Без маска по време на световния маскен бал

Споделете статията:

Спокойно, то навън е маскарад – ми каза мама – при един от разговорите ни тази седмица, след като я питах дали излиза и дали се пази  – нещо, което май питам всеки път… – Навън е като на маскен бал и всички сме с маски – така че всичко е наред.

Напълно я разбирам. В последните седмици никога не съм отделял толкова време на тоалета си пред огледалото преди излизане. Шапка, слънчеви очила, слушалки, маска, ключове, портмоне, ръкавици. Проверявам всичко по три – четири пъти и с финално пръсване на дезинфектанта за да ми върви по спирт, излизам.

Тази сутрин обаче бързах и закъснявах и трябваше цялата процедура пред огледалото да я постигна за секунди, а не за минути. И макар музиката да звучеше в ушите ми и да не виждах нищо в асансьора от слънчевите очила, които нямаше как да наглася от ръкавиците, които вече бях нахлузил, бях сигурен, че съм забравил нещо.

Знаете, предполагам, онова чувство, че нещо забравяш и това нещо е толкова важно, но нямаш идея какво е. Аз го имам при почти всяко излизане. Най-често, че съм забравил някой уред включен – печката, радиатора (веднъж дори се притеснявах, че съм забравил ютията – макар да не съм гладил нищо в последните 15 години)…. И тази сутрин с цялото бързане, бях убеден, че съм забравил нещо важно.

И тази тревога и безпокойство продължиха да се надигат в мен, подминах майсторите, които поправят улицата и сякаш можех да прочета в лицата им – ей къде си тръгнал, върни се – радиатора, печката, ютията – кой ще ги изключи. Понечих да се върна – но си казах – Максиме, пак си въобразяваш глупости, закъсняваш.

И продължих и макар всеки човек, когото подминавах да ме гледаше сякаш съм извършил нещо тежко като престъпление, аз вече бях сигурен, че си въобразявам и всичко е наред. Освен това какво толкова може да се случи от една забравена печка…

И се успокоих напълно. И даже се усмихнах на чудното слънце и прекрасния ден и забавих крачка… И тогава я чух:

–        Татко, виж този чичко се усмихва.

Срещу мен вървяха мъж с малко момиче и тя сочеше към мен. Чичо ли – как чичо, засегнах се аз. Аз съм батко. Или след-батко. Но не и чичо. Още повече чичко – мислех си. Това момиченце нищо не разбира… И някак в средата на тази мисъл изведнъж осъзнах.

Аз съм без маска. Как иначе тя можеше да види усмивката ми. И наистина. Макар слушалките, ръкавиците, ключовете, портмонето и очилата да бяха на място, това, което трябваше да покрива носа и устата ми беше или в коридора ми или в хола ми или на библиотеката –но не и на мястото си – на лицето ми.

Сега можех да разбера и строителите и останалите хора и тяхното изражение. Не, не е била печката, която съм забравил… Просто бях излязъл като онзи цар в приказката на Андерсен гол. И пак като в приказката – трябваше детето да каже това, което всички си мислеха…

Бързо се прибрах и скоро бях готов за втори опит за излизане. Този път без тревога, че забравям нещо, но и вече никой не ме забелязваше- нито строителите, нито минувачите, нито дори малките деца по улицата… А аз продължавах да се усмихвам.

И да – мама е права – май в следващите седмици и месеци, ще живеем като на маскен бал. И няма да си обръщаме внимание един на друг и ще сме все по-скрити един от друг. Но ако случайно подминете на улицата един почти чичко със слушалки, очила и маска, да знаете, че той ви се усмихва…. И може и вие в отговор да му се усмихнете…

Защото в един момент ще стане полунощ, маскеният бал ще приключи и ще трябва да видим какво има под маските. И да се надявам, че ще са усмивки.

Шабат Шалом.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията: