Българският Айхман. Как шефът на Комсомола премълча опасността от Чернобил

 

На 14 октомври тази година Илия Панчовски щеше да навърши 50 години.

Бяхме съученици, състуденти, приятели, той ми стана кръстник. Философ и преводач от старогръцки и английски език, един от най-талантливите от нашето поколение.

Почина на 27-годишна възраст от меланома.

На 42 години пак от рак почина Венциноса Бисер Кирова, друга моя съученичка.

Казаха ми, че от рак е починала и Ани Танева от горния випуск.

Знаем за още двама раково болни съученици. Да са живи и здрави и да имат късмет!

Ако продължа да разпитвам, списъкът сигурно ще набъбне.

Но и дотук: най-малко 5 души, разболели се от рак преди 50-годишната си възраст, при това само от два випуска на класическата гимназия (т.е. от общо около 160 деца някога).

Няма как да не се направи връзка с едно събитие, за което ще разкажа: една комсомолска бригада в самото начало на май 1986 г., но която брахме радиоактивен спанак.

Няма как да не се потърси и отговорност от виновните за него. А поне един от пряко отговорните за изброените болести и смърти може да бъде посочен лесно: Андрей Бунджулов.

Той носи тази отговорност в качеството му на първи секретар на Комсомола (ДКМС) от март 1986 г. до юли 1989 г. И я носи като минимум чрез действията и бездействията си след аварията в Чернобил: отговорен е за бригадите. Връзката на неговите действия с изброените смърти не може да бъде пряко показана като каузална (той не е дръпнал спусъка на пистолет). Но статистическата връзка между радиацията и рака е отдавна доказана (той е дръпнал спусъка на бригадите или поне, въпреки че е имал властта да го направи, не е попречил спусъкът им да бъде дръпнат).

Разказвам:

В самото начало на май 1986 г. ДКМС ни изпрати на селскостопанска бригада. Ние бяхме ученици в Националната гимназия за древни езици и култури (НГДЕК) и всички 8-ми и 9-ти класове бяхме изпратени  да берем спанак (през комунизма подобни бригади бяха нещо обичайно, бяха задължителни за всички ученици и студенти  и се разпореждаха отгоре – в случая, от Комсомола). Не знам дали Бунджулов лично е подписал заповед за нашата бригада, а и за други бригади. Но със сигурност, заемайки своята „отговорна позиция“, той е действал като част от една престъпна система, готова да крие истината и да жертва собствените си деца, за да не падне и капка съмнение върху нейната легитимност.

Действието се развива след аварията в Чернобил, непосредствено след радиоактивните дъждове, паднали над България на 1 май 1986 г. Брахме спанак без никакви предпазни средства и без да знаем за опасността. За тези, които не помнят: комунистическите власти тогава скриха всякаква информация за аварията и най-вече за това, че България е залята от радиоактивни дъждове. И така изложиха на риск живота на почти цялото население на страната (с изключение на привилегированата малка тайна секта на номенклатурата, която е имала информация и е била пазена). Няма точна категория, с която да квалифицираме това престъпление, но то максимално се доближава до геноцид (както впрочем и т.н „възродителен процес“ – другото гигантско престъпление на късния комунизъм).

На третия или на четвъртия ден от бригадата отново се събрахме в училище. Автобусите, изпратени от ДКМС, ни чакаха на ул. „Иван-Асен“. За всеобща изненада директорката ни Гергина Тончева отпрати автобусите и прекрати бригадата. Седмици по-късно, когато информацията за радиоактивното замърсяване най-после започва да излиза наяве, разбрахме, че го е направила, за да ни предпази.

Някои съученици обвиняват директорката, че не е спряла бригадата по-рано – нали е знаела? Вероятно се е забавила ден-два преди да се реши (според някои свидетелства е била в почти в истерия). Но всички (поне тези, с които съм говорил) знаем и помним, че бригадата бе отменена от нея, а не от ДКМС. Автобусите бяха там, но Тончева не ни качи.

А знаел ли е Бунджулов?

Без съмнение: Не може една директорка да знае (дочула е нещо!), а шефът на Комсомола да не знае! Нещо повече, той трябва да знае – това му е работата, щом праща подчинените си деца на полето. А и шефът на Комсомола е сред тези привилегировани позиции в комунистическата номенклатура, които, освен пряк достъп до информация, са получавали обеззаразена храна и вода от ресторант „Рила“.

Проф. Димитър Вацов преподава в департамент „Философия и социология“ на Нов български университет

 

Наскоро научих и друго:

Научноизследователският институт за младежта при ЦК на ДКМС на 2 май 1986 г. е стартирал изследване на обществените нагласи към аварията в Чернобил. До този момент властта не е обявила публично, че в България е налице радиоактивно замърсяване (първото съобщение е от 4 май). Точно в този момент – на 2 и 3 май – нас ни пращат да берем радиоактивен спанак. А Комсомолът прави изследване, с което да провери има ли и какви течове на информация сред населението.

Този цинизъм е директна манифестация на „баналността на злото“. За онези, които не знаят, това е термин на Хана Аренд. Тя пише репортажи от процеса срещу Адолф Айхман, основния изпълнител на окончателното решение: това е нацисткият офицер, който е организирал логистиката по депортацията и ликвидацията на евреите от цяла Европа в лагерите. По време на процеса той обяснява, че не е виновен, защото не той е вземал решенията: изпълнявал е заповеди на висшестоящи. И бил „добър“ в работата си, „професионалист“. А злото, което той извършва, колкото и да е гигантско, се оказва всъщност банално: защото в основата му е конформизмът, отказът от това сам да вземеш решение, отказът да ползваш сам разума си.

А каква е баналността на Бунджулов? Едва ли е негово общото решение да се скрие от населението информацията за радиоактивните дъждове след Чернобил. Това решение вероятно е взето от Политбюро на БКП, може би лично от Тодор Живков, а може би е дошло като заповед от Москва. Може никога да не узнаем със сигурност. Въпросът е имал ли е Бунджулов властта да спре бригадите? Категорично ДА. Знаел ли е за опасността от тях? Категорично ДА. Спрял ли ги е? НЕ. Поне не и преди една директорка да се опълчи на това престъпление.

Случаят, който разказах, осветява един български Айхман: Андрей Бунджулов. Има и други Айхмановци.

Крайно време е да започнем да ги осветяваме и дискредитираме публично. Един по един, според персоналната им отговорност, като ги изваждаме от колективната безотговорност на комунизма. Тук го направих на базата на лични спомени – моите и на моите съученици. Едно по-мащабно изследване – и разследване – на последиците от аварията в Чернобил със сигурност ще извади на светло и други български Айхмановци.

 

 

 

 

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика