Чистки и параноя (Ела Джордж за „новата“ Турция на Ердоган)

от -
381

Изборите, които се проведоха на 24 юни, изтеглени напред от края на 2019 г., по решение на президента Реджеп Тайип Ердоган, идват след период на репресии и страх, който представлява най-сериозният разрив в историята на турската република. През последните две години повече от 100 000 души бяха задържани, а десетки хиляди чакат животите им да бъдат обърнати с главата надолу чрез публикуване на нов спешен декрет или просто чукане на вратата. Иззети са десетки милиарди активи и около 150 000 души са „прочистени“, като са загубили не само работата, но и паспортите си (както и онези на съпрузите/съпругите им). Те са маркирани като заплаха за националната сигурност и стават безработни. Често те губят жилището (свързано с държавна работа) и пенсиите си. В Турция винаги е имало сериозно държавно насилие, насочено против гражданското общество, но когато поредната хунта е налагала военно положение, като минимум винаги е имало надежда, че завръщането на цивилното правителство ще доведе до нормализация. Днес Турция е едно дълбоко травмирано общество. Чистките и арестите са игра на лотария: един от поддръжниците на петиция, призоваващ за мир с кюрдите, бива прочистен от сферата на висшето образование, докато друг остава на работа, макар и в постоянна несигурност. Някой е задържан за получаване на ипотека от вече отчуждена банка; друг, който е имал сметка в същата банка, не е засегнат. Днес турците са изправени пред капризите на една произволна власт, без да имат възможност да прибягнат до нещо, което прилича на върховенство на закона.

Дори онези, чиито роднини и приятели не са били обявени за заплаха за националната сигурност, са засегнати от репресиите. Вестниците, които те четат, са закрити, колумнистите, които са следили, са арестувани, имуществото на местната медицинска клиника е иззето, училището зад ъгъла е затворено, десетките доброволни асоциации, формиращи тъканта на тяхната общност, са изчезнали, а политиците, за които са гласували – от общински служители до провинциални управители – са били заменени насила или живеят в постоянен страх, че скоро ще бъдат. Прочистването на прокурори и съдии е достигнало такива размери, че немалко от новите назначени лица са току-що завършили студенти, които не познават правилата на собствените си съдебни зали. Всички съдии са наясно, че всяко решение, което се счита за неблагоприятно за правителството, може да сложи край на кариерата им. Мащабът на социалната трансформация, извършена от тези мерки, надхвърля дори конвулсиите от времето на основаването на републиката. За да се ​​оцени какво точно се е случило в Турция, се изисква историческа гледна точка, не на последно място и защото правителството се стреми да преоформи републиката по свой собствен образ и да пренапише историята.

Историята на разпадането на Османската империя и възхода на турската република е описана майсторски на тези страници от Пери Андерсън. Основаването на републиката през 1923 г. е до голяма степен авторитарно дело, макар че обявяването на народния суверенитет представлява прекъсване с имперското минало. Стриктно контролираните избори са дали на Мустафа Кемал президентство върху нещо, което към 1925 г. вече е станало еднопартийна държава. От този пост Кемал, който през 1934 г. получава прозвището Ататюрк или „баща на турците“, ръководи една културна революция с удивителни пропорции, като трансформира религиозните институции, езика и азбуката, начините на обличане, календара и правната система на страната в хода на по-малко от едно десетилетие. Срещу всичко това няма почти никаква съпротива, отчасти защото тази трансформация се осъществява в резултат на имперския колапс и засяга население, което е преживяло десетилетия на насилствени преселвания и травматично насилие – от Балканските войни до Арменския геноцид и Първата световна война. Най-сериозната съпротива идва от страна на турското кюрдско население, което се противопоставя на етническия и езиков императив за хомогенизация, който стои зад Kulturkampf-а на Кемал. Но съпротивата е брутално потисната. Всъщност всяко противопоставяне срещу еднопартийната държава – било то от страна на кюрди, комунисти или религиозни групи – води до арест, убийство или изгнание. Като се имат предвид мащабите и скоростта на мерките, предприети за трансформиране на религията, традициите и обичаите, в края на краищата са били необходими далеч по-малко репресии, отколкото може да се очаква, но революцията никога не е разполагала с широка база. Кемализмът, тоест обозначението, под което тази секуларизираща, туркизираща, държавно-центрична идеология на основополагащия авангард, става известна, е подкрепян от градските елити на западните градове на страната, но в останалите региони – в анадолските провинции и югоизтока, тоест регионът, най-близък до Близкия изток – реформите постигат в най-добрия случай само повърхностна подкрепа.

Почти един век по-късно, днес в страната започва нова културна революция, насочена срещу онова, което нейните лидери пренебрежително наричат „старата Турция“. Онова, което те всъщност имат предвид, са членовете на социално-икономическия елит, идентифициращи се с кемализма. До известна степен, също като революцията на Ататюрк, тази контрареволюция черпи от и се основава на нещата, които се стреми да замести. Рязкото скъсване на [кемалистката] република с езика и традициите на Османската империя – при което арабското писмо е заменено от латиница, а заемките от арабски и персийски езици са заменен с техни турски еквиваленти – маскира в някои отношения много по-дълбоки структурни приемствености. Държавната бюрокрация, военният корпус и основният социален ред си остават непокътнати, като запазват статута и имота на хората, готови да служат на новата република. Дори и официалното обвързване със секуларизма продължава да съществува паралелно с избирателно използване на религията в служба на държавата.

Днешната културна революция заимства от кемалистката стратегия в голяма степен: тя също е за укрепване на еднопартийното управление, за диктуване на нови традиции, за прочистване и арестуване на опонентите си. Подобно на Кемал, Ердоган се опитва да увеличи силата на държавата, като едновременно с това преобразува институциите ѝ. Но докато кемализмът запазва голяма част от османския обществен ред, „новата“ Турция, чието раждане Ердоган обяви в реч на 28 август 2014 г., представлява далеч по-съществен разрив. Един елит се замества от друг: имуществото сменя собствениците си, подготвят се нови кадри за държавните служби, университетите се изпразват от определен вид интелектуалци, за да бъдат заменени от по-лоялни такива, а благоприятно настроеният към режима капитал получава достъп до държавната щедрост, включително и до плячката, произтичаща от конфискациите на активи. Проектът за „нова“ Турция се разглежда от привържениците си като нещо, което връща стрелките на часовника назад, но не към момента на основаването на републиката, а един век преди това, преди да са започнали различните модернизации и про-западни реформи от ХІХ век. Това е категорично отхвърляне не само на кемалистките елити, но и на техните реформистки османски предшественици. И докато кемалистката революция не е разполагала с широка социална база, този проект има подкрепата на благочестивите и консервативни избиратели сред средните градски класи, провинциалните бизнесмени и бедните от селските райони: те са бенефициентите от управлението на Ердоган, най-вече поради на подобряването на жизнения им стандарт и премахването на ограниченията върху религиозните им практики, като носенето на забрадки. Но ако последните няколко избори могат да служат като вид указатели, тук става дума за най-много половината от населението на страната.

Турция все още не е еднопартийна държава, а лидерите на политическите ѝ партии са добре известни на обществеността. Те се появяват по заглавията на вестниците и държат речи, предлагат политически програми и поддържат отношения [с други политици]. Партиите им са съществували под една или друга форма в продължение на десетилетия: републиканците от РНП (Републиканската народна партия), ултра-националистите от ПНД (Партията за националистическо действие), както и прокюрдските политици от НДП (Народно-демократическата партия), която има прогресивна платформа. Размириците в тези партии все още са част от вестникарските разкази и публичната дискусия: създаването на нова десноцентристка партия, партията İYİ (или „Добрата“ партия), която се отцепи от ПНД, създаваше нервни заглавия в продължение на месеци. Спекулациите за стратегиите на партиите при изборите от юни  доминираха в новините, както биха могли да го правят и преди възхода на Ердоган. Вярно е, че в по-обикновени времена партийните лидери и депутатите не са арестувани с цели дузини, както в момента се случва с НДП (поне един депутат от РНП също е в затвора). Но тревожната истина е, че под повърхността на многопартийната система дори партията „Правосъдие и развитие“ (ПСР) [собствената партия на Ердоган], на власт от 2002 г. насам, всъщност няма никаква власт. Политическият живот на страната е сведен до личността на нейния лидер Ердоган и обкръжението му от роднини и приятели.

Зетят на Ердоган Берат Албайрак стана депутат през 2015 г., по което време Ердоган вече има пълен контрол над партийните списъци. Албайрак е министър на енергетиката, но се подразбира широко, че той е част от малката група, управляваща страната, заедно със сина на Ердоган Билал и дъщеря му Сюмейе. ПСР предоставя на Ердоган средствата, чрез които да управлява парламента, да мобилизира гласоподавателите, да разпределя услуги в предизборните кампании и да разработва кадри, за да запълни нарастващия брой свободни работни места в държавната бюрокрация. Но макар и да използва партията, за да постигне някои от целите си, той не е обвързан с нея и не зависи от нея. По-скоро е вярно обратното: партията зависи от Ердоган. Той отдавна вече е изхвърлил или отстранил по-ранното поколение лидери на ПСР – като някои от тях, например Абдула Гюл и Бюлен Аринч, са сред учредителите на партията. Вместо правителство, контролирано от една десноцентристка партия, Ердоган е утвърдил система на лично управление, легитимирана от все по-ясно хореографирани избори.

