Рали по пътищата ни с дупки

Преди три седмици се озовах на брега на язовир Батак с ясен план в главата. Трябваше да съм заедно с едни чудни тийнейджъри, но всъщност тайно се надявах това да е моята почивка. Защото ако се замислите, няма по-отпочиващо нещо от брега на язовира. Там липсва всичко онова, което не харесвам в морето – вълни, пясък, барове, много хора. И има всичко онова, което ми трябваше – спокойствие (доколкото това може да се постигне с 30 тийнейджъри).

И така с таен план за хубава почивка пристигнах на брега. А там ме чакаше изненада. Освен 30-те тийнейджъри, имаше и множество големи шумни автомобили, част от някакво неизвестно за мен рали от Австрия. Всички те пристигаха, опъваха си лагери, подменяха каквото там се подменя на автомобилите, пиеха бира и вдигаха шум, като за 3000 тийнеджъра. Дотук с моя план за язовирно спокойствие.

Мина вечерта и на другата сутрин, докато се разхождах по брега, срещнах един от тези автомобилисти. Приготвяше си кафе. Поздравих го:

–        Гутен Таг.

–        Good Morning – отговори той, ясно разчитайки, че запасът ми от немски е приключил.

–        Извинете – може ли да ми кажете – какво е това ваше рали? – попитах аз.

–        Разбира се. “A pothole race” – Рали на дупките. Пътуваме от Австрия през всички балкански страни само по пътища, по които има множество дупки и са в лошо състояние.

–        Аха – отвърнах дълбоко объркан, защо някой си причинява подобно нещо, но австриецът продължи.

–        Освен това колите ни струват максимум 500 евро. Така усещаш по-добре всяка дупка.

–        Не разбирам – отговорих – Искаш да ми кажеш, че си решил вместо да караш хубавата скъпа кола по огромната и гладка магистрала, ти си взел една трошка и с нея минаваш през най-лошите пътища. Защо би искал нещо подобно?

Австриецът ми сипа кафе в една чаша и ми посочи да седна.

–        Виж. Едното е като пътуваш по работа. Или защото трябва. А другото е приключение. Никой не ме кара да идвам тук – нито мен, нито някой от останалите. Но преживяваме всяка дупка и всяка гледка. Всеки град. И дори този язовир. А иначе – имам и хубава кола. Но с нея нямам преживявания. Само придвижвания и спокойствие.

–        Разбирам – допих кафето аз, макар да не бях съвсем сигурен, че наистина разбирам – Тогава освен да ви пожелая бавен и осеян с дупки път днес.

Благодарих на човека за кафето и си отидох в лагера. Скоро австрийското рали беше потеглило по своя път и аз можех отново да се насладя на спокойствието.

Но мисълта за дупките и пътуванията остана с мен. И в следващите дни в разходките сякаш търсех да видя всяка дупка. И да стъпя в нея. И да я усетя (макар и без автомобил) – да не би случайно пътуването ми да се окаже просто придвижване. И така вървейки всеки ден по сходен маршрут научих дупките около нас. Някои са кръгли, други са дълбоки, а някои са микро-дупки, които след 2-3 зими, ще пораснат и ще станат големи дупки… Има и една – близо до нас – с формата на сърце.

Всеки ден минавам през нея и нарочно стъпвам вътре. Мислейки си за австрийския приключенец – дали е минал и оттук. И през тази дупка. Какво ли е усетил в колата си и дали е успял да осъзнае формата й. Едва ли.

А днес отново минах по моя маршрут, но дупката-сърце я нямаше. Имаше майстори, които полагаха асфалт. Сякаш чувах мислите им „Сега тази улица ще стане гладка и права и няма да има повече дупки“ и сякаш чувах и австриеца, който поклащаше с глава: „Още едно място, в което повече няма да има приключение, а просто придвижване.“

И сега разбрах австриеца и неговото рали. Може би всички ние имаме нужда от дупки по пътищата. Физическите и житейските ни. Имаме нужда от сложен за преминаване път, а не гладка многолентова магистрала. За да усетим наистина пътуването си и да му се насладим. И да ни е още по-приятно, когато сме на финала.

Така че днес нека ни пожелая повече дупки и по-малко спокойствие.

Шабат Шалом.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика