„Чудесата“, които обезсмислиха демокрацията у нас

Първият тур на президентските избори и на „референдума на Слави“, ако се абстрахираме от конюнктурата, т.е. от безсмисления спор кой е по-подходящ за президент от двамата еднакво безлични и еднакво антилиберално настроени претенденти, показва само едно – че българската политическа система действа в условията на дълбока криза. Резултатът от това е, че от избори на избори тя произвежда все по-отчайващо слаби резултати.

Ако трябва да ранжираме най-големите й недостатъци, то очевидно първият е в това, че периодично избирателите у нас дават доверието си на поредния чудотворец с надеждата той да оправи държавата, живота и благосъстоянието им.

Най-яркият пример е появата, триумфът и залезът на политическия авантюрист Симеон Втори. Спомняте ли си прочутите „800 дни“? Дали все още има поне един човек, дори и сред най-върлите „идейни монархисти“, който да вярва в тази приказка за наивници? Разбира се, че няма, но на 17 юни 2001 г. току-що родената партия на „царя“ НДСВ получи повече от два милиона гласа и взе 120 мандата в Парламента. Но Симеон Втори съвсем не е единственият пример за сляпо упование в чудеса. Мнозина вече са забравили, но един събрат на „царя“, пеещата политическа карикатура Жорж Ганчев на президентските избори през 2006 г. получи на първи тур почти милион гласа (по-точно 937 686) и 21,87%  дял от общия вот. Това също беше израз на „упованието в чудото“.

През 2009-та се появи нов магьосник  – Бойко Борисов[1]. Той спечели изборите с яростна критика на „партиите от прехода“, с ореола на „най-големия ловец на престъпници у нас“, със способността си да обещава всичко на всеки и най-вече с невероятното си умение да чувства настроенията на хората, да се нагажда към тях и да изглежда „човек от народа“. Със загубата на Цецка Цачева на 6 ноември изглежда започна и краят на кариерата на този политически въжеиграч, надарен с рядко срещаната дарба да сменя мненията си по три пъти на ден.

На тези избори видяхме да изгрява звездата на бизнесмена Марешки: със своите 11% и около 400 хиляди гласа той за броени дни се превърна в първостепенен политически играч. Варненецът демонстрира  образа на „успешен бизнесмен“, който чрез поддържането на дъмпингови цени на горивата и на лекарствата „помага“ на хората да свържат двата края, като в същото време остро клейми „политическата върхушка и олигарсите“. Нищо лошо, само дето Марешки просто е един от тях.

Какво е общото между „човека от народа“ Бойко Борисов и пряката му противоположност като маниери и манталитет, изтънчения аристократ Симеон Втори? То е само в това, че и двамата са успешни „продавачи на чудеса“, по-успешни от многобройните си имитатори. Но те продават стока, за която има неистово търсене. Ето в това е проблемът.

Втората генерална слабост на функционирането на нашата политическа система е почти пълното отсъствие на рационален политически дебат. Но как да има такъв, когато господстващите нагласи са за появата на поредния „спасител“? Той по дефиниция не спори и не убеждава публиката, той предлага себе си.

Ние се присмиваме и повечето от нас се боят от бъдещите ходове на току-що спечелилия президентските избори в САЩ Доналд Тръмп, но този човек, въпреки че е безогледен популист, расист и женомразец, има сериозна икономическа програма и тя коренно се различава от това, което предлагаше загубилата надпреварата Хилари Клинтън. Някой през последните години да е чул у нас на президентски или на парламентарни избори партиите и кандидатите да спорят предметно и конкретно, с числа и сметки, за икономиката? Освен замеряне с пределно общи баналности за „конкретни мерки за подобряване на живота на хората“, никой не е чул истински дебат за икономиката и жизненото ниво у нас поне през последните десетина години.

И това не е само в сферата на икономиката, така е практически във всяка област у нас. Липсата на дебат е станала до такава степен привична в България, че двамата основни кандидати Цачева и Радев сблъскаха позициите си само веднъж в ефира на бТВ, в нещо, което само по име бе дебат, защото не е възможно за броени секунди да се дадат обосновани и логични отговори на въпросите на водещия Хекимян. Това бе пародия, а не дебат. Но това на никого вече не прави впечатление.

Трета основна слабост на нашата политическа система е наличието на няколко различни „политически племена“, които без всякакво колебание следват инструкциите на политическата сила, към която принадлежат. Те, наричани понякога „твърд електорат“, сляпо се придържат към предложенията на „своята“ политическа сила и не се влияят от личностните качества на предложените кандидати, щом те са посочени от „вожда“ или от партийната централа.

Най-яркият пример тук е електоралният успех на злополучния Пламен Орешарски. Този човек, мишена на многомесечни протести, беше свален все пак от власт през юли 2014 г. не толкова от тях, а от ДПС, което след евроизборите през май същата година реши, че е време да престане да подкрепя правителството му. Когато това стана, кабинетът „Орешарски“ падна. Ако у нас ситуацията беше нормална, би трябвало избирателите на ДПС за нищо на света да не дават гласа си за него. Но не би. На първия тур бившият премиер получи 6,63% от гласовете, което прави повече от 253 хиляди гласа. Изваденият сякаш от нищото запасен генерал Румен Радев, за съществуването на когото през август едва ли знаеха повече от няколко хиляди души, стана кандидат на „политическото племе“ БСП и след първия тур е водач на листата от кандидати с почти милион гласа (973 408) и 25 процента дял от всички гласували. Защо стана това? Защото е много талантлив, защото е очарователен,  или особено умен? Не. Просто той е кандидатът на вождовете на политическото племе „БСП“.

И новият американски президент Тръмп, също като Радев, е новак в политиката. Но – по американски. Защото предизборната кампания в САЩ трае година и половина и за тези 18 месеца милиардерът премина през безброй битки, произнесе стотици речи, организира гигантска изборна машинария и така придоби всъщност огромен политически опит. Вярно, не е държавнически, но нима някой ще отрече, че управлението на гигантската му предизборна кампания не е сходно – поне по някои белези – с управлението на държавата? Може ли опитът на генерал Радев от управлението на остатъците от бойната ни авиация да се сравни с това?

На четвърто място, огромна слабост на нашата политическа система е почти пълното господство в нея на политическите върхушки, на партийните апарати. Списъците с кандидати „се спускат“ от партийните централи и това обикновено става дори без подобие от обсъждане от страна на „партийните маси“. Вярно е, че в БСП имаше някакви ерзац „първични избори“. Но те бяха съпроводени с много скандали, като например провалената от партийното ръководство кандидатура на Мая Манолова. Ако в тази партия имаше истинска кандидатска надпревара, е очевидно че харизматичната и много популярна Манолова щеше да бъде кандидатът на БСП, а не никому неизвестният Радев. Ако в ГЕРБ имаше дори сянка на вътрешнопартийна конкуренция за излъчване на кандидати за изборни постове, то е ясно като слънце, че скучната, изцяло лишена от харизма и не особено умна Цачева, в никакъв случай нямаше да се класира дори в челната тройка.

Как да не направи тук човек сравнение със системата в Америка, където и Тръмп, и Клинтън трябваше цяла година да се борят, за да завоюват щат по щат и град по град привилегията да бъдат кандидати на партиите си? Защото на националните конвенции на демократите и на републиканците в САЩ, делегациите от щатските организации не гласуват произволно, а в съответствие с резултата, който съответният кандидат е получил в т.нар. „праймъриз“, т.е. първичните избори.

Можем да изброим още съществени недостатъци на функционирането на нашата политическа система, но и тези дотук стигат. Какви са резултатите от всичко това?

Първият резултат е все по-засилващите се и заплашващи да вземат връх в българската политика популизъм, ксенофобия и расизъм. Популизмът напоследък направо издивя, а проблемът е, че все повече избиратели с охота гълтат „политическите ястия“, които той им предлага. През 2005 г. появата на „Атака“ беше шок. На изборите същата година тя получи 8,96% от вота и 296 хиляди гласа. Само година по-късно, на втория тур на президентските избори, Волен Сидеров получи  24, 52% от вота, което се равняваше на внушителните 649 387 гласа. А днес, на първия тур на изборите двойката отявлени популисти, продавачи на чудеса и ксенофоби Красимир Каракачанов[2]  и Веселин Марешки[3] получиха заедно 1 000 358 гласа, или 26,13%. Това е повече от бюлетините, подадени съответно за Радев (973 408) и Цачева (840 525).

Ако тези резултати се повторят на идващите парламентарни избори, което е много вероятно, то т.нар. „системни партии“ (ГЕРБ, БСП, ДПС, РБ) няма да могат да управляват, без да влязат в коалиция с депутатите, избрани от партиите на Марешки и Каракачанов. А ако в бъдещо Народно събрание влезе и евентуална партия на Слави Трифонов, то е напълно реално в него да се образува зловещо, на първо време неформално, популистко и ксенофобско мнозинство. Това ще бъде представено като „историческа победа над статуквото“.

Вторият резултат е, че националистическото, грубо популистко и ксенофобско говорене започва да става норма в българския политически „дебат“. На заразата му не могат да устоят и т.нар. „системни партии“, и след ксенофобските антиромски и антитурски приказки, които обилно чухме в парламента от  хора като министър Москов и Валери Симеонов, от „президентския дебат“ по бТВ между Цачева и Радев разбрахме, че и двамата, впрочем също като бившия премиер Костов, смятат, че „националната сигурност има предимство пред правата на човека“. Фактът, че и двамата участници в балотажа мислят съвсем еднакво по този въпрос (както и по много други), говори за ужасно тежко заболяване на нашата политическа система. В нея вече отрицанието на първостепенната важност на правата на човека се е превърнало в норма. Това се обяснява, разбира се, с „бежанската заплаха“, нещо напълно измислено и съществуващо само в главите на тези, които непрекъснато дърдорят  за нея. Но щом това говорене вече не е израз на маргиналност, а на политическия мейнстрийм, то хлъзгането към демонтирането и на без това ощърбената ни демокрация, вече е просто въпрос на време.

Третият резултат е, че се засилва желанието за „поправка“ на политическата система чрез фалшиви мерки, които обаче само я укрепват в нейното дефектно функциониране. Почти три и половина милиона избиратели участваха в „референдума на Слави“. За него липсваше всякакъв дебат. Никой от авторитетните партийни лидери не се нае да обясни на хората, че ако се въведе мажоритарна избирателна система в два тура[4], то политическият плурализъм ще изчезне, че гласуването е важно право на гражданите и не може да им се вмени като задължение, че ако се намали 11 пъти субсидията на партиите, те просто ще трябва с още по-голяма охота, отколкото досега, да прегърнат „финансовата помощ“ на олигарсите, реализирана чрез „черни каси“. Защо? Защото привидно „антисистемният“ референдум на Слави всъщност е в голяма угода на големите партии. Те знаят, че това е единственият начин да придобият и запазят – за много години напред – съкрушителното си числено надмощие в парламента.  (ГЕРБ си мисли, че то ще е негово, БСП мисли същото за себе си, докато ДПС бойкотира референдума в стремежа си да го направи невалиден, защото водачите на тази партия разбраха, че мажоритарната система произвежда много големи мнозинства, които правят коалирането с малцинствата партия просто ненужно.)

Кой е виновен за всичко това? Единствено и само политическият елит. Нему е поверена ролята да просвещава избирателите, да внася разум в „главите им“. Но за 27 години след 10 ноември този политически елит успя единствено да пази властта си, да произвежда привилегии за себе си и за преплетената с него олигархия. Но той не разбира демокрацията, ненавижда човешките права и се грижи само за собствения си егоистичен интерес. С течение на времето разочарованието от т.нар. „преход“, породено от сблъсъка на илюзиите с реалността, започна да взима връх над либерално демократичния тласък, който обществото ни получи след 1989 г. Новите опасности – бежанци, мигранти, тероризъм – само ускориха ерозията на либерално-демократичните ценности в българската политика. И нямаше кой – въпреки цялата мощ на държавата, която господства включително в образованието и пропагандата, да спре ерозията. А именно сменящи се групи на политическия елит са тези, които повече от четвърт век ръководят новата българска държава.

Не е сложно да се приеме закон, който да задължи партиите да провеждат първични избори. Така хората, които излъчват като кандидати за изборни постове, ще са много по-легитимни отсега. Не е проблем да се засили мажоритарният елемент в пропорционалната избирателна система чрез премахване на прага за преференция, който сега е много висок и фактически я обезсмисля. Така избирателят може да пренарежда партийните листи, т.е. да гласува за личности, но без от това да пострада политическият плурализъм. Не е толкова трудно конституционните ценности да станат наистина ръководни начало в политиката. Но за всичко това и за много други неща няма никаква политическа воля. Фалшивата политическа система у нас ще действа още дълго. Но само до момента, когато истинският бунт на хората доведе до едно от двете – или до установяването, за съжаление, на истински фашизъм (фашизмът в очите на хората от тридесетте години на миналия век е бил решение на много остри обществени проблеми), или до истински ремонт на демократичната фасада на държавата ни, ремонт, който издълбоко да обнови политическата система. Не се наемам да гадая кога и как, в каква посока, ще стане промяната. Но съм сигурен в неминуемостта й.

[1] Той изгря на политическата сцена четири години по-рано, през 2007 стана кмет на София, но кариерата му на премиер почна през 2009 г. Бел. авт.

[2] Политическата сила, която го е издигнала, т.е. коалицията между двете крайно националистически партии „Атака“ и НФСБ, призова преди дни бежанците да бъдат спирани на границата с „всички средства“, т.е. включително и с куршуми, ако оградата не е достатъчна. Бел. авт.

[3] Той пък иска ни повече, ни по-малко от това „да измете целия политически елит“, срамежливо забравил, че вече е част от него. Бел. авт.

[4] Уникално българско „изобретение“, както се разбра, по света такова чудо няма. Бел. авт.

Avatar

Емил Коен

Емил Коен е социолог, журналист и правозащитник. Повече от 20 години след 1993 г. работи в различни неправителствени правозащитни организации, работил е във в. „Континент” и в Института за изследване на младежта. Има множество публикации на правозащитни теми. От 2008 до 2010 г. издава електронния бюлетин „Правата на човека във фокус”.