Чии права? Чия сигурност?

Представяме доклада на Георги Медаров изнесен на франкофонската конференция “Права и човешки права и сигурност в епохата на несигурност” – 20 март 2017 г.

След Студената война има експанзия на говоренето за несигурности и рискове. Според Улрих Бек[i] живеем в “световно рисково общество”, което бележи разрив с класическата модерност. Модерните допускания, че рисковете са предвидими и следователно управляеми са неудържими под напора на “световните рискове”[ii]. Новите рискове не са регулярни, имат много ниска вероятност, но потенциално свръхмащабни щети, както е при рисковете от тероризъм, икономическа и/или екологична катастрофа. За Бек обаче тази ситуация не е просто криза, а и възможност за нейното космополитно превъзмогване. Глобалните рискове не могат да се разрешат в “старите” политически и институционални рамки, а изискват нови форми на коалиране. В терминологията на Бек това е “субполитика”, тактически съюзи между неформални, транснационални, граждански движения, предприемачи и експерти, обединени около разрешаването на конкретни проблеми. Субполитиката изключва т.нар. „остарели“ и “разделящи” политически институции – партии, правителства, синдикати; тя е „консенсусна“, стои отвъд лявото и дясното, унищожавайки политическото като съперничество между противоречиви проекти за бъдещето.

Тази и сходни оптимистични визии за “третия път” са разпространени в годините след 1989 г., но днес се оказват разклатени. След 2001 г. и т.нар. Война срещу тероризма дори Бек[iii] критикува мерките за расово профилиране, извънредните полицейски мерки, хуманитарните интервенции и националистическите призиви за тотална война срещу тоталния враг. За разлика от финансовите и екологичните заплахи, говоренето за терористични заплахи опростява конфликтите и ги свежда до “ние” от “международната общност” срещу “тях”, “ирационалните терористи”, които трябва да бъдат унищожавани и с които не се преговаря. Подобни критики най-често се насочват срещу САЩ след президентството на Буш-младши, но в Европа ситуацията не е много по-различна. Франция обяви извънредно положение през 2015 г., което още е в сила. Правозащитни организации като Хюман райтс уоч и Амнести интернешънъл остро критикуват зачестяването на случаите на полицейско насилие във Франция, както и това, че правителството се възползва от извънредното положение, за да забранява граждански протести като тези срещу антисоциалните реформи в трудовия кодекс от миналата година. Нямам за цел да документирам правонарушенията във Франция, а да покажа, че говоренето за сигурност може да отнема сигурността от полицейско насилие. Каква сигурност е имал 22 годишния младеж, който бе изнасилен от френски полицаи по-рано тази година, а след това престъплението бе обявено за „инцидент“?

В този текст бих искал да покажа, че разпространеното говорене за несигурност, което се засили след икономическата криза от 2008 г., оголва някои по-дълбоки противоречия в либералните демокрации. По-конкретно да поставя под въпрос разпространеното допускане, че либералните и авторитарните схващания за отношението между човешките права и националната сигурност са изцяло несъвместими. В повечето случаи се предполага, че, от една страна, либералната позиция приоритизира конституционните защити на индивидуалните права, а, от друга страна, авторитарната настоява, че националната сигурност трябва да е на първо място, дори ако това влиза в конфликт с върховенството на закона, правозащитата или сигурността на индивидите (ако тайните служби решат, че “заплашват националната сигурност” или ако станат жертва на полицейски „инцидент“). Ограничението на допускането за пълната несъвместимост между авторитарните и либералните дискруси е, че то се оказва неспособно да схване емпирични случаи, в които защитата на правата (и/или на сигурността) на едни индивиди се мобилизира като инструмент за ограничението на правата (и/или сигурността) на други. В критическите изследвания на дискурсите за сигурността се разглеждат множество примери за отнемане на права в името на сигурността: етно-расовото профилиране; превантивното задържане или съдебните процеси срещу предполагаеми “терористични намерения”, за каквито примери има и в България[iv].

