Бежанци по съдба, основатели по избор

от -
142

Джордж Саад

Американската история е доминирана от напрежението между същите два гласа, между този на революционното несъгласие и другия, на глобалната хегемония. Докато тези перспективи може да са срещани в историята, те толкова плътно се припокриват и смесват само в страна, в която изоставените и отритнатите изведнъж са добили голямо значение. Да управляваш, докато си все още преследван от спомените за потисничеството, на което си бил подложен – това е екзистенциалната дилема на наскоро овластените изгнаници.

За нация, родена във война и изградена през десетилетия на многократни граждански борби, античната литература предлага опресняваща и сурова перспектива на нашия собствен опит. През Античността войната вероятно е била най-интензивното изражение на самия живот. Обратно на модерното схващане, според което воюването е оправдано само в краен случай, а войниците ни се връщат след извършването на горчива, но необходима задача, печелейки уважението и одобрението ни, но не и триумфална слава. Всяка война трябва да е последната.

Но за гърците и римляните насилието било присъщо, безкрайно и безмилостно. Изключителни актове на взаимна агресия плетат заедно завръзката на историята, тъй като конфликтите редовно се възраждат от миналото и пречупват всяка изпълнена с надежда представа за бъдещето. Тези модели на агресия и възмездие намират своето най-директно изражение в епическата поезия на Омир, където разрушението на Троя (град, за който археолозите знаят, че е бил често сриван и отново издиган от нашественици) става основната културна метафора за постоянните диващина и зверство, които гърците смятат за присъща на човешкото съществуване.

Дори моментите на епична победа ни подготвят за следващата битка: когато Ахил изглежда, че е отмъстил за смъртта на Патрокъл, той безнаказано започва да влачи тялото на Хектор около стените на Троя. Тогава, въпреки съчувствието, което може да сме хранели към трагичния герой, разбираме, че сме били въвлечени в един още по-дълбок цикъл на лудост. Насилието винаги продължава.

Римското епическо произведение „Енеида”, написано едновременно като прослава на мира и оплакване на последствията от войната, запълва пропастта между Омировата паноплия на непрекъснатите прояви на насилие и модерното ни доверие в решителността, оздравителния процес и моралния прогрес. Вергилиевият герой Еней, едновременно беглец от война, но и завоевател и победител, изцяло преживява всяка роля в цикъла на насилие. Той вижда края на своя град и основава нов, чиято съдба е да оцелее през вековете като място, където потомците на основателя трябва да бъдат предпазени от злините, които той е преживял.

И все пак Вергилий показва, че същото трагично съдбовно повторение усложнява този очевидно прогресивен сценарий. След като преминава Средиземно море, Еней бива сполетяван от различни премеждия, но накрая безмилостно покорява някога свободните италийски народи, собствените сънародници на Вергилий. Подлага ги на същото жестоко отношение, което троянците са изстрадали от гърците.

Продължаването на цикъла на насилие от страна на Еней е особено проблемно, защото изглежда, че той има по-високо морално съзнание от Омировите му предшественици. Вергилий непрекъснато ни информира, че Еней е „благочестив” и го описва като човек, който обмисля ситуацията преди да вземе трудни решения. Той живо и детайлно помни какво е преживял, като с това кара дори по-противоречите му действия да изглеждат още по-съмнителни.

Еней не е единственият попаднал в такива уникални обстоятелства на втори живот след смъртта на собствената му култура. Всъщност може да се каже, че това е живителният дух на самата Римска империя, при която покорените народи се опитват да изградят отново един по-добър свят в нова римска обвивка. „Самата аз преживявала зло, знам как да помогна на засегнатия от него”, казва царица Дидона, гостоприемната му картагенска домакиня и любовница, също изгнаница след война и предателство.

От друга струна, съсипаната жертва все още намира себе си в амбициозния и екстровертен завоевател и мотивира неговото експанзионистично поведение. Статията на Адам Пари от 1963 г. за „двата гласа” във Вергилий изследва този аспект на произведението му, като установява, че частният глас на нерешената болка витае заедно с публичния, политически глас на римския триумф.

Американската нация би трябва да разбира много добре конфликта на Еней, тъй като ние го споделяме много интимно. Американската история е доминирана от напрежението между същите два гласа, между този на революционното несъгласие и другия, на глобалната хегемония. Докато тези перспективи може да са срещани в историята, те толкова плътно се припокриват и смесват само в страна, в която изоставените и отритнатите изведнъж са добили голямо значение. Да управляваш, докато си все още преследван от спомените за потисничеството, на което си бил подложен – това е екзистенциалната дилема на наскоро овластените изгнаници.

Обратно на плоския стил на модерната политическа пропаганда, Вергилий започва епоса си без да утвърждава превъзходството на римския народ над целия свят. Той поставя в началото своя опит и прави точно обратното. Запознанството ни с Еней е повече терапевтично, отколкото героично: той и неговата шепа троянци претърпяват корабокрушение в  морето и обръгналият прото-римски командир не иска да продължи, а копнее да е умрял като герой в родната му земя.

Но като погледнем напред, ще видим, че тези оцелели троянци са обхванати от провиденчески стремеж, сигурност, че ще се преборят в следващия рунд на човешките дела. Тихото страдание на Еней е изразено редом с имперското величие. Когато той наблюдава сцени от Троянската война, издълбани в храм на чуждия бряг, го завладява болезнен спомен, но и радостен вик, че навсякъде по света е „пълно с троянски мъки!”

Славата става компенсацията на изгнаника, а възгордяването е опит за справяне с болката. Всичко ще бъде велико, чудно и красиво за претърпелия пълна загуба. Въпреки че все още по никакъв начин не е опознал Италийския полуостров, Еней изоставя Дидона със страстния вик „Италия, там е моята любов, това е моята страна!” Представата за един напълно нов свят надхвърля непосредственото и осезаемо преживяване на една човешка връзка.

Еней трябва на сляпо да разшири владението си в Италия, защото е завладян от силата на пророчеството и трескавата мечта за империя, с която ние все още не сме приключили и която все още продаваме и представяме като Американската мечта. По-късно, в модерните времена, наемните слуги в Англия ще бленуват за бъдещо богатство, което на всяка цена да бъде изтръгнато от туземните племена. Зложелателни пуритани ще се отдадат на агресивен универсален евангелизъм. Зубъри от гимназията ще станат технически титани. Ако сте били накарани да се чувствате малки, просто ставате все по-големи и по-големи. Вергилий представя безкрайното чувство на експанзия на „римската власт без граници” и тази фантазия блести като лъскава награда в края на бежанските премеждия.

Благодарение на постоянната примамливост на подобен блян, как ще се излекуваме от раните, които той е причинил? За разлика от самодоволната и „цивилизационна” идеология на модерната империя, Вергилий иска читателите по равно да приемат перспективата на завладяващия и на завладения. Гледайки цялата картина, той превръща националната болка в център на единението, като определя чувството на загуба и изгнаничество като истинския общ знаменател за неговите сънародници.

Националната идентичност на една международна империя не е етническа или езикова, а е основана на опита. Римската история започва с празнотата на изгнанието и отчуждението, и свършва с ужаса на завоеванието. Римляните са хора претърпели голяма несправедливост и в опита да се измъкнат от това минало, се борят с възможността да извършат още престъпления, за да създадат повече римляни в имперски досег.

Модерните американци, които са подозрителни към националните метанаративи, могат да научат много от Вергилий за това как да създадат един толкова сложен и наистина универсален разказ. Докато контра-културата на 60-те години имаше основание да отхвърли плоската американска митология от 50-те, която говори за „самотния глас” на триумфа. Беше грешка обаче да се приеме, че всеки такъв разказ за националната история трябва да е толкова недостатъчен. Може да сме обединени в спомена за горчивото изгнание, първата сцена от всеки американски сюжет.

Такива спомени са важни, защото те ще бъдат напомнени в настоящите ни опити да започнем живота на ново. Когато Еней стига до Италийския полуостров, мечтата му за древно ново царство влиза в противоречие с истинските животи на автохтонните италийци. Той е отново изправен пред враг във войната с Турн, италийски цар, който оспорва правото на Еней да се жени на територията на Лациум и да стане родоначалник на нов народ. Изглежда, че троянците идват с мир и желаят отделна колония, но не са никакво изключение. Те няма да избягат от първото си престъпление, отвличането на Елена, докато се опитват да откраднат друга невеста.

Последната сцена на „Енеида” е сред най-дебатираните в цялата литература, като се налагат слой след слой противоречия: Еней е победил Турн и стои над него, докато той се моли за милост. Еней изглежда готов да пощади противника си, както помним от онази част от римската цивилизационна мисия, според която „Рим трябва да щади победените и да принизи възгорделите се”. Това морално съзнание е разликата между Еней и Ахил. Именно то го прави римлянин, тъй като баща му Анхиз представя подобен морален императив като уникална римска мисия.

Тази фраза би трябвало да звучи познато на американците, чиито чуждестранни намеси типично включват духа на моралния баланс: това, че ние помагаме на новите борци за свобода в битката им срещу тираните на света.

