Чавдар Маринов: В България все още очакват Македония да се “ребългаризира”, официалните ни позиции са формулирани по времето на Живков

Споделете статията:

 

Чавдар Маринов е доктор по история и цивилизации. Автор е на книгата “Македонският въпрос от 1944 до днес” и на други студии и изследвания, чиито фокус е изграждането на националните идентичности на Балканите, политиките на културното наследство и политическата употреба на античността.

Предлагаме ви интервюто с Чавдар Маринов на Борис Георгиевски за Македонска редакция на Дойче Веле. Текстът излиза за пръв път във Faktor. bg

 

 

Господин Маринов, исторческите архиви и Вашите книги показват, че най-голям дял от българските позиции по македонския въпрос са непроменени от края на 50-те години и идването на власт на Тодор Живков. Защо е така?

Да, в голяма степен официалните български позиции, които чуваме днес, са формулирани тъкмо по времето на Тодор Живков. Наистина, част от българския исторически наратив за Македония датира от по-рано (особено тезите за средновековната история, за Възраждането през XIX век и т.н.), но окончателното му кодифициране се случва именно по времето на социализма.

Ако преди Втората световна война, българската аргументация по отношение на населението, историята, езикът в Македония е инструментализирана за спора със сръбските и гръцките аргументи, след войната тази аргументация се адаптира и “обогатява” с оглед на отричането на македонска нация. Разликата с епохата на социализма е, че днес в България съществува и дори доминира един антикомунистически наратив, който прехвърля “вината” за съществуването на македонска нация и на (дори най-вече) българските комунисти преди Живков, при това избягвайки факта, че този наратив е в най-голяма степен продукт на живковия режим.

В това има определена историческа ирония. Съвсем разбираемо, по времето на Живков, макар че, и на висши политически форуми, и на срещи с югославски ръководители е можело да се чуе критика на “другаря Георги Димитров” и на предишната партийна линия, тя никога не е била публично обявявана.

В българските позиции от десетилетия четем една и съща теза – за “историческата истина”. Оставяме настрани проблема, че тя се налага като “утвърден факт” на една съседна държава, която трябва да приеме принципа “всичко или нищо.” Но, какво е мисленето на международната историография за българската “историческа истина”? Приема ли се тя и извън границите на България?

Моето впечатление е, че чуждите историци-балканисти, в Западна и Централна Европа, и в Северна Америка, са резервирани и дори доста критични спрямо българските тези, което не означава, че те приемат безкритично македонските.

Впрочем, това важи в много по-голяма степен за лингвистите: тезата за македонския език като норма, базирана върху есенциално български диалект вече почти не се приема от авторитетните учени извън България. Трябва да се каже, че в тази насока има определена еволюция в международните научни кръгове и тя не е в полза на България. По времето на социализма българската позиция имаше повече защитници в чужбина, сега те са по-малко.

Принос за това има и самата агресивност и националистическо тесногръдие на българската позиция спрямо Македония, които отблъскват често чуждите специалисти – дори и онези, които първоначално са имали искрена симпатия към България като страна, култура и т.н.

Това, което може би смущава мнозина в цялата тази ситуация е дилемата: какво губи България от съществуването на македонски език и отделна  идентичност?

Всякакви конкурентни интерпретации на миналото, които идват от съседни балкански народи предизвикват шок и негодувание у българите. Конкретно с македонските интерпретации проблемът е по-сложен, доколкото нашите национални наративи в по-голяма степен се припокриват, макар и с различни национални обозначения, като история на българския, съответно на македонския народ.

Причина за това е преплетеният характер на историята на българският национализъм и на македонската идентичност в края на XIX и първите десетилетия на XX век. След Втората световна война окончателната еманципация на македонската национална идентичност в Югославия с нейни атрибути като македонския език, предизвиква чувства на загуба, т.е. определена фрустрация в България.

Българите са особено чувствителни към начина, по който са представени в македонската историография и публичното пространство, и към конкретни елементи като сръбското влияние в македонския стандартен език: това е първият атрибут на съвременната македонска идентичност, който е отхвърлен от българското ръководство още по времето на Георги Димитров след конфликта между Тито и Сталин през 1948 г. Но, това чувство на загуба представлява и неспособност да бъде прието критично миналото – да се види, че много от нашите представи за историята, които ни изглеждат “естествени” са селективни, тенденциозни и базирани на грешни предпоставки за исторически контитуитет, както казахте.

Що се отнася до езика, българите по подобен начин са чувствителни към сърбизмите в “изкуствения” македонски език без изобщо да осъзнават в каква огромна степен българският стандартен език, който им изглежда “естествен”, е конструиран през XIX век под руско влияние.

През април 1967 г., Политбюро на ЦК на БКП формулира една по-твърда позиция спрямо македонската идентичност. Във Вашата книга “Македонският въпрос от 1944 година до днес” казвате, че целта на София е била по този начин “да обърнe в своя полза идентичностните тенденции в югославска Македония”. Актуална ли е и днес в Сафия тази мотивация?

