Боян Знеполски: За Еманюел Макрон човекът и неговият живот са на първо място, човекът и околната среда са по-висши от икономическия ред

 

В рубриката “Утре” разговаряме с проф. Боян Знеполски. Той е професор в катедра Социология на СУ “Св. Климент Охридски”, автор е на книгите: Епоха на разломи. Криза на идентичностите и социална критика (Изток/Запад, 2020), Пределите на субекта (АГАТА-А, 2007), Херменевтични парадигми (АГАТА-А, 2004). Член е на редколегията на сп. Критика и хуманизъм. Пред Маргиналия Боян Знеполски извежда акценти от нашумялото интервю на френския президент Франсоа Макрон :”Само една по-солидарна и по-социална отпреди Европа може да стане за всички нас “общо приключение”. Той казва още “Ако ЕС остане само икономически проект, социалните последици ще бъдат такива, че надигналата се вълна на популизмите в крайна сметка ще го премахне”.

 

 

Професор Знеполски,  наскоро Еманюел Макрон в интервю за “Файненшъл таймс” нарече кризата с коронавируса “дълбок антропологичен шок”. Дали президентът на Франция не иска да каже, че Европа е поставена на изпитание за своите ценности и начин на съществуване? Каква е Вашата интепретация на тези думи?

Безспорно президентът Макрон има предвид точно това: досегашният начин на живот на европейците, но не само техният, ще бъде поставен под въпрос от кризата с коронавируса. Важното в случая е, че Макрон говори за антропологически последици, а не просто за икономически. От самото начало на кризата акцентът беше поставен преди всичко върху последиците за икономиката, върху предстоящата икономическа рецесия. Но настоящата ситуация ще има и много по-радикални последици, свързани, както посочва Макрон, с цялостна промяна на отношението ни към самите себе си, към другите хора, към света като цяло. Не трябва да пренебрегваме тези важни въпроси: как ще се промени интимността ни, представите ни за смъртта, страховете ни, надеждите ни, отношението ни към националния суверенитет, глобализацията,  бъдещето на ЕС и т.н. Трудно е отсега да кажем какви ще бъдат антропологичните последици за човечеството от кризата с коронавируса, както скромно признава и самият Макрон. Но според мен едно е ясно: те няма да бъдат просто пряк резултат, пасивен отпечатък на самото бедствие върху нас, до голяма степен те ще зависят от рефлексията ни върху бедствието, от начина, по който институционално – на национално и наднационално равнище – ще реагираме на тази криза.

Една от много коментираните тези в това интервю на Макрон е тезата му за „естеството на глобализацията(…) която в последните 40 години(…) насърчи неравенството в развитите държави(…).Този вид глобализация достигаше края на цикъла, подкопаваше демокрацията“. Звучи твърде левичарско, не мислите ли?

Бих искал да започна отговора си по-отдалеч. Чисто биографично,  произходът на Макрон е свързан и с лявото, и с дясното. Той беше министър на икономиката, индустрията и цифровизацията във второто правителство на социалиста Манюел Валс по време на мандата на президента Франсоа Холанд. От друга страна, преди това той е имал сериозен стаж и в частния финансов сектор – банката Ротшилд. От трета страна, той е интегрална част от френския политически елит, който традиционно преминава през образователни институции като инситута по Политически науки в Париж и Висшето училище по администрация. Следователно, ако се опитаме да локализираме точно Макрон по скалата ляво-дясно, виждаме, че следите му се губят някъде между двата полюса, остава обаче впечатлението за една фигура от политическия елит на Франция. Истинският въпрос не е каква е неговата политическа принадлежност, а по-скоро каква е неговата политическа индивидуалност? Когато Макрон се кандитатира за президент през 2017 г., основен момент в неговата програма беше отрицанието на лявото и на дясното, стремежът да се  създаде силен политически център в противовес на двете големи партии: републиканците (голистите) – в дясно, социалистите –  в ляво. Парадоксалното е, че макар и формиран като част от политическия елит, Макрон зае позицията на несистемен играч, на контестатор на статуквото. Някои анализатори, като социолога Мишел Виевиорка, видяха в него вдъхновителя на нов популизъм – популизъм на центъра, противопоставящ се едновременно на лявия популизъм на Жан-Люк Меланшон и на десния популизъм на Марин льо Пен. Струва ми се, че трябва да възприемем буквално амибцията на Макрон, да не я смятаме за тактическа и манипулативна реторика, и да оценяваме неговите успехи и провали в светлината на тази амбиция. Всички опити Макрон да бъде интерпретиран като изразител на интересите на корпорациите или пък като представител на кариеристичните амбиции на средната френска провинциална буржоазия (той произхожда от семейство на лекари от град Амиен) ми се струват несъстоятелни, в най-добрия случай това са бележки под черта към неговия портрет. Макрон има амбицията да бъде политик от ранга на големите реформатори и обединители: модернизатор на Франция,  обединител на Европа, спасител на европейския проект.

Това по същността си са политичесkи цели, не икономически. Икономиката може да бъде само средство за постигането им. В този смисъл – и тук се насочвам директно към въпроса ви – в днешната ситуация глобализацията като нерегулиран икономически процес означава отстъпление на политическото: тя разклаща демокрацията, увеличавайки социалните неравенства,  застрашава националния суверенитет,  както и единството на Европа. Именно затова, според логиката на Макрон, тя трябва да бъде политически трансформирана, като политическото трябва да има превес над икономическото. Бих казал, че твърдението на Макрон, че икономическата глобализация достига края на своя цикъл, че днес тя разклаща демокрацията е преди всичко политическо изказване, не левичарско. Като президент на Франция Макрон застана зад серия от мерки, имащи за цел нейното модернизиране, а  в днешния момент и спасяване: повишаването на акциза върху горивата или пенсионната реформа прозвучаха десничарски, докато “национализирането на работните заплати” в настоящата криза с коронавируса звучи, както казвате, доста левичарски. И в двата случая обаче става дума за икономически мерки, вписващи се в по-близки или по-далечни политически перспективи.

Анализатори обърнаха внимание на известно противоречие между „предишния“ и „сегашния“ Макрон по отношение на дилемата либерална демокрация или политически консерватизъм. Така ли е? Не свидетелства ли това за непозната за дискурса му диалектика „може така, но може и иначе“ Все пак той бе смятан за президент на богатите, за политически лидер, който вдигна на крак половин Франция и „жълтите жилетки“ яростно се бунтуваха срещу супер десните му идеи?

Откакто Макрон стана президент не съм срещал негово изказване, в което той по някакъв начин да атакува либералната демокрация. Аз лично не мисля, че първоначално е имало десен Макрон, а после ляв Макрон, консервативен Макрон, а после либерален Макрон. От самото начало Макрон се позиционира в център, неговото движение “Републиката напред” се определя идеологически като прогресистко, неговата програма е либерална, социална, проевропейска. Както посочват анализаторите, тя в различни отношения и степен е близка до идеологическия спектър на блеризма, соцалдемократическата платформа на Оланд, скандинавския модел на социалдемокрация. Действително в политическите действия на Макрон има елемент на “може така, но може и иначе”. Но това е напълно обяснимо, той започна политическата си кариера на кандидат-президент от нулата, без партия, без депутати. Първоначално той привлече група политици от Социалистическата партия и центристи около Франсоа Байру, както и значителна част от левия е центристкия електорат. Но за да може да управлява, да формира парламентарно мнозинство и да състави правителство, той трябваше да привлече и политици и избиратели от десния спектър.  Някои от ходовете на Макрон наистина са ориентирани в дясно: премахването на данъка върху богатството, въвеждането на по-гъвкаво трудово законодателство, анагажиментът в рамките на президентския мандат да съкрати 120 000 поста на държавни служители. Същевременно обаче Макрон запази данъка върху имущественото богатство, като премахна жилищния данък. Броят на държавните служители, които трябва да бъдат съкратени е значителен,  но е много по-малък, отколкото предвиждаха програмите на кандидатите на десницата Франсоа Фийон и Ален Жупе. Трудовото законодателство може да е по-гъвкаво, но от друга страна Макрон по никакъв начин не отслаби позициите на синдикатите. Кризата с “жълтите жилетки” беше суров урок за Макрон и той излезе успешно от кризисната ситуация, по мнението на повечето анализатори. Най-напред той отстъпи пред основните искания на протестиращите, но без да се подава на натиска на най-агресивните им представители. От друга страна, лансира “големия дебат”,  с който отговори на желанието на французите за повече демокрация. Може да се спори какви са ползите от този дебат, но анализаторите признават, че Макрон прояви завидна политическа гъвкавост, въображение и прозорливост, извличайки си поуки от ситуацията.

