Четете Орлин Василев, мислете за Дянко Марков

„Тук няма шега.
Няма измама.
Един е пътя.
Два пътя –
няма!“

О. Орлинов[1]

Орлин Василев[2] има една книга, с която съм израснал. Не че съм я търсил или ми е била препоръчана. Просто беше в къщи. Подарък. Както и „Бронзовата птица“ на Анатолий Рибаков или „Приказки на съветските народи“, както и „Разкази за Ленин“ на Михаил Зошченко.  Нямахме много книги, а тази беше с гладки, приятно зелени корици, а и беше интересна. Някой се бореше с една мечка. Това си спомням. Сега в интеренет откривам снимки на корицата. „Зъб за зъб“ или „Дивата гора“? Нещо подобно.

Наскоро попаднах на нещо друго от Василев. Става въпрос за том от разкази с името „Конфликти“. Претърпяла е няколко издания през 60-те. Издавана е от Военното издетелство, но и от „Профиздат“ – издателства, които респектираха. Свързвам техните заглавия или с разкази на висши съветски военни (например спомените на маршалите на Сталин от Втората световна война) така и с шпионските романи на библиотека „Героика и приключения[3]“. Там излизаха книгите за борбата на „тихия“ фронт с чуждите шпиони. Специална територия – и интересна и опасна. Ама не опасна като „Бронзовата птица[4]“. Излизаха и „западни“ романи, но марката ДВИ означаваше, че ще да е нещо по -„важно“, по-строго. Във всеки случай изданията на „Народна култура“ или пък „Наука и изкуство“, да не говорим за „Народна младеж“ или пък по-късното„Отечество“ носеха съвсем друг емоционален тон. Със сигурност не бяха така заплашителни. Не бяха органи на Властта в такава степен.

„Конфликти“ на Василев е книга от времето на детството на родителите на много от днешните 20-30-40 годишни българи, както „Зъб за зъб“ е от моето детство. Разказите на Василев са формирали картина за света, не защото са особено добри, а защото са писани и издавани с тази цел – да създават картина на новия свят и новото време на България след 1944 г. И издателството, и авторът, и темите, и тиражът и стилът подсказват това.

Става въпрос за 13 разказа, в добронамерено-хумористичен стил. Стил и доброта, които подхождат на победителите. Василев е извънреден и пълномощен кореспондент на победителите. В класовата борба.

Разказът „Зайчето“ е един спомен за лишения и на практика – травми – преживени в затворите на Царство България. В горски курорт (нещо като Чамкория/Боровец) в хижа/дом – наследство от старата (паразитна, експлоататорска) аристокрация, представители на новата, трудова аристокрация почиват.

„Това не бяха познатите от старите разкази синьокръвни барони, виконти и помешчици, нито пък охранени фабриканти и банкери с жените и любовниците си; липсваха и префинените интелигенти – „аристократи на духа“. Романтичният дворец в снежните недра на Рила беше овладян от съвсем нови, най-обикновени трудови хора: металици от Локомотивния завод, миньори от Димитрово, предачки и тъкачки, а имаше дори и една продавачка на книги в руския отдел на софийска книжарница.

Всъщност за своята класа всички присъстващи бяха все знатни люде – най-отбрани благородници на труда: ударници в социалистическото производство и челници в обществения живот, хора със здрава червена кръв първи основатели на бъдещите славни комунистически родове. Всеки от тях беше придобил правото да поживее в този дворец не по дядовско име или бащини пари, а чрез личен революционен или трудов подвиг. Продавачката например беше предала само тази година в ръцете на купувачите в книжарницата хиляди и хиляди отбрани съветски книги[5] – една заслуга пред народа, с каквато не би мъгъл да се похвали никой барон разбойник или капиталист грабител.“ (стр. 6-7)

Домакин на въпросната вечер е домакин и на самия дворец, назначен на тази работа „за продължително планинско лечение“ по повод на „нервни усложнения след смъртните побоища и скачането от третия етаж на Търновското полицейско управление.“

Интригата се заплита след като специалния гост – генералът – отказва да яде от заешкото. Генералът е друг член на новата аристокрация – „пролежал беше в най-черните затвори цели петнайсет години и три месеца!“ След това е бил две години партизанин и е завършил кариерата си на борец „по фронтовете на Отечествената война[6].“ Разказът е организиран около спомените на генерала от годините в затвора, където в отделението на политическите затворници попада един заек, който става домашен любимец. Политическите затворници се привързват към него. Идва ден за организиран протест и честване на Първи май, който прераства в сблъсък с надзирателите, очакван и желан от невъоръжените затворници. Силите са естествено неравни. Един от водачите е тежко ранен. Достъпното лечение е налагане на травмираната част от тялото с прясна кожа. Заекът – всеобщият любимец – е спасението. Налага се да бъде убит и одран за лечение на ранения член на организацията. От бъдещия генерал, който се принуждава да поеме отговорност в този морален конфликт на фона на големия политически и „исторически“ конфликт.