Но докато Еней обмисля какво да направи, той вижда пояса на Палас, военен трофей, който Турн е откраднал от младия войн поверен на защитата на Еней. Еней посича Турн, който напуска живота със същата поетична формула, с която Еней е въведен в поемата. „Крайниците му изтръпват от хладна тръпка”, докато „обезцененият му живот го напуска изпод сенките”. Като припомня първоначалното бедствие на Еней в морето, Вергилий ясно показва, че Еней ранява Турн по същия начин, както самият той е бил наранен.

На повърхността смъртта на Турн показва закоравелия садизъм на Римската държава, която Еней основава. Ако моментът е бил заснет от полицейска камера, ще има много сходства със съвременните случаи на извънредна употреба на полицейска сила – човек молещ за живота си е притиснат към земята от представител на закона. Със сигурност този избор на тема и финалното й решение е възпалил много незараснали рани на съвременната римска публика, която все още има пресни спомени от гражданската война.

Може да не сме съгласни с действията на Еней, но разполагаме с невероятно дълбок контекст, чрез който да ги разберем. Точно когато Еней почти постига чувство на безлична справедливост, белязано от мъдрост и милост, той преоткрива личната емоция и чувствителност, които е притъпил по време на стоическото му пътешествие. Това е непоносимият спомен за Палас, който е като втори син за Еней.

Дали това насилие е последният отглас от една изчезваща идентичност? Еней и троянците няма да живеят като троянци, тъй като тази очевидна победа ще бъде окончателният край на Троя и началото на Рим. Насилието и жестокостта избухват, когато мечтата е разбита и осъзнаваме, че никоя империя не може да изгради отново онова, което сме загубили отвътре.

И все пак това заключение не изглежда обещаващо и от противоположната гледна точка. Италийците ще станат римляни и поемата свършва с екзекуцията на Турн, италийския герой. Сякаш се предполага, че римският читател също ще приеме перспективата на Турн в своята културна митология, така че римската история започва с друг паралелен спомен за покоряване.

Вергилий използва чудесното прилагателно „недостоен”, за да опише угасващия живот на Турн – недостоен, поруган, без стойност. Дори във физическата смърт това, което излъчва зловоние, е чувството да си отритнат и отхвърлен – чувство, което Турн споделя с Еней в този момент. Каквото и да значи да разбереш историята на насилието, то със сигурност включва споделената болка едновременно от жертвата и агресора. Насилието посича и разделя, само за да разкрие дълбокото ни единение.

В днешно време сме загубили чувството за универсалност и солидарност, което древните са изпитвали след конфликт. Земята на изгнаници постоянно праща в изгнание собствените си граждани – отделени от родината ни, ние сме склонни да се изключваме един друг. Марковите имена се показват като билет за допускане до обществото. Престижът на университетите се мери по големия процент хора, които те не приемат. А по отношение на политическия спектър, хората много се страхуват да не бъдат отчуждени от американския демократичен проект, който постоянно заплашва да задуши собствените си участници.

Когато американците използват термина „голям” в пейоративен смисъл срещу някоя институция – правителство, бизнес, академия – те изразяват тревогата, че като Турн са били принудени да заличат своята човечност и да приемат стандартите на корпоративните империи, които често са отчуждени и изкуствени. Съпротивата на Турн може да е напразна, но със сигурност е истинска. Не можем да водим автентичен живот, когато някаква далечна цялост може да влезе в него и да ни каже как да го живеем само благодарение на огромния си и потискащ мащаб. Но това е все още валидното условие на имперския живот, който Рим е създал и разпространил по света.

Единственото решение е всеки да стане „голям” – но и това е илюзия. Турн умира, вместо да загуби начина си на живот, но Еней ще познае своята Римска мечта като далечна, дори психотична абстракция, непрекъснато изпадаща в противоречие със собствените му емоции. Той никога няма да съживи Троя, Дидона или Палас и е посял семената за разрушението на още Илиони посредством агресията на Римската империя. Съдбата на царя е да остане бежанец и новият му град ще бъде населен от още изгнаници или онези, които армията е пленила от собствените им земи и ги е изпратила в столицата на империята (ако са имали този късмет).

Каквото и да значат нашите успехи, ние винаги сме по-малко от поколение далеч от тях, изчезвайки под формата на облагородяване. Както в хаотичната късна Римска република илюзията за стабилен социален ред се изпарява и ускореният ход на историята се вижда в границите на един човешки живот. Съществуването ни като уникални индивиди може да бъде внезапно прекъснато, без да се отдава значение на това, когато, нека използвам фразата на Матю Арнолд, „невежите армии нападнат през нощта”.

*Джордж Саад е класически филолог, автор на „Видимата вечност”, интерпретация на „Енеида” като изражение на трагичния цикъл на историята. Статията му е публикувана в онлайн списанието на Дона Зукърбърг „Ейдолон”.

Превод: Марта Методиева