Висока безработица, депресивни райони, бедност – българското училище в числа и истории

„Искам да стана IT, но ако не успея, ще карам такси като тате“.  Децата са наясно, че най-вероятно ще трябва да се примирят със света, който толкова е свил хоризонтите им, че рядко имат дори идея за бунт. И затова образованието има своята роля. Всеки ден то им казва: зубрете и не мислете. В главите на учениците избухването на Френската революция и избухването на Везувий са с еднаква тежест – нещо избухва, трябва да знаят само датата и мястото. И да ги издекламира, за да получи добра оценка, за да не му се карат вкъщи. За да има учителката добър успех на класа, за да се представи училището по-добре на общото оценяване. И всеки въпрос защо е последван от един и същ отговор – защото така трябва.

Защо да ходя на училище? Всяко дете си задава този въпрос и всяко си отговаря, оглеждайки се в света, който го заобикаля. Какъвто и да е отговорът, обаче, повечето продължават да го правят поне до 6-ти клас. Там ги откриваме с нашето изследване „С поглед в бъдещето – училището има смисъл“.

Ще се самоогранича в обобщенията, ще се опитам да превърна данните от изследването в истории и вие сами ще видите порочната спирала, по която образователната ни система се спуска. Не е трудно да се установи, че най-належащ е въпросът за смисъла: Защо да ходя на училище? Както и – ако ходя, какво от това? С два поредни випуска от шестокласници ще търсим заедно отговорите. За да изберем училище, ще обиколим страната да видим кои са тези две училища готови да се отворят навън… и всъщност да станат уязвими. И тъй като ще броим отпадане от училище, като “повдигаме” хоризонтите на учениците, тяхната увереност, че могат, стига някой да застане до тях и да им го повтаря, сме си намислили да търсим училища от райони със статистически занижени икономически показатели. Там повечето деца не би трябвало да имат високи очаквания към живота и не намират особен смисъл в ходенето на училище.

Първото училище намираме лесно. Сърцат директор, с позиции сред местната общност, енергичен и търсещ развитие за училището си. Това, което най-много ни впечатлява, е учителският състав – средна възраст 36 години и половината учители са възпитаници на същото училище, т.е. някой им е повтарял, че могат да завършат училище, че могат да продължат в университет и че си струва да се върнат и поемат щафетата на свой ред. И все пак, не е розово, започват годината с недостиг на учители – просто няма.

Изборът на второто училище се оказва истинско предизвикателство. За да стигнем до него, минаваме през други шест, за които имаме предварителна информация, че са работливи и смислени.

Номер 2. Добре поддържано старо училище, явно с традиции. Срещаме се със заместник-директорката. Разказва ни колко трудно се работи, каква документация се изисква, как децата всяка година намаляват, а местен бизнес няма.

Номер 3. Две училища в една сграда. Паралелките са под 20 деца, а шестокласници почти не можем да съберем. Отдалеч се вижда, че училището разполага с минимален бюджет заради незначителния брой деца, които го посещават. В града има няколко училища, които са силно сегрегирани, с постоянно намаляващ брой ученици, а в училището, което посещаваме, са останали тези, които явно никой не иска – деца с образователни и поведенчески трудности и деца от крайно бедни семейства. Сякаш съществува негласно споразумение – запазваме училищата, за да запазим разделението. Най-елитното училище в града взема белите и здравите, второто по численост – белите, здравите и няколко по-мургави, но „от богати семейства“. В третото съотношението се променя с още малко. Четвъртото е в ромската махала, до двете в едната сграда. Само си представете какви ресурси се изразходват за поддръжка на сгради и заплати на директори и учители в училища с непълен капацитет, само за да се запази статуквото.

Номер 4. На пръв поглед училището изглежда добре – топло и с нова дограма. Посреща ни директорът, който се пенсионира и напуска след края на учебната година. Заедно със своите евентуални заместници имат твърда позиция по въпроса, „това, което сте замислили, е страхотно, но няма как да стане“. Интересува ги колко пари ще получат и колко от свободното им време ще отнеме „нашето начинание“. Както казват, “вече за без пари не се работи“. Не подминаваме и „консумативната тематика“ – ще има ли тонер, принтиране, хартия, химикалки, за кое, колко. И продължават…“в този забравен град“, който е и общински център, не се развива никакъв бизнес. А и то, техните деца са предимно ромски, „много не ги бива“, крадат и хората от местния бизнес не искат такива деца да им влизат в обектите. „Учителите идват и работят точно по часовник с швейцарски механизъм – пет минути писане на формула, още пет за изпитване на дъската, десет за прочитане на новия урок и така разграфено до последната минута, докато чуят звънеца“. След това си тръгват, всеки по собствени задачи, без да влага „сърце и душа“ в учителската професия. И както по-късно един от заместник-директорите ни обяснява, „работата с учителите е трудна, не желаят да остават след работното си време“ и въпреки, че възнаграждението на час, което им предлагаме, е три пъти над това, което дава държавата, „те си изпявали урока и щом станело 13:30 ч., си тръгвали, защото си имали градини, ниви, които си обработвали, и не искали да се занимават с друго“.

Номер 5. Ако има класация за най-добре изглеждащо и поддържано училище, това е лидерът в нея! Чисто и подредено. Директорката хареса много идеята и е изцяло готова да съдейства. Сякаш в това училище няма проблеми – добри отношения между училището и общината, достатъчен бюджет, нова материална база, нови лаптопи, телевизори във всяка стая, напълно оборудвани кабинети по физика и химия, едвам изнамират едно дете, за което предполагат, че би могло да отпадне. Доверен човек в училището, за който не разбираме дали е училищният психолог или доброволец, е постоянно на разположение на децата. Могат да споделят с нея. Дамата ни се извинява и тръгва, защото я чакали три момиченца с „любовни проблеми“. Иска ни се да започнем работа точно на това място, но е твърде „съвършено“ и отпада. Добрата новина от деня е възвърнатата надежда, че в българското училище не всичко е загубено. Разбира се, не задълго. Разпитваме: възможно ли е? Ами, не е. Качеството на образованието клони към 0, имат деца, които се водят в 10-ти клас и не знаят да четат и пишат. Липсва всякакъв контрол и отчетност. Една красива бутафория, която устройва всички.

Номер 6. Училището е изцяло ромско, насред ромската махала, която от своя страна е на 2 км. от града, а до града обществен транспорт няма. Изключителен екип – директор, заместник-директор и психолог. Търсят начини да поддържат училището. Повечето им ученици са от сравнително заможни семейства. Цялата махала работи в Германия. Причините за отпадане от училище, според тях, са свързани с ромската култура. Момчетата остават в училище до осми клас, за да могат да вземат шофьорска книжка, момичетата в пети, шести отпадат – време им е да се задомят. Силно расте броят през последните години на децата, които заминават за чужбина – предимно за Германия. Впечатлява ни, че училището разполага през следобедите със седем възпитатели, които занимават децата по интереси. Една трета от учениците прекарват целия ден в училище, защото така искат, защото в училище им е по-добре, отколкото вкъщи или на улицата.

Номер 7. Най-типичното училище, в което попадаме по време на обиколката ни. Средищно училище с много деца. При последното преброяване в града ромското население е с 300 души повече от българското. Доколкото разбираме от директорката, децата вече са разделени – добрите, нашите деца, и ромчетата, които не искат да учат, родителите им не искат те да учат и са „обречена кауза за българското образование“. Според директорката в ромските махали има деца поне за още едно училище, които не учат. Дори бележките за детски не работят, много от родителите предпочитат децата им да не ходят на училище, защото в града съжителстват два враждуващи ромски клана – калайджии и кошничари – и ги е страх, че ще се срещнат с децата на другата група. Или пък защото смятат училището за потенциално опасно за момичетата след пети клас.

Номер 8. Последното училище, което посещаваме и второто ни пилотно училище. Хареса ни от пръв поглед. Старо, добре поддържано и спокойно. Единственото средно училище в града, всички деца учат заедно. Има паралелка по туризъм, която си има своите проблеми – училището и местният туристически бизнес не си говорят и са дълбоко недоволни един от друг. Градът като цяло запада. Няма местна медия – вестник, радио, телевизия. Единственият списван вестник е тъкмо на училището. И тук проблеми не липсват – изразена агресия в училище, отпадащи роми, занималните са разделени на “добрите” и “другите”.

Данните от изследването само подкрепят разказа. Около 30-35% от изследваните деца са рискови от гледна точка на мотивация за учене, продължаване на учението, качеството на полученото от тях образование. Идентифицираме ги най-лесно по няколко критерия: успехът под 4.00, срещат сериозни трудности по основните предмети, поне половината от тях имат сериозни трудности с българския език. Ако са мнозинство в паралелката, груповият конформизъм ги демотивира да учат, ако са малцинство, се чувстват изолирани и ефектът е същият. Харесват само един – два учебни предмета (от които единият е „физкултура и спорт“, а другият е „музика” или „информационни технологии”). В семейна среда няма кой да им помага и мотивира (една трета от тях не живеят с родителите си, а при останалите родителите са пасивни). Наченките на професионална ориентация ги насочва към професии, които не предполагат високо равнище на образование (шофьор, спортист, фризьорка, готвач), не виждат връзка между това, което учат и професионалните роли, към които средата им ги е ориентирала, нямат изградени устойчиви интереси и хобита. Извън училище често са ангажирани в домашната икономика (половината твърдят, че се налага да работят понякога за пари), а през свободното си време обикновено са в средата на себеподобни на улицата, в квартала, на село.

Проблемите на тези деца се засилват от факта, че обикновено ги откриваме в:

социалнодепресивни райони (висока безработица, бедност, неразвита инфраструктура), в училища с ограничен финансов ресурс, занемарена материалнотехническа база,

дефицит на кадри и занижени образователни стандарти – 4 пъти по-вероятно е в риск да се окаже дете, което расте в чуждоезикова среда, отколкото в българоезична. 3 пъти по-вероятно е същото, ако детето не е ходило на детска градина, отколкото ако е ходило. 2 пъти по-вероятно е, ако не живее с поне един от родителите, отколкото ако живее с тях. 2 пъти по-вероятно е, ако живее и учи в село или малък град, отколкото ако е в областен център или столица. Много деца попадат в повече от една и дори във всички рискови групи.

Добри новини от изследването има, въпросът е дали българската система може да се възползва.

95% от децата в шести клас твърдят, че е важно да ходят на училище, за да получат нови знания, за да си намерят добра работа, за да вземат диплома.

Или – както някои деца сами формулираха отговора на въпроса защо е важно да ходя на училище – „За да не съм тъп“. 70% харесват да ходят на училище, процентът е още по-висок в малките населени места, където училището е местният МОЛ – място за социален живот, защото 12% от децата нямат приятели на същата възраст там, където живеят.

Училището може да стъпи на тези положителни данни, само ако тотално се промени като философия, за да преобърне следните тенденции: 43% биха избягали от час при първа възможност,  57% се страхуват от провал върху учебния материал, а 34% се страхуват от лошо отношение от своите учители, 59% не харесват определени предмети, защото са им трудни, а 46% не харесват определени предмети, защото са им скучни.

Тези факти имат и своите последици – повечето деца не мечтаят, а трезво преценяват възможностите си или както ми каза едно дете: „Искам да стана IT, но ако не успея, ще карам такси като тате“. Те са наясно, че най-вероятно ще трябва да се примирят със света, който толкова е свил хоризонтите им, че рядко имат дори идея за бунт. И затова образованието има своята роля. Всеки ден то им казва: зубрете и не мислете. В главите на децата избухването на Френската революция и избухването на Везувий са се еднаква тежест – нещо избухва, трябва да знаят само датата и мястото. И да ги издекламирам, за да получа добра оценка, за да не ми се карат вкъщи, за да има учителката добър успех на класа, за да се представи училището по-добре на общото оценяване. И всеки въпрос защо е последван от един и същ отговор – защото така трябва. Това е системен подход, разбира се, с безкрайните си смели изключения. Изключения, които поддържат вярата, че е възможно всяко дете да срещне един значим учител в своя живот, който да го погледне с любов и да му повярва. И то да започне да мечтае.

Avatar

Деница Давидкова

Деница Давидкова има бакалавърска степен по философия, магистърска по интеркултурни изследвания. Работи в Център за приобщаващо образование, където се занимава с комуникации, събития, измисляне и осмисляне как хората да се чувстват приобщени и на свой ред да приобщават.