В „Конфликт“ баба приготвя вкусна вечеря за внук в приятен есенен ден в предградията на тогавашна София към края на 40-те или началото на 50-те години. Внукът е „мъничък и хубав като цветец (не светец, Р.П.) – с русата си къдрава главица, с алената септемврийка на вратлето и с двете ясни, позачудени оченца.“

Синът на бабата е убит като партизанин.

„Оттогава минаха години. Русите повалиха хитлеристите. Затриха се и ония, българските зверове, които преядоха живота на момчето ѝ. Всяка година в деня на партизанския празник тя отива в далечната Родопа да сложи от своите цветя на общия другарски гроб…“ (стр. 32)

Внукът пита бабата за причините на нейната неграмотност. Причините са бедност, баща, паша на прасета, женска съдба, слугинство. Срам. Внукът е типичен архангел на новото време – носи писмо до бабата с информация, не – с настоятелна покана – за ограмотителни курсове[7], предприети от учителите на местното училище, което се казва „9-ти септември“. За нищо по малко от „ликвидиране“ на неграмотността.

Спомените разкриват семейство, белязяно от конфликтите с държавната власт – съпругът на баба Рада е участник и жертва на Владайското войнишко въстание, „разкъсан от немска граната“, докато е търсел „сметка на Цар Фердинанд и капиталистите“. Техният син Петър е партизанин, „направен от майка си“ комунист – „да замести баща си в борбата“, а самата баба – ятачка[8], зачетена с покана за гостуване от другаря Георги Димитров, другар с дядото[9]. Внучето Бойко бори неграмотността. Защото е „срамно за отечественофронтовска България да има неграмотни граждани!“ цитира то учителката си. Бабата се радва на народна пенсия и всички, включително внучето Бойко, ще ѝ помогнат да се изучи. Ежедневието на дома е белязано от разговорите с портретите на двамата мъртви мъже, чиято дейност е белязала семейството дълбоко:

„Всеки ден вкъщи се намираше повод да се разкаже нещо за тях. И тъй като истинските разкази на майката и бабата се редуваха с измислените приключения от приказките, детето не винаги можеше да различава кое беше чудовище[10] фашист, кое хвърковат змей, кой беше истински герой като баща му, кой приказен юнак като овчар Панко.

Редуващите се разкази и съседството на портретите на стената неусетно ги сближиха за детето и в живота. За него и двамата бяха живели по едно и също време, редом се бяха сражавали с чудовищата, еднакво си бяха помагали при нужда.“ (стр. 39)

Детето е засрамено от неохотата на бабата да се включи в ограмотяването, чувства се злепоставено. Неграмотен и комунист за него са в несъвместим конфликт и заплашва старата ятачка с най-страшното, което знае за партийната система – съдът на партийните членове в клуба.  Разказът завършва с картина на първия урок за бабата, изнесен от най-младия член на партията, макар и още пионерче.  Бабата приема да бъде ограмотена и авторът ѝ вменява гордост от онова човешко-партийно развитие, което тя отбелязва в третото поколение на тяхното семейство. Портретите от стената на дядото и бащата – герои сякаш се усмихват.

Миналото, разривът между поколенията („мъдруваха бащите вкъщи…[11]“), неграмотността, комунистическата идилия на модернизационния индустриален проект (права, грамотност, ток) присъстват и у Василев.

Бившето, миналото е нежелано, грозно, уродриво и не заслужава уважение. Това е травматичен разрив, но травмата тогава е държавна политика, може би не само държавна, дори.

В „Глупак от околийски мащаб“ противникът е „кулакът-търтей“. Главният герой е пчелар, създател на голям „трудово-кооперативен пчелин в околията“. Човешкият кулак-търтей се появава като Дико Джамбазов, „нашият предишен мелничар, еспортьор и чифличкия.“ Дико е грешник. Той е

„Богаташ: шестетежна мелница на гарата, безбройни апартаменти в София, вила в Горна баня, вила на варненския морски бряг и чифлик върху старите бейски владения, заграбени още от дядо му[12], стария Джамбазин, но двойно уголемени от сина и внука със земиците на околната сиромашия.

Минало величие.

Народната власт всичко му взе. Остави му само старата къща на село и надеждата в атомната бомба на американците.“ (стр. 43)

Главният герой Марин се излага и засрамва пред съселяните си, и особено пред инструктора (инквизитора на новата вяра) от околийския комитет на партията. Поддава се на американска реклама и приема, чрез Дико, да закупи семена за непознато медоносно растение от Америка и да ги засее. Оказва се, че става въпрос за магарешки бодил. Нямаме нужда от американците. От кулаците – още по-малко.