Погледнато по-общо, бих казал че консерватизмът е чужд на Макрон, както и пазарният фундаментализъм. Разбира се, трудно бихме могли да го наречем класически социалист, тъй като той държи на пазарната икономика, но ръката му винаги стои на лоста на държавната намеса. Социалната позиция на Макрон по повод на кризата с коронавируса е показателна за общата еволюция на неговата политическа визия с оглед на амбициите му. Според мен в своето интервю Макрон ясно показва, че без силен публичен сектор, без намаляване на социалните неравенства, без гарантиране на социална сигурност нито Франция, нито ЕС могат да се надяват на светли бъднини.

Най – силният акцент, който западният печат избра от думите му е настъпилия „момент на истината“. Еманюел Макрон поиска от приятелските държави да решат какъв да остане Европейският съюз. Политически или просто пазарен проект. Как бихте коментирали?

В интервюто си Макрон говори за “момент на истината”, а именно за решаващия избор между това ЕС да бъде икономически проект или да бъде политически проект. Този избор е съдбовен, защото от него ще зависи дали ЕС ще продължи да съществува или ще трябва да приеме бъдещия си разпад.  Тъй като за Макрон, ако ЕС остане икономически проект, социалните последици ще бъдат такива, че надигналата се вълна на популизмите в крайна сметка ще го премахне, ще заличи европейската идея. Именно затова Макрон категорично заявява позицията си: ЕС трябва да бъде политически проект, защото само по този начин той ще може да се противопостави ефективно както на масови бедствия, като днешната пандемия, на икономически кризи, на климатичната заплаха, а в политически план – на политически проекти, визиращи разпада на съюза. Но какво означава политически проект? Това означава най-напред избор на ценности. Тук думите на Макрон в интервюто ми се струват едновременно ясни и убедителни. Той заявява, че човекът и неговият живот трябва да са на първо място, че човекът и околната среда са по-висши от икономическия ред. Това означава политически приоритет на образованието, здравеопазването, грижата за околната среда. В плана на отношенията между страните-членки Макрон поставя акцента върху солидарността и справедливостта, което предполага финансова взаимопомощ, подпомагане на по-слабите, преодоляване на националния егоизъм. Само една по-солидарна и по-социална отпреди Европа може да стане за всички нас “общо приключение”. Последното е моя интерпретация, но струва ми се, че тя не изопачава казаното от Макрон. Не трябва да пропускаме да добавим, че за него свободата също е ключова ценност, която трябва да пазим.

Освен преподавател в най-престижния ни университет, Вие сте автор на много интересната книга „Епоха на разлом“. Говорихме досега за концепциите на Еманюел Макрон, но бихте ли споделили каква е Вашата прогноза след края на пандемията?Ще се ограничи ли свръхпотреблението, европейският начин на  живот.  Ще очовечи ли Ковид-19 капитализма?

