Банският костюм в „окото“ на символното торнадо

На 26 август разбрахме, че Върховният административен съд във Франция е отменил забраната[1], наложена от кметовете на седем френски крайбрежни града, върху носенето на т.нар. „буркини“ по плажовете във френската Ривиера. Буркината е плажен костюм, който обгръща плътно тялото на носещата го жена. Така вярващите мюсюлманки могат да ходят на плаж и да се къпят в морета, без да престъпват предписанията на религията си. Впрочем в мюсюлманските теологични среди, както свидетелства отличният познавач на ислямското вероучение и традиции Галина Евстатиева[2], се води много оживен спор дали покриването на тялото на мюсюлманката е задължение, произтичащо пряко от откровенията на пророка Мохамед, записани в Свещения Коран, или е плод на сетнешни тълкуватели. За външния наблюдател това няма особено значение, но тънкостта е, че норми, които не произтичат пряко от Корана, са относително по-лесни за ревизиране.

Както забраната на тези къпални костюми, така и отмяната й, имаха световен отзвук. Защо е така, като се има предвид, че съгласно информация на Би Би Си, през двете седмици, предшестващи отмяната, са били наложени всичко на всичко 16 глоби на жени, носещи буркини на плажа, а в един случай полицията на плажа в Ница е принудила жена да съблече част от облеклото си, защото е била облечена с буркина. 16 случая, като се има предвид, че през лятото плажовете в Ривиерата се посещават от няколко милиона туристи, са капка не в морето, а в океана. Впрочем не е излишно да отбележим, че приетият през 2010 г. пак във Франция закон, забраняващ носенето на публични места на покривало, което изцяло закрива лицето, се отнася едва до около 2000 мюсюлманки от общо 5-те милиона изповядващи в страната исляма.

Но вихрещият се през последните години във Франция, в други европейски страни, а напоследък и у нас дебат какво е и какво не е позволено да носят мюсюлманките на публични места, има, несъмнено, принципно значение. Спорът за буркините е само частен случай.

Очевидно е, че това, което липсва както на адептите на традиционния начин на обличане на мюсюлманските жени, така и на противниците му, е рационалното основание. Има ли рационално основание вярващите юдеи да стоят в синагогата с шапка, т.нар. „кипа“, а стоенето с шапка от мъжете в църквите да се счита за неприлично? Да не би в синагогите да вали дъжд, а в църквите да грее слънце? Защо всъщност да е „неприлично“ човек да се яви на симфоничен концерт по къси панталони, дори да е гореща лятна вечер? Защо на поканите за много от официалните събития е указан дрескодът, който трябва да се спазва – официален тъмен костюм за мъжете, дори фрак в особено тържествени случаи, и дълга рокля, скриваща краката, за жените? Да не би явяването на такива събития в – да речем – къси панталони или по бикини, може да наруши придвижването от група към група и похапването на вкусотии (основните неща, наред с бъбренето, които се вършат от посетителите на прием), които се поднасят на тези събития?

За какво, впрочем, служат дрехите? Разбира се, за да ни предпазват от дъжд, студ и сняг, да запазват телата ни. Но защо тогава те са така разнообразни? И защо през 50-те години на миналия век милицията режеше тесните панталони на младежите и наказваше сурово момичетата, осмелили се да носят т.нар. „минижуп“ (поличка над коленете)?

Добре известно е, че дрехите или това, с което покриваме телата си, са семиотични системи, сиреч, пронизани са от културни значения. Дрехата изразява твърде много неща за този, който я носи, и това е тривиално. Съвсем друг и много сложен въпрос е защо дадени традиции на обличане са именно такива, каквито са, и как са се формирали през хилядолетията.

Но ако в забраната на носенето на никаби или на бурки на обществени места има някаква, макар и сбъркана, утилитарна логика, състояща се в това, че е възможно жена, чието лице не се вижда, да носи под покривалото си да речем, оръжие или взрив[3], то има ли изобщо някаква прагматична логика в забраната на буркините?

Очевидно няма. Какво има, тогава? Аз мисля, че забраната на буркините, както впрочем и на бурките, е част от символната война, от войната за надмощие, която бюрократичните национални власти водят срещу „другостта“. В случая тя, другостта, бива представяна в най-страшния й вид – ако си покриваш лицето, значи си мюсюлманин/мюсюлманка, ако вместо разголена, влизаш в морето с бански костюм, какъвто е носила прабаба ти в началото на миналия век, значи си мюсюлманка. А „мюсюлманин“ в умовете на мнозина държавни мъже и бюрократи е равносилно на „терорист“. А ако не е терорист, то мюсюлманинът е някакъв изобщо подозрителен елемент, нахлуващ в Европа с цел да я завоюва не отвън, а отвътре и да наложи първо културната, а след това и всякаква друга хегемония над все още представляващите огромно мнозинство европейци християни.

А на тази „опасност“ следва да се даде „отпор“. „Нашествениците“ трябва да знаят кой управлява. Как е най-просто да стане това? Със забрана, при неизпълнение – с глоба.

Най-абсурдното е, че забраната на френските кметове е обоснована с мотива да се спазва „общественият ред“. Този обществен ред предполага на плажа жените да ходят разголени – по бикини и по монокини, но не им позволява да се излагат на слънце, облечени в буркини. В същото време навярно, ако някоя жена реши да се покаже по монокини на улиците на тези градове, тя със сигурност ще бъде санкционирана, и то пак за нарушение на обществени ред. Той е много странен, този обществен ред – мени диаметрално природата си в зависимост от това дали мястото, на което се прилага, е плажна ивица, обществена сграда или улица. Хич не му пука, че Слънцето грее еднакво и при морето, и на улицата, водеща до него!

По-любопитен е другият опит да се обоснове забраната. Той се развива от френския премиер Валс и от бившия президент Саркози, който води кампания да бъде отново избран за президент на наближаващите във Франция президентски избори. Същността на този аргумент е, че буркините били „израз на дискриминация“ и че Франция, като страна, която е издигнала в култ равноправието, следва да защити дискриминираните мюсюлмански жени, като им забрани да носят буркини.

Снимка: CC BY-NC-SA Charles Roffey, Flickr
Снимка: CC BY-NC-SA Charles Roffey, Flickr

Наистина, забулването на жените в исляма има и ефекта да обозначава полова сегрегация. Но е дълбоко спорно дали, освен сегрегацията, т.е. разделянето, то носи и значението на господство на мъжете. Съвсем не булото, а разните забрани, свързани с женския пол, като например ограниченията в юридическата дееспособност, ограниченията в политическите права, в правата на собственост, в правото на свободен избор на сексуален партньор и т.н., характерни най-вече за теократични монархии като Саудитска Арабия и несъществуващи в светските арабски и/или мюсюлмански страни, са израз на дискриминация от страна на мъжете. Защото все пак основният смисъл на забулването е опазването на един традиционен морал, включващ безусловна вярност към сексуалния партньор и недопускане на условия, при които тази вярност може да бъде поставена на изпитание. Всички религии обгръщат семейството с покрова на светостта, мюсюлманската прави това със средства, които в хода на процеса на модернизация ни изглеждат архаични, абсурдни и смешни. Но не са ли по същия начин архаични, абсурдни и смешни снимките на прабабите ни, потопили плахо и предпазливо краката си в морето, облечени в къпални костюми, силно напомнящи днешните буркини?

Но проблемът на аргумента за равенството е, че няма начин да се установи дали жената, която носи на плажа това наистина неудобно за печене на слънце облекло, го прави по собствена воля, или се покорява на волята на някой мъж.

Виждаме, че баталията около покривалата и, в частност, около буркините, е препълнена с политика. Това поставя въпроса, доколко държавата въобще има право да се намесва в начините на обличане на хората. И ако може да се намери някакъв, макар и спорен смисъл, в забраната да се закрива лицето (все пак в нашата европейска култура разпознаването чрез лицата е основният начин за установяване на самоличността на индивида и ако то е скрито, разпознаването се затруднява, а това може да е потенциално опасно[4]), то във всички други опити административно да се регламентира какво може и какво не може да се носи няма никакво оправдание. Забраните – както изтъква и френският съд – са тежко нарушение на правото на свобода на вероизповедание, като и на правото на личен и семеен живот (чл. 8 и 9 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи). Начинът, по който се обличам, търпи едно единствено ограничение – да не пречи на другите. А ако то не наранява или не наврежда физически околните, с какво друго може да попречи? Единствено с това, че като не си „облечен като нас“, изтъкваш своето различие. А ние, доминиращите, властимащите, белите християнски управници на редица европейски страни, не можем да го допуснем. Защото нашите избиратели ги е страх – от исляма, от мюсюлманите, от терора, взел толкова жертви съвсем неотдавна, и то именно във Франция – в Париж и в Ница. Нашата властова техника е проста, но ефикасна – показвай на електората, че зачиташ страховете му, разгаряй ги колкото е възможно и така ще си гарантираш оставането на власт. Такава е, за съжаление, логиката на забраната на френските кметове и чест прави на френския Висш административен съд, че с отменянето на тази забрана защити истинското равенство и сигурност на хората и с жеста си принуждава политиците да се придържат към непрекъснато прокламираните от тях, но рядко спазвани ценностни основи на политиката – правата на човека.

[1] Вж. и информацията на „Маргиналия“ за това от 29 август т.г.

[2] Галина Евстатиева, Ислямът и забулването на жените в мюсюлманския свят, С., изд. „Изток-запад“, 2016 г., 350 стр. В скорошен брой на „Маргиналия“ очаквайте отзив за тази много интересна книга.

[3] Хипотезата, че жени – най-вече в Европа, където мюсюлманките, колкото и да са много, са все пак едно малобройно малцинство – биха носили взрив под покривалата си, граничи с абсурда. Защото основното условие за извършване на успешен терористичен акт е извършителите му да са неразличими в тълпата, да не бият на очи. А изцяло забулена жена на обществено място няма как да не привлече вниманието и на минувачите, и на службите за сигурност.

[4] Мисля, че времето на този аргумент изтича. Има много по-съвършени методи за идентифициране на индивидите, например чрез сканиране на ирисите им. И тъй като във всяко покривало трябва да има по необходимост отвори за очите, то при наличието на съответната техника, чието масово използване не въпрос на време само, разпознаването е възможно и при напълно покрито лице.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Емил Коен

Емил Коен е социолог, журналист и правозащитник. Повече от 20 години след 1993 г. работи в различни неправителствени правозащитни организации, работил е във в. „Континент” и в Института за изследване на младежта. Има множество публикации на правозащитни теми. От 2008 до 2010 г. издава електронния бюлетин „Правата на човека във фокус”.