В „Страх“ на фона на индустриализираното селско стопанство (кулите на елеватора за събиране на зърно) и социалното ускорение на железницата в полето, около огъня мъже селяни споделят емоционалните битки със себе си и съпругите си по колективизацията. Колективизацията в света на Василев е семейна драма, достойна за „Стършел“. Не е трагедия в духа на Ивайло Петров, разбира се. Лидерите на колективизацията носят авторитет от факта, че са страдали в лагери и затвори на Царството. Късат се лични привързаности (с родители, с домашни животни) и това, изглежда е в духа на новото време.

Петра Манолова в едноименния разказ е женски лидер на женска инициатива за построяване на перално помещение в селото на мястото на минералните извори, които се ползват за тази цел. Годината е 1949.  Насилието продължава да легитимира: „Когато го пребиха от бой през четиредесет и трета, за да каже дали наистина съм изнасяла хляб за партизаните, той думица не издаде“, споделя Петра за мъжа си Манол, който мрънка, но и помага да ръководи неформалната женска бригада за чешмата. Съпротивата срещу новото е друга постоянна черта на времето и отношенията между хората. Милост за „бившите“ у Петра няма:

„Че и у наше село реакцията още се не е довършила. Имаме си едни такива кулаци пущараци. На едного кръчмата направиха на общински хоремаг; на други цигларницата национализираха; на трети земята държавата отне и я раздаде на сиромашията; стражари предишни имаме двама-трима; от лагера пуснати фашисти – всякакви гадове! Да се опълчат открито против строежа на чешмата – къде ти брате смеят! Като гниди ще ги счукаме. Но да видите по какъв заобиколен път насочиха те класовата борба…“ (стр. 69)

„Кулаците“ безделничат в хоремага и интриганстват по адрес на лидерите на новото. В резултат на мъжките им интриги мъжете на жените – доброволки на строежа започват да се съпротивляват на тяхната акивност. Една от тях е бита от мъжа си. Същата съдба спохожда и героинята Петра. Поняса тежък побой от ревнивия Манол. Петра търси спасение в общината и в партийната политика: „Помниш ли какво заръча другарят Димитров за жените? Или забравихте, щом той си отиде?“ Секретарят на общината е сакат от побоища в затвора, където излежава тригодишна присъда за комунистическа дейност. Манол е респектиран от новата държавна политика – домашното насилие да се инкриминира: „… кога се е чувало заради побой на жената в къщи мъжът под арест да го карат? Знаете всички: така си ни трепеха дивите мъже без никаква защита.“ Възниква спонтатен митинг в защита на Петра в нощта на побоя. Младите („девойките и момците“) скандират: „За-щи-те-те же-ни-те! … Пра-те-те го в ла-гер!“ Манол престоява една нощ в мазето на общината. На следващия ден се извинява, обещава никога повече да не посяга на жена си и на децата си, включва се в строежа на чешмата, към който се присъединява и бригада от мъже-доброволци…

„Първомайски тревоги“ се пораждат в градска среда, населявана от хората на новото време. Поводът е съревнование[13] между етажите за украса по повод на Първи май. Героите са децата на кооперацията. Едни от съкооператорите ще прострат персийски килим. Той принадлежи на „бившия банков директор и сегашен лъжливо-кооперативен производител на детски играчки.“ Протагонистът Милко е бедно облечен (по-бедно от останалите деца, той, изглежда, е нов в градската среда, доскоро запазена територия на буржоазията и интелигенцията) и е дете на комунисти, което е предизвикателство, когато става въпрос за Първи май – нов, комунистически ритуал, в който той се чувства призван да се представи най-добре и да утвърди идентичността си на част от новия обществен елит. Вместо това буржоазията (с персийския килим) и интелигенцията (с белите гълъби на мира по прозорците, предложени от дъщерята на прочутия кларинетист) предизвикват лидерството му. Милко живее на първия етаж, в помещенията на портиерката. С баба си, защото родителите-комунисти работят далече – в Родопите. Бабата не се дава и решава да помогне на детето, което е в конфликт с очакванията на политическата си тежест и възможностите си. В магазина наблизо има плакат, който върши чудесна работа. След известен натиск върху продавачката бабата се сдобива с плаката с майка и момче. С червена вратовръзка. На фона на „мирната съветска земя“. Намират рамка за картината – „измежду останалите в мазите вехтории от избягалия с хитлеристките войски собственик на тютюневи складове“. Венец от цветята на бабата, изплетен от шофьорът на третия етаж и лозунг, измислен от Серафим Серафимов, студент от мансардата, допълват шампионската украса:

„Не искаш ли бомби,
дома си във пламък,
убити деца по разрития път –
в редиците влей се и рамо до рамо
със честните хора бори се, че само
мирът и животът да бдят над светът!“ (стр.83)

„Отмъщенето на комуниста“ бай Петко, отново експонира човека на новото време. Бай Петко Савов,

„на младини е бил учител, а през войните – осъждан на смърт офицер бунтовник. Учил беше и право, и философия, но по професия беше си останал просто революционер  – кога легален, кога полулегален и нелегален партиен работник. В кои чужди страни освен Испания е бил и какво беше работил, се знаеше само там, гдето трябваше да се знаят тези неща, но в нашите и чужди затвори му се събираха повече от девет години. От тях той три години беше по лагерите, а колко време бе прекарал в обикновените арести – сам не знаеше. Чист, хубав човек.“ (стр. 86)

Този тип легитимност вече излиза от обръщение, както показва почтителното обръщение „Бай“. Василев се отдава на изброяване на телесните травми върху тялото на бай Петко с внимание, което свързвам с впечатленията си от един разказ на Добри Жотев[14] за побой при разпит нан комунисто то Царската полиция и в описанието на екзекуцията на Робер-Франсоа Дамиен от Мишел Фуко:

„Всичко по него – очи, устни, нос, ребра, бъбреци, дробове, сърце – беше тъпкано, смазвано, подувано, размествано, шибано и с пясъчни торби, и  подковани ботуши, с тояги, постници, гумени палки, шомполи, камъни, железни мастилници… С цев на пушка бяха дълбали по гърба голите му меса, с джобно ножче бяха рязали на филийки върховете на пръстите му. И езика му бяха дупчили, и черепа му пукали с обръч, и вените му бяха отваряли с ръждиво ножче за самобръсначка.При това с молба: сам да наблюдава внимателно, за да съобщи на господин полицейския инспектор в кой точно момент ще настъпи смъртта…“ (стр. 87)

Бай Петко е директор на варница – почетна длъжност, на която е, на практика, трудоустроен. Идва на гости на писателя за да разкаже историята на Дона Свинарката. Жената го е укрила някога от преследванията на полицията с цената на своя травма – подпалват къщата заедно с децата ѝ вътре в опит да изтръгнат признание за това къде укрива Петко. Децата са спасени в последния момент. Дона припада. Няколко години по-късно, през 1946 г., Дона иска защита от Петко срещу колективизацията. Не желае да предаде земята си в ТКЗС-то.  Той не иска и не може да ѝ я даде. Страда от конфликт на лоялност и в резултат на това – срам. Упреква себе и другите председатели на кооперацията (все легитимирани чрез „геройствата“, т.е. страдания, понесени в затвори, лагери, полицейски разпити и др.) в неспособност да убеждават съселяните си в правотата на политиката на колективизация. Разказът завършва с дар. Петко успява да организира построяването на нова къща за Дона и семейството ѝ на мястото на изгорялата някога, когато Дона го е укривала.

„Предателка“ е разказ за града. Младеж и девойка в трамвай. Младежът е от класата, която Василев ненавижда  от все сърце:

„Не само в облеклото – в целия облик на елегантния момък и хубавата девойка има нещо само тяхно си – оня финес, онази малокръвна изтънченост, която се получаваше през няколко поколения от кръстосването на бледи девици с износени, застаряващи безделници и се облагородяваше постепенно чрез нощните картофорски[15] бдения и чувствени наслаждания, чрез цялата охолна празност, интелектуален декаданс и белоръко възпитание на висшия буржоазен строй.

Онаследената префиненост личи особено у момъка – тя просто фосфоресцира от тънката, прозирна, изцибрена под очите кожа. Лицето му е грозно, с издадена челюст, ушите – големи, розови, завърнати напред като раковини, раменете – тесни, смъкнати.

И все пак у него има нещо интересно, привлекателно – като в ония муцунести, често пъти уродливи но чисти по раса английски песове.“ (стр. 98)

Разговорът е кратък – само няколко спирки на трамвая. Момъкът разпитва девойката, като фокусът му е младеж с фамилия Свинарски, който той дисквалифицира на широк фронт – по име, по произход („селяк“). Въпростният Свинарски е прочел впечатляващ доклад за международното положение, и опасността от американските атомни бомби, която младежът с тесни рамене и изцибрена под очите кожа обезценява също. В този момент „долната му джука увисва и разкрива рано оголените от пиореята зъби.“ Всички сме отвратени. На първо място – девойката. Тя е двойно отвратена – както от вида му, така и от толерантността му към атомната експлозия, която ще разяде в „някой зимник“ невинното момченце, което също пътува в трамвая с тях с баща, който е пълна противоположност на упадъчния младеж: „млад, едър бояджия, целият нашарен в жълти и зелени пръски“.

Младежът, изглежда, е готов да подкрепи атомната бомбардировка: „Диди, без жертви не може. Тъкмо за това загубихме всичко, че много скъпихме кожите си.“ Тук девойката решително се отделя от него:

– „Ах, вашите, скъпоценни кожи! Вие наистина само кожи имате.“

– Ние?

– Да, вие. Аз не съм в тая компания. Бях, но вече не съм.“ (стр. 99)

Напразно младежът я заплашва, че ще информира роднините в Габрово (и ще я постави в конфлит на лоялност). Вътрешно тя е скъсала с тях: „Аз повече няма да се върна там. Нека сами чакат идването на месията. Сплули са се от омраза. Миришат вече.“ Разделят се горчиво, тя го обижда, той я упреква в предателство и неясно я заплашва. Тя го прогонва и се разплаква. Момченцето на бояджията я утешава: „Мълчи, какичко… Мълчи… Татко бие тоя лош чичко… Ще види той!…“

Сигурно не само татко ще го бие.

