Младите глухи хора поемат отговорността да са равностойни граждани, казва Ашод Дерандонян

от -
686
МОГА - Младежка организация на глухите активисти

 Ашод, ти си активен застъпник за пълноценно включване на глухите и слабочуващите хора в българското общество. Разбирам, че благодарение на доброволец от Корпуса на мира, си научил английския език и си имал възможността да учиш в Американския университет в България. Възможно ли е глухите хора да учат чужди езици?

Мит е, че глухите хора не могат да учат чужди езици. Ние, глухите хора, сме като чуващите – както сред чуващите има хора, които не искат да се учат и развиват, същото е и при глухите хора. Много често казват, че глухите хора са неграмотни.

Ашод Дерандонян е оновател на фондация „Заслушай се“, която помага на хора с увреден слух

Това не е вярно, голяма част от тях се изразяват основно на жестов език. Това са носителите на жестовия език. Те са го избрали за свой майчин език. Знаете ли, че всяко човешко същество на тази планета има право на език, чрез който иска да се изразява. Жестовият език е прекрасен със своя собствена граматика, словоред и логика. И толкова визуален и пълноценен. Представете си, обаче, никога да не сте имали възможността да учите български език пълноценно като втори език. Със съдействието на майчиния си език, в случая жестовия език. Голяма част от обществото ни е заклеймило жестовия език като по-низше средство за комуникация. Даже е бил забраняван години наред. И до ден днешен, даже и в специалните училища за глухи, той не се използва пълноценно. А единствено като помощно средство.

Представете си едно дете, родено във Франция, израснало в среда, в която се говори и ползва френски език. Идва в България. Родителите му ще го запишат къде? Естествено, че във френска гимназия например. Защо? Ами защото във френската гимназия обучението е на два езика – на френски език и български език. Някой обаче решава, че френския не е равностоен език, и решава да преподава на български език, като тук таме си помага с някоя и друга френска дума. Представете си това дете, току-що дошло от Франция.

И сега представете си същата ситуация с глухите деца в училище за глухи, където жестовият език не се използва пълноценно. Всичко е обърнато – преподавателите са чуващи, които смятат, че глухите не могат да се справят с преподаване. Не, те могат, но са били лишени да се образоват да могат да бъдат и преподаватели. Преподаватели са само онези, които ползват говор, и които вярват, че единственият вариант да бъдат пълноценно включени глухите деца, е да се научат да говорят чрез словесна реч. А, всъщност жестовата реч е толкова пълноценна колкото и словесната.

Носителите на жестовия език не са били въвлечени в този процес. Носителите на жестовия език са онези, които са израснали с него, или онези, които са го избрали за основно средство за комуникация. Има и чуващи хора, за които жестовият език е майчин, защото са израснали в семейство на глухи.

Това, което се е случвало през всичките тези години, е, че се е упражнявал аудизъм – форма на дискриминация от чуващите и говорещите глухи и слабочуващи хора, че говорът е най-престижната форма на комуникация. Продължава и до днес. Чак последните 2 години се започна да се прокарва разбиране по темата, но все още сме в зародиш, тепърва се започна процесът на лингвистичното изследване на българския жестовия език и стъпките за признаването му за официален език в България. Всъщност, аудизмът е много тежка форма на дискриминация, защото точно заради него глухите са неразбрани. Голяма част от глухите са потиснати и затова много често сме свидетели на “негативно” поведение от носители на жестовия език. Това е, защото са били лишени от правото си на език, лишени пълноценно да се образоват чрез собствения си език. Лишени са били от правото си да получават образование чрез билингвистичния подход. Имаме 3 специални училища за глухи – за мен те не са нищо освен училища от интернатен тип. Единици са учителите, които знаят жестов език. Факт е, че нямаме истинско училище, където пълноценно да се преподава на жестов език. И съответно немалко глухи хора се изразяват аграматично на български език, защото не са ги обучавали чрез жестовия език. Защото няма училище, в което да има билингвистичен подход на образование за глухите хора.