Някои либерали в Турция и другаде се притесняват, че е било грешка да се подкрепи ПСР, когато партията се появи на политическата сцена в началото на новото хилядолетие. Първоначалната им надежда – че тя ще бъде средство за реформиране на конституцията, намаляване на влиянието на военните и въвеждане на по-плуралистично схващане за национална принадлежност – днес е отстъпила място на горчиви самообвинения. Но демократизиращият потенциал на ПСР не беше сигурен от самото начало, и мнозина, които се смятат за леви, не са я подкрепяли никога. ПСР споделяше с останалите партии в турския политически спектър – от кемалистите до десните етнонационалисти – една повърхностна ангажираност с демокрацията, но като повечето политически партии в Турция, с изключение на НДП, тя никога не е била вътрешно демократична – факт, който по-късно улесни отстраняването на по-плуралистичните гласове в партията. По времето, в което беше кмет на Истанбул (като член на по-ранната про-ислямистка партия „Благоденствие“ (Рефа), Ердоган се пошегувал в едно интервю, през 1996, че „демокрацията е като трамвай; когато стигнеш до местоназначението си, слизаш.“

ПСР обаче се появи във време, когато движенията на гражданското общество все повече призоваваха към преработване на миналото на страната – включително и Арменския геноцид – както и отхвърляне на продължаващите репресии срещу кюрдите. Освен така нарастваше нетърпимостта, а в някои случаи дори отвращението към историята на страната, изпъстрена от военни преврати и потискане на политически партии, особено на про-ислямистки партии. При цялото си консервативно излъчване, ПСР успя да осъществи обща кауза с либералните критици на ролята на армията и съдилищата в ограничаването на политическите хоризонти в страната, макар и да го направи само защото собственото ѝ бъдеще зависеше от отслабването на традиционните държавни институции. В края на краищата, реформите за поставяне на военните под граждански контрол и преструктуриране на висшите съдебни системи не се оказаха достатъчни, за да се гарантира, че политическата траектория на страната ще си остане демократична. Според есенциалисткото обяснение, турският случай просто показва несъвместимостта между демокрацията и исляма. Но това е прекомерно опростяване. Траекторията на ПСР може да бъде разбрана по-добре като демонстрация на начина, по който историческите и структурните особености на политическата култура и институции на дадена страна могат да доведат до демократично преобръщане.

ПСР е основана през 2001 г. под цялостното ръководство на Ердоган, за да замени партиите, които бяха закрити поради предполагаемия им антисветски характер, сред които и Рефа, която бе подложена на конституционно разпускане през 1998 г. Като средство за налагане на стриктното придържане към кемализма, Конституционният съд имаше специален интерес да разпуска партии, които се считаха за про-ислямистки, прокюрдски или комунистически. В началото на 2000-те години сред турските либерали имаше нарастваща загриженост, че тези разпускания на партии лишаваха от глас значителна част от електората. Когато се появи ПСР, излизаща с умерена религиозна платформа и открити про-демократични и про-бизнес перспективи, тя изглеждаше като версия на политическия ислям, създадена да отговаря на ограниченията, поставени от Конституционния съд. По-важното за нерелигиозните хора беше, че партийната платформа предвиждаше либерализация и модернизация на икономиката непосредствено след голямата финансова криза от 2000-2001, когато зеещият държавен дефицит беше предизвикал паника сред международните инвеститори и борсов крах, който в края на краищата доведе до вземането на принудителен заем от Международния валутен фонд.

В националните избори през 2002 г. ПСР спечели 34% от гласовете, което доведе до получаване на почти две трети от местата в парламента, благодарение на един избирателен закон, останал от дните на военната хунта, който изключва от парламента всяка партия, получила по-малко от 10 на сто от гласовете. През 2002 г. само две партии – ПСР и РНП (с 19 на сто от гласовете) – успяха да надскочат този праг и така ПСР успя да си осигури мнозинството от местата. Тъй като победата на ПСР идваше след един период на миноритарни и коалиционни правителства, продължил от 1991 г., възможността за стабилно еднопартийно управление изглеждаше привлекателна за голяма част от електората. В страната и извън нея ПСР беше ласкателно сравнена с християндемократическите партии в Европа. С платформа, която целеше да привлече религиозното мнозинство, но също и с обещание да запази светския характер на републиката, ПСР предложи да се ангажира с религиозните недоволства, но без да прегръща ислямизма. И, което е може би още по-важно, чрез подкрепата за гражданско, а не етническо определение за турското гражданство, се създаваше впечатлението, че партията може да удовлетвори поне част от отдавнашните искания на кюрдските граждани.

* * *

Нито една от тези цели не беше реализирана. Да се опитваме да разберем разстоянието, което разделя 2002 от 2018 – нещо, което за повечето турци изглежда като множество десетилетия – е почти лудешко начинание. Това, че ПСР не е била по-демократична от която и да е друга турска политическа партия, би трябвало да следва очевидно от нежеланието ѝ да използва мнозинството си, за да отмени десет процентния избирателен праг, въпреки ясния му антидемократичен ефект. Обещанията на партията да представлява религиозните избиратели, да се обърне по-сериозно към недоволствата на кюрдското малцинство и да се ангажира с присъединяването към ЕС, биха могли действително да изиграят демократизираща роля, но в действителност те служеха единствено за подпомагане на консолидацията на собственото ѝ управление. Най-добрият начин да се разбере развитието на партията е да се идентифицират моментите, при които възможните алтернативните пътища са били игнорирани в полза на поредни стъпки към авторитаризъм. Меденият месец на ПСР беше първият ѝ мандат, между 2002 г. и 2007 г., като еднопартийно правителство, което не беше изправено пред някаква сериозна опозиция. Финансовата криза беше унищожила избирателните перспективи на другите десноцентристки партии – умерената десница обикновено беше привличала ясно мнозинство от гласовете, въпреки че то се разделяше между няколко партии – и това разчисти полето за ПСР. Една от централните амбиции на партията в този момент беше Турция да се присъедини към ЕС – амбиция, която тя споделяше с озападнения елит на страната. при първия ѝ мандат успехът на ПСР в ускоряването на кандидатурата на Турция беше широко популярен.

Реформите, които тя предприе, за да задоволи изискванията на ЕС, включваха ограничаването на ролята на военните в гражданското управление и премахването на съдилищата за държавна сигурност, които оформяха облика на сумарно раздаваната справедливост в югоизточната част на Турция, където живее голяма част от кюрдското население. Ограниченията върху използването на кюрдския език бяха облекчени, смъртното наказание бе отменено и извънредното положение в кюрдските провинции приключено. ПСР се придържаше към икономическите политики, установени от пакета на МВФ за стабилизиране на страната след финансовата криза, и придвижи напред програмата за приватизация. Последва икономическо възстановяване, което в крайна сметка се превърна в бум. Ако се разгледа списъка на публичните активи, разпродадени на различни бизнес интереси, свързани с ПСР, човек може да определи произхода на онова, което по-късно щеше да се превърне в златна мина за корупцията. Но тогава, през 2007, подобряването на икономическото положение в страната, съчетано с инвестициите в инфраструктура, здравеопазване и образование, беше подобрило осезаемо животите на бедните и предоставило отчетливи предимства за основните избиратели на партията.

Победата на ПСР в изборите през 2007 г. бе повратна точка. В Турция се използва система от партийни листи, което означава, че партийните лидери могат да изберат кой отива на върха на списъка и ще заеме място в парламента. Йерархичната структура на ПСР позволи на Ердоган да поставя на предните места в списъка най-верните си хора. Партията си осигури 47% от гласовете, като увеличи дела си с една трета; наскоро прочистените ѝ редици гарантираха, че депутатите ще вървят точно по стъпките на лидера си. Спечелените гласове бяха по-равномерно разпределени в страната, отколкото през 2002 г., макар че партията спечели по-малко места, защото една трета партия – ултранационалистическата MHP – беше прекрачила избирателния праг от 10% зад РНП, което по правило заема второто място, на всички избори от 2002 насам.

Мащабът на избирателната победа на ПСР означаваше, че тя разполага с достатъчно парламентарни гласове, за да гарантира назначаването на собствения си кандидат за президент Абдула Гюл – умерен ислямист, чиято кандидатура преди това беше блокирана от опозицията и подложена на остра критика от страна на армията (която гледаше на себе си като натоварена със защитата на секуларизма). Това предизвикателство пред нейния кандидат подтикна ПСР да предложи конституционно изменение, което да позволи президентът да бъде избран чрез народно, а не парламентарно гласуване. Политиците от опозицията се противопоставиха на промяната, опасявайки се, че тя ще измести баланса на властта в полза на изпълнителната власт. Въпреки тези опасения, той беше приет в референдум от октомври 2007 г. с почти 69% подкрепа. Успехът на стратегията за референдумите постави началото на няколко тревожни развития.

След изборите през 2007 г. темпът на либералните реформи се забави, тъй като преговорите за присъединяване към ЕС стигнаха до задънена улица. Когато новата конституция на ЕС беше поставена на референдуми в цяла Европа през 2005 г., отхвърлянето ѝ от страна на гласоподавателите във Франция и Нидерландия се приписа отчасти на опозицията срещу присъединяването на Турция към Съюза. Загрижеността срещу присъединяването на Турция от страна на видни политически фигури в някои големи европейски страни накара турската общественост да се отдръпне от Европа и да прегърне национализма. И тъй като присъединяването ставаше все по-малко вероятно, способността на ЕС да служи като лост в полза на либералните реформи намаля. Вместо това Ердоган използва втория мандат на ПСР, за да разхлаби хватката на някои ключови държавни институции, които се опитваха да блокират консолидацията на властта, упражнявана от партията му. Трите най-важни елемента в тази стратегия бяха един втори конституционен референдум, този път насочен към преструктуриране на съдебната система; продължителна кампания срещу медийния конгломерат „Доган Холдинг“, която очерта план, който партията по-късно щеше да използва за унищожаване на свободата на печата; накрая, съдебните процеси Ергенекон, които упражниха пълната сила на прокуратурата върху редица хора, обвинени в заговор за сваляне на правителството.

* * *

За Ергенекон, наречена по името на митичната долина от тюркските легенди, се твърди, че е тайна организация, чиито членове, пенсионирани секуларистки военни офицери, са планирали преврат. Възможно е да има някаква истина в твърденията, че някои бивши военни са обмисляли подобна идея. През 2007 г., либералното списание Nokta публикува поредица от документи, които нарече „дневници за преврат“, написани от Йозден Йорнек, бивш шеф на турските военноморски сили, в които се описват планове, изготвени заедно с бивши командири на военновъздушните сили и армията, за евентуален преврат през 2004. Ето защо първоначалните обвинения срещу Ергенекон изглеждаха достатъчно правдоподобно и през 2007 бе започнато разследване на предполагаемите им [антиправителствени] дейности. Първите обвинения срещу 86 обвиняеми бяха описани през юли 2008 с големи подробности в документ, наброяващ почти 2500 страници. Това беше първият мащабен опит на ПСР да използва прокурорските сили, за да прочисти противниците си. Военни офицери, журналисти, опозиционни политици и обществени интелектуалци бяха арестувани, обвинени в участие в заговор и хвърлени в затвора (в пред-съдебно задържане). Между 2008, когато бяха подадени първите обвинения, и 2011, бяха задържани повече от петстотин обвиняеми. Друг предполагаем план за преврат (известен като плана „Балиоз“ или „Боен чук“) доведе през 2012 до затворнически присъди за повече от триста заподозрени. В затвора Силиври бе създадена масивна нова съдебна зала с капацитет от над седемстотин души, за да могат да се провеждат масови процеси. В хода на делата някои от най-известните турски журналисти, включително Ахмет Шик и Недим Сенер, бяха арестувани на основание, че са подкрепяли конспирациите. Обвиненията се основаваха на това, че Сенер беше писал за официално съучастие в убийството на турско-арменския журналист Хрант Динк, а Шик беше публикувал репортаж за проникването в полицията на членове от движението Гюлен – религиозна група, водена от живеещия в чужбина духовник Фетула Гюлен, с която в онзи момент ПСР се намираше в тесен съюз. Накратко, Ергенекон и свързаните с него съдебни процеси се превърнаха в средство за заглушаване на несъгласието и за прикриване на доказателствата за неправомерно поведение на ПСР.

Осъдените бяха окончателно освободени през 2016, след като апелативният съд отмени всички присъди поради липса на доказателства. Но този поврат стана възможен само защото за Ердоган беше удобно да се помири с обвиняемите, които бяха лежали в затвора години наред, в резултат на неговите машинации. Сега вече той твърдеше, че съдебните процеси са били заведени от полицейски служители, прокурори и съдии, които принадлежали към движението Гюлен, което междувременно беше превърнато в новия враг номер едно: според новата версия всъщност превратът срещу него е бил планиран от гюленистите. Затворът Силиври и неговата масивна съдебна зала скоро щяха да се напълнят с нови обвиняеми. Голяма част от турската преса послушно възпроизведе обвиненията на Ердоган, без да споменава годините, в които той беше изказвал масивна публична подкрепа за същите онези прокурори и съдии.

Турското гражданско общество беше дълбоко променено от процесите Ергенекон. Докато хората, които бяха поставяли под въпрос процесите, сами станаха подсъдими, започна да става ясно, че прокурорите са били упълномощени да провеждат масови съдебни процеси срещу противниците на правителството. И, което е по-важно, бившите настойници на републиката – съдиите от военните и апелативните съдилища – не само не успяха да предотвратят процесите, но се оказаха и сред основните им мишени. Разбира се, политическите процеси, фалшифицираните доказателства и разчитането на слухове не бяха нищо ново за турската съдебна система: кюрдските граждани на страната бяха подлагани много отдавна на сумарна справедливост и нарушения на процесуалните права. Но тук за пръв път се правеше нещо такова по отношение  на членовете на градския, светски, етнически турски елит. Няколко от военните лидери, поставени под съд, бяха сред архитектите на кампанията на турската армия за смазване на бунтовете в кюрдския югоизток през 1990-те години, която доведе до разрушения на хиляди кюрдски села, разселване на около два милиона кюрдски граждани и хиляди смъртни случаи сред цивилното население. Дълго след като стана ясно, че доказателствата, представени в съдебните процеси по делото Ергенекон са измамни, прокуратурата си остана популярна сред някои кръгове в страната, защото беше послужила за ограничаване на военните.

След започването на процесите Ергенекон, фокусът на Ердоган се измести от намаляване властта на военните към поставяне на апелативните съдилища под контрола на неговата партия. През 2010 ПСР представи нов набор от конституционни изменения, които бяха „продадени“ на обществеността като предназначени да ограничат способността на военните да оказват влияние върху правителството – отново чрез провеждане на референдум. Историята на вмешателства на турската армия в управлението на страната – пряка и непряка намеса през 1960, 1971, 1980, 1997 и 2007, когато тя издаде меморандум, оспорващ президентската кандидатура на Гюл – означаваше, че много турци симпатизираха на идеята за поставянето ѝ под по-голям правителствен контрол. Всъщност, макар някои от предложените изменения да поставяха ограничения върху компетентността на военните съдилища и да ограничаваха ролята на военните в правителството, най-важните промени засягаха състава на съдебната власт. Апелативните съдилища в Турция служат отдавна, заедно с армията, като пазители на кемалистката идеология. По време на първия мандат на ПСР, съдилищата действаха като балансираща сила срещу законодателната програма на партията, а Конституционният съд дори се опита да я закрие, защото [партията] се е ангажирала с анти-секуларни дейности.

Съчетаването на структурните промени в съдебната система с няколко либерализиращи промени даде възможност на партията да целия пакет като инициатива за демократизация. Съдебните реформи можеха да бъдат представени като отговор на позицията на ЕС, че контролът върху най-високите етажи на турската съдебна власт, упражняван върху всички съдебни назначения и повишения, е проблематичен. Измененията биха позволили на повече членове на съдебната власт да изказват мнение, но имаше широки опасения, че истинското намерение на ПСР е да манипулира новата система за назначаване по такъв начин, че да назначава и популяризира своите собствени верни членове. Въпреки това 58% от гласоподавателите подкрепиха предложенията. В рамките на само един месец страховете на опозицията бяха напълно потвърдени, тъй като органът, отговорен за новите назначенията в съдебната система, попадна под пълния контрол на членове, представени в предварителните списъци на партията. През следващата година те назначиха 160 нови съдии в Касационния съд и 51 в Държавния съвет. Четири години по-късно, при следващите избори за съдебен съвет, вече имаше явни манипулации, тъй като ПСР поде мощна кампания за прочистване на бившите си съюзници от съдилищата, като публично утвърди контрола си над съдебната власт.

* * *

Последният ход към авторитаризъм по време на втория мандат на ПСР беше конфронтацията между Ердоган и група вестници и телевизионни станции, отчасти собственост на Айдън Доган, бизнесмен и известен критик на правителството. Финансовата криза, която беше проправила пътя за първата избирателна победа на ПСР, беше заедно с това намалила и редовете на собствениците на медии в Турция. Сривът на двадесет турски банки, много от които бяха имали контрол над различни печатни и телевизионни холдинги, доведе до това, че Правителственият фонд за гарантиране на спестовните влогове се превърна в собственик на множество медии. С течение на времето те бяха преопаковани и пуснати в продажба, а няколко от тях бяха продадени на групи, свързани с ПСР. Вестникът Сабах, например, с тираж от повече от четиристотин хиляди, беше продаден на фирмата на Ахмет Чалик, управлявана от зетя на Ердоган Берат Албайрак. За да подкрепи офертата си, Чалик получи финансиране от държавна банка.

Доган Холдинг – собственик на телевизионната станция CNN Turk, заедно с още два телевизионни канала и два от най-големите в страната вестници, Хюриет и Милиет, както и на шест по-малки – беше се очертал като най-мощната медийна група, противопоставяща се на ПСР. Няколко от вестниците и телевизионните канали на Доган твърдяха, че ПСР е ангажирана с анти-секуларни действия, което накара Ердоган да призове публично за бойкот на вестниците на Доган. По време на изборите през 2007 Доган Холдинг подкрепи опозицията. Но скоро след това последва бързо отмъщение от страна на ПСР: през 2009 срещу Доган Яйън [Doğan Yayın] (медийна група, собственост на Доган Холдинг) бе обявена глоба от 2.5 милиарда долара за неплатени данъци. Глобата, обоснована чрез подновено тълкуване на данъчните правила за сделки с акции, бе широко схваната като политизирана: сумата достигна близо 80% от стойността на активите на дружеството-майка. Доган Яйън бе принуден да продаде два от вестниците си – Милиет и Ватан – както и една телевизионна станция, в допълнение към плащането на намалена глоба. След това групата направи труден опит за балансирано [противо]действие, като водещият им вестник Хюриет запази опозиционната си позиция, но заедно с това възприе по-мека редакционна линия и избягваше репортажи, които биха разгневили правителството. Когато през 2016 имейлите на Албайрак бяха направени публично достояние от хакери, се разкри, че някои старши членове на групата Доган са имали обмен с правителството относно [позициите на] журналисти и редактори, работещи във вестника. През март тази година Доган продаде останалите си медийни активи, включително и Хюриет, на близката до правителството бизнес група Демирьорен Холдинг.

Следващите избори, през 2011, обозначиха апогея на постиженията на ПСР. Партията влезе в третия си мандат с дял от 49,8%, което представляваше увеличение от почти 3%. Това беше последната възможност на Ердоган да се кандидатира на парламентарни избори: правилата на ПСР налагат на членовете ѝ лимит от три мандата. Двете други партии, представени в парламента от 2007, също бяха отново избрани, макар че [ултранационалистическата] ПНД изгуби позиции пред ПСР, а една група от независими представители на коалиция от кюрдски политици и леви кандидати от 17 партии и НПО-та, включително и прокюрдската Партията на мира и демокрацията (ПМД) спечели 35 места.

До този момент стратегията на ПСР в отношенията с кюрдския електорат беше двустранна. Партията култивираше отношения с кюрдски бизнесмени и консервативни политически фигури, като ги насърчаваше да се кандидатират чрез листата на ПСР, и дори назначаваше някои кюрдски депутати на постове в кабинета. Освен това тя беше допринесла за относителната либерализация на подхода на държавата към кюрдските културни права, като предложи скромна подкрепа за една кюрдска телевизионна станция и позволи в училищата да бъде преподаван кюрдски език. В крайна сметка обаче тази стратегия се оказа просто по-усъвършенствана версия на традиционната турска линия за възнаграждаване на кюрдите, които подкрепят правителството и потискане на онези, които не го правят. Но вместо да настоява за асимилационистки етнически политики, както бяха го правили кемалистите, партията просто търсеше подкрепата на онези кюрди, които желаеха да прегърнат нейната религиозна платформа. В същото време всяка независима гражданска или политическа организация, която заплашваше да намали гласовете на ПСР, беше третирана много сурово.

Моделът, по който се извършваха арестите в кюрдските провинции между 2009 и 2010, разказва своя собствена история. След като ПМД се представи добре на местните избори през 2009, около 1800 кюрдски граждани бяха арестувани в резултат на антитерористични операции, при което в принадлежност към терористични организации бяха обвинени профсъюзни дейци, активисти за правата на човека и избрани служители. Задържанията целяха да потиснат Съюза на Кюрдските общности (СКО) – обобщена група, съставена от различни политически фракции, свързани повече или по-малко с Абдула Йочалан, лишеният от свобода лидер на Работническата партия на Кюрдистан (известна под съкращението ПКК). Като извинение послужи дългосрочното обозначаване на ПКК като терористична организация. Само в един ден през декември 2009 бяха арестувани осемдесет души, включително и осем кметове на ПМД. Сред тях беше и Осман Байдемир, популярният кмет на Диарбекир, неофициалната кюрдска столица на Турция, който е бил заплашен с 36-годишна присъда. Преследванията на СКО демонстрираха всички процесуални и доказателствени дефекти на съдебните процеси от делото Ергенекон и към 2011 доведоха до почти десет пъти повече арести, при които бяха задържани над 7700 заподозрени – близо половината от тях в пред-съдебни задържания. Това, че злоупотребите с процесите по делото Ергенекон привлякоха толкова голямо внимание, докато обвиненията срещу СКО се обсъждаха само рядко, показва само, че кюрдското население в Турция си остава гражданство от втора класа.

Успехът на ръководената от ПМД листа в изборите от 2011 доведе до нова политическа коалиция в кюрдската политика. Бяха привлечени представители на по-малките леви партии, както и алевитите и арменските общности, женски организации и ЛГБТ-активисти. През 2012 тази коалиция основа Народно-демократическата партия (НДП), наследник на предишните леви, прокюрдски партии, но със значително по-широка политическа платформа. НДП възнамерява да представя исторически маргинализираните общности в цялата страна; освен това, равнопоставеността на половете беше вградена във вътрешните ѝ структури, с мъже и жени като лидери на всякакво ниво.

Левичарските акредитиви на НДП направиха така, че тя беше в състояние да се възползва от вълната от протести, които заляха Турция през лятото на 2013. Първите протести бяха срещу замяната на парка Гези в Истанбул с нов търговски център, проектиран като възстановка на Османска артилерийска казарма. Загубата на една от малкото оставащи зелени площи в града, за да се направи път за неоосманско търговско предприятие, разположено непосредствено до площад Таксим, с неговия паметник на републиката, обхващаше като под лупа всички неща, които протестиращите разглеждаха като най-лоши аспекти от програмата на ПСР. Когато първоначалната демонстрация беше посрещната от полицията с непропорционална сила, картините на насилието моментално се разпространиха в мрежата и накараха хиляди други хора да се съберат на площад Таксим. Демонстрантите, много от тях студенти, обявиха, че са против авторитарния неолиберализъм на ПСР. Затварянето на парка Гези беше само един пример сред хилядите проекти, направлявани от правителството, които водеха до партньорства между глобални инвеститори и частни предприемачи, от една страна, и държавните структури, ръководени от ПСР – независимо дали ставаше дума за мега-инфраструктурни или масови жилищни проекти, за развиване на нови бизнес райони или на сателитни градове. Всички тези проекти игнорираха градоустройственото планиране и екологичните разпоредби, както и социалната структура на съществуващия град. Новите закони улесняваха изгонването на наемателите от площите, предназначени за реконструкция. Правителството превърна Службата за обществени жилища в основен инструмент за осъществяване на строителните си мегаломании, като ѝ позволи да действа като плановик на градоустройството, регулатор, собственик, и в много случаи изпълнител, който сам си търси подизпълнители, обикновено от средите на про-правителствено настроените предприемачи, като всичко това създава огромни печалби, докато градските бедни биват постепенно изтласквани.

Внезапното и очебийно богатство, придобито от висши ръководители на ПСР по време на първото десетилетие на партията на власт, се разглежда като пряк резултат от такива публично-частни партньорства и протекциите, които идваха заедно с тях. (Ердоган беше един от ранните печеливши, във всеки един аспект – срещу него бяха повдигнати 18 обвинения в корупция по времето, когато беше кмет на Истанбул през 1990-те години). Изгонването на дългосрочните наематели, за да се направи място за строителство от висок клас в исторически градски квартали, предизвика масов гняв. Протестите от Гези разпалиха национална кампания за демонстрации, проведени в 78 от 81-те провинции на страната. Приватизацията и дерегулацията засегнаха широк кръг от други индустрии. Една година след протестите от Гези повече от триста миньори бяха убити при инцидент в приватизирана въгледобивна мина, управлявана от близката до ПСР компания Сома холдинг, най-добре известна с това, че помага на партията да подарява безплатни чували с въглища в навечерието на изборите. Мината не отговаряше на най-елементарните изисквания за безопасност.

Демонстрантите от Гези протестираха и срещу посегателствата на правителството върху секуларизма, които постепенно набираха скорост. Ердоган беше заявявал многократно, че правителството ще „възпита религиозно поколение“, призоваваше жените да имат повече деца, опитваше се да затрудни достъпа до аборти, да наложи нови правила за продажбата на алкохол, дори се опита да забрани публичните демонстрации на близост. Опасенията, че светският характер на републиката е бил подложен на атака, бяха съпроводени от загриженост, че ограниченията върху свободата на печата и събранията намаляват потенциала за ефективна опозиция. Самите протести вече разкриха степента на автоцензура – в допълнение към правителствената цензура – сред основните медии на Турция, повечето от които омаловажиха или изобщо не представиха първоначалните протести, от страх пред правителствени репресии. CNN Turk на Доган медия излъчи документален филм за пингвините, вместо да показва битките между протестиращите и жандармерията в центъра на Истанбул. По-рано през 2013 г. общинското управление на ПСР в Истанбул беше наложило забрана върху обществените събрания, за да предотврати първомайските протести, провеждани традиционно на площад Таксим. Протестите от Гези бяха рядък пример за обществено недоволство – и ожесточената реакция на полицията, с широко използване на сълзотворен газ и водни оръдия, беше откровение за демонстрантите, повечето от тях от средната класа. Между три и пет милиона души излязоха на улицата, в повече от пет хиляди демонстрации, в продължение на един месец. Много от тях никога преди не бяха участвали в протести и много скоро осъзнаха степента на цензурата и полицейската бруталност, както и възможността за солидарност с по-традиционните активисти, които ръководеха протестите: природозащитници, феминистки, ЛГБТ-активисти, дейци по правата на човека и левичари, особено от общността на алевитите. В резултат на това се формираха нови политически стремежи за много хора, които са израснали след военния преврат от 1980 и никога не са очаквали да водят политически живот. И макар че участието на кюрдите беше ограничено, Сир Сюрейя Йондер, член на парламента от НДП, се присъедини към протестите.

* * *

Първата голяма възможност да се провери общонационалното въздействие на протестите от Гези бяха президентските избори от август 2014 – първите, при които президентът щеше да бъде избран чрез всенародно гласуване, след конституционното изменение на ПСР от 2007. Тъй като партийните правила постановяваха, че той не може да се кандидатира отново за парламента, Ердоган беше изградил по-нататъшните си планове върху идеята за спечелване на президентството. Скоро след изборите от 2011 той започна кампания за трети набор от конституционни изменения, този път за промяна на структурата на правителството от парламентарна към президентска система. Протестите от Гези говореха за реална съпротива срещу тази промяна – ходът на Ердоган беше широко разглеждан като трик за продължаване на престоя му на власт. Дотогава президентството беше до голяма степен церемониална служба, но всенародният мандат, притежаван от пряко избран президент, по неизбежност щеше да означава, че изпълнителният орган ще получи повече власт. Нямаше почти никакви съмнения, че Ердоган ще спечели – единственият въпрос беше дали ще спечели директно мнозинство още в първия кръг на изборите.

В навечерието на изборите Ердоган беше широко обвинен, че финансира кампанията си с публични средства и участва в класически схеми за купуване на гласове, като раздаване на безплатни въглища и предоставяне на храна и дрехи. В крайна сметка той спечели на първия кръг, като получи 51,8% от гласовете, срещу 38,4% за Екмеледин Ишаноглу, умерен ислямист и кандидат на основните опозиционни партии. По-изненадващият резултат беше, че кандидатът на НДП, Селахатин Демирташ, адвокат по правата на човека, получи почти 10% от гласовете.