Струва ми се, че днес това е дори по-актуално от времето на Живков.

Според прокламираната тогавашна българска позиция, България признава “реалностите” в Югославия, която пък трябвало да признае, че Пиринският край е с българско население: позиция, която е много подобна на днешната. Но, в интерес на истината, нито по времето на режима на БКП, нито днес, България не се е задоволявала само с предложената от самата нея сделка. Винаги, неизбежно се стига до въпроса за “историческата истина”, върху която официална България смята, че има монопол и чрез която се атакуват именно днешните “реалности” в Македония като “изкуствени”.

След разпадането на Югославия, България се опитваше да влияе върху националните наративи и култура в Македония в рамките на възможното още с признаването на независимостта на бившата югославска република, което България направи първа и постоянно го изтъква.

Но, главната цел на българската политика беше откъсването на Македония от Сърбия: очакваше се новите политически елити в Македония да проумеят “фалша” на своята нация и език, и така Македония да се “ребългаризира”.

Дългото чакане изглежда нервира българската политическа класа и експертните среди в Министерството на външните работи, и в последните години България прилага директен натиск върху Македония от “гръцки” тип,  диктувайки именно какво македонците трябва да вярват за себе си, своята история и език.

В Меморандума на българското правителство, изпратен до останалите страни от ЕС, но и в изявленията на някои политици (Каракачанов, Ковачев, и др.) все по-често се говори за “стотици хиляди българи в едновремешната югорепублика Македония, които са станали жертви на югославския комунистически режим”. Възможно ли е тези цифри да се реални и никой в Северна Македония до ден-днешен да не е научил за тези жертви?

Тези цифри са нонсенс. Тяхната основа е една твърде проблематична, непотвърдена от сериозни изследвания, по-скоро публицистична литература, писана в България през 80-те години и публикувана след падането на комунистическия режим.

В нея има множество непроверени информации, отречени от архивни проучвания (например, за масово изтребване на офицери и войници в Скопското кале през декември 1944 г.), а също така и тенденциозно квалифициране като “българи” на всякакви жертви на политически репресии в югославска социалистическа Македония.

Наистина, през януари 1945 г. са ликвидирани мнозина убедени българи като сътрудници на българския режим по време на войната: подобни репресии в по-голяма степен са се случвали в самата България по това време. Във всеки случай, абсолютно нереалистично е “маркирането” като “български патриоти” на множество политици, активисти и др., репресирани в Титова Югославия като македонски националисти (например, Методи Андонов-Ченто, за когото практически няма данни да се е чувствал българин) или дори като сталинисти след 1948 г.

При всички положения, цитираните от българските политици цифри са напълно произволни и дефинитивно далече от всякакви разумни изчисления.

За мнозинството в Северна Македония е безспорно, че страната е жертва на своите съседи през изминалите 30 години на независимост, а и преди това. Това чувство, за съжаление, сякаш стана част от идентичността на македонците. Все пак, имат ли и Македония, и нейните политици и историци някаква вина за това, че постоянно се повтарят идентичностните спорове със съседите?

Вероятно да. Но, трябва да се признае, че България неуморно им дава поводи за такива изявления. От времето на “езиковия въпрос” през 90-те години, дори мнозина от българските националисти, по-специално в политиката, схванаха, че агресивността към македонската идентичност е контрапродуктивна и, че тя дава най-много аргументи на противниците на евентуално сближаване с България.

На 9 ноември македонският премиер ще има, както мнозина смятат, ключова среща в София с премиера Боюйко Борисов. Доколкото нещо сме научили от предишните срещи по тази тема – от Цървенковски и Колишевски с Живков, та до последните 30 години – какво да очакваме от нея? Ще “преглътне ли горчивия хап” Заев, ако парафразираме Живков от 1963 година?

Трудно ми е да прогнозирам. Според специалисти по международни отношения, на които вярвам, скоро, макар и не на тази среща, най-вероятно ще бъде намерено някакво, макар и временно решение.

Борисов има интерес да играе ролята на “доброто момче” пред Европейската комисия, Европейската народна партия и сегашното ръководство на Германия. Същевременно, ВМРО-БНД и други националисти, които все още са коалиционни партньори упражняват натиск за по-твърда позиция. Гръмогласни националисти има и в партията на Борисов, какъвто е примерът със споменатия евродепутат Ковачев, а и в другите партии.

Не знам дали имаме повод за оптимизъм. Сещам се за една среща между български и югославски ръководители в София преди точно 50 години: на 9 и 10 ноември 1970 г. Тогава се стига до поредната кавга, в която българските ръководители използват по един много наивен начин, аргументи от средновековната история. Само югославският представител Велко Влахович отбелязва, че след 30 или 50 години хората ще се смеят на такива разправии.

За съжаление, половин век по-късно все още почти никой не се смее.

източник

 

 

 

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar

Marginalia

Marginalia е интернет сайт за анализи, коментари и новини в областта на правата на човека. Пространство от съмишленици. И още.