Брекзит – бунтът е насочен в грешна посока

През последните години във Великобритания се води активна политическа кампания за излизането на страната от Европейския съюз. Следователно, повреме на последните парламентарни избори, темата за т.нар. “вътре/вън референдум” се превърна в основна разделителна линия между големите политически партии.

От една страна, Консерваторите бяха заплашени от нарастващата подкрепа за крайнодясната партията на Найджъл Фараж, чиято основна политическа платформа е излизане на Великобритания от Съюза. Поради тази причина Дейвид Камерън беше принуден от съпартийциите си да поеме анганжимент за провеждането на референдума. Този ход помогна на Торите да спечелят обратно крайно десните си гласоподаватели и съответно триумфално изборите, като получат пълно парламентарно мнозинство. От друга страна, Лейбъристите бяха поставени пред труден избор. Те водеха кампания, осланяща се на възраждане на основополагащите си принципи, но също така и кампания, целяща да представи партията като пълна противоположност на Консерваторите. Така те не се обявиха против референдума, но ясно заявиха, че ще апелират към поддръжниците си да гласуват за оставане на страната в ЕС.

След изборите политическата обстановка във Великобритания се промени коренно. Лейбъристите претърпяха една от най-големите си загуби в историята на партията, а за Консерваторите дойде моментът да се справят с последствията от завладяването на политическо пространство от крайно дясно до либералния център.

Този контекст не бива да бъде пренебрегван. Именно в описаните политически размествания, завършили с представителство на крайно консервативни идеи в британския парламент, се корени и

причината почти всеки ден във Великобритания да се говори за “връщане на независимостта”, “напускане на тоталитарния ЕС” и “възстановяване на британския сувернитет”.

Разбира се, тези идеи имат солидна историческа предистория и в никакъв случай не са просто прищявка на популисти, но друг е въпросът доколко те са реализируеми и дали въобще британското общество осъзнава, че, напускайки ЕС, нито ще си върне отдавна загубения суверенитет, нито ще се превърне в независима от ЕС страна.

Поглеждайки назад към XIX-ти век, Великобритания е първата икономика в света, която поставя основите на т.нар. истински свободен пазар и изгражда приниципите на международната търговия. Това превръща страната в една от най-богатите в световен мащаб и именно тя става лидер на Индустриалната революция. По време на световните войни английските държавници успяват да изведат кралството до победа и следователно разширяват публичния сектор до неузнаваеми до този момент нива. Англичаните гледат с носталгия как приравнената до земята Западна Германия се превръща само за по-малко от две десетилетия в индустриален лидер на Европа, следвайки английските постулати за свободен от регулации пазар, докато лейбърските правителства и профсъюзите водят кралството към тежка инфлация и безпреспективна икномическа и социална криза.

Тук следва и поредният английски историческия парадокс. През 70-те години, лейбъристката партия е твърдо против членство в еропейската общност, главно заради страха от общоевропейската селскостопанска политика. Тогава англичаните избират за министър-председател консерватора Едуард Хийт, който им обещава референдум за присъединяване към европейската общност. Така Великобритания става страна член на съюза, благодарение на Консерваторите и особено на крайно консервативните десни движения, които възприемат общността като “блестящото бъдеще”, гаранитаращо германски успехи.

Маргарет Тачър извежда Англия към икномически просперитет и утвърждава оптималността на консервативаната политика, вече превърнала се в нео-либерална.

Този стилистичен прочит на събитията стои в основата на сегашните крайно – десни движения и техните идеи за политическо и икномическо управление. 

Противно на 70-те години, сега крайно – консервативната политическа платформа асоциира ЕС с нелегитимна власт, определят го като регулатор на техния пазар, който нито е пряко избран от народа, нито отговаря пред него. За периферните зони в Англия, първото зло е Лондон, който е твърде далеч, за да определя упрвлението им, а Брюксел е център на европейски елити, които имат за цел да колонизират най-големия колонизатор в историята на човечеството.

Дали обаче “сляпото” следването на остарели консервативни идеи е достатъчно добра причина крайно десните да се обърнат срещу ЕС, настоявайки, че сега той не грантира свободен пазар, а тъкмо обратното застрашава независимостта на най-старата европейска представителна демокрация?

Макар и да звучи до болка клиширано, съвременият свят е толкова глобализиран, че едва ли друга държава освен Северна Корея може да вземе каквото и да било, значимо за икномиката, решение самостоятелно. Не могат да бъдат изброени безкрайно многото позитиви, до които икономическата взаимозависимост води, но разбира се тя има и своите негативни аспекти. Въпреки, че във всички точки на съвременния развит свят хората живят по-дълго, по-богато и по-ползотворно, страхът от това че ние губим властта си върху вземането на най-значимите решения се разпростира забележително бързо.