Появата на Демирташ като значима фигура сигурно е изиграла роля при прекратяването на подкрепата на ПСР за кюрдския „процес на помирение“. Между 2009 и 2011 ПСР беше участвала в разговори с кюрдски бунтовници, в опит да прекрати тридесетгодишния конфликт с ПКК, която традиционно се стреми да създаде независима кюрдска държава – искане, което впоследствие е сведено до автономия. През декември 2012 Ердоган призна за първи път, че правителството е преговаряло с Абдула Йочалан, лидера на ПКК, който е в затвора. Към март 2013 разговорите бяха напреднали достатъчно, за да се публикува и широко разпространи писмо на Йочалан, в което се обявяваше прекратяване на огъня и оттегляне на ПКК от Турция. След като през следващия месец силите на ПКК се оттеглиха в Северен Ирак, правителството беше обявило край на конфликта и се зае със задачата да постигне масова подкрепа за „процеса на помирение“.

Всичко това беше посрещнато с огромен обществен ентусиазъм – едно проучване, проведено през май 2013, показа подкрепа от 81% в югоизточните райони на страната. Ердоган, с поглед към президентските избори през 2014, се надяваше да превърне този ентусиазъм в гласове. Но мирният процес скоро се разпадна в резултат на две важни събития. Първо, сирийската гражданска война даде възможност на сирийските кюрди да формират де факто автономен регион, известен под названието Рожава. Първоначално Турция възприе линия на силна съпротива срещу Асад и позволи границата ѝ със Сирия да се използва като канал за доставки на средства за сирийските опозиционни сили, както и маршрут за сирийски бежанци, търсещи спасение от конфликта. Но съществуването на територия, контролирана от кюрдите, намираща се само на няколко километра от югоизточните ѝ градове, обезпокои сериозно както ПСР, така и турската армия, която се тревожеше от международната подкрепа за сирийските кюрдски милиции, свързани с ПКК, точно отвъд порестата граница. В резултат на това, по време на обсадата на сирийския кюрдски град Кобани от Ислямска държава през есента на 2014, Ердоган блокира международните и местните усилия за поддържане на кюрдската отбрана.

Но може би по-важното развитие от гледна точка на Ердоган беше нарастващата популярност на НДП както в югоизтока, така и в страната като цяло. Той спечели достатъчно лесно президентството през 2014, но партията не демонстрираше обичайните си равнища на популярност в анкетите за предстоящите парламентарни избори през юни 2015. През пролетта на 2015 Ердоган се оплака, че ПСР носела тежестта на мирния процес, докато НДП жънела наградите за него. Виждайки в себе си архитект на една нова Турция, която ще донесе мир в югоизточната част и ще замени етническата концепция за гражданство с религиозна, Ердоган намираше за непоносимо, че в една мирна, плуралистична страна, може да се утвърди система на споделено управление. Демирташ проведе кампания срещу плановете на Ердоган за нова президентска система и разработи изборна платформа, която да бъде привлекателна не само за кюрдските избирателни райони, но и за алевитите, либералите, жените, работниците и младите хора. И докато НДП започна да печели нови позиции, през април 2015 Ердоган прекрати преговорите с Йочалан и започна да ухажва турските националисти. Йочалан беше върнат в единична килия и отново му беше забранено да има посетители. Изборите потвърдиха най-големите страхове на Ердоган, като делът на гласовете на ПСР падна с 9%, до малко над 40%. НДП спечели 80 места в парламента, с повече от 13 на сто от гласовете, като стана първата прокюрдска партия, която е успяла да надскочи избирателния праг. Комбинацията от по-слабото представяне на ПСР и една четвърта партия, която заемаше места в парламента, означаваше, че Ердоган вече няма абсолютно мнозинство, оставяйки ПСР в невъзможност да формира еднопартийно правителство за първи път от повече от десетилетие. Още по-лошо, НДП беше попречила на Ердоган да получи явното мнозинство, необходимо за незабавно приемане на предложените конституционни изменения, свързани със създаването на президентска система.

Ердоган реагира на този неуспех с най-безскрупулната спекулация в кариерата си. Той предприе нова военна кампания срещу кюрдските бунтовници и започна да търси съюз с дясно-националистическата ПНД. През лятото на 2015 бойците на Ислямска държава засилиха нападенията над кюрдски цели в Турция, включително и особено тежкия бомбен атентат в град Суруч, при който бяха убити 33 кюрдски младежки активисти, които се готвеха за хуманитарна мисия в Кобани. Много кюрди обвиняваха правителството, че не е успяло да предотврати тази и други терористични атаки. Само дни след бомбения атентат двама турски полицейски служители за борба с тероризма бяха намерени убити. ПКК пое отговорността за това като отмъщение за Суруч. Ердоган се възползва от тези убийства като извинение да обяви края на мирния процес. Турция се присъедини към американската коалиция срещу ИДИЛ през същото лято, като позволи коалиционните въздушни удари да бъдат стартирани от нейните въздушни бази. Но моделът на турските въздушни удари показа ясно, че истинската цел на усилията на Турция е ПКК: огънят беше съсредоточен върху планините Кандил в Северен Ирак, където се намираше ръководството на ПКК. Тези удари доведоха до масови протести в градовете на югоизток; скоро турските военни започнаха целенасочени действия срещу тези градове. През април 2015 Диарбекир беше приветствал делегациите на арменските диаспори, по повод стогодишнината на геноцида. До края на годината голяма част от стария му град, заедно с други кюрдски центрове като Джизре и Нусайбин, бяха превърнати от турската армия в развалини. Тази ожесточена военна кампания беше в някои отношения по-мощна от сравнително по-малко интензивната гражданска война от 1990-те години. Към март 2017 Организацията на обединените нации публикува доклад, в който се използваха сателитни изображения, за да се покаже мащаба на унищожението и сериозните нарушения на правата на човека. В резултат на военната атака бяха изселени стотици хиляди цивилни граждани и причинени стотици смъртни случаи. Освен това тя предоставяше възможност за всевъзможни спекулации: през 2016 се оказа, че турската държава се е съгласила да плати повече от 36 млн. долара за закупуване на военни дрони от компания, собственост на семейството на друг зет на Ердоган, Селчук Байрактар.

Значението на Сирия за пълния поврат на Ердоган в политиката му към кюрдите указваше промени и във външната политика на Турция. По време на първите си два мандата ПСР беше изместила Турция от изключителния фокус върху Вашингтон и Брюксел към един по-широк регионален ангажимент. Първоначално това означаваше задълбочаване на търговските връзки с Балканите, Кавказ и Близкия изток. През 2010 Турция обяви планове за създаване на зона за свободна търговия със Сирия, Йордания и Ливан, а тогавашният ѝ външен министър Ахмет Давутоглу очерта визия за сътрудничество с арабския свят. След бунтовете из целия арабски свят през 2011 [т. нар. „Арабска пролет“], ПСР представи страната като модел, който би могъл да се следва в Близкия изток. Ердоган призова Асад да либерализира страната си и в рамките на месеци разреши на сирийските опозиционни групи да създадат свой щаб на турска територия. Някои югоизточни градове като Газиантеп скоро започнаха да гъмжат от финансови агенти откъм Персийския залив и оръжейни търговци, провеждащи срещи с различни сирийски опозиционни фракции, докато Турция прие милиони сирийски бежанци, бягащи от войната. Но след възхода на Ислямска държава през 2014, когато САЩ започнаха да извършват военни операции в партньорство със сирийските кюрдски милиции, Турция се оказа изправена пред перспективата за осигуряване на оръжия и средства на НАТО за групи, свързани с ПКК. В резултат на това целите му се изместиха от свалянето на Асад, към противопоставяне срещу напредъка на кюрдските милиции и ограничаване на сирийския кюрдски контрол върху регион, намиращ се толкова близо до турската граница. Военната кампания на Ердоган срещу кюрдските цели в Турция беше както продължение на сирийската му политика, така и усилие да се привлече на негова страна етнонационалистическия електорат.

След изборите от юни 2015 Ердоган (който действаше като де факто лидер на ПСР, въпреки конституционното изискване президентът да се откаже от партийна принадлежност), блокира създаването на коалиционно правителство; като президент, той обяви висящ парламент и призова за предсрочни избори, които да се проведат през ноември. В периода преди новите избори се наблюдаваше нарастване на насилието в кюрдския югоизток и потискане на кюрдското политическо организиране в цялата страна. Посланието на проправителствената преса (което в този момент вече означаваше огромното мнозинство от медиите) беше, че само правителство на ПСР може да спаси страната от тероризъм и хаос. ПСР се включи в изборите като единствената партия, способна да прекрати насилието и заедно с това представяше НДП като партия на терористи. Около ноември военната кампания в югоизточната част на страната правеше много трудно за избирателите от региона да стигат до избирателните секции, като с това силно потискаше гласуването за НДП; освен това тя привличаше ултранационалистите встрани от Партията за националистическо действие (ПНД). Спекулацията на Ердоган се изплати великолепно: ПСР получи 49,5% от гласовете и удобно мнозинство. ПНД загуби почти половината от гласовете си за ПСР, но все пак преодоля избирателния праг, както го направи и НДП.

По време на първите мандати на ПСР имаше моменти, когато и етнически-кюрдските, и етнически-турските граждани на страната можеха да си представят бъдеще без конфликти. Но в края на краищата ПСР на Ердоган се оказа (в най-добрия случай) само случайно средство за осъществяването на тези надежди. НДП сега е единствената политическа партия, която подкрепя помирението, но в резултат на засилената кампания за репресии срещу кюрдите след изборите от ноември 2015, повечето от лидерите ѝ са зад решетките. Демирташ, съпредседател на партията, Фиген Юкседаг, и още десет други членове на парламента от НДП, са задържани по обвинения в тероризъм. Прокурорите се опитват да прокарат 142-годишна присъда за Демирташ. Много кюрдски медии бяха затворени и десетки прокюрдски кметове бяха отстранени и заменени от назначени от ПСР „попечители“.

* * *

Четвъртият мандат на ПСР, с Ердоган за пръв път като президент, се оказа далеч най-репресивният. От 2015 насам страната беше въвлечена във война и претърпя опит за преврат; в продължение на 21 месеца тя е управлявана в извънредно положение, което все още продължава. Може спокойно да се каже, че ПСР смаза светската опозиция в Турция, подкопа разделението на властите, започна война и възприе един хипер-шовинистки национализъм. Но щетите, причинени от разкола в собствената коалиция на ПСР, може да се окажат и по-лоши от всичко това.

ПСР влезе в поредния си мандат с намерението да прекъсне 75-годишната хватка на секуларистите върху държавната бюрокрация и съдилищата. Това беше цел, споделяна от движението, ръководено от Фетула Гюлен. Общността, ръководена от Гюлен, следва същата сунитска Ханафи-традиция[1] като повечето турци, включително и Ердоган. Но докато ПСР е израснала от ислямистки политически партии, свързани с Милли Гьорюш (или „национална гледна точка“), то движението „Гюлен“ се е появило от по-аполитични мисловни течения, повлияни от ислямския учен Саид Нурси, който набляга върху културата, образованието и морала, заедно със силен ангажимент към турския етнонационализъм. Въпреки тази предполагаема аполитична позиция, по време на политическото насилие от 1970-те години, когато сблъсъците между ултранационалистически и левичарски групи доведоха до хиляди жертви, Гюлен се заема със задачата да създаде в анадолските провинции мощна противодействаща сила срещу левицата, съставена основно от религиозни млади хора. Създадена е система от стипендии, които да подготвят едно поколение от религиозни студенти за националните университетски изпити и започване на работа в държавните учреждения. По този начин на младите хора се предлага път за излизане от техните села и провинции, както и възможност да станат нещо по-различно от фабрични или селскостопански работници. В същото време, подготвяйки ги за изпити за държавна служба, гюленистите се опитват да променят състава на държавната бюрокрация, като постепенно я запълват с религиозни кадри. Но тъй като по онова време държавата налага придържане към кемализма сред своите бюрократи, гюленистите внимават да не правят всичко това прекалено видимо. Вместо това усилията им са представени като просто насърчаване на социалната мобилност.

Към началото на 2000 г. хората, завършили подготвителни програми на Гюлен, станаха все по-широко представени в държавната бюрокрация. Когато ПСР дойде на власт и започна да оспорва светското господство на ключови правителствени позиции, Гюлен беше неин естествен съюзник. Всъщност абсолвентите на Гюлен бяха единствената група, способна да предостави алтернативни кандидати за замяна на кемалистите. Много коментатори сега вярват, че алиансът ПСР-Гюлен е заменил една „дълбока държава“ с друга. До края на втория мандат на ПСР, битката срещу секуларистите до голяма степен бе спечелена, а гюленистите заемаха ключовите позиции в държавните служби. Но дали защото ПСР вече не смяташе, че има нужда от последователите на Гюлен, или защото Ердоган се чувстваше заплашен от двойната си обвързаност – а може би и защото симпатизантите на Гюлен бяха доста предпазливи по отношение на нарастващия авторитаризъм на Ердоган и неговите аванси към кюрдите – вече имаше поредица от публични несъгласия. Когато прокурорите, свързани с Гюлен, разпитваха съюзника на Ердоган и ръководител на националната разузнавателна служба Хакан Фидан по време на разследване, което разкри за пръв път, че през 2012 г. са се състояли тайни разговори между висши чиновници от ПСР и ПКК, вече започна да става ясно че присъствието на гюленисти на висши позиции може да представлява риск за ПСР.

По време на протестите на площада Гези изтъкнати членове на ПСР, за които се говореше, че имат връзки с Гюлен, включително и тогавашният президент на партията Абдула Гюл, очевидно не са се чувствали комфортно с репресиите. Докато Ердоган отхвърли протестиращите като „мародери“, няколко служители на ПСР заеха по-меки позиции. Самият Гюл коментира, че демокрацията не може да се сведе само до избори, а някои висши министри изказаха уважение към правото на ненасилствен протест. Вестникът на движението „Гюлен“ Заман публикува критики срещу прекомерното полицейско насилие. През ноември 2013 г. Ердоган обяви нови регулации, които биха довели до затварянето на училищата, създадени от гюленистите, за да подготвят своите поддръжници за влизане в колежи и държавни учреждения. Това беше началният удар в една война на живот и смърт между Ердоган и Гюлен.

Месец по-късно, в ранната сутрин на 17 декември, бяха претърсени имотите от повече от петдесет членове на ПСР и бизнесмени с връзки към партията. Полицията се появи с кутии за обувки, пълни с пари, като според съобщенията бяха конфискувани цели 17 милиона долара. Нападенията бяха резултат от едногодишно разследване, за което се твърди, че се води извън командната верига в Министерството на правосъдието, и се основава на твърдения за манипулирани държавни търгове и подкупи. Сред задържаните бяха строителният магнат Али Агаоглу, чиито мегапроекти го превърнаха в най-известната фигура, свързана с възстановяването на градската архитектура, подкрепяна от ПСР; главата на държавната Halkbank, Сюлейман Аслан; както и иранско-турският бизнесмен Реза Зараб, който бе обвинен в организирането на схема за пране на пари в опит да се заобиколят американските санкции срещу Иран. Прокурорите обвиниха повече от една дузина хора в измами, подкупи, пране на пари и контрабанда на злато. Едно друго разследване около манипулирания търг за вестник Сабах включваше сина на Ердоган Билал, зетя му Берат Албайрак, както и Бинали Йълдъръм, по онова време министър на транспорта. Един запис на телефонен разговор, в който изглежда, че Ердоган казва на Билал бързо да придвижи десетки милиони долари, излезе в пресата. Ердоган настояваше, че записът е фалшив и че огромният обем от инкриминиращи доказателства, публикувани от прокурорите, също е резултат от фалшификация. Пред лицето на нарастващото обществено недоволство четирима министри от ПСР подадоха оставка.

Прокурорът, ръководещ разследването, беше Закария Йоз, главен прокурор по случаите Ергенекон и, по мнението на мнозина, гюленист. Твърденията за корупция, разбира се, щяха да бъдат преценявани от членове на съдебния сектор, преструктуриран след конституционния референдум от 2010 г., организиран от ПСР. Изправен пред перспективата за местни и президентски избори, които трябваше да бъдат проведени през 2014, както и директните обвинения в корупция срещу собствения му син и членове от непосредствения му кръг, Ердоган трябваше да намери начин да отмени разследването.

Принуден да се отбранява, Ердоган заяви, че твърденията за подкупи са били равносилни на опит за „съдебен преврат“. Гюленистите, които извършваха разследването, били част от „паралелна държава“, която е проникнала в полицията, прокуратурата и съдебната система. Подкрепящите ПСР медии изпаднаха в истерия. За да се предотврати появата на доказателства около разследването, правителството затегна ограниченията на социалните медийни платформи и разреши унищожаването на записите на подслушванията. Ердоган си послужи със средства, заети директно от стратегията на Йоз при случаите около Ергенекон, като описа всички последователи на Гюлен като членове на предателска масова конспирация. Самият Йоз, възхваляван от ПСР по време на процесите Ергенекон, сега беше опозорен.

През януари 2014 ПСР извърши най-голямата чистка на съдебната власт в турската история. В рамките само на няколко седмици прокурорите, свързани с делото, бяха заменени с нови, които бяха готови да прекратят разследването. До края на месеца от постовете си бяха отстранени стотици съдии, а най-малко две хиляди полицаи и прокурори бяха уволнени или преназначени. Много от тези, които бяха уволнени, бяха замесени също и в делата Ергенекон, а сега вече правителството оттегли подкрепата си за тези процеси. Ердоган беше готов да освободи обвиняемите от Ергенекон и дори да направи съюз с някои от бившите си противници, ако това беше цената да се отърве от заплахата на Гюлен. Един от основните обвиняеми в делото Ергенекон, Догу Перинчек, беше освободен през март 2014 (преди това му беше дадена доживотна присъда, която трябваше да бъде излежавана в изолация) и бързо се превърна в един от най-близките съветници на Ердоган. Правителството внесе законопроект, който да даде на изпълнителната власт още по-голям контрол върху назначенията на служители в съдебната сфера, което предизвика възражения от страна на ЕС. Два други нови закона укрепиха позицията на Ердоган – единият позволяваше на правителството да упражнява по-голям контрол над Интернет, а другият увеличаваше правомощията на разузнавателните служби. Новите Интернет-регулации позволяваха на правителството да блокира YouTube и Twitter без съдебна заповед, като ограничи, за целите на „националната сигурност“, публичния достъп до доказателства, публикувани онлайн.

Правителството засили чистките на гюленисти през 2015, основно сред държавната бюрокрация, но също и в частния сектор, като изземаше корпоративни и медийни активи, и налагаше назначени от съда попечители, които да ръководят отчуждения бизнес – доходоносен нов начин за възнаграждение на лоялистите в подготовката на парламентарните избори, свикани от Ердоган през ноември 2015. До края на същата година правителството вече представяше анти-кюрдската си военна кампания, прочистването на гюленистите и борбата срещу ислямската държава като част от единното усилие за борба срещу един „коктейл от тероризъм“.

* * *

През юни 2016 правителството официално обяви движението Гюлен за терористична организация. Един месец по-късно, на 15 юли, беше направен опит за преврат. Днес, почти две години по-късно, все още много неща не са известни за събитията от този ден. Знаем, че 249 турски граждани са били убити в нощта на безпрецедентно насилие по улиците на Истанбул и Анкара, докато сухопътните войски на армията заемат позиции по основните мостове на Истанбул в камиони и танкове, а свръхзвукови самолети F-16 прелитат над Анкара, преди да атакуват парламента, резиденцията на премиера и президентския дворец. Повечето наблюдатели предполагат, че в началото на следобеда предупреждение за преврата е достигнало началника на разузнаването Хакан Фидан и началника на генералния щаб Хулиси Акар. Преписките на разговорите между заговорниците в Истанбул, водени по WhatsApp показват, че те са започнали да мобилизират единиците си шест или повече часа след това. Нямаме много информация за това какво се е случило междувременно. На парламентарната комисия, която се опитва да разследва събитията, довели до преврата, е бил отказан достъп до засегнатите лица, а молбите за интервюиране на Фидан и Акар са били отхвърлени.

Въпросите около това кога държавни служители за пръв път са научили за заговора и какво са направили след това, си остават без отговор, а опозиционните политици обвиняват ПСР, че прикрива важни факти. Малцина в Турция вярват, че опитът за преврат е прикрита операция на ПСР, но някои смятат, че правителството може и да се е пазарило със заговорниците и е направило сделка, даваща имунитет на някои от тях, плюс представяне на преврата като организиран изцяло от гюленистите. Фактът, че няколко от офицерите, които признават участието си, отричат ​​каквито и да е връзки с Гюлен, подсказва възможността превратът да е продукт на съюз между различни фракции сред военните, обезпокоени от управлението на ПСР. Съветът „Мир у дома“, както нарече себе си ръководството на преврата, заяви в изявление, прочетено в ефира по време на краткотрайното окупиране на държавния телевизионен оператор, че се намесва, за да възстанови светската и демократична държава и да управлява под върховенството на закона. Препратките към кемалистките принципи бяха очевидни. Нежеланието на правителството да позволи разследване на подготовката за преврата предполага, че то иска да се придържа към официалната линия – тоест, че е имало насилствена конспирация на Гюлен – вместо да позволи да се появи някаква по-сложна картина.

Когато превратът се провали, в ранните часове на 16 юли, Ердоган, който беше на почивка в Мармара, даде пресконференция на летището в Истанбул, където бе пристигнал след опасно близка среща с един от F-16-те на конспираторите. Той се извини пред турския народ за съюза си с движението Гюлен. „Бяхме измамени“, каза той. В продължение на дълго време „не успяхме да видим скритата им програма, вярвайки, че имаме общи ценности“. За щастие, продължи той, истинската им природа стана очевидна чрез опита за „съдебен преврат“ от декември 2013 г. и още тогава започна работата по елиминирането им. Той описа опита за преврат като „подарък от Бога“ и през следващите месеци стана ясно, че му е дадена възможност да осъществи най-амбициозните си цели. След няколко дни бе обявено извънредно положение. То беше подновено за седми път през април [2018], само няколко минути след като правителството обяви, че предсрочните парламентарни и президентски избори ще се проведат на 24 юни, 18 месеца по-рано от очакваното. Тези избори ще се проведат при извънредно положение – една форма на управление, която според Ердоган е полезна за икономиката, защото защитавала страната от тероризъм и не позволява на работниците да стачкуват.

След опита за преврат геостратегическата позиция на Турция се промени. Въпреки че и преди това вече беше имало напрежения с НАТО по отношение на политиката към Сирия и все по-големи напрежения с ЕС, отношенията на Турция с бившите ѝ западни партньори сега се влошиха рязко. Ердоган се оплаква, че ЕС и САЩ осъждат опита за преврат много бавно и твърди, че продължаващият неуспех при екстрадирането на Фетула Гюлен от САЩ в Турция е доказателство за американско съучастничество в заговора. Рязкото повишаване на антиамериканизма в цяла Турция показва, че много хора придават някаква тежест на теориите за конспирация на Ердоган, а заедно с това показва и степента на обществения гняв срещу стратегията на САЩ за въоръжаване на сирийските кюрдски сили. Но Тръмп вече заяви намерението си да изтегли американски военни единици от Сирия, което ще позволи на турската армия да смаже кюрдските сили. И докато някои други двустранни проблеми – особено екстрадирането на Гюлен – ще си останат, очевидната готовност на Тръмп да се откаже от подкрепата за кюрдите и липсата на интерес към човешките права е добре дошла за Ердоган. Обтегнатите отношения с НАТО изглеждат по-малко лесни за поправяне: много от висшите военни служители, прочистени след опита за преврат, са участвали в операции на НАТО, което подхранва подозренията сред някои турци за участие на НАТО в планирането на преврата. Редица служители, които са били в чужбина по време на провеждането му, вече потърсиха убежище в страните, в които са били настанени. Путин, междувременно, е широко хвален, че е бил сред първите, които осъдиха опита за преврат, а в някои доклади дори му се приписва реална помощ – според тях той е предоставил разузнавателната информация, която е позволила на Ердоган да избегне залавянето си. Първото пътуване на Ердоган в чужбина след опита за преврат беше в Русия, където той публично благодари на Путин за подкрепата и обеща по-тесни връзки между двете страни. Днес Турция изглежда по-близо до Русия, отколкото до НАТО и закупува руски ракети въпреки американските и на НАТО възражения. Освен това тя координира сирийската си политика с Путин и иранския президент, Хасан Рухани, по време на една среща на високо равнище в Анкара, на която Вашингтон не беше поканен. Ердоган предложи Турция да обмисли присъединяването си към Шанхайската организация за сътрудничество – регионален блок за сигурност, съставен от Китай, Русия, четири централноазиатски държави, Индия и Пакистан – вместо към ЕС. Последният доклад на Европейската комисия за Турция, публикуван тази пролет, отбеляза сериозен спад в областта на основните права и заяви, че няма да има нови преговори за присъединяване. Но повечето турци не смятат, че ЕС се намира в позиция да поучава страната им относно нарушенията на човешките права, като се има предвид начина, по който бежанците се третират в самата Европа.

* * *

Подкопаването на държавата, причинено от чистките на Ердоган, повдига въпроси за капацитета за управление във всичко, от образованието до съдебната система, до сигурността. Чистките се усложняват от факта, че самата ПСР насърчи проникването на гюленистите в бюрокрацията и че вероятно в партията все още има немалко последователи на движението. Един видеоклип от мрежата, който стана вирусен, показва съдийска колегия, която се обръща към подсъдим гюленист с въпроса дали е присъствал на една определена среща на движението. Когато обвиняемият казва, че го е направил, член на колегията пита кой друг е присъствал, като кара ответника да идентифицира самите съдии. Но въздействието на чистките се простира далеч отвъд гюленистите. Тъй като гражданите се насърчават широко да правят анонимни доноси, а висшите бюрократи имат множество стимули да премахват гюленистите от отделите си, то неща като дребни разправии, съперничества и недоволства могат лесно да доведат до издайничество. Ахмет Шик, един репортер, който беше задържан по време на съдебните процеси по делото Ергенекон за това, че е разследвал гюленисти, сега е задържан отново чрез скалъпени обвинения, че самият той е гюленист. Някои от старшите членове на ПСР, за които се говори, че са имали връзки с Гюлен, са пощадени засега, макар че мнозина смятат, че разплащането на сметките наближава. Турция се е превърнала в общество на доносници, в което никой не се намира в безопасност.

Управлявайки в състояние на извънредно положение, без да му се налага неудобството да се съобразява с парламента, Ердоган използва предимствата си до край. Площади и мостове бяха преименувани на имената на „мъчениците“ от 15 юли, а нови учебници по история описват героизма, с който е бил надвит опита за преврат. Някои кемалистки празници, отбелязващи важни събития от войната за независимост [1918], бяха тихо отстранени, а Ердоган твърди, че управлява по време на нова война за независимост и освобождава страната от хватката на вътрешните врагове, които са в заговор с чужди сили. Годишнината от опита за преврат беше обявена за Ден на демокрацията и националното единство – нов празник, който отбелязва „историческата победа“ на Ердоган. Освен това той харчи нашироко за различни grands projets, сред тях президентски дворец с хиляда стаи и гигантската джамия Чамлъка, от които се очаква да съперничат и надминават шедьоврите на османския архитект Синан. През последните пет години бяха променени публичните правила за обличане, като забраната за носене на забрадки се премахна в университетите, държавните служби, полицията и армията. Сега се съобщава, че по работните места все повече се изисква носене на забрадки. Подобно на Кемал, президентът преобразява народа по свой образ.

Ердоган най-после успя да прокара конституционните промени, които позволяват преминаването към президентска система. Анкета след анкета показва, че предложената промяна е непопулярна, дори и сред поддръжниците на ПСР. Но обстановката след преврата беше благоприятна: депутатите от ПДП, които бяха обещали да блокират промяната, са задържани, а свободата на пресата е до голяма степен елиминирана, в резултат на което нямаше почти никакво противопоставяне срещу предложенията. По времето, когато референдумът беше насрочен, правителството извършваше редовни прекъсвания на достъпа до Интернет и социалните медии, а близо двеста медийни канали бяха затворени, включително и всички такива на кюрдски език; много автори и журналисти са в затвора, а главният редактор и няколко колумнисти на един от двата останали опозиционни вестника – Джумхюриет, с тираж по-малко от 100 000 – бяха съдени. (Другият опозиционен вестник – Сьосджу, с третия по големина тираж в страната, около 300 000 – беше по-късно атакуван по обвинения в тероризъм, а срещу собственика му, който остана в чужбина, и още трима от редакторите, са издадени заповеди за арест).

