Човекът или неговият подпис

„Моля подпишете се тук – и на всички страници отдолу, и на всички места, където ви пише името.“ – ми каза служителката в един офис – може би първият подобен, който посещавам откакто започна „Положението“ (Всъщност не е ли време да му измислим някакво подходящо съкратено име, което да използваме – както примерно имаме „11 септември“ или „големите протести“ или новият булевард в Люлин, който вече е на над 20 години, но завинаги ще бъде Новият). Но нека започна отначало:

Онзи ден, противно на нормалната човешка логика с огромно желание и радост отидох в едно определено учреждение, в точно определения офис и седнах на специално предложения ми стол, за да преподпиша купчина документи, чието подписване бях отложил с няколко месеца.

Изглеждаше ми като интересно разнообразие и когато ми подадоха купчината документи, извадих специално донесената си за целта писалка (защото кой знае кой е пипал общите) и почнах да подписвам.

Няколко минути по-късно, след като се уверих, че на всяка страница има по един мой подпис и на всяко място, където дори и бегло моето име се споменава, присъства моето мастило, подадох документите усмихнат.

–        Господине, това не е същият подпис. Това са различни подписи. Как може такова нещо? Сега ще почнем отначало.

И служителката ми подаде документите – да видя и наистина – подписите ми на отделните места леко се различаваха – не нарочно, а просто така – някои ченгелчета, завъртулки и прочее бяха различни.

–        Ама това съм си аз. Аз ги подписах. Пред вас.

–        Няма значение – подписите са различни и не мога да го приема.

Усетих как настроението ми се променя рязко и се опитах да оспоря:

–        Но те са сходни, просто не всички са еднакви. Не мога да ги направя еднакви.

–        А трябва. Без да са еднакви, не можем да подновим договора.

Вече бях ядосан. И някак от устата ми се прокрадна:

–        Вие не разбирате. Няма как да са еднакви. Аз имам сериозно заболяване. Имам диспраксия.

Настана мълчание. Жената срещу мен не знаеше какво да каже, най-вероятно и не знаеше какво е диспраксия. А на мен мигновено ми стана тъпо.

Тук е времето за малко предистория. Преди време разбрах, че съществува тази болест, при която човек – главно докато е дете – е изключително непохватен, всичко до което се докосва – изпуска, чупи, не успява да се храни правилно и трудно пише. И някак припознах себе си, макар да нямам тези тежки симптоми, цял живот не съм особено старателен и похватен. Затова и всеки път като изпусках нещо или бутах чашата си с кафе, някак на шега (макар да не е смешно и не мога да си представя колко е трудно на децата с това заболяване) казвах, че се дължи на моята диспраксия.

И ето че тази шега излезе извън приятелския ми кръг и стояхме безмълвни – аз и служителката – аз от срам, че използвам болест, която нямам. Тя от незнание как да реагира с това непознато състояние.

–        Заразно ли е? – промълви тя.

–        Не, не се притеснявайте – отвърнах. Просто е специално нещо – продължих с лъжата аз – вече нямаше как да се измъкна. Трябваше да продължа – то е в сравнително лека форма и не мога да се подписвам. Затова си нося и специалната писалка.

–        Слава Богу – отвърна ми тя – В днешно време вече не знаеш кое е заразно и кое не. А и последното нещо, което ми трябва е болест, от която не мога да се подписвам. Ще ме вземат да ме уволнят за нещо подобно.

–        Не, не всичко е наред. Няма страшно – отвърнах – и все пак, има ли как да не се подписвам наново.

–        За съжаление не. Отвърна тя и ми подаде нов наръч документи – но ви разбирам болката. И затова вместо този сложен подпис, сложете едно М навсякъде. И гледайте да е еднакво.

В следващите 5 минути бавно с много старание и усилие на всяка страница отдолу и на всяко споменаване на името ми се появяваше едно голямо М. Двамата със служителката гледахме внимателно листа и след всяка добре изписана буква, тя ме окуражаваше:

–        Браво, господине! Още малко остана. Продължавайте все така – казваше тя, сякаш беше треньор, който ме подготвяше за поставяне на световен рекорд по изписване на най-много еднакви М-та.

Приключих документите, прибрах писалката в джоба и благодарих на служителката. Тя ми отговори:

–        И да се пазите. Във вашето състояние.

–        Обещавам. И ще тренирам подписа. За след две години като пак трябва да подписвам…

Тръгнах си и хем ме беше срам от мен, че злоупотребявам с нещо, което със сигурност не е повод за шеги, хем ми беше някак смешно. Смешно, че някак първата ни реакция към всичко в света вече е дали е заразно. Дори и когато сме покрити от горе до долу с предпазни средства.

А после ми стана радостно. Че макар да робуваме на различни предписания и указания – някои правдиви, друго нямащи значение, все още когато пред нас има човек и този човек има лична история (дори и като моята тотално невярна и преувеличена) тя може да замени всички указания и предписания.

Пожелавам ни по-често да се вглеждаме в човека срещу нас, по-малко в подписа му.

Шабат Шалом

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика