Бодигард на поет съм

Споделете статията:

 

Страх Божи

 

Страхът на обичащия е

Началото на всяка мъдрост

 

Хвърли се от балкона

Ако си син на любовта

 

И ангелите ѝ ще те подхванат

Да не би да удариш о камък ногата си

 

Обичай хитро копеленце

Ако си син божий

 

Страхът божи е

Началото на всяка мъдрост.

 

 

Толкова те обичам

 

Толкова те обичам

Насилника на махалата съм

 

Толкова те обичам

Ти ме изведе от египет

 

Толкова те обичам

Ти ме съблече от себе си

 

Толкова те обичам

Не съм свикнал но ще се науча

 

Толкова те обичам

Ероса на познанието яко ме яха

 

Толкова те обичам

Важна е учителката

 

 

Пълни самопризнания

 

Това са пълните ми самопризнания

Обхващащи всички мои половозрели връзки

Случаите където не е имало любов се изключват

 

Да престанеш да обичаш някого е

Най-бруталният акт на домашно насилие

Който познавам

 

Извършил съм го три пъти

Претърпяването му не е част от това стихотворение

А от реалността от която се спасявам

 

Извършил съм го три пъти и

Не се разкайвам

 

Бодигард на поет съм

 

 

София, 09.06.2020

Бел.ред.

Предлагаме на читателите отзив за стиховете на Владимир Сабоурин от литературния ни наблюдател Златко Ангелов:

ПРЕДВАРИТЕЛНА критика в будно състояние – а.к.а.

БЕЗСЪННА КРИТИКА.

 

(това не е реклама, ПиАр или каквато и било форма на хвалба, която може да се вземе за конфликт на интереси, понеже вече съм признавал, че обичам [поезиsта на] Влади. Това е литературен отзив.)

 

Владимир Сабоурин, СЪНИЩАТА (Вeлико Търново, MMXX)

 

Не сънувам, а чета “Сънищата” на Владимир Сабоурин. Вдъхновен от извънредното положение, той е сънувал, че е Пушкин, Архилох, Брехт, Маяковски, Пиньеро, Рембо, Троцки, Диего Ривера, който научава, че Фрида спи с Троцки, Джон Колтрейн, Боланьо в хомосексуален бар, Маркиз дьо Сад в Бастилията, Бодлер във френския кабинет на Краси Кавалджиев, Ани Илков като Кадилак от 50-те, Юлия Кръстева по улиците на София, Ботев, дори Вазов прекъснат от Георги Господинов точно преди да свърши … Чета – не [мога да] сънувам, твърде по-стар съм от Влади – и слушам в слушалките си Ленард Коен, онзи невероятен евреин от Монреал, който пее стиховете си в предсмъртния си диск, озаглавен “Благодаря ти за танца”. На неговата октогенарна възраст обяснението в любов, не, носталгията по любовта – задължително несбъдната – е едновременно към минала жена и към Христос. Няма я вече мачистката страст на международния женкар от остров Хидра, всичко е съмнение и прощаванe: “I can’t leave my house/ Or answer the phone/ The system is shot/ I’m living on pills/ Can’t stop the rain/ Can’t stop the snow/ No one to follow/ And nothing to teach.”

Но моят поет, поетът, който не пее, а само пише, и когото чета, докато слушам, е далеч от финалността на сбогуването. Дори не може да си го представи, ако и да го е поисквал, което е почти невероятно. С намаханата ирония на поета на средна възраст, епично-анархистичният Сабоурин сънува своето минало бъдеще, съставено от учители, епигони, ебачи, несбъднати анархисти, величия (минали и истински или сегашни като фалшиви новини), скромни поети, немирни поети, вечни поети … И се надява, че “вратата адови на света от вчера” някой ще счупи и ще започне нов живот. И дори не иска да повярва, че го наближава пост-средната възраст, когато сънят му ще се прекъсва от поне едно изпикаване посред нощ, и сетне, втори път, от ранна сутрешна ерекция в опразнено легло. За всеки случай обаче той бърза да запише сънищата си. Сега. А може би бърза да не би да свърши извънредното положение. Което нощта му е пошепнала, поетът бърза да запише през деня.

Например: съветът на Маяковски: ‘Никога, ама никога не играй на руска рулетка с жена, дори да не е рускиня.’; Афоризмът на “великия” Брехт: ‘Ебането е културната индустрия на реално съществуващия социализъм’; Езра Паунд в щатския дисцип: “поезията е неподчинение е насилие е поезия”; заръката на баща му, побелял негър: ‘магическият реализъм на съня изисква всъщност да пишеш на български’; и един истински, изпълним блян: ‘Сънувам, че съм Ботев и наричам българите в прав текст скотове и идиоти. Те ме криворазбират и ме провъзгласяват за национален поет.’

Чета и не мога да заспя, но се питам дали пък и аз не сънувам. Толкова богат пантеон от големи поети! Възможно ли е един ден и моят приятел, при това не бял, да бъде положен в него? Отговорът идва в съзнанието ми, подсказан като че ли от съня с таткото на Влади. Възможно е в два случая, намеква той. Или ако българският стане световен език (отхвърлям го като несериозна утопия). Или ако България стане толкова важна за света, че започнат да превеждат български поети, непризнати у дома, на световните езици. Но това е много тъжно, казвам си. А аз не съм песимист. Затова измислям трети начин, но не мога да го кажа на глас. Мога само да го пошушна на ухото на Сабоурин.

 

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията: