Да си никой в малка група

от -
457

 

Надежда Денева започва работа като социален работник преди повече от 20 години. Твърди,че има опит в почти всички сфери – в областта на социалната работа и социалните услуги. Работила е в екип към УНИЦЕФ и в НПО, които развиват алтернативни практики в областта на закрила на детето.

През последните 5 години Надежда Денева работи като консултант на свободна практика. Анализира процеса, наречен деинституционализация, както за деца, така и за възрастни. Изследва ефекта от съществуващите в момента социални услуги върху живота на хората, които ги ползват.

Работила e в различни изследователски екипи – на ЦНЖ, БХК, ЦИД

Човешките същества започваме обикновено живота си самотно, рядко има още някой. Е, напоследък, благодарение на напредъка на медицината – най-много да сме трима.

След суетнята около раждането, веднага ставаш НЯКОЙ за много други хора – т.е. вписваш се в някакво семейство и заемаш свое запазено място. Едновременно правиш различни субектни връзки и за всеки роднина си различен – в един и същи миг си и син и внук и брат и братовчед и… И всеки се надпреварва да търси външни прилики – очичките, нослето, брадичката…. И после името, фамилията… Все важни връзки с някаква човешка общност – семейната, все важни връзки, с които реално се ПРИ-ВЪРЗВАШ. В семейството е нормално да се научиш, че си НЯКОЙ.

Но може и да нямаш този късмет и да попаднеш бързо след раждането в група със себеподобни – на същата или приблизителна възраст, със същите нужди и страхове, без никаква представа, че са родени, за да са НЯКОЙ за някого. Напълно убедени, че са някаква съставна част, елемент от нещо по-голямо – от ГРУПА.

Домовете за бебета са отречени и е въпрос на много малко време да останат в миналото – в това съм напълно убедена. Всички професионалисти знаем прекрасно какви са вредите от попадането на бебета в институции. Сега ни предстои да разберем, че попадането изобщо на деца в институции и всякакви институционални форми е вредно.

Казваме, че ЦНСТ е много по-добрата алтернатива, тъй като това било резидентна услуга, а не институция, а питаме ли се дали в ЦНСТ може да властва същата  институционална култура? Твърдим, че там има нещо много по-различно от институцията, защото групата била по-малка, ама можеш ли там да станеш НЯКОЙ и какъв точно? Как и към кого се ПРИ-ВЪРЗВАШ? Защото иначе, да си НИКОЙ в малка група, едва ли е по-добре от това да си НИКОЙ в голяма група.

Сещам се за група младежи в едно ЗЖ, които си нямаха лично пространство. Е, имаха си табелки на вратите, които ясно показваха, че стаите са индивидуални, а вътре имаха гардероб, шкаф и бюро. Но нямаха нещо много важно – нямаха нужда от лично пространство. Всеки от тях беше „пръснат“ в общото пространство. Видяхме хора, чиито групови характеристики бяха много повече от индивидуалните различия. Нищо, че всеки си имаше индивидуален план, досущ като този на съседа по стая.

Все повече се питам какво е да растеш в група от себеподобни и как изграждаш своята индивидуалност. Какво е да растеш в среда, в която нямаш никакъв шанс да се впишеш в света на възрастните, които виждаш около себе си, защото те са персонал, нает на работа. Какво е да усещаш йерархията на длъжностите? И дали няма да стигнеш до идеята, че не длъжностите, а човеците са в йерархия, а ти си все на дъното. Дали няма да носиш институцията със себе си цял живот, защото това е твоят свят – може на друг да не му харесва, но това е твоят свят, единствено познатият свят. Дали това „НИЕ“ няма да е по-важното означаващо от неясното „АЗ“. И се сещам, че скоро на улицата видях