно, че въпреки постигнатия напредък за изпълнение на целите на хилядолетието, до този момент, не се действа ефекивно, след като някои групи систематично не могат да се възползват от прогреса в развитието и предимствата на мирните процеси.

 

Няма съмнение, че е изключително важно да има обмислена и координирана политика за реализиране на Целите на хилядолетието за развитие сред бежанците и вътрешно разселените лица. Това е от голямо значение за разрешаването на проблема с разселването след 2015 г., тъй като именно здравината на хоризонталните неравенства подкопава намирането на трайни решения за ВРЛ.

 

Разбираеми са предубежденията и задръжките на международните хуманитарни организации по отношение на сръбските ВРЛ. Те са наплашени от едно нечисто, като произход на средства и възможности малцинство сред разселените, поради което страдат останалите стотици хиляди хора с неясен статут и затънали в бедност.

По приблизителни данни броя на бежанците и разселените лица на територията на Сърбия след разпада на Югославия е следния: от Крайна – 600 хил.души, от Босна – 150 хил. души, от Косово – над 250 хил. души. Докато военнопрестъпниците, мародерите, трафикантите на хора и оръжия не са точно преброени, но едва ли надхвърлят хиляда-две хиляди души.

 

В Сърбия съвсем отчетливо може да се открои разслоението сред бежанците от Хърватска, Босна и Косово. Има преселници, които са пристигнали в метрополията с “торби пари”. Несъмнено това са онези престъпни елементи, които са се обогатявали за сметка на награбеното по време на военните действия, мародери, участници в наказателни отряди, криминални, трафиканти и т.н. Те незабелязано и  тихо се опитват да се слеят с местните жители и да преперат мародерските пари. В някои села в близост до Белград местните жители са станали по-малко от семействата на подобни нови заселници.

 

Такива села са много трудни за спешния антрополг на терен, защото хората са затворени, непристъпни и трудно доверяват тайните си. Повечето търговски обекти в такива села са в ръцете на новите преселници и семействата им: фризьорски салон – местна жена, омъжена за  бежанец от Босна, супермаркет – семейство бежанци от Босна, магазин за кафе и подправки – бежанци от Косово и т.н. Местните жители знаят или се догаждат за произхода на богатствата, но споделят тихо, като се оглеждат. От своя страна новите заможни заселници твърдят, че по тяхна преценка и местните жители са се обогатили от войните: “Всичките сме една стока, да не си връзваме кусури!”

 

Селата и градчетата, където се заселват богатите бежанци не са подбрани случайно. Местните обикновено са също доста имотни, страдат от югоносталгия, настроени са антиамерикански и антинато. Приемат българските изследователи резервирано, но не и високомерно. В хода на разговорите стават по-дружелюбни и започват да разпитват, за да сравняват стандартите в двете страни и изпитанията, през които минават двата съседни народа – българи и сърби. Много често отварянето на респондентите започва с признанието: “Знаем, че вие, българите бяхте против бомбардировките на НАТО. Благодарни сме ви за съчувствието, такъв жест не се забравя. И вашите политици са тъпи и престъпни като нашите – дайте им да крадат и да разсипват народа” или “Страхувахме се, бомбите падаха наблизо, изживяхме голям стрес. Подкрепата на българите беше важна като утеха, че някой мисли за нас, че не сме съвсем сами.”

 

Упреците на бежанците от Косово, както и на малцинствата в Косово в момента са към международната общност, че „не успя да промени причините и факторите за вечно повтарящия се огледален свят на Косово”: когато доминират сърбите, те налагат своята концепция за власт, когато нещата се обърнат и доминират албанците – те също налагат своята властова концепция, в която няма място за другите. В момента в Косово една етническа общност доминира над другите, диктува правилата на живота във всички сфери и не е възможно да се осъществи, ако не мултиетнически вариант на съвместно съществуване, то поне равнопоставено участие на малцинствата в управлението и икономиката – „не де юре, а де факто”.

 

Респондентка от Косово изразява проблема красноречиво: “Вие дори не си представяте колко е трудно и мъчително още щом се родите да знаете от коя страна сте. Не можеш да избираш дали си вляво, вдясно, или пък социалдемократ, а може би либерален център – това е нещо, което е познато за вас например, в България. Вие познавате политическото разделение, имате много ядове, но и правото на избор, а при нас няма политическа власт, има етническа власт и нямаш право на избор. Тук, в Косово, се раждаш сърбин и отиваш при сърбите, раждаш се албанец – мястото ти е при албанците, няма нюанси. Всички тези мултиетнически проекти на международната общност за съжаление са една сива зона, която винаги е била обречена, не е имала шанс, нито има перспектива.”

 

 

 

[1] До 17 февруари 2008 г. Косово юридически е автономна област в състава на Република Сърбия, макар фактически областта да не е под контрола на сръбското правителство от 1999 г.

Виж по-подробно: At Risk: Roma and the Displaced in Southeast Europe, UNDP, Bratislava,2006, pp.64-96

[2]  Antonina Zhelyazkova. Urgent Anthropology., v.1, p.166-167, see: Bozhidar Jaksic. Roofless People. The Life o Refugees and Dsplaced kosovo Roma in Montenegro, Beograd, 2002 and see: M.Lazic, Z.Milivojevic. Zagovaranje zashtite prava interno raseljenih lica za vreme raseljenja u Republici Srbiji, Grupa 484

[3] Antonina Zhelyazkova. The Albanian National Problem and The Balkans. Fieldwork. Urgent Anthropology, v.1, IMIR, Sofia, 2001, p.159

 

Avatar

Антонина Желязкова

Антонина Желязкова е историк и социален антрополог. Директор на Международния център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия. Хоноруван преподавател по спешна антропология в СУ „Св. Климент Охридски”.