Аз не съм носител на жестовия език, научих го късно, той за мен е втори език. Защо ли? Родителите ми вярваха, че аз ще проговоря, което всъщност е факт. Успешно интегриран съм в чуващия свят. Имам “чуваща” култура, но дълбоко в мен, идентичността ми е на глух човек със своите специфики и потребности да искам да попивам заобикалящия свят чрез визуализиране на информацията. Години наред съм разчитал само на четене по устни, нямате си представа колко много съм изпускал. Откакто ползвам жестов преводач, за мен е кристално ясно всичко и напълно всичко разбирам. Не пропускам информация. Забележете, аз мога да чета по устни. Мит е, обаче, че всички глухи хора  четат по устни. Всъщност, тези които го можем, сме основно онези с чуващата култура. Реално, жестовият език е език на ръцете, тялото и мимиките на лицето, а не на артикулацията. Артикулацията само спомага в определени ситуации, но не е основното и даже можете да видите глухи хора, които всъщност не използват въобще артикулация и напълно се разбират само чрез жестове. Красиво е, емоционално е.

Живял си и няколко години в САЩ и Канада. Какво си видял там по отношение на хората с увреждания? Какво трябва да променим тук?

Там се вижда каква е реалността – фокусът не е върху здравословния проблем на глухите хора. Глухите хора не са болни. Глухотата е състояние, което е довело до принадлежност към една прекрасна общност с култура на глухите хора и жестов език. Целта е да се получи пълноценно включване на глухите чрез овластяване и образование според техните потребности, а именно да има достъпно образование чрез жестов език, жестов превод и преобразуване на говор към текст и други похвати. Освен това, има и специализирани методики,  по които могат и пълноценно да бъдат образовани глухите хора.

Като цяло отношението към хората с увреждания в САЩ и Канада е, че се мисли повече за това, как те да бъдат равностойни граждани. Няма снизхождение към тях, а се мисли за това, как да има конкурентоспособни и качествени социални услуги в подкрепа на тяхното пълноценно включване. И не на последно място, най-важното е въвличането им в процеса на създаване на услуги в тяхна подкрепа. Никой не ни е длъжен, ние също трябва да се включваме в процеса на предлагане на решения и да се стремим към равностоен диалог между “увредени” и “нормални”. Термини, които все още ги ползваме тук в България. Ценностната ни система трябва да се промени в посока към приемане и уважение. Специално за глухите хора, аудизмът все още е на ход. Аудизмът е обявен като дискриминационна форма в много страни още през 70-те години.  За съжаление, Съюзът на глухите в България е допуснал в продължение на много години това да се случва, защото в управлението му реално не са били допуснати носителите на жестовия език. Винаги са били единствено чуващи или говорещи глухи и слабочуващи с култура на чуващи хора.

Например, дейностите свързани с жестовия език би трябвало да се управляват от носители на жестовия език, както и експерти в работата с жестовия език и лингвистиката. Това не е било точно така дълги години.  Аз не съм носител на жестовия език и нямам работа в тази област – единствено съм в ролята си да има по-добра връзка с чуващия свят и да се чува повече по тази тема. Искам да подкрепя процеса на пробуждането на носителите на жестовия език да повярват в себе си, че ще успеят, стига да са готови да приемат, че чрез упорита работа и учене през целия живот всичко е възможно. Но истината е, че трябва да споделяме възможности с тях, за да се включат активно в този процес.

В България започна процесът на реформите – вече почва да има разбиране, че ТЕЛК не е панацея. ТЕЛК е нужен, но само за да се определи какво е увреждането. До там, а след това трябва да се мисли за качествени социални и образователни услуги в подкрепа на голяма част от хората с увреждания, които всъщност нямат нужда единствено от подпомагане, а имат нужда основно от включване чрез образование и социални услуги за достъпност. Например, глухите и слабочуващите хора заслужават субтитриране на живо за всички национални медии, най-малкото за актуалните предавания и новините. В развитите страни, субтитрите в реално време при поискване са факт. В САЩ и Канада вече от почти 30 години. В Испания също вече от десетилетие.

