Антонина Желязкова: В огледалото за обратно виждане. Етнически калейдоскоп-4

от -
783
Антонина Желязкова -османист, културен антрополог,

Помаците. Не само помаците (българите мюсюлмани) в България са в търсене на своите идентичност и произход. Струва ми се, че съм обходила, сама или заедно с моите колеги, голяма част от селата или градовете на Балканите, където живеят помаци, торбеши, потурнаци, горани и мюсюлмани с всякакви други названия, които са получавали от съседите си. На много места те самите се наричат нашенци, а езикът, на който говорят, е нашенски.[1] Звучи много тъжно, но това е единственият начин да се отграничат от другите, като същевременно твърдо и упорито да отстоят себе си и своята различност и самоличност.

През последните десетина години сред някои от тези общности, заедно с все по-разпространената богомилска теза за произход, очевидно се оформя и усещането за някаква историческа разпокъсаност на славяноговорещите мюсюлмани на Балканите. Те се опитват да изяснят тази хипотеза като пътуват и се опознават едни други – говорите си, материалната и духовната култура, родовите и общностните наративи. Вероятно рано или късно от техните среди ще се утвърдят добри изследователи, които ще направят възможно този балкански пъзел да се подреди поне донякъде.

 

 

През 1982 г. за първи път се срещнах с горанин от Призрен, който преподаваше османистика в Прищинския университет. Бяхме изолирани в град на Дунава (в Унгария) за десетина дни обучение –  млади османисти (между 28 и 35 г.) от Централна, Източна и Западна Европа. Всеки ден пристигаха светилата в нашата наука от цял свят, за да ни въведат в тайните на палеографията и османската дипломатика, в историята на Османската империя. Много интересен и странен епизод в академичния живот на соца през 80-те, който отделно ще анализирам в друг текст.

Бяхме млади и до един големи „умници”.[2] Веднага изработихме хитри механизми, чрез които да изолираме „цивилните османисти”, които ни придружаваха навсякъде. Събрани от двете страни на „желязната завеса” изпитвахме истинско любопитство да се опознаем. Не само ние, които идвахме от дълбоката изолация, се впуснахме в авантюрата, но и нашите западни колеги ни опознаваха с вълнуващ ентусиазъм. Вечер се събирахме в някоя от стаите, разговаряхме до зори, а когато се натрапваше някое от ченгетата започвахме да пеем народни песни, за да опознаем фолклора на съответната страна.

Колегата от Прищинския университет ме смая с изпълненията си. Припявах му с удоволствие и разбира се отбелязах, че намирам песните му по език и мелодика напомнящи за български от пиринско-родопския край. Той сподели родовата история, която разбира се тънеше в неясноти и митове. Стана ясно, че е избрал османистиката за академична кариера с надеждата, че след време ще успее да намери следи за същинския произход и съдба на гораните в неизчерпаемото богатство на османските архиви. Знае се, че през ХVІІ век неговото село или група села били разположени или в ниското край Струма или около Места. Други от преданията пък твърдели, че е възможно да са били в Осоговската планина. Така или иначе те се разбунтували срещу извънредните данъци, девалвацията, безвластието към средата на ХVІІ в., били грабнати от наказателни отряди на редовната армия и преселени далеко в планините, в областта Гора между Албания и Косово, „та от там ставаме горани, иначе сме си нашенци, докато не се намерят верните документи в османските архиви”.

 

Десетина години по-късно, след падането на Берлинската стена, когато хората започнаха да се движат по-свободно в пространството, при мен пристигна нашенец от албанския дял на Гора. Събрали му средства старейшините, защото знаел да чете османо-турски и му казали да тръгва към Цариград, да чете османските архиви, за да добие знания за произхода на нашенците от Гора. Подготвя се и пътьом минава през Белград, за да се срещне с голямата османистка Олга Зироевич, после през Скопие за да срещне Ниязи Лиманоски, и преди Истанбул – в София при мен. С един въпрос, „докато сте се ровили в османските архиви по вашите теми, какво намерихте за нас – гораните, за торбешите…, а за вашите помаци?” Замина с не много данни от нас, за да се рови в големия османски архив в Турция. Не мисля, че успя да изясни нещата, освен че отнесе на своите в Гора още няколко несигурни хипотези.

 

 

 

Винаги съм разказвала на моите приятели помаци наблюденията си по време на моите пътувания по Балканите и срещите ми със славяноговорещите мюсюлмани. След приемането ни в ЕС, когато придобиха повече самочувствие, ме молеха, да им правя маршрути и пътуваха, за да се срещнат с „подобните си” в Гърция, в Македония, в Албания. „Едно сме – казваха след поредното пътуване – и езика, и песните, и надипленото в сандъците като чеиз от три-четири-пет поколения назад”.

 

В началото на 90-те години, когато заминах спешно в Рибново, за да помогна на филмовия екип, който работеше по филма „Гори, гори, огънче”, имах време, за да направя доста разговори с най-старите жители на селото. Задавах им доста учудена един и същи въпрос: „Що за название има вашето село, къде е рибата в тази висока планина и сред чукарите?” „Преди сме били рибари, това ни е бил поминъкът, живеели сме в ниското край Места и по Струма сме ловили. През ХVІІ в. сме се качили високо в планината и ето ни тука сме, гледаме тютюн, картофи и сме зидари.” „Какво ви е прогонило?” Нито дума за насилия, ислямизация (били сме си вече мюсюлмани), нито за бунтове и прогонване. „Така са решили старейшините.” В селото живееше един прекрасен дядо (мир на душата му), потомък на прапоколение преселници от Албания. Той се опитваше да спори с тях: „от по-рано сте кондисали тука, нали дедите, когато са повели семейството на към вас, и са се установили, е било още ХV или ХVІ в.” Викаха му „албанеца”, но според мен беше нашенец. Смееха му се за по-ранните векове и казваха, „тогава още сме газели реката с мрежите”.

 

През 1883 г., когато Константин Иречек обикаля из Чепинските села, записва, че в шест от седемте села живеят помаци, които наброяват 5112, от общо 7363 жители. Православните българи са 1740 (цялото село Каменица и една част от Ракитово, а там също и 511 цигани). „Чепинските помаци според собствените им предания са се потурчили преди повече от 240 години, а техните доспатски събратя казват, че Чепинците от всичкия помашки народ в Родопите най-подир са приели ислямът.” [3] При тях нещата изглеждат най-ясни и спокойни, защото знаят почти точните години на приемане на исляма (без да са им рязали главите на дръвник), без спомени да са мигрирали драстично по някакви причини. Какво да се прави и тези събития се датират през ХVІІ в. В този век изглежда са заровени интересни детайли от историята на нашенци, помаци, торбеши, горани…, или поне част от техните тайни.

 

Ние историците сме обсебени, за да се ровим в политическата, династическата, стопанската и военната история и там да търсим поводите и причините за всичко. Самата аз съм такъв историк и така е правилно (това е реплика към студентите). Преровила съм всичко възможно като извори за ХV-ХVІІІ в., за да разбера и да опиша как се извършва колонизация на Балканите през тези векове, по какви пътища и защо се разпространява и приема ислямът.[4] Вероятно е необходим житейски опит и повече мъдрост, за да откриеш, че освен класическите исторически фактори има и чисто човешки причини, свързани с оцеляването, че съществуват климатични и епидемиологични катаклизми, които влияят върху социалните, демографските и културно-религиозните промени понякога по-ефикасно от тираничните политики. От не повече от десетина години размишлявам и анализирам екологичните аспекти в историята, които разбира се обикновено са съчетани и тясно преплетени с войните и лошото политическо управление.

 

В един османски документ, който ми попадна на младини (военен рапорт от офицер до главнокомандващия), се описва среднощното предислоциране на османска войскова част, вероятно по време на Критската война. Посред нощ се появява странно светещо тяло (или няколко) в небето (вероятно кълбовидни мълнии) и започва да изтръгва оръжията от ръцете на войниците, да дава искри в металните части от униформите на бойците. Всички те, остават глухи към командите на офицерите, захвърлят снаряжението си и се прикриват в храстите. На сутринта цялата тази военна част отказва да продължи към бойните действия, защото смятат, че битката е обречена и са получили свише знак. Не е трудно да си представим каква е последвалата съдба на дезертьорите, как това се отразява на техните семейства, а и възможността кълбовидната мълния да е променила хода на някоя от битките. Хипотези, но защо

Помаци от Велинградско

 

ХVІІ в. е уникален за Балканите и цялата Османска империя, защото е векът с най-мощни миграционни движения, разместване на населението, слабо управление на империята, тежки войни и наказателни изтребления. Всичко това се съчетава с чумни епидемии и вероятно превръща този век в демографски специален, който води до забележителен спад на населението в европейската част на Османската империя. Последиците продължават и до средата на ХVІІІ в.

В едно забележително свое изследване Надя Манолова, която е от редките изследователи  по история на болестите, епидемиите и здравеопазването в късното Средновековие и в периода на Възраждането, датира подробно чумните епидемии от ХVІІ в. В 1622 г. мнозина от монасите от Света гора са били покосени от болестта, а в 1628-1629 г. чумата върлува в Софийско. Епидемията господства из европейските провинции на османската държава и през 1641-1643, 1648, 1653, 1661, 1667, 1669, 1671, 1675, 1678, 1686, 1689…[5]

Ако е правдив, а не мит, споменът на старците от Рибново, че е взето внезапно решението да напуснат живота в ниското край реките и да се преселят високо в планината, не е ли възможно да е бягство от епидемията? Или все пак е бунт срещу безредиците, анархията и своеволието на местните управници в периода на слабото и жалко управление на султан Ибрахим І (1615-1648 г.)? Според Васил Кънчов в средата и края на ХVІІ в. само босненските мюсюлмани дават над 20 000 жертви на чумните епидемии. Стефан Веркович съобщава как цяла турска улица в гр.Сяр запустява поради чумата и в последствие е заселена от християни. Чумните епидемии  по това време унищожават силна юрушка колония около град Демир Хисар, многобройни жертви има в Скопие, Драма, Костур…[6] Не могат да бъдат изключвани миграционни и демографски хипотези, свързани с природните катаклизми, метеорологичните условия, чумните епидемии.

 

Все пак основна е жестокостта на човешката намеса върху тогавашния демографски срив и драматичното разместване на населението. Войната на Свещената лига от 1683-1699 г. донесла катастрофални последици както за българските и босненските католици, така и за повечето румелийските православни и мюсюлмани. В битките през 1688 г. около Белград са унищожени около 7000 османски войници, в битките при Ниш през 1689 г. османците губят около 10 000 войници, а други 5 000 се давят в реката, когато бягат панически от австрийската войска. Една хроника, която описва събитията в Призренско при неговото завладяване от Лигата през същата година, съобщава, че мюсюлманите от града и околните села били подложени на клане и прогонване от местните християни, след което там останали само 16 мюсюлмански домакинства от 350 според описите от края на ХVІ в. По същия начин били унищожени или прогонени от въстаническите отряди на Страхил войвода мюсюлманите в Кюстендил, в Скопие и в други селища.[7]

Най известно е масовото преселване на сърби (сред тях и българи) от Косово, Метохия, Северна Македония между 1690-1691 г. над 200 000 души предвождани най-напред от Печкия патриарх Арсений ІІІ Черноевич, сетне и от Нови пазар, Ниш, Ужице, водени от Арсений ІV.[8]

През 1697 г. принц Евгений Савойски извежда от Босна над 40 000 католици, а в началото на ХVІІІ в. босненските францисканци превеждат в Далмация още 5-8 000 католически жители. По същото време вълна от бежанци мюсюлмани от Унгария, Славония, Хърватия и Далмация близо 130 000 души са бежанци към Босна за ново заселване, а освободеното от сърбите място в Косово и Метохия се заема от мигрантите албански мюсюлмани.

Жил Вейнщейн твърди, че „демографския спад” в края на ХVІІ в. трябва да се нюансира в зависимост от местата, периодите и етносите. Например някои градове претърпяват съществени загуби: около 50% от жителите на Белград и 80% за Скопие. Одрин, Сараево, Нови пазар, Баня Лука също показват спад на населението. Някои градове обаче поддържат или увеличават броя на своите жители.[9]

Този кошмар с безкрайни военновременни жертви от всички враждуващи страни и хаотични мигрантски потоци в различни посоки, не ви ли напомня нашите европейски вълнения и Близкоизточни войни от последните години? Числата са сходни. Само чумните епидемии ги няма (за сега).

 

За да удовлетворя желанието на читателите фенове (имам такива, малко, но запалени), време е да подхвана личния момент в моята история с помаците. Още повече, че нося цялата отговорност за родовата памет, тъй като наративите за общи преживявания с помаците започват от мен и моите деца. Отговорността е моя, как ще се разказват след 50 години от праправнуците общите перипетии с помаците.

 

Винаги съм си задавала въпроса „защо имам специални отношения с тях”? По социален профил би следвало да съм по близка с евреите, арменците, белоемигрантите, защото са градски хора, каквато съм и аз, и то от поколения, откакто имаме родова памет. А всъщност най-близко приятелство ме свързва с помаците – в техните къщи съм нощувала не веднъж, докато никога не съм нощувала в дома на моите приятели арменци или евреи? (Дано някой етнически приятел не ми се обиди, моля за прошка). С приятелите помаци споделям доста от тревогите и несполуките си, както и радостите си, разбира се. Разчитам на тях, а и те на мен, дори да се виждаме само по веднъж в годината. Познават семейството ми, синовете ми, знаят за снахите всичко, водя по тези краища вече и внучката. Чували ли сте петгодишно софийско дете да пита: „А кога ще отидем пак на язовира в Кърджали или на басейна в Огняново?” Вместо да очаква плуване на Малдивите. Къде е тайната?

 

И тук внезапно се появява отново образа на моя любим лирически герой Баба. Помаците по вътрешната си нагласа и душевност ми напомнят за Баба, която редеше тухла по тухла моя личностен фундамент и го скрепяваше с любов.