Книгата ми беше издадена непосредствено преди въвеждането на извънредното положение в България. Тя поставя проблема за кризата на колективните идентичности, кризата на чувството за общност, анализира неудовлетворителните за момента решения на тази криза. Настоящата криза с коронавируса има пряко отношение към тази по-обща политическа, морална и социална криза. Тя в известен смисъл е неин израз, нейното решаване ще зададе посоката, в която да се търси отговор и на кризата на колективните идентичности.

Всички големи кризи са принципно амбивлентни. Често пъти чуваме изрази от рода на “кризата отваря нови възможности”, “кризата дава нови шансове” и пр. Тези изрази са едновременно верни и абсолютно банални. Те казват нещо очевидно, без да казват нещо конкретно. Настоящата криза с коронавируса наистина отваря нови, но противоположни възможности: нарастващо недоверие или нарастващо доверие в междуличностните отношения, по-голяма солидарност и сътрудничество между страните или по-голям изолационизъм , постепенна дезинтеграция или по-силна политическа интеграция на ЕС. Кризите не решават уравнения, самите те са уравнения с повече неизвестни. Все пак те предизвикват рефлексията, мобилизират енергии, мотивират действия. Въпросът е какви енергии ще бъдат мобилизирани и в каква посока ще протекат. Ако става дума за бъдещи събития, скептичен съм относно прогностичната стойност на анализите. Когато говорят за бъдещето, социалните учени трудно разграничават онова, което предвиждат да се случи, от онова, което желаят да са случи. В този смисъл аз се надявам, че настоящата криза с коронавируса ще предизвика шок, който ще насочи публичната рефлексия и политиките в посока на засилване на либералната демокрация, по-голяма политическа интеграция на ЕС, повече социална солидарност в националните граници и повече солидарност в международен план, по-силен публичен сектор с повече инвестиции в здравеопазване и образование,  повече грижа за хората и за развитието на човешкия потенциал, а не самоцелен стремеж към икономическа ефективност. В това отношение споделям ценностите и политическата визия на Еманюел Макрон. Но тук все още става дума само за възможности и пожелания, които имат своите основания в действителността, но дали те ще се осъществят зависи от това, доколко привлекателни ще се окажат, дали ще събудят въображението ни, дали ще спечелят на своя страна необходимата интелектуална, морална и политическа подкрепа. Не трябва да забравяме, че има и други възможности – националпопулизма, авторитарните изкушения, – които също имат своите основания в действителността.

Интервюто направи Юлиана Методиева

Дотук в рубриката :

Проф. Ивайло Дичев: “След глобалното затопляне, това е вторият сигнал, че трябва да действаме като човечество”

Проф. Михаил Константинов: “Надявам се да сме приключили с икономиката на лукса”

Николай Колев: “Предстои ни лека амнезия…”

Проф. Антоний Тодоров: “Пандемията върна публичната власт на терена, отстъпен в продължение на много десетилетия на пазара”

Златко Енев:” Хората стават безкритично готови за силови решения, променящи после собствените им животи”

Ивелин Георгиев: “Ако спазваме социалната дистанция и хигиената, ще помогнем много, дори и да не го разберем лично”

Румен Петров: “Видяхме нарушения на карантинни правила от страна на богатите, както и от страна на бедните”.

Диана Иванова: “Неочакваната криза мотивира вътрешните ресурси и креативност”

Златко Ангелов: “Благословена е технологията”

Георги Лозанов: “Коронавирусът е случайна грешка в системата, а не е проект за нова”

Христо Карастоянов: “Знае ли някой какво означава това затваряне у дома за възрастните хора и изнервените семейства?”

Проф. Амелия Личева: “Разтърси ме Бергамо, умирането на цяло поколение хора, преживели Втората световна война и раждането на идеята за Обединена Европа”

Проф. Анна Кръстева: Кризите са време на лидери и паразити, гражданите са единственият коректив

 

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar
Marginalia

Marginalia е интернет сайт за анализи, коментари и новини в областта на правата на човека. Пространство от съмишленици. И още.