Време е да се учим от приятелите ни от другите страни. Няма нужда да откриваме топлата вода. Имаме прекрасни партньори от страни като САЩ, Швеция, Германия и други страни, където доста неща вече са направени. Трябва да си признаем истината, е че качествените жестови преводачи са безкрайно малко в момента поради липса на ефективни програми за обучение. Тепърва започваме да инвестираме усилия в този процес. Изпитахме на гърба си предизвикателството да имаме жестови преводачи, които даже не спазват международните стандарти за жестов превод. Защо ли?  Защото през годините не е инвестиран и един лев за тяхното обучение, преквалификация, надграждане на уменията им. Малкото жестови преводачи са единици и са работили неуморно в сътрудничество с глухите хора. Факт е, че носителите на жестовия език не са били, обаче, въвлечени в този процес. Извинявайте, обаче, как ще научите чужд език най-добре – разбира се, че от носител на съответния език. Неслучайно научих английски език отлично, защото моят учител по английски език беше американец. Все пак това беше в началото на 90те. Същото е с жестовите езици. Те са равностойни на словесните. Трябва да си признаем, че все още нямаме експерти в областта на жестовия език сред носителите на жестовия език. Глухи лингвисти? Глухи адвокати? Не, нямаме. Трябва да ги създаваме, за да сме равностойни граждани.

Мнозина мои приятели и познати от общността на глухите хора отиваха в чужбина за да си поставят модерни слухови апарати или кохлеарен импланти. Заробиха финансово семействата си, а не се връщат щастливи, защо? Няма ли решение в съвременната медицина за глухите хора?

Слухопротезирането, както и кохлеарната имплантация, помага на нас, глухите хора, да чуваме, но не и да разбираме напълно. Това не е панацея, слуховите апарати и кохлеарните импланти са само част от услугите, които са в подкрепа на глухите хора. Кохлеарните импланти се препоръчват единствено само на бебета до 2 годишна възраст или непосредствено след оглушаването. След това се започва същинската работа. А именно, слухово-речевата рехабилитация, която включва не само изграждане на говор, но и използване на жестов език, това се вижда според потребностите на всяко дете. Не всяко дете, което носи слухов апарат или кохлеарен имплант, проговаря пълноценно. Може да избере да използва основно жестовия език.

 

Изборът на език е право на всяко човешко същество, и в това число е и при глухите хора. Питате ме, защо не са щастливи глухите, нали са слухопротезирани. Защото дълбоко в себе си, са глухи. Защото чуването е изкуствено, не е като при чуващите. Електронно чуване. Много често, мозъкът ни отхвърля слуховите апарати и кохлеарните импланти.

Аз се радвам, че съм глух и че имам избор да съм глух, когато пожелая. Чувам, за да комуникирам с чуващите хора. Но и задължително трябва да ги виждам и да чета по устни, за да разбера какво казват те. Иначе чувам както вие, чуващите хора, чувате под вода. И за да разбереш, четеш по устни.  И пак повтарям, глухотата не е медицински проблем. Социален и образователен е. Сигурно ще дойде ден, в който глухите хора ще имат невидими кохлеарни импланти и ще чуват, но природата ги е дарила с душевността и идентичността на глухи хора. И потребността да искат да визуализират информацията. Това никой не може да ни го отнеме, даже и във време на технологичен прогрес.

Глухите деца с кохлеарни импланти могат да бъдат тренирани да чуват и то доста добре. Сваляйки импланта, те са глухи. В момента има деление между глухи, носители на жестовия език, и глухи, които са с кохлеарни импланти и говорят. Защото някой втълпява на едните, че глухите ще изчезнат и жестовият език няма да съществува повече заради кохлеарните импланти. А родителите на децата с кохлеарни импланти, наред с немалко чуващи специалисти, смятат, че жестовият език пречи на изграждането на говор. Напротив, точно обратното. В днешно време, децата, които знаят повече езици, са и по-гъвкави и по-комуникативни, същото е и при глухите хора. Прекрасна възможност да чуваш и да проговориш, но и да приемем красотата на жестовия език и принадлежността към една прекрасна глуха общност.