„Повредено сърце“ е на един „старши горски надзирател“, комунист, на когото му предстои да стане член на партията (Партията). В село Бунино. Влиза в „клуба на Българската комунистическа партия“, изграден от сливането на два бивши дюкяна и освен собственото му вълнение при вида на червеното знаме нахлуват и спомените „за кръвта на тримата партизани – тя все още се цедеше от раните, когато жандармеристите изхвърлиха от каруцата труповете им сред площада.“ Алекси върви към единодушен избор, когато баба Рада, потомствена местна комунистка възразява с довод, че Алекси бие някои от нарушителитe на правилата за ползване на гората. Разгаря се спор за правото на горския да бие:

„Не може боят да бъде за народно добро! Боят е фашистка отживелица! Позорно е да се бият хората! Какъв пример на децата даваме! Не тояга – съзнание трябва! Просвещение! … Те и жените се бият … Вярно! … Закони има! … Има, но кой ги спазва?“ (стр. 108)

За да не остане никакво съмнение в кой жанр сме четем следното по повод на насилието (боят):

„А боят, другари, може да се смята за най-отвратителна отживелица на капитализма. Тоя е особено недопустим за нас – комунистите. Комунистът трябва да си служи преди всичко с ония оръжия, които са много по-мощни от тоягата, а именно: с критиката, с убеждаването, с просвещаването, с правилното въздействие върху съзнанието.“ ( стр. 109)

Алекси дава „тържествено“ обещание да не бие. Не точно. Дава обещание „никога да не вдига ръка срещу тружениците на родните полета.“ Това е и същността на повредата в сърцето на Алекси – мозъкът му казва да не бие, но сърцето „се разтупти от възмущение, плисне кръв, замъгли съзнанието и самό някак отметне ръката ми. Колко пъти съм се клел и проклинал.“ Алекси обещава и става партиец. Нарушителите го предизвикват, той удържа на предизвикателствата, като в хода на перипетиите му става ясно, че дори да състави актове те се амнистират от министерството. Това, изглежда е и позицията на председателя на селсъвета – в изпълнение на политикита на привличане на хората към партийната политика се толерират набези в гората, въпреки че са противозаконни. Горският е безсилен. Принципната стрина Рада, бившата ятачка, майка на партийния секретар, която го критикува за побоя, сега го напада за набезите в гората. Алекси подава оставка. Не се приема, а стрина Рада отпуска принципите си: „Стегнете го тоя народ!… Хайде и аз да вървя, че вечеря трябва да готвя…“ Алекси се поболява от конфликта на лоялност, в който попада. В проблемите му се включват и класовите врагове (бившите собственици на горите, към които Алекси изпитва непреодолимо недоверие)… Така или иначе един селянин, лоялен на враговете го отнася и това нарушение на обещанието отприщва сампопризнания, самокритики и промяна на местната политика в защита на гората, от която накрая всички са доволни…

„Петното“ е върху честта на Денка, която в изблик на несъгласие с решението на мъжа ѝ да внесе в общия имот на ТКЗС техните земи, повечето от които са нейна зестра, изяжда подписаната от него декларация. Както винаги конфликтът е комичен. Нещата се оправят, разбира се. Остава ѝ обидният прякор „Магарицата“.

В „Любовен случай“ историята отнова е комична. Героинята е потомствена комунистка а съпругът ѝ Георги – потомствен земеделски активист. Конфликтът възниква, когато местната партийна група, в изблик на борба с „предразсъдъците“ и ритуалите на „старото“ време, решава вместо Герьовден да проведе друго мероприятие:

„партийното бюро реши да отмени черковния празник и да проведе вместо него трудова и антрелигиозна акция. Всички партийци и комсомолци се мобилизираха да прекарват от Роман цигли за новия краварник.“ (139 стр.)

Конфликтът става семеен, замесен е бивш ухажор, който понастоящем е председател на стопанството, и се решава със семейна любов и колективна веселба. Все пак акгитпропагандната идея се реализира. Земеделците в лицето на Георги възстановят добрите си съпружески отношения с комунистите в лицето на жената, чието име не научаваме до края. Знаем само прякора ѝ.

Хубавелка.

В „И смъртта отстъпваше“ героинята е млада китайска военна лекарка. В историята става ясно, че произходът ѝ е в конфликт с новото време на Китайската революция.

„Трябваше да минат много години, да се натрупа много живот, много смърт, планини от живот и смърт, за да мога най-после завинаги да се отделя от моя предишен свят. Сега вече аз не присвивам рамене, когато се наложи да призная, че съм от класата на господарите. На бившите господари.

