Антонина Желязкова: В огледалото за обратно виждане – 8. Арменците

Мога да преразказвам десетки още летописи и стари извори, които са арабски, турски, арменски, византийски, посветени на ранното средновековие в Мала Азия (Анадола) и съвместното съжителство на арменци и българи. Също и за разселванията или заселванията в българските земи в различни периоди на Средновековието и в периода на османското владичество. Студентите обаче ме питат учудено „За какво ни е пък това, толкова отдавна? Ние си знаем за арменците всичко: „Оплачи се на арменския поп”, „Арменци” на Яворов, приемането им в България след геноцида…, колегите и приятелите ни арменци…ашурето им е чудесно…”

Продължаваме поредицата на Антонина Желязкова “В огледалото за обратно виждане-8”

 

Дори не си даваме сметка колко здраво и вековно сме вплетени, географски и хронологически, с етническите и религиозните малцинства, с които днес живеем заедно. Късопаметни сме, поради това са важни стереотипите, които сме си създали през последните  петдесет, сто или двеста години за другите, а историята е доста по-дълга или по-стара. Историческата ни памет избира да помни избирателно – или травматични събития, или самоласкателни и героически факти на общуването с различните етноси и култури. Затова е трудно да разберем, че това е завинаги и сме в една обща стара плетка, която не подлежи на корекции, защото ще се обримчи и ще се разпадне.

Общуването ни с арменците датира още от VІІ-Х век, когато византийските императори прехвърлят в Мизия, Тракия и Македония големи и по-малки арменски общности – военни части и депортирани от Армения еретици, като павликяните. Съществували са и масови миграции от Армения на бежанци към българските земи от VІ в. нататък, а през ХVІІ в. – от арменските бежански поселища в Крим и Полша.[1] Съществуват и сложни династически бракове между българските и арменските царски родове през ІХ-Х в.

Има също така близко съжителство и сътрудничество между арменци и българи в ранното средновековие в далечните южни и източни части на Мала Азия.

Един от най-солидните автори на всеобща история на тюрките проф.Зеки Веледи Тоган твърди, че българи са населявали около ХІ в. околностите на Карс в Анадола, в Ерзурум също имало значителни поселения, съществували са български крепости в Булгардаг (Българската планина).[2]

Арменските източници от своя страна разказват за сина на българския цар Иван Владислав, на име Арон Болгар. Той бил един от първите управители на бившата столица на Армения – град Ани, завладян през 1045 г. от Византия. Арон Болгар издигнал и украсил крепостните стени на град Ани, прокарал водопровод от градския канал в цитаделата. За тези дела Арон Болгар оставил надпис на южната стена на катедралата в Ани.[3]

Градът се намира в североизточната част на Мала Азия, много близо до Карс, където се споменават най-ранните български заселвания.

Византийците са майстори в политиките на организираните стратегически преселения. Така, както преместват и заселват васални арменски военни и други общности от Армения по българските земи, така  през целия период от 1018 до 1185 г. системно преместват българи от север (България) в далечните източни провинции на Византийската империя.

Базиус Клайнер в История на България, съставена през 1761 г. съобщава, че през 1068 г. Роман Диоген „събрал отвсякъде войници, вземайки дори и българска войска, предприел поход срещу опустошаващите целия изток турци и победил славно султана”. (има предвид битките срещу селджуките, б.м.). Всъщност в тази войска и в решителната битка при Манцикерт (Малазгирт) през 1071 г. участват наред с българите и арменците и много други народи – гърци, руси, готи, френки…).[4]

В „Данишменднаме” се споменават завоевателни планове на селджуките в периода ХІ-ХІІ в., където се очертава област за завладяване „от Армения до границата на Булгар” в полите на Булгардаг. Не става дума за майка Армения, която се намира в най-източната част на Мала Азия, а за още една Арменска държава в Киликия в Южна Мала Азия. В началото на ХІ в. в Киликия се заселват арменци и основават през 1080 г. в планинската част своя държава, просъществувала до 1375 г., където била съседна на Булгар – държавица или княжество на българите в Южна Мала Азия и около Българската планина.

На Киликийска Армения има посветена глава в своята книга  и Михран Бохосян, където могат да се научат не само подробности за политическата организация и военната култура на арменците, но също така за постиженията в културния живот, науката, литературата, музиката. Давам само един пример: между ХІ и ХІV в., когато държавата пада под удара на мамелюците, образованието в Киликия е безплатно, а висшите школи подготвят специалисти за научна дейност, литература, висше духовенство и светски служители, военни. Наричат я Малка Армения.[5]

На тази територия и около нея живеят компактни маси българи, които се заселват от VІІІ до ХІІІ в. В средновековния летопис на Ахмед Бей Шикяри „Историята на Караманската династия” има свидетелства, че българите най-често са съюзници с арменците, в други случаи обаче се сражават с тях.[6] Така се случва често в историята…

Приблизително по същото време (Х-ХІІ в.) в България съществуват арменски села в Пловдивско, Асеновградско, около Павликени. В самия Пловдив има 8 арменски църкви. Тези арменци са претопени сред местното население. Остават единствено множество топоними, които говорят за арменското присъствие в ранното средновековие.[7]

Еретиците манихеи и павликяни в следващите векове се покатоличват, а някои приемат философската система на мистичния ислям, но вече не като арменци, а като претопени сред българите. Готовността на еретиците да търсят в прозелитизма изява на своето несъгласие с официалната власт е исторически документирана още през втората половина на ХІV в. Показателно за това е ранното известие за разпространението на дуалистичните ереси и ролята им във връзка с дейността на францисканските монаси в Северозападна България през 1365 г. Според доклада на францисканците особено склонни към възприемане на католицизма са богомилите и павликяните. Близо три века по-късно има нови свидетелства за религиозните съмнения и ревизии на еретиците и тяхната склонност да преминават и към исляма: „Павликяните са непостоянни хора – оплаква се оглавяващият Никополската архиепископия Соимирович в писмо от 1672 г., – те обичат да лавират ту насам, ту натам, и щом останат десет дена без католишки свещеник, тутакси отиват при схизматиците и направят свещеник някого изпомежду си…[8]

Процесът на преселване на арменци към българските земи от изтока и юга на Анадола продължава при многократните нападения и опустошавания от араби, турци, перси и особено след войната между Персия и Турция в средата на ХVІ в., когато в Западна Армения настъпва страшен глад. Новият приток на арменци активизира дейността на съществуващите стари армено-григориански общини и преди всичко на Пловдивската, като възникват и много нови общини в други градове.[9]

Михран Бохосян добавя още щрихи към арменските миграции сред българите: Нови заселници арменци от ХVІ и ХVІІ в. и по-сетне се установяват трайно в България, изграждат свои черкви, някои от които (в Русе, Силистра, Пловдив и др.) стоят и до днес и служат на арменските общности. Те вероятно щяха също постепенно да се обезличат и претопят, ако не са новите вълни от бежанци в края на ХІХ в. след Абдулхамидовите кланета. Те намират братски прием в свободното вече Царство България. А към 1920–1922 г., след Голямата  трагедия на геноцида от 1915-1916 г. други десетки хиляди оцелели арменци отново са приети в България.[10]

Арменците в онези времена са занаятчии, търговци и участват активно в градския живот в България За разлика от градовете, в селата не се образуват устойчиви общности, жителите мигрират към градовете.

Мога да преразказвам десетки още летописи и стари извори, които са арабски, турски, арменски, византийски, посветени на ранното средновековие в Мала Азия (Анадола) и съвместното съжителство на арменци и българи. Също и за разселванията или заселванията в българските земи в различни периоди на Средновековието и в периода на османското владичество. Респондентите обаче ме питат учудено „За какво ни е пък това, толкова отдавна? Ние си знаем за арменците всичко: „Оплачи се на арменския поп”, „Арменци” на Яворов, приемането им в България след геноцида…, колегите и приятелите ни арменци…ашурето им е чудесно…

Бохосян със съжаление споменава как крилатият израз  „Иди се оплачи на арменския поп”, роден в Диарбекир сред заточените българи, с течение на времето се превръща в стереотипна иронично-скептична фраза за безпомощност.[11] Не е прав, защото не само Минчо Кънчев във „Видрица”, както и Христо Ботев в своите статии нееднократно споменават за безкористната помощ на арменците в Анадола към българските заточеници. И днес има български семейства, чиито пра-прадеди са били осъдени на 101 години заточение в Диарбекир, които с респект и благодарност споменават арменците. В тези семейства, в които има оцелели и завърнали се заточеници, не иронизират арменския поп, а поколения наред споменават, него(поколения арменски свещеници в Анадола) и арменците, в молитвите си.

И аз намерих своя необичаен арменски поп, когато се чувствах загубена и гневна след смъртта на Баба. Яви се в образа на петнайсет годишният арменец Еди. Живеехме в един квартал, намерихме се на съседски купон, където дойде хвана ме за ръката без думи и цяло лято обикаляхме улиците и парковете така, хванати за ръка. Еди беше изумително красив и рушеше всички стереотипи, че арменците са мургави и с дълъг нос. Приличаше на гръцка статуя или на ангел – златисто рус, с огромни синьо-зелени очи. Беше нещастен, колкото и аз. Властната му майка го разкъсваше от уроци по рисуване и музика, както и от въвеждане и усвояване на патриархалните правила в арменското семейство. Слушаше търпеливо разказите ми за Баба и кротко ме увещаваше да не се сърдя на целия свят, че тя си е отишла. Всъщност ме утеши и умиротвори, защото ми говореше много за смъртта – за щастливата ми баба, която е умряла стара, в леглото си и сред всичките си деца и внуци, както и за неговата, която е умряла сама и от глад в Похода на смъртта. Никой никога преди и след това не е говорил с мен за смъртта по този начин и с толкова знание, както петнайсетгодишният Еди (дори Баба!) – за умиращи от глад, от студ, от насилие, от самотата на голямата загуба. Чудех се откъде знае тези неща и допусках, че е подслушвал под масата на възрастните, както аз подслушвах, за да науча доста странни неща за живота.

Насърчавах Еди да се бунтува срещу правилата: „никога не мога да се оженя за теб, ще бъде арменка, така трябва”. Бяхме невинни деца – на 14 и на 15. Това беше първата ми любов и истинско, макар кратко, приятелство.

Години по-късно доста сили хвърлих, за да проуча ендогамията сред арменците, техните балове, където оглеждат младите и договарят браковете. Търсеха чрез роднинската диаспора в Южна Америка или в Европа партньори от добри семейства за своите деца, защото бяха твърде малко в България, за да опазят „чистотата” на потомството. Напълно обясними усилия поради естественото чувство за самосъхранение и предпазване от асимилация в несвоята среда, особено след геноцида.[12] С времето изчетох всичко възможно за арменския геноцид, който те наричат помежду си Голямата трагедия. През 2005 и 2008 г., когато изследвахме на терен нелегалната имиграция в България, попаднах на респонденти бежанци от Армения. Те разказваха, че са едни от най-щастливите нелегални имигранти в страната, защото веднага топло ги поема местната арменска общност. Подпомагат ги за храна, за квартири, за работа, наемат адвокати, които да се борят за по-бързото придобиване на легален статут за временно или постоянно пребиваване. Видя ми се напълно в реда на нещата, защото и други землячески общности като иракчаните са солидарни със своите бежанци. Разбрах след по-дълбоко навлизане в темата, че местните арменци възлагат и друга надежда върху имигрантите от Армения, че биха могли да бъдат потенциални брачни партньори за младите в общността.[13]

Еди изчезна внезапно. Ваканцията свърши, учехме в различни гимназии, но той изчезна съвсем – без раздяла и без обяснения. Възможно е, да са се репатрирали в Армения или да са заминали в Европа при роднини от разкъсаното и разхвърляно по света семейство. Понякога си мисля, дали наистина не е бил ангел, изпратен ми от Баба. Уроците на Еди останаха завинаги – за смъртта и за неоправданото насилие над другите, което по някакъв начин пречупва живота на следващите поне 3-4 поколения.

Намерих нови приятели и колеги арменци, гостувах на различни личности и семейства, опознавах ги. Дълги години посещавах мой приятел от детството, който съжителстваше с арменка и видях с каква страст във всеки от тези арменски домове подреждат на масата специалитетите и всяко бодване на вилицата се придружава от подробен разказ за произхода на ястието и за цялостното великолепие на арменската кухня и на традициите им като цяло.

Не е нужно да напомням имената на българските арменци, които са допринесли фундаментално в българската култура, изкуство и наука, защото това са стотици всеизвестни приноси. Затова отново ще дам пример назад във времето и ще цитирам моя уважаван и обичан приятел Бохосян. Между ХVІІ и ХІХ в. многобройни български книги са отпечатани в арменските печатници на Виена, Венеция, Цариград. Забележителна заслуга към българската книга има цариградският книгоиздател и разпространител Татеос Дивитчиян. В модерната му печатница още през 30-те години се отливат български шрифтове и се отпечатва първата годишнина на „Цариградски вестник” на Иван Богоров (1848), две издания на „Рибния буквар” на Петър Берон и още множество български книги (общо на брой 74). В печатницата на Минасян през ХІХ в. са издадени 79 български книги. Там са печатани и вестниците на Петко Славейков „Гайда” и „Македония”, както и списанията „Право” и „Зорница”. Общо преди Освобождението в арменските печатници на Цариград са отпечатани 251 български книги и списания.[14]

[1] Михран Бохосян. Арменската цивилизация, САКПО „Ереван”, София, 1996, с.196

[2] Катерина Венедикова. Българи, Арменци и Караманци в Средновековна Мала Азия, ИК Огледало, София, 2003, с.79

[3] Пак там, с. 80, Виж също: С. Ованян. Армено-български исторически връзки, София, 1972

[4]Катерина Венедикова. Българи, Арменци…, с.80 и История на България от Блазиус Клайнер, съставена в 1761 .,(под редакцията на Иван Дуйчев и Карол Телбизов), София, 1977, с.206м по-подробно за Селджукския султанат виж в: Антонина Желязкова. Разпространение на исляма в Западнобалканските земи под османска власт ХV-ХVІІІ век, БАН, София, 1990, с.39-53

[5] Пак там, с.82 и  Михран Бохосян. Арменската цивилизация, САКПО „Ереван”, София, 1996, с.84-101; Виж и: Евгения Мицева, Сирануш Папазян-Таниелян. Арменци, В: Общности и идентичности в България, съст. Анна Кръстева, Петекстон, София, 1998, с.138-154

 

[6] Катерина Венедикова. Историята на Караман. Превод от среднотурски и персийски езици, съставителство и коментар. В три тома, София, 1993 (ръкопис)

[7] Михран Бохосян. Арменската цивилизация…, с.197 и

[8] Антонина Желязкова. Разпространение на исляма в Западнобалканските земи под османска власт…, с.147-150; Виж и: Л.Милетич. Из историята на българскака католишка пропаганда в ХVІІ век, София, 1894, с.33

[9] Евгения Мицева, Сирануш Папазян-Таниелян. Арменци, В: Общности и идентичности в България, съст. Анна Кръстева, Петекстон, София, 1998, с.138-154

[10] Михран Бохосян, Пак там, с.198

[11] Пак там, с.199

[12] Евгения Мицева. Арменците в България – култура и идентичност, IMIR, София, 2001

[13] Личен архив на А. Желязкова по проекта „Нелегално работещи имигранти в България” – 2005 и 2008 г.

[14] Михран Бохосян, Пак там, с.198

Avatar

Антонина Желязкова

Антонина Желязкова е историк и социален антрополог. Директор на Международния център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия. Хоноруван преподавател по спешна антропология в СУ „Св. Климент Охридски”.