В САЩ и скандинавските страни можете да видите много прекрасни млади хора, кохлеарно имплантирани, които владеят и жестов език. Владеят и словесния език. Те са билингви. С гордост принадлежат към общността на глухите хора. Тук все още е срамно да кажем, че сме глухи. Напук на поверието, че е срамно да си глух, аз СЕ ГОРДЕЯ, че съм ГЛУХ. И това е моята идентичност и на всички нас, които без слуховите си апарати и кохлеарни импланти нищо не чуваме. В момента, обаче, глухата общност в България не е единна. Ние сме огледало на цялото българско общество. Каквото се случва в българското общество, се случва и в глухата общност. Разединени сме заради липса на ясна визия и стратегия за пълноценното включване на глухите и слабочуващите хора. Разделени сме, защото така е по-удобно за тези, които искат да разделят и да владеят. Статуквото на потисничество и невъвличане на носителите на жестовия език в процеса на правене на реална и качествена промяна, е довело до това, да говорим напълно различно към държавните институции. Езикът на омразата го има и в българската глуха общност. Манипулативната информация и невежеството са на ход. Ние трябва да сме обединени и да имаме ясни принципи и визия за пълноценното ни включване и това ще стане само когато излезем от ролята си на това, че сме увредени и че някой друг ни е длъжен. Промяната зависи изцяло и единствено само от нас. Държавните институции искат диалог с нас, ние трябва да комуникираме като равностойни граждани и ясно да показваме послание за сътрудничество в процеса на застъпничество и законотворчество в подкрепа на глухите хора. И това ще се случи с младите хора и децата в бъдеще, които имат право на овластяване и качествено образование, така че да мислят критично и отговорно.

Чела съм твое интервю, в което разказваш за предизвикателствата пред родителите на децата с увреден слух. Разкажи, къде грешат майките? Лошо ли е, когато пращат децата си в среда на глухи? Има ли и сред вас т. нар. “заучена безпомощност“, характерна за малцинствата у нас?

Родителите винаги мислят най-доброто за децата си. Живеем в общество обаче, в което, повечето родители започват да обгрижват детето си, защото е “увредено”. Ако от ден номер 1 родителите повярват в детето си, че е уникално, даже и да има някакво увреждане, това е началото на успеха! Решение на проблема има, стига да имаме позитивната нагласа, че детето ще се справя отлично. Затова, моят призив към родителите е да мислят на първо място за щастието на детето си. А не за своето собствено – например, дали някога ще бъде “нормално” и защо точно на мен. Глухото дете само си показва, кой път иска да избере. То расте и има мнение, не го лишавайте най-вече от правото му на език и комуникация. Няма значение дали е чрез жестов или словесен език. Заучената безпомощност е вследствие на системата, която ни учи на нея. Успешните примери са онези, чиито родители са повярвали в тях на 100%.

Родителите никъде не грешат. Те обичат безрезервно децата си. Те обаче, имат нужда от подкрепа и услуги в тяхна подкрепа. Имат нужда от информация, от споделяне. Родителите имат нужда да видят глухи хора, които да бъдат ролеви модели за тях и техните деца. И до ден днешен сме свидетели на стария модел, в който родителите разбират от всичко, а детето ще получи помощ от тях. Трябва да се изкорени този модел и да се работи върху това да се изграждат независими и равностойни граждани, нищо че не чуват. Децата растат бързо и когато станат пълнолетни, трябва да умеят да се справят с живота сами.

Наскоро направихте поредица от срещи на тема „В девета глуха ли са глухите?“. Какво забелязахте сред своите събеседници, посетили срещите ви?  До какви заключения стигнахте?

Срещите, които проведохме заедно с прекрасни глухи младежи от МОГА – Младежка организация на глухите активисти в градове като Варна, Пловдив, Бургас и Велико Търново, показаха, че всъщност основният проблем не е в липсата на позитивна нагласа към глухите хора. А липса на информация и образование по темите за глухите хора и жестовия език. Това е отговорност на самите нас от глухата общност да излезем на светло и да поемем отговорността да споделим и да въвличаме обществото ни. Решението е да се инвестира в създаването на среда, в която да се предлагат модерни образователни услуги както в подкрепа на глухите деца и младежи, така и в подкрепа на специалисти и активни граждани от обществото ни. Ако глухите са в девета глуха, то това е знак, че ние всички сме там. Трябва да умеем да сме съпричастни, отговорни един към друг, да се подкрепяме и да си съдействаме, за да можем да правим реална и качествена промяна в посока пълноценно включване за всички нас. Време е да се заслушаме в потребностите на глухите хора, което всъщност ще ни помогне да разберем в дълбочина предизвикателствата на цялата ни социална политика, нуждаеща се спешно от качествена промяна. Но за да се случи всичко това, трябва да променим нагласите си и да повярваме, че тази промяна е възможна за по-добро и по-социално отговорно общество.