Прочетено за вас: Книгата на Наталия Денева “Невидими”, или за вярата в другия, вярата за другия

„Невидими“ на Наталия Делева – роман*, номиниран за „Роман на годината“ за 2018 г. Има защо – романът е добре написан, а темата – важна и като че ли не твърде обглеждана от българското белетристично писане – съдбата на децата, напускащи след пълнолетие социалните домове. Които се вкопчват едно в друго както двете момичета в „Невидими“ – едновременно влюбени, но и объркани и от тази любов, и от неприязънта на обкръжаващия ги свят.

Авторката на романа Наталия Делева живее в Англия, събитията обаче, които са в центъра на повествованието, са български, бих казал дори типично български. Или пък може би не: „Невидимите хора отнесоха наградите в Кан“, отбелязва едно журналистическо заглавие. Все пак си струва да се позамислим за тази позиция на мнозина наши сънародници, избрали да живеят в чужбина, но в същото време нервни, чувствителни, сподирящи с трепет и мисъл ставащото в напуснатата родина – дали пък не е тъкмо синдром на това, че вече са повече западни, а не източни хора? Връзката си със страната те не са прекъсната, разделянето не е докрай: всекидневно са „С България в сърцето“ – има такъв фолклорен събор. Голямата разлика обаче е, че при „външните българи“ фолклорът и пошлите исторически възстановки не са на такова първо място, на първо място са проблемите, грижите, неблагополучията, сполетяващи пространствата на българското; те са чувствителни за тях, също както западните им съграждани са чувствителни за подобни неща в техните общества. В този поток плува и романът „Невидими“: ако му търсим аналог сред тукашното литературно поле, колкото и странно да звучи, ще го открием в „Камбаната“ на Недялко Славов – една сага за опустошеното българско село, болезнена и наранена. Болезнеността и наранеността при Наталия Делева все пак идват от другаде – от бездушното, формално и безучастно общежитие (общо житие ли?!) към съдбата на децата, израснали в домове за социални грижи. От липсата на родителска обич, от отсъствието на емоционална близост. И ако Недялко Славов тъгува и негодува за изчезващото здраво българско село, Наталия Делева тъгува и бленува за изчезващото здраво българско семейство, способно да дари ласкава топлина, сърдечен контакт и пълноценно общуване. Пред очите ни героинята се впива в приятелката си – там намира липсващото, с взаимоотношенията с нея запълва бездната. Мъжко и женско решаване на социално-личностния проблем: в „Камбаната“ с непримиримост, агресия и сила, с противопоставяне; в „Невидими“ със съпричастие, докосване и сливане, със себеотдаване. Разбира се, това са прилики на тематично ниво, относно формата Наталия Делева не следва накъсания сприхаво-ироничен ритъм на Недялко Славов, образецът ѝ е друг – меланхолично-емпатичната фрагментарност, възприета от почерка на Георги Господинов. Не случайно един от епиграфите на романа е от „Физика на тъгата“ – може би най-емпатичното и фрагментаризирано произведение в съвременната българска литература, ако не и в цялата българска литература. Прочее, интересно е да се видят в цялост тези епиграфи в „Невидими“: започват с Набоков, минават през Банкси, Борхес и Дубравка Угрешич, за да завършат с Георги Господинов. Двама автори, които и при най-добро желание не бихме могли да заподозрем в социална ангажираност, и други двама, които и при най-добро желание не бихме могли да заподозрем в социална неангажираност. Примирени в петия, Георги Господинов, който казва: „Най-сигурното убежище, ако искаш да останеш незабелязан, е да се върнеш в родния си град“.

                                            Премиера на книгата”Невидимите”

Убежище, незабелязан – копнежът е за безопасност, за сигурност: „Невидими“ на Наталия Делева е всъщност от тази линия в българското писане, което копнее за безопасност, но в същото време е наясно със суровата действителност, което ще рече, че безопасност май не съществува, че в разлюления свят убежища няма, а само страшилища. Разбира се, на финала сякаш такова се открива, поне за малката Дара (прочее, съвсем съзнателно избрано име – Дара, дар е тя за нашата изпатила и препатила героиня): „Вкъщи е, там, където всички те обичат. Ето, стигнахме. Затвори очи!“; но тези затворени очи в един момент ще се отворят – неминуемо е, и почти сигурно ще се сблъскат със същата безприютност, неуютност и враждебност на света. В който място за различните няма, в който сякаш картите са раздадени предварително и ти играеш с тази, която съдбата ти е отредила – слаба, непечеливша, отритната. Гадая като врачка за бъдещето, то се вижда, но като виждаме какъв е днешният свят, май такова развитие – по-скоро пропадащо, отколкото въздигащо се, е някак по-логично и съвместимо с недружелюбното обкръжение. Но кой знае, може и да греша, стискам палци да намерят двете убежището, което изобилства с обич и топлина, където няма самота. А и какво друго остава освен да вярваме в оня друг, който ще ни отърве от нея.

Та нали всички с тази вяра живеем?…

*Наталия Делева „Невидими“ (роман). ИК „Жанет 45“, Пловдив 2017, с. 157, 13 лв.

Забележка: Първи вариант на този текст е публикуван в сп. „Съвременник“, бр. 2/2018 г.

Avatar

Митко Новков

Митко Новков е литературен и медиен критик, публицист, културен журналист. Доктор на Софийския университет "Св. Климент Охридски", Факултет по журналистика и масова комуникация. Автор на няколко книги и много публикации. Носител на журналистическата награда „Паница”, на приза „Златен будилник” на програма „Христо Ботев” на БНР и на други отличия. Роден е на 25 юли 1961 г. в с. Бързия, община Берковица.