Всичките ми роднини – дядо ми, баща ми, майка ми, чичо ми – бяха експлоататори, земевладелци от групата на така наречените „градски чифликчии. И то от най-стръвните гарвани-лешояди“.

За тях нямаше родина, чест, чувство за човешко и национално достойнство. Който обещаеше да не засяга владенията им, спокойствието им, пороците им – на него служеха. Все едно на императори, на генерали сатрапи или на подлите японски кучета.“ (стр. 146-147)

Ли Лан-дин описва предното поколение мъже в рода си (баща си и чичовците си) като опустошени от опиум замевладелци-декаденти (садистични сцени на тормоз над робините на чичото и малтретиране на длъжниците в късния феодален свят на нейното семейство) нямащи нищо общо с това на нейните братя. Те до един са революционери. Майка им присъства като отчуждена от света на мъжете, психически нестабилна и свръхрелигиозна жена и когато подкрепя изпращането на Ли Лан-дин да учи, се позовава на своите разговори с Буда. Ли Лан-дин на Василев се втурва в гражданската война на Китай и към Партията. За Василев е приемливо отношенията между поколенията да са напълно антагонистични:

„Нашите родители са лоши хора – грабители на бедните и предатели на родината. Всички честни хора ги мразят. И ние тримата трябва да ги мразим. Когато пораснеш, и ти ще ги намразиш. Пази се от тях.“ (стр. 149)

Невъзможната интеграция на „старото“ с „новото“ е покана за травма, която изгражда светоглед на бдителност, недоверие, ксенофобия и разисми (болезнени социални изключвания) от най-различен порядък. Китайската революция е в началото си. „Културната“ ѝ посестрима предстои. Василев я дочаква, но не знам какво мисли и пише за нея. Може би пак нещо като за „Стършел“.

Ли Лан-дин започва да учи в акушерското училище. Избухва стачка срещу директора, „доносник на японците“, Ли избягва при комунистите и се присъединява към Осма армия: „Вместо в Шанхай, там потърсих другарите на своите братя.“ Годината е 1941. Както за много младежи от старото време, така и за Ли, Партията предлага една изцяло нова картина за света. За един изцяло нов свят, от който младите имат нужда. Включително и за да разрешат конфликтите си със стария. Като го отрекат до смърт:

„Колко нови, много чудни неща узнах, откакто прекрачих прага на вмирисания на тамян дом: имало народ и родина, бедни и богати, чужди завоеватели и свои грабители; освен селяните, които знаех от дома, съществували и работници – те пък били експлоатирани от фабрикантите: между буржоазията и пролетариата се водела класова борба. И най-чудното: аз самата съм от класата на феодалите – най-древните и най-жестоки врагове на народа.“ (стр. 152)

Ли попада в проблем. Коя е тя? Това е проблем на много хора в тези времена, както проличава от другите разкази на Василев, където хората се справят с този въпрос относително бързо, макар и трудно и с цената на насилие и отчуждености от различен порядък. Партията става лесно притегателно място за принадлежност на откъснати и в конфликт със себе си и средата си хора в бурните и несправедливи времена:

„Не ми се смейте, а си представете как живеех сред онези, които моят род от столетия беше грабил, морил от глад, изтезавал с чудовищна изобретателност, а и направо убивал – понякога само за забава, за упражняване на ръката. Отде можеха новите ми другари да сберат капчица доверие в сърцата си, за да ме приемат за своя?“ (стр. 152)

Ли става героиня на медицинската помощ в Китайската народоосвободителна армия и жадна да принадлежи на Партията, която „не виждаш, но тя те вижда“, както ѝ обяснява тихо комисарят и я утешава, че е твърде млада, за да има лошо минало още повече, че „тука [в борбата] всяко лошо минало изгаря“. Ли е стимулирана да се старае да принадлежи по врем е, когато се късат мостовете между поколенията – в това на родителите ѝ тя не намира нищо, с което да може да участва в новите неща, в промените, които са, иначе, много закъснели. Това е сюжет за трагедия, но Орлин Василев (а и „цялата прогресивна общественост“) създава от тези конфликти героични или комични сюжети, а трагедията оставят за осъзнаване на следващите след тях.

В героичния план една от специалните заслуги на Христо Василев (с артистичен псевдоним „Орлин“) е поръчката от новата власт на сборник от описания на зверства на Монархията срещу „народа“. Във вилата в Чамкория[16], където се кове документа идват всички нови, и не толкова, тирани (Кимон Георгиев с министрите си, Антон Югов, Трайчо Костов и др.) и допринясят за документа, който лично Георги Димитров редактира и с който Коларов и Георгиев шетат в Парижката мирна конференция и който считат за тяхно силно оръжие. Нищо чудно, че е станал директор на Радиото и на Библиотеката, след това. Книгата се нарича „Въоръжената съпротива срещу фашизма в България 1923-1944 г. (Очерки и документи)“. Още не съм я чел, но няма да ми бъде трудно да я намеря, защото има скорошно ново издание (2004). С предговор от отколешния пропагандист Любомир Коларов.

Заличаването („два пътя няма“) на индивидуалните различия, на нюансите, на решаването на социалните конфликти и компромисите чрез национализма, войнстващата индустриализация, насилствената колективизация, репресирането на малцинствата и забраната на възражението превръща болката от несправедливостите в свиреп заряд за унищожение на онези, които разпознаваме като причинители, извършители на неправдата. Василев представя опозицията като уродлива. Чанкайшистите на Ли също са садисти. Образите са плакатни, клиширани но това не ги прави по-малко опасни за онези, които живеят сред тях. Ли поема по пътя на смелостта и битките. Разказът завършва с поредния неин подвиг, когато тя с ръчна граната в ръка заставя свой другар да преодолее страха си в акция. Във времето на „Конфликти“ на Китай му предстои да запише новите черни страници на тоталитаризма. Василев, изглежда, е готов за това.

Всичките разкази на Василев, а и голяма част от творчеството му ,носят тази морална поука и преподават конфликта на времето и неговото решаване чрез унижощение (пълно подчинение) на миналото. Христо (Орлин) Василев е важен за да си примомним емоцията на онова време, със сигурност не единствената емоция, но със сигурност пък – най-властната, най-тиражираната.

„Скъпоценният сюжет[17] е откровено политическа хумореска, в която пролетарият прави за смях репресивната съдебната система на Монархията в казус на откровена пъдарщина. Той излиза донякъде извън пропагандната реторика на предишните разкази, в които „хубавото“ и „доброто“ са ясно разграничени от „грозното“ и „лошото“ и първото има моралното право да постави второто под пълен контрол с цената на всичко. Това морално право се дава от страданието, причинено на едните от другите. То е постоянна тема на преди и след-деветосептемврийското творчество на Василев. Присъства и в „Калин Орелът“ и в „Тревога“ – едни от първите игрални филми на новото време, със сигурност, гледани от милиони нови обитатели на Новия свят. Използването на страданието за политически цели е особено социално-политическо решение на онези времена. Макар и да изглежда несъзнавано то е мощен двигател за създаването на смисли и за разбиране на социалната промяна и поведението на новите елити. Опасността е в травмата – „белегът“, който не зараства от това, че сме нанесли болка другиму. В известна степен институтът на АПФК е такава конструкция – за поддържане на спомена от болката, за нейното пресъздаване и непреодоляване, въпреки, че е разглеждана основно като система за привилегии в доста стерилната историография на близкото минало. Аналогични процеси открива Мартина Балева в изследването за Баташкото клане и конструираната памет за него[18]. Василев е част от цялостна философия на политическа злоупотреба с болката. Той е важен и с няколко други свои роли. Директор е на Народната библиотека и на Радиото на нова България в годините на Големия преход. Автор е на посещавани пиеси, една от които – „Тревога“ – става основа и на един от първите български филми на нова България. Режисьор е не кой да е, а Захари Жандов. Години по-късно Александър Райчев написва и опера[19].

Можем да кажем, че мисълта на Орлин Василев е достигнала до много, ама наистина много българи в периода между 1944 г. и , да речем – края на 60-те. Че този тон и език са били влиятелни, че са оформяли настроения, придавали са смисъл на случващото се, съдавали са обяснения и норми (пустите дискурси). Можем ли да наречем Василев автор на пропаганда? Сигурно. Аз, обаче, пиша за него защото в картината за света, която той създава има няколко впечатляващи елемента:

  • Яркото, графично, травматично присъствие на насилието и неговите жертви, които, чрез него, се легитимират политически,
  • Късането на връзките с миналото, както и с много от света навън (една практическа де-глобализация) след Втората световна война. Създават се, на практика, нови общества от нищото („от пепелта на разрухата и унищожението“ – клише) от България до Китай.
  • Ускорената, държавно управлявана индустриализация се представя като решение на проблемите на социалната справедливост като риска, който тази илюзия създава е некотролируема власт на държавата, която автоматично става абсолютно несправедлива по силата на абсолютната си власт.

Книгата е като за деца, въпреки, че героите не са деца. Може би хората, към които се обръща, имат някакви аналогии с децата? Невинни, започват на чисто, нещо голямо, добро и желано. Детски емоции?