Емблематичен пример са рестрикциите по отношение на облеклото на мюсюлманките в някои европейски страни с християнско мнозинство.[v] Либералната защита на забраната препраща към правото на жените да не бъдат “принуждавани” да се забраждат, но предписваната “еманципация” на мюсюлманките изисква създаването точно на онова, което притеснява либералите – задължаващи регулации върху облеклото, които се оправдават чрез препратки към религиозната традиция. За да се предпази негативната свобода на жените от невидимите принуди на патриархалните ценности, се изискват видими принуди. В България такъв закон бе приет през 2016 г. В мотивите забраната парадоксално се оправдава като гарант за “свободата на личен избор на гражданите от женски пол”. А към защитата на свободата личен избор чрез отнемането се добавя и твърдението, че законът е “охрана на националния ни суверенитет, идентичност и национална сигурност от асимилативни и агресорски посегателства”. В мотивите става ясно, че това е закон срещу мюсюлманките, но това не може да бъде написано директно в самия закон. В него не се говори за мюсюлманки, а формулировката е обща – пълно или частично скриване на лицето. От това би трябвало да следва, че е забранено да се ходи с шалове и шапки през зимата. Така приложението на закона зависи от волята на полицията, което предпоставя, че по дефиниция ще бъде прилаган за едни, но не за други. Същото е и с неясното говорене за чужди посегателства. „Чуждите посегателства“ са удобен враг, защото може да са всичко – „руски хакери“, „путинова пропаганда“, „американски агенти“ или „турски емисари“.

Давам пространен пример от тази законодателна реформа, за да покажа как на практика се преплитат искания за опазване и ограничение на права, a и опасанения за несигурността от “чуждо” влияние. Ключови тук са и вносителите на закона от “Патриотичния фронт”, които обединяваха ВМРО и НФСБ, а в днешния си разширен състав включва и „Атака“. И трите партии имат дълга история на ислямофобски, антисемитски, антиромски и други расистки изказвания, поради което често влизат в остри конфликти с българските правозащитници. Те са и сред най-влиятелните критици на НПО-тата, представяни от тях като “проводник на чуждо влияние” и “заплаха за националната сигурност”. Наред с това ПФ бе част и от последното коалиционно управление на страната, а според социологическите проучвания ще бъдат трета сила на предстоящите парламентарни избори на 26-ти март. Партия “Атака” подкрепи предишните две правителства (на ГЕРБ след 2009 г. и на БСП от 2013 г. до 2014 г). В политическата програма на ПФ от 2014 г. имаше и искания за интернирането на ромското население във “фургони” в “изолирани селища” “извън големите населени места”, които да бъдат “превърнати в туристическа атракция”. В програмата им се предлагаше този проект да бъде финансиран чрез съкращаване на публичните разходи за социална сигурност. Тези неща са добре известни на читателите на „Маргиналия“, но хубаво да се повтарят, защото има тенденция да се пропускат в публичното пространство. Когато „Атака“ се появи преди малко повече от 10 години, това предизвика силни обществени реакции, но от 2009 г. насам те (и сходните им като НФСБ) подкрепят редица правителства. Освен, че крайнодесните са верен коалиционен партньор за всеки, останалите партии претърпяха  сериозна промяна. Вече езикът на „Атака“ срещу чужденците, мигрантите и ромите се ползва и от т.нар. „традиционни“ партии, открито се говори за концентрирането на „нежелани“ населения в „лагери от затворен тип“, търсят се начини за ограничаване на правото на ромите да гласуват (както е с говоренето за т.нар. „електронно гласуване“ и др.). Споменатият закон срещу мюсюлманките бе приет с подкрепата и на останалите. Друга посока на застъпване е разпространението на ултраконсервативната геополитическа реторика. Включително и възприемащи себе си като либерални интелектуалци и политици не спират да говорят за чужди заплахи и агенти, да обясняват всичко с личната воля на Путин и Тръмп и/или с предполагаеми културни несъвместимости между Русия и Запада, между исляма и християнството и т.н.

Но от всичко това не следва, че България трябва да се разглежда като една голяма грешка, където нищо не си е на мястото. Както споменах, подобни авторитарни тенденции има и в западните управленски режими. Но дали трябва авторитарните моменти да бъдат разглеждани като отказ от либералното управление или като метаморфоза на либерализма?