Беше олицетворение на най-анархистичната нагласа, която е възможна в човека. Направи и мен фундаментална опозиция на институциите. Такова е и вътрешното устройство на помаците. Напомням ви, че Баба се омъжва след края на Първата световна война в лодка и с китара в ръка. Защо не, след като оцелява благодарение на любимия си, който я вади от тифозната барака, предназначена за умиране. Що за държава, която я захвърля в изолатора за умиране, след като е обикаляла по фронтовете като милосърдна сестра? След това половината й живот преминава в очакване пред затвори, лагери и далечни села за интерниране, за да носи храна и дрехи на различни членове от фамилията.

 

Съвсем естествено е, че през декември 1989 г. в студа и снега, хванати здраво за ръка с помакините от Св. Петка, от Лъжница, Корница, Мадан и други села, предвождахме обиколките около Парламента, за да искаме възстановяване на техните права и свободи. Между другото помашките жени винаги са най-отпред, когато има сложни или рискови ситуации.

 

Когато в средата на 90-те обикалях с мои приятели помаци из Родопите, загърбила големи неприятности в София: („Юда, продаде България за 40 сребърника, заради турци, помаци и цигани”), те ми казаха: „Не се страхувай за децата си, ние сме ти подготвили тук при нас скрит дом, никой няма да те открие, ако се наложи…” Зарадвах се, „водете ме веднага, за да го видя!”. А те се смеят: „Как да ти покажем на теб с голямата уста, още утре ще разгласиш я по радиото, я по вестниците къде е убежището и то вече няма да струва пет пари! Дано не се налага.”

 

През гладните Виденови месеци се подготвях да пътувам за Америка, за да търся хуманитарна помощ. Обикалях помашките (и турските, разбира се)села, за да опиша нуждите – в здравните служби празни шкафове, нямаше дори аспирин и йод, имаше нужда от линейки, родилни легла, поне ваксини срещу тетанус, глад и стрес. Когато тръгвах обратно към София, моите приятели помаци сложиха едно чувалче в колата: „Ти ще пътуваш заради нас, а децата ти трябва да ядат нещо през това време”. Картофи, боб, гъби, мармалад – истинско пиршество. Така си живеем ние с анархистичните души от Чеча, точно както Баба ме е учила. Не се надяваме на държавата, но си вярваме едни на други, помагаме си винаги, когато е нужно. Дори, когато си безсилен, за да помогнеш, знаеш, че те обичат и ти обичаш.

 

Малко преди да умре, Баба поиска да говори насаме с мен. Всички останали чакат нервно в хола (очакват какво ли не от нас с Баба), а ние затворени в нейната стая. Според напътствията й отворих гардероба, покатерих се, извадих някаква кутия и тя ми даде наследството – малък часовник с игривата марка „Boulevard” (Булевард). Каза ми: „Винаги бъди точна, много е важно!” След това ми подаде малък дамски пистолет с дръжка от слонова кост, инкрустирана със сребро. Истински. И ми каза: „Това е, за да пазиш свободата си, винаги, много е важно!” Нищо повече. Действието се развива през 1965 г. и бях само на 13 години.

 

Та ние с помаците и както ми е завещала Баба, винаги пазим свободата си. И сме точни.

 

 

 

 

 

[1] Виж трилогията на Таня Мангалакова за нашенците в Македония, Гърция, Албания

[2] Повечето млади учени от тази османистична школа станаха забележителни историци, шефове на архиви в Европа, политици и т.н. Колегите ни от Западна Европа се реализираха почти веднага, а ние от Централна и Югоизточна – след падането на Берлинската стена… Някои не са между живите. Затова не споменавам имена в текста, защото не съм поискала разрешение от тези мои колеги и приятели.

[3] Константин Иречек. Помашки песни от Чепино, В: Периодическо списание на Българското книжовно дружество в Средец, кн. VІІІ, Средец, Държавна печатница, 1884, с. 76-94

[4] Антонина Желязкова. Разпространение на исляма в западнобалканските земи под  османска власт (XV-XVIII век), София, БАН, 1990.

 

[5] Надя Манолова-Николова. Чумавите времена (1700-1850), София, ИФ-94, с.11

[6] Цит. по: Васил Кънчов. Избрани произведения, т.2, София, 1970, с.350

[7] Виж подробно: Антонина Желязкова. Въстанията от края на ХVІІ в. и отражението им върху демографския облик на балканските провинции на Османската империя, В: 300 години Чипровско въстания. Принос към историята на българите през ХVІІ в., БАН, София, 1988, с.13-24

[8] Пак там, с.21-22 и История на Османската империя, под ред. На Роберт Мантран, Рива, София, 1999, с.336

[9] История на Османската империя, с.337

СВЪРЗАНИ ПУБЛИКАЦИИ