Въпреки всичко това, резултатите от конституционния референдум на 16 април 2017 показаха устойчивостта и дълбочината на съпротивата срещу управлението на Ердоган. Излишно е да се казва, че не беше спазено нито едно от условията за справедливо гласуване. Хората, които се борят срещу тези изменения, рискуват да бъдат арестувани, а предизборните им митинги нямат медийно отразяване. Речите на Ердоган бяха излъчвани на живо, а след това поставени в цикъл на постоянно повторение по няколко телевизионни канала. Страната беше покрита с „Да“ билбордове и плакати, без почти никаква следа от опозиционна реклама. Но дори и при тези условия, умно направените вирусни социални медийни кампании за гласуване с „Не“ завладяха вниманието и окуражиха онези, които се противопоставят на управлението на Ердоган. В деня на гласуването бюлетините не съдържаха никаква информация за това какво се гласува, макар че гласуването щеше да доведе до най-значителните конституционни промени в историята на републиката, с 18 изменения, които подкопават разделението на властите (чрез премахване на повечето лостове за сдържане на изпълнителната власт), отслабване на законодателството, засилване на политическия контрол над съдебната власт и концентриране на властта в ръцете на президентската служба – включително и правото да се прокарват изпълнителни постановления без парламентарно съгласие. За повечето турци, които нямаха достъп до независим анализ върху предложените промени, гласуването беше по същество референдум върху управлението на Ердоган. Забележително е, че той почти загуби, и беше спасен само с едно решение, взето след като гласуването започна, чрез което се позволяваше да се броят и неподпечатани бюлетини, което направи практически невъзможно да се определи дали е имало фалшифициране на резултатите или не. Това, че партията трябваше да прибегне до манипулиране на гласуването, беше шокиращо. Още по-изненадваща беше тясната преднина, с която бе спечелена предполагаемата победа; само 51% гласуваха „за“. Трите най-големи града в страната – Истанбул, Анкара и Измир – както и голяма част от кюрдския югоизток, гласуваха „Не“. Районите на страната, които представляват повече от 60 на сто от БВП на Турция, гласуват против. Възможно е социалната база, на която разчита културната революция на Ердоган, да бъде разбита.

Преминаването към президентска система може да бъде разбрано най-добре като средство за самия него да гарантира собствената си позиция в случай, че партията му започне да се проваля. Дори и ако влиянието на партията спадне отново в предстоящите избори, Ердоган (ако приемем, че бъде преизбран) все още ще запази хватката си върху властта.

Може би това е причината, поради която много хора са били окуражени от появата на една нова партия след разцеплението, което се получи в MHP. Добрата партия, водена от харизматичната дясна политичка Мерал Акшенер, бе формирана в края на октомври 2017. Акшенер обеща да се кандидатира срещу Ердоган за президентството – и мнозина смятат, че единственият начин за противопоставяне срещу ПСР е отдясно. И все пак е трудно човек да се чувства оптимистично относно новата партия и нейните перспективи. Предсрочните избори имат за цел да извлекат полза от изблика на националистически чувства в резултат на военната кампания, която отне сирийския град Африн от кюрдските бойци през март. Освен това Ердоган е наясно, че икономическият растеж на страната, осигуряван чрез все по-голямо държавно задлъжняване, се забавя и въпреки мерките за облекчаване на дълга, свързани с изборите, както и плащанията в брой за пенсионерите, базата на партията изпитва все по-силно натиска на ускоряващата се инфлация и свиването на производителността. Провеждането на изборите в края на следващата година би било ужасно рисковано. По време на предизборните митинги се правеха хвалби със 7-процентовия растеж, който Турция обяви за 2017, но повечето гласоподаватели виждат с очите си цената на икономическото безхаберие и широко разпространената корупция. Победата в Африн може и да ентусиазира някои от избирателите в селските райони, както и религиозните или ултранационалистите, но ефектът от това ще изчезне до момента на изборите.

Поради тези причини Ердоган предприе стъпки за укрепване на предимствата на ПСР, ако партията не постигне нужните гласове за формиране на правителство. Ще се прилагат отново правилата, позволяващи да се отчитат неподпечатани бюлетини, както и нова система, която ще позволява на партии, които не са надхвърлили прага от 10%, въпреки това да влязат в парламента, ако са част от по-голям избирателен съюз. Промяната цели да позволи на ПСР да формира коалиционно правителство с МНР, ако това се окаже необходимо, но тази версия на пропорционалното представителство може и да изиграе лош номер на ПСР, тъй като сега един срещу друг са изправени два официални съюза: „Републиката“, състоящ се от ПСР и MHP; и „Народът“, който включва РНП, Добрата партия и още други две, които никога не биха спечелили места при старата система. Струва си да се отбележи, че нито един от съюзите не включва кюрдски партии – обстоятелство, което ПСР може би толерира, за да попречи на НДП да надвиши избирателния праг. Междувременно в социалните медии вече има кампания под хаш-тага #tamam („достатъчно“), за да се мобилизира опозицията срещу Ердоган. Тя започна съвсем внезапно в отговор на речта, която Ердоган произнесе на 8 май, в която той заяви, че ПСР ще отстъпи единствено в случая, че народът каже „достатъчно“ – но това заявление активира потребителите на Туитър, привлече милиони и за известно време дори беше най-популярният таг в световен мащаб, като измести други хаш-тагове, например #IranDeal, въпреки намесата на Тръмп. Настроението е подобно на онова от времето на протестите на площада Гези или преди изборите през юни 2015: налице е вълна от негодувание срещу ПСР, което означава, че Ердоган ще трябва да прибегне до повече манипулации на публичното мнение през идещите седмици.

А освен това си остава въпросът за президентството. По-малко заинтересованите десноцентристки избиратели, които не харесват авторитарния обрат на ПСР, могат да гласуват за Акшенер. Но е малко вероятно тя да направи някакви по-сериозни придобивки сред кюрдските избиратели, като се има предвид дългогодишното ѝ членство в етнонационалистката MHP. Като осъзнава необходимостта от привличане на кюрдски и религиозни гласоподаватели, и усещайки, че Акшенер няма да се хареса на нито една от двете групи, РНП започна да ухажва бившия президент Абдула Гюл. След като той беше изтласкан от поста през 2014 г. и беше критикуван за консолидирането на властта на Ердоган, кандидатурата на Гюл би могла да доведе до истинско разделение сред базата на ПСР. След дни на трескави спекулации се появиха съобщения, че началникът на генералния щаб на армията, Хулуси Акар, е пристигнал на посещение при Гюл по искане на Ердоган. Малко след това Гюл обяви, че няма да се кандидатира. РНП вече обяви, че един от вътрешно-партийните ѝ хора, Мухарем Индже, ще бъде неин кандидат за президент, макар че е вероятно той да се позиционира по-зле от Акшенер. Ако изборите стигнат до втори кръг с Акшенер като най-предпочитана кандидатка на опозицията, тя може и да спечели подкрепата на избиратели от средите на центристката десница, но не може да спечели без част от кюрдския вот. Същевременно е ясно, че има само ограничен апетит към визията на Ердоган за „нова“ Турция.

Ердоган се превръща във все по-самотна фигура; блясъкът отдавна е изчезнал от международната му репутация. У дома той президентства в държава, която в много отношения е отражение на собствената му параноя. Страхът от вътрешни врагове означава, че най-висшите ешелони на държавата са опразнени, оставяйки го да управлява само със сина и зетя си, както и няколко доверени лоялни лица. Онова, което породи първоначалната база на ПСР, беше нейната ефективност в ежедневното управление и икономиката, но чистките ограничиха способността на държавата да предоставя някои основни услуги. Ръстът на икономиката е неустойчив и се задвижва главно от жилищното строителство и големите инфраструктурни проекти, финансирани чрез правителствени стимули, а корупцията е силна. Атаката на Ердоган срещу върховенството на закона и неговият флирт с външна политика, ориентирана към Евразия, рискуват да прогонят западните инвеститори в мащаби, които не могат да бъдат компенсирани чрез финансиране откъм Арабския залив. И макар че Ердоган понякога се представя като втора версия на основателя на нацията, неговото очарование от османците сочи към един по-ранен [султански] модел. Според Ердоган Абдул Хамид II, последният султан, който е имал истински контрол над Османската империя, е бил далновиден реформатор, който е щял да модернизира държавата по начини, съвместими с местните турски традиции, ако не е било подкопаващото влияние на една про-западна клика. Но Хамидските митове на Ердоган са всъщност някаква силно прочистена версия на реалната история. Абдул Хамид е отговорен за период на безпрецедентни репресии, преустановяване на конституцията и разтурване на парламента. Той създава мрежа от информатори и възприема параноичен стил на управление, който го прави дълбоко непопулярен. Тази мрачна картина от късната османска история, известна под названието istibdat („тирания“), предоставя доста ясни паралели с първия мандат на Ердоган като президент. Периодът на istibdat завършва с Младотурската революция от 1908 г., която възстановява конституцията, възвръща парламентарното управление и в крайна сметка сваля от власт Абдул Хамид, след провала на опита за контрапреврат от страна на консервативните ислямисти. На мрачния фон на днешното пропадане на Турция в авторитаризъм, историята на Абдул Хамид припомня, че проектът на Ердоган си има своите прецеденти.

https://www.lrb.co.uk/v40/n10/ella-george/purges-and-paranoia

[1] По името на Абу Ханафи – ислямски богослов и юрист от 8 век, основател на една от четирите сунитски юридически школи. Бел. пр.

Източник: Либерален преглед, септември, 2018