Бягство в поезията по време на атентати

Дъждът валеше, привично за март. В книжарницата „Гринуич“ се събирахме хора, уплашени от новините. Видях преподаватели, поети, хора от ъндърграунда, всякакви любители на поезията. Беше дошла дори една прочута съдийка. Имаше и деца. Децата не слушаха поезията на Людмила. Тях ги забавляваха с друго, защото мислеха стиховете за недостъпни за невръстната им възраст. Никога не съм била сигурна дали наистина децата не разбират от поезия.

Част от хората познавах лично, други четях във фейсбук. Същият ден не бях влизала във виртуалния свят. Точно сега не бих могла да общувам с думите на безплътни хора, лишени от аромата на тъгата, действителната болка и страх от смъртта. Експлозивите в Брюкселското метро бяха разкъсали телата на невинните така, че чух някои да плаче „парчетата се бяха разпръснали навсякъде“. Чула съм това описание по новините, сигурна съм. Затова и не можех повече да гледам телевизионни репортажи. Кървавите гледки бяха репортажно истински. Не зная някой да им устоява хладнокръвно. Може и да греша.

Ден по-късно след поетичната вечер на Людмила се развилняха гласове. Телевизионните канали не смогваха да излъчат мъжествените закани на държавните глави, сръчно смесвани с достоверни разкази на свидетели от кланицата на летището. Разтреперени, те изповядваха пред световното всеослушание ужаса от преживяното, а камерите превръщаха думите им в баналност. След Париж, неизбежно дойде ред на Брюксел. Преди дни – Анкара, последвана от Истанбул. Преди бяха Египет, Тел Авив, а още по-преди бяха кулите-близнаци, взривовете на борците от ИРА, планираните екзекуции на италианските Червени бригади, на немските терористи Бадер-Майерхоф. Местни и световни идеологии,борба за справедливост, борба на бедните срещу богатите, на черните срещу белите, на християни срещу мюсюлмани (някога, преди столетия), сега на джихадисти срещу християни. През март 2016-та година световните лидери изглеждат по-решителни от всякога да стиснат ръцете си в онзи железен юмрук на доброто, въздаващо справедливост за беззащитните хора, загинали от самовзривилата се лудост, опакована с добавъчна стойност от злокобната ДАЕШ. Какво е ДАЕШ? Защо телевизиите излъчват само настояще кухо откъм минало? Как се заличава връзките между колониализма някога, безмилостната експлоатация на африканците от Тунис, Мароко, Алжир, Либия и гневът на техните потомци днес? Франция забрави ли убитите алжирци през 60-те? Саркози не отговаря ли лично за разсипването на либийското общество? Кой си спомня онази щедра покана на Германия към желаещите да станат гастарбайтери? Секторите за чистота имаха нужда от работна ръка, заповядайте, казваше им благоденстващият Запад. И мюсюлманите отидоха. Десетилетия вече мият тоалетните на белите хора. Бедни жени от Близкия Изток, млади девойки от етнически прочистената Босна изхвърлят нощните гърнета на затлъстялата немска и брюкселска средна класа. Сменят нощем и денем памперси за няколко евро. През 21 век децата на трудовата миграция се разгневиха. „Повикахме работници, а дойдоха хора“, отбеляза навремето Макс Фриш. За гнева на черните мравки (по Стайнбек) ли става дума, или за друго?

Имаше един филм – „Сириана“. Героят на Джордж Клуни беше замесен със ЦРУ и могъщ петролен принц. Принцът от Кувейт ли беше, от Катар ли, Дубай, Саудитска Арабия ли, няма значение. Едно арабско семейство обедня, разори се до смърт пред очите му. Едно дете от арабската бедност в този измислен образ на петролните корпорации бе поето от местни фундаменталисти. Местните научиха десетгодишния на жертва в името на нещо. Във финала детето летеше с лодка-бомба, за да взриви онзи петролен кораб, който отне препитанието на баща му и братчетата му. Детето не можеше да храни братчетата си, защото само е дете. Може обаче да стане шахид, смъртник, казваха му ловките фундаменталисти и препасаха мъничкия му животец с колана на смъртта.

Както казах, валеше, преди да вляза в книжарницата. Не съм споменала за случайния разговор с един приятел, отиващ на премиерата на „Животът без музика“, Людмила и нейните приятели. Приятелят не случайно знаеше повече от останалите ми приятели за живота на исляма през вековете. Самият той е свързан с исляма. Разказа ми как през 17 век имало една секта, исмаилити, била част от шиизма. Говорело се за странните им духовни практики. Големият ирански философ мистик Ал Газали, каза, се опитвал да проникне в същината на това учение. Било толкова чудно, взимали опиати, опияняващите сокове замъглявали съзнанието, хората искали да отидат веднага в Рая. Незабавно. Асасините се самоубивали. Преди суицидния ритуал, коварна ръка им изграждали картонени замъци на щастието. Какви хора са смъртниците днес, попитах. Не знам, сви рамене приятелят. Трябва да питаме службите за сигурност, но те мълчат. Ако не отсъстваха полицейските разкази, а обратно, би могъл да се изкачи човек над уплашеното си незнание и да види повече детайли от долината на смъртта. В тази долина лежат невинните от метрото и техните убийци.

Людмила Миндова има такова кратичко стихотворение – „Драма“. Стихотворенията й поначало са кратички, с онази минимилистична поетика, която с фина вещина извежда чувствата и мислите в поляната на дивите ягоди. “Strawberry fields forever”, пееха “Бийтълс” и Джон Ленън в края на 60-те години на миналия век. Техният бунт срещу консервативния и безчестен свят беше с песен. Днес е с бомби направени от гвоздеи. Песни и стихове може да се слушат винаги. Дори когато вали, дори когато виковете на ранените и дъха на кървавите смърти още не са се превърнали в стари ленти. Като атентатите на ИРА, на Червените бригади,на…

Стихотворението:

Няма драма –
всички сме смъртни
има драма –
не всички сме живи.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).