Как иначе да обясним препратките към либерални и правозащитни аргументи в мотивите към цитирания по-горе закон? А и още по-важно: как да интерпретираме логиката на коалирането на големите партии, които често настояват на “европейското развитие” на България и на дясно-либералния консенсус в стопанските му аспекти (ниски публични разходи за социална сигурност; плосък данък; валутен борд; подкрепа за частното предприемачество; конкуренция в обществения сектор и т.н.), с партиите от крайнодесния спектър?

Още по-интересно е, че българските националисти говорят много за националната сигурност, но на практика нямат критики срещу приватизацията на сигурността. Следователно те не могат да бъдат разглеждани просто в термините на авторитарно отрицание на либерализма. С приватизация на сигурността имам предвид оттеглянето на държавата от сферата на сигурността (включително и социалната) и възхода на частни форми на подсигуряване от потенциални рискове: от частни здравни и пенсионни застраховки, затворени жилищни комплекси за елитите, частни охранителни фирми, а в някои страни и частни затвори, съдилища и армии. В България действат над 1100 частни охранителни компании с близо 60 000 частни охранители, броят на служителите в държавната полиция е сходен, а трябва да се има предвид, че част от “услугите”, които предоставя тя, са на пазарен принцип и се заплащат. Крайнодесните партии не просто нямат критика към приватизацията на сигурността, а дори искат да се либерализира законодателството по отношението на т.нар. граждански патрули и понякога сами участват в създаването им. Става въпрос за паравоенни и параполицейски граждански организационни форми, които оперират на ръба на закона и целят да подпомогнат националните усилия по опазване на сигурността на държавните граници и на частната собственост. Действително този процес може да се обясни и като ефект от неспособността на държавата да удържа своя монопол в полето на сигурността, но това по никакъв начин не изменя факта, че крайната десница (и нейните проекции в реториката и темите на останалите партии) няма критика на приватизацията на сигурността. Точно обратното, в случая с гражданските патрули имаме усвояване на либерални дискурси за гражданското общество, управлението “отдолу нагоре” и либерализацията на сигурността за целите на охраната на националните и европейските граници, но това усвояване е от националистически групи, чиято дейност влиза в конфликт със закона.

Обяснението на тези привидни парадокси изисква отказ от допускането за несъизмеримостта между либерализма и авторитаризма. Това проблематизиране е уместно и поради това, че някои настоящи трансформации на управленските режими в Източна Европа (напр. в Унгария, Русия или Полша) са възприемани като пълен отказ от принципите на либерализма и възход на “нов авторитаризъм”. След изборната победа на Тръмп подобни представи се налагат и върху САЩ. Например Иван Кръстев говори за „погребване на либералния разказ за събитията след Студената война“. Той съпоставя 9 ноември 2016 (изборите в САЩ) с 9 ноември 1989 (падането на Берлинската стена) и твърди, че може би наблюдаваме „глобална смяна на режима“.

Действително Тръмп рязко напада политическия либерализъм, това е най-видно в ограниченията на свободата на движение на гражданите от някои държави с преобладаващо мюсюлманско население. Заявеното намерение на американския президент бе, че отнемането на свободите се прави в името на опазването на националната сигурност. В някои отношения Тръмп атакува и елементи от икономическия либерализъм като свободното движение на капитали, защото износът на производството ограничава сигурността на труда. Но е преувеличено да се говори за крах на либерализма. В САЩ Тръмп бе подкрепен и от либертарианските защитници на свободния пазар, а обещанията му за радикално намаляване на данъците и регулациите за бизнеса, както и критиките срещу общественото здравно осигуряване са далеч от скъсване с либерализма в икономическите му измерения. В този случай, струва ми се, по-точно е да се говори за дестабилизиране на привидно естествената връзка между икономическия и политическия либерализъм, а не за залез на либерализма въобще. Тази дестабилизация може да се интерпретира и в термините на практическа артикулация между специфични либерални и специфични авторитарни представи за отношението между правата и сигурността. Подобна е ситуацията и при т.нар. нелиберална демокрация в Източна Европа.

На 26 юли 2014 г. унгарският премиер Виктор Орбан в реч в източна Трансилвания обяви, че новата унгарска държава, която партията му изгражда, е нелиберална, но демократична. Според Орбан глобалната икономическа криза от 2008 г. е момент на разрив, след който либерално-демократичните режими са неспособни да поддържат международната конкурентноспособност. За него “успешни модели”, Орбан препраща към Сингапур, Китай, Русия, Индия и Турция, “не са западни, не са либерални, не са либерални демокрации и може би въобще не са демокрации”.

Речта на Орбан е широко отразена от международните медии, а основно се цитира формулировката му нелиберална демокрация. Понятието добива голяма популярност за описание не само на Унгария, но и страни като Русия, Полша и Турция, а отскоро и на САЩ. То се ползва предимно от критиците, но понякога и от защитниците на определяните като нелиберални демокрации. С нелиберална демокрация най-често се обозначават управления, които имат демократична легитимност, т.е. правителства, които са спечелили плуралистични избори, но наред с това ограничават гражданските свободи и човешките права. Последното често се прави и от позицията на твърденията за необходимостта за защита на националната сигурност от “външни заплахи”: от терористични атаки до “чуждо” културно, икономическо и политическо влияние. В известната си реч Орбан разко критикува НПО-тата, защото счита, че не са “автентични” неправитлствени организации, а просто “платени [от чужди правителства] политически активисти”. За него “автентичното” гражданско общество трябва да е на либералните принципи на доброволното сдружение, но реално съществуващите НПО-та се оказват правителствени неправителствени организации, които заплашват сигурността на нацията със своето чуждо влияние.

В определени случаи се допуска, че понятието нелиберална демокрация е въведено за първи път от Орбан, но то може да се проследи и до 1990-те. През 1997 г. американският журналист Фарид Закария в своя статия за Foreign Affairs говори за “възхода на нелибералната демокрация”. В статията си Закария отбелязва, че след 1989 г. повечето нации вече са демократични, защото се организират многопартийни избори. Но според него това по никакъв начин не гарантира, че не могат да се изберат и нелиберални правителства, които ограничават конституционно гарантирани права. Статията на Закария може да се интерпретира и като ранна критика на оптимистичните представи от 1990-те, че демократизацията автоматично ще доведе до либерализация, но той предполага автоматичността на обратното движение, т.е. че либерализацията винаги води до демократизация.

Твърдението на авторите от тази либерална линия е, че нелибералните демократични правителства се позовават на интересите на мнозинствата, често разбирани като етнически и/или религиозни мнозинства. Защитниците и критиците (на управления като това на Орбан или на Тръмп) се оказват съгласни, че авторитарните форми на управление са изисквани от мнозинството и така предполагат, че авторитаризмът е форма на демокрацията, разбирана буквално – като управление по волята и в интересите на народа. В България също някои публични интелектуалци и медии прибързаха да обвинят маргинализирани обществени групи за расизма и някои дори ползваха категории като „селски фашизъм“. Тук авторитаризмът, разбиран като нарушения на индивидуални права и свободи (напр. на свободата на словото, на правото на политическо убежище или на свободата на движение), не се разбира като отрицание на демокрацията, а на либералните и конституционни ограничения на демокрацията. Проблем се оказват не конкретните правителствени политики, а абстрактните обществени настроения. Днес тази критика на рисковете от демокрацията е добила статута на здрав разум в много от разпространените либерални дискурси. В последните броеве на американското експертно списание по демократизация Journal of Democracy вече се говори не за преход към демокрация, а към авторитаризъм.

Напреженията между демокрацията и либерализма обаче, както показва и Закария, не са нищо ново, те могат да се проследят исторически във всички ключови либерални мислители. Още Токвил говори за “тирания на мнозинството”, а либералите преди XIX в. са екплицитно негативно настроени към демокрацията[vi]. Либералните притеснения от “прекомерната” демокрация, разбирана като самоуправление и в този смисъл като еманципация и овластяване на мнозинството, се възпроизвеждат и през XX в. Айзая Бърлин например разграничава между желаната от него негативна свобода, разбирана като ограничение на управлението от правовата държава и потенциално нелибералната, но демократична позитивната свобода, разбирана като трансформирането на обекта на управление в субект на самоуправление. За Бърлин негативното разбиране за свободата е „съвместимо с някои разновидности на автокрацията”, достатъчно е „либерално настроеният самодържец [liberal-minded despot] (…) да оставя на поданиците си голяма свобода“, независимо, че „може да се нарече несправедлив, може да насърчава най-необузданото неравенство, да не се интересува нито от ред, нито от добродетели”. Позитивната свобода, от друга страна, той окачествява като „доктрина за освобождение (…) [която е] е залегнала в основата на националистическите, комунистическите, авторитарните и тоталитарни доктрини на нашето време“. Робърт Дал, който също като Бърлин е след най-значимите либерални мислители на XX в., на базата на сходна аргументация, стига до там, че даже предлага отказ от понятието демокрация и заменянето му с „полиархия“. Следователно не може да се говори, че са налични единствено демократични критики срещу либерализма, както е в дискурсите за нелибералната демокрация, а има и либерални критики срещу демокрацията.

В цитираната реч Орбан критикува не само либералната държава, а и социалната, заявявайки, че те са исторически останки и е необходима нова държавна форма, която той нарича “трудова държава”. Но не в смисъла на държава на труда, каквато претендираше да е и българската преди 1989 г., а на държава, в която се трудиш, без да очакваш гаранции за своите права и сигурност или подкрепа ако си от социално маргинализирана и негативно белязана група. Новата унгарска държава е не просто нелиберална, тя е и несоциална; критиката на либерализма е ограничена до политическия, без да оспорва икономическия либерализъм (Орбан настоява, че цели възраждането на конкурентоспособността на унгарската нация, а не например на социалната ѝ сигурност). Унгарският философ и дисидент Гашпар Миклош Тамаш даже сравнява лозунга на Орбан за трудова държава с печално известния немски лозунг arbeit macht frei[vii].

Заявката за нелиберална демокрация на Орбан не може да се припише на някакъв посткомунистически остатък, а още по-малко до просто отрицание на либерализма. Орбан започва политическата си кариера като един от основателите на дисидентската организация “Съюз на младите демократи” – ФИДЕС. През 1992 г. той е избран за вицепрезидент на либералния интернационал, а ФИДЕС запазва членството си до 2000 г. Днес Орбан води война с НПО-тата и обвинява Джордж Сорос за мигрантите, но през 1989 г. получава стипендия от “Отворено общество”, за да учи в Оксфорд, а през 1990-те е председател на унгарския клон на организацията.[viii]

Впрочем Волен Сидеров, лидерът на крайнодясната политическа партия “Атака”, започва своята кариера като дисидент преди 1989 г., а през 1990-те е главен редактор на вестника на СДС. Могат да се направят и паралели с траекторията на безспорно по-влиятелния Иван Костов, който е ключова фигура за икономическата либерализация на България след 1989 г. Като премиер той ръководи правителството от 1997 г. до 2001 г., когато България приема едни от най-радикалните мерки за икономическа либерализация (напр. валутния борд), наричани тогава “непопулярни мерки”. Днес Костов е сред критиците на европейския либерализъм. В скорошно свое интервю той заявява, че “либералната идеология” е “безпомощна” “пред Путин”; “пред нелегалните имигранти”; неспособна e да защити Европа “от тероризъм”; да “отговори на въпроса за дезинтеграцията на държавите, за изчерпания им потенциал да интегрират имигранти и малцинства”. Той ограничава критиките си до политическия либерализъм и опазването на правата и няма никакво оспорване на икономическите аспекти на либерализма. В същото интервю той не се ограничава с нападки срещу политическия либерализъм, а критикува и демокрацията, защото ако “народът, поставен в условията на пряка демокрация, когато не е наясно какво трябва да избира, може да избере тоталитаризъм.” Тук проблемът за него не са само индивидуалните човешки права, а колективното право на самоуправление на нацията. Самоуправлението изглежда възможно единствено ако някои стои преди демократичните процеси и задава границите на това „какво трябва да се избира“.

Подобни политически траектории на влиятелни български политици (от либерален активизъм през 1990-те до критика на политическия либерализъм и демокрацията днес) не е огранично до десния политически спектър, а може да се наблюдава и в БСП и при отцепилите се от тях партии като АБВ. Например водачът на листата в Пловдив на БСП за тазгодишните парламентарни избори до не толкова отдавна има множество публикации и доклади за “Отворено общество” и “Transparеncy International”, но днес вече говори за геополитически и културни заплахи от чужди сили, “микроби като циганската общност” и одобрително цитира автори като Освалд Шпенглер и Ален Беноа. Беноа е сред интелектуалните лидери на крайнодясната френска „Нова десница“, а Шпенглер е едно от основните вдъхновения за немските нацисти.

С всичко това целя да покажа, че правилното разбиране на авторитарните (зло)употреби с дискурсите за националната и държавната сигурност изисква отказ от свеждането авторитаризма до крайната десница. Трябва да се отчетат сложните трансформации на авторитарните дискурси в ситуация на развод между политическия и икономическия либерализъм, както и споменатите процеси на приватизация на сигурността. Иначе не бихме могли да разберем защо дори възприемани като либерални партии като „Да България“, както правят в свой предизборен клип, се възползват от антиромското говорене, за да обвинят бедните за замърсяването на въздуха в София.[ix]

Либералния консенсус е и отказ да се говори за ескплоатация или например за това, че правата и сигурността на предприемачите често не са правата и сигурността на работещите. Стига се и до отказ от говоренето за социалните страни на правата и сигурността, следователно и до невъзможност да се разберат структурните условия, които произвеждат неравенства и недоволство в рамките на либералния капитализъм. Неравенствата вече трябва да бъдат обяснявани чрез препратки към външни сили, т.е. да се каже, че само ако не бяха „Х“, всички щяхме да живеем задружно. А „Х“ може да се замести с всичко – комунистите, американците, фалшивите новини, руснаците, турците, мигрантите… И колкото повече генерираното социално недоволство се обяснява с „Х“, а не като структурен ефект, толкова повече елитите се оказват принудени да изнамират нови изкупителни жертви. Колкото повече изчезва социалната сигурност, толкова повече политиците говорят за национална сигурност. Така постепенно възпроизводството на либералния консенсус в стопанските му аспекти изисква отказ от политическия либерализъм, разбиран като спазване на индивидуалните права. Разширяването на броя на изкупителнтие жертви, от своя страна, в един момент засяга всички, стига се до отхвърляне на самата демокрация, защото мнозинството може да забрави „какво трябва да се избира“. Възможно е в крайна сметка Орбан да е прав и демокрацията да е несъвместима с конкурентноспособността на международните пазари. „Трудовата държава“ предпочита вторите. И може би не е случайно, че любимият на българските медии предприемач Ивайло Пенчев е известен с компания на име Walltopia, комбинация от английските думи „стена“ и „утопия“, защото ако хоризонтите на надеждите са сведени до ефективните пазари, стените са всичко, което може да очакваме.

[i]
Вж. Улрих Бек. 2013 [1992]. Рисковото общество. София: Критика и хуманизъм

[ii]     В този дух Деян Деянов говори и за свръхмодерния капитализъм като общество на некалкулируемите рискове.

[iii]    Вж. напр. Ulrich Beck 2002. The Terrorist Threat. World Risk Society Revisited. в: Theory, Culture & Society 19(4)

[iv]    https://www.marginalia.bg/aktsent/zashto-vks-onevini-ahmed-musa/

[v]     Важна книга по темата, която е преведена на български е: Джоан Скот. 2008. Политики на булото. София: Алтера

[vi]    Интересен и достъпен като език, но за съжаление малко позабравен изследовател на този въпрос в полето на историята на политическата мисъл е Крауфорд Макфърсън. Вж. Например книгата му от 1977 г. The Life and Times of Liberal Democracy. Но сходни аргументи могат да се открият и у популярни днес автори като Дейвид Грейбър, например в книгата му от 2013 г. The Democracy Project: A History, a Crisis, a Movement.

[vii]         https://hungarianspectrum.wordpress.com/2014/08/01/goodbye-to-democracy-an-interview-with-gaspar-miklos-tamas-about-viktor-orbans-speech/

[viii]        http://hungarianspectrum.org/2016/05/21/george-soros-and-viktor-orban-from-friend-to-enemy/

[ix]    https://www.marginalia.bg/aktsent/izbori-za-negrazhdani/

Avatar

Георги Медаров

Георги Медаров е социолог и част от колектива "Нови леви перспективи". Изследователските му интереси са в областите на теорията на популизма, човешките права и критическата история на либерализма. Георги е съставител на сборника Критически погледи към човешките права. София: Колектив за обществени интервенции, 2014.