Не е учудващо, че британците са първите, които се опитват да се борят с този страх, макар и найвно смятайки, че излизането от ЕС е правилното решение за преодоляването му. Тяхната национална идентичност е основана на свобода, парлментаризъм и демокрация, които са общоприет компромис в рамките на още съществуваща монархия. От славната революция през 1688, те възприемат себе си като най-свободните граждани, макар и все още поданици на неизбираем монарх. Въпреки парадокса, тази социална структура е преодоляла изпитанията на времето и е доказала, че не само гарантира мир, но и истински свободно общество, което зачита човешките права и ревностно пази демократични принципи, които трудно могат да бъдат дори сравнени с тези в много републики.

Британската идентичност, която не търпи подобен “страх” от демократичен дефицит и в момента изразява протестът си чрез крайните консервативни идеи, които застават срещу ЕС

показва безпомощността на всяка една отделна нация да се справи с негативите на икномическата глобализация. Икономиката на Обединеното кралство е център на този процес. Лондон е една от финансовите столици на света, Великобритания притежава най-големите офшорни зони, които дори и собственият им министър-предсетадел използва (Панама лийкс), руски милиардери със съмнителни доходи притежават значими английски капитали, а арабските хеджфондове разполагат с повече частна собственост на острова от кралицата. Тези фактори са само част от стотиците примери, затова как едно общество губи контрола върху собствената си икномика.

Именно това са истинските причини, които пораждат страха от продължаващата глобализация, а не интеграцията на Великобритания в ЕС. Макар и ЕС да има немалко недостатъци, институционалната му конструкция е пример за международен проект основан на демократични принципи. Докато Борис Джонсън и кампанията за Брекзит експлоатира страховете на британците, за да постигне определени политически цели, почти всички аргументи, които се представят като добри причини да се гласува за излизане на кралството от ЕС, са всъщност истински съществуващи проблеми, но не произтичат от  членство или не в европейската общност.

В кампанията за Брекзит, често се споменава, че решенията в европейския съюз се вземат от недемократично избраната Европейска комисия (ЕК)

Докато  Европейският парламент (ЕП) представлява, лишена от законотворни права институтция, която неуспелите или провалилите се на национално ниво политици възприемат като добре платено работно място. Този аргумент разчита единствено на факта, че ЕС има сложна структура, която повечето европейски граждани не разбират. Макар и ръководителите на ЕК да са неизбираеми пряко, а 90% от законодателните промени да се инициират от нея, това не означава, че взетите решения са недемократични. Причината е, че всяка политическа инициатива на ЕК, преди да бъде стартирана, трябва да получи мандат от Съвета на Европа, в който гласуват демократично избрани на национално ниво политици. След като получи своя мандат, всяка една инициатива преминава през широки или по-специализирани публични консултации в зависимост от характера на инициативата. Този процес продължава значително време и всички, които са потенциално засегнати, могат да изразят своето становище. В последствие, се извършва специализирано проучване на инициативата, а резултатите се обявяват отново публично. През целия процес ЕП е консултиран, чрез различни комисии, които одобряват или отхвърлят резолюции, базирани на основните точки на всяка инициатива. Разбира се, лобистите имат своето значение в този процес, но регулациите за лобиране на европейско ниво са публично достояние и със сигурност самият “лобинг процес” може да бъде определен като “необходимото зло”. За сравнение, когато във Великобритания (в т.ч. и в другите държави членки) се обсъждат мерки за финансова стабилност, средният гласоподавател не е участва в процеса, а е заменен от основните финансови играчи.

Със сигурност ЕС има своите недостатъци, за които всеки европейски гражданин е отговорен и би трябвало да бъде ангажиран с подобряването на статуквото.

Великобритания е важен член на съюза и чрез своите представители в институциите всекидневно демонстрира, че ЕС е основан на демократични принципи, които позволяват неговото непрекъснато реформиране. А призивът за “Брекзит” е знак, че едно свободно и демократично мислещо общество, се бунтува срещу отнемането на правата му. За жалост, този бунт е насочен в грешна посока и ако Обединеното Кралство напусне ЕС, британците сами ще осъзнаят безпомощността си в желанието за повече демокрация в един глобализиран свят, в който демокрацията отдавна няма нищо общо с консервативните идеали, които са изградили сегашна Великобритания.

Avatar

Marginalia

Marginalia е интернет сайт за анализи, коментари и новини в областта на правата на човека. Пространство от съмишленици. И още.