Дянко Марков е антикомунист, който се сърди[20] и съди[21] „до дупка“[22], когато е упрекван в антисемитизъм, въпреки че защитата – негова, на вестник „24-часа“ и кръговете около него – е слаба[23]. За него и за модерните антикомунисти, които легитимират[24] политическите си амбиции на основата на тази ценност антикомунизмът е универсално добро защото комунизмът е универсално зло. Страданието, което Марков е изтърпял в затворите на комунистическата държава, някак си лeгитимира принадлежността му, и не само негова, към ценностите на либералната демокрация, човешките права и хуманизма. Е, не е така, също както тормозът над комунистите в разпасаната полицейщина на Царството[25] не лeгитимира разпасаната полицейщина на Народната република. И ако едната ни се струва по-масова от другата, или ако обективно е такава, това не прави по-малкия бияч не-бияч и не-трошач на кости, животи и човешки права. Не мисля, че това е морален релативизъм („всички са маскари“). Мисля, че е обръщане на внимание към пренебрегване на страданието или към избирателно използване на определо страдание и избирателно заглушаване на гласовете на другото. Не ставаме по-добри. Само някои могат да се почувстват по-добре, когато приемат, че:

„В тоя свят
озверен,
настървен
и зъбат –
два пътя няма!
Или тук.
Или там.“

О. Орлинов

Не е случайно, че Орлинов[26] е син на Василев, както и че категоричната му позиция, няма как да не е свързана с отказа на поколението преди него да подходи към страданието, причинено от нечовешките нарушения на човешките права от страна на Монархията, по човешки, а не по безчовечен (тоталитарен) начин. Може да не са могли, може да не са искали, но това е сюжет за трагедия а не за „Героика и приключения“, с която се оформяше светогледа на много от хората, които днес управляват и дават тон и пример с едно-друго.

 

Василев, О. (1961) Конфликти. Държавно военно издателство, София

[1] Орлинов, О. (1969) Ода за СССР, http://oshte-info.de-zorata.de/oshte.info/004/00104/08/2308/04.htm  Поетът Орлин Орлинов е син на писателя Орлин Василев.

[2] Роден е през 1904 г. Директор на НБКМ и на БНР, част от пропагандния актив на тоталитарната власт.

[3] Строги, тъмни книги за диверсанти, шпиони и други подобни чужденци или злосторници. Потокът на асоциации ме подсеща, че в любимия ми „Господин Никой“ още по-любимия ми Емил Боев предотврати отравяне на язовир Искър. В Париж. Изгълтвах всичко на Райнов. Да, израснах с романите на Богомил Райнов. Достоевски дойде с Горбачов, сякаш …

[4] За „37-ма и други години“, разбира се, не подозирах. Става въпрос за 70-те години на 20-ти век, София, семейство на служещи. Достатъчно страхуващи се от Партията и Държавата, служещи. Техният син – също.

[5] Сигурно от нея баба ми е купила на майка ми „Приказки на съветските народи“ или „Седедемнадесетгодишните“ на Герман Матвеев.

[6] Така властта избира да нарича участието на българската войска във Втората световна война (1944-1945).

[7] Добра идея, между другото. Днешните учители не желаят да си мръднат задниците на йота за доброто на местните общности.

[8] Трябва ли да обяснявам какво е ятак? Скоро ще се наложи, както вървят нещата.

[9] Самият Димитров няма участие във Владайското въстание (1918 г.), казва историята. През периода 1913-1923 г. е депутат в Народното събрание на Царство България.

[10] Курсив мой, Р.П.

[11] Н. Вапцаров, „История“

[12] Това е тема табу за днешните национал-социалисти.

[13] Класическо клише от онова време.

[14] http://www.omda.bg/public/bulg/slovo/zhotev_prezhiveni_razkazi/razk_nepovtorimiyat.html

[15] Картоиграчески

[16] https://www.24chasa.bg/Article/2284455

[17] На практика безобразията на Царската полицейщина са скъпоценен сюжет за Василев, от който той черпи през голяма чест от животе си. „Конфликти“ е очевиден продукт на експлоатацията на страданието за политически цели и аргументиране на нови порции насилие („Ти знаеш ли как ни биха те?).

[18] Блева, М. (2006) Кой (по)каза истината за Батак http://www.kultura.bg/bg/article/view/11756

[19] На тези опери основната публика не беше ли съставена от спящи войници на последните редове и скучаещи ученици от гимназиите?

[20] https://www.marginalia.bg/analizi/kakvo-znachat-gastrolite-na-antisemita-dyanko-markov-v-evropejskiya-parlament/

[21] https://www.marginalia.bg/analizi/vnimavajte-s-antisemitite-mogat-da-vi-osadyat/

[22] https://www.marginalia.bg/novini/novo-delo-sreshtu-marginaliya-startira-na-29-noemvri/

[23] https://www.24chasa.bg/Article/2311593

[24] http://www.dnevnik.bg/analizi/2014/12/09/2423809_ustoiahme_zashtoto_biahme_dobri_hora/

[25] Както показват всички разкази на Василев в сборника, но също и „Тревога“ и др.

[26] Защо Орлинов, след като баща му е Христо Петков Василев?

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Румен Петров

Румен Петров е психиатър, психодинамичен психотeрапевт и асистент по групови отношения в НБУ. Защитил е докторантура в Университета на Западна Англия в Бристол, Великобритания. Научните му интереси са в областта на социалната травма, социалното възстановяване, развитие на общностите, местна демокрация и гражданско участие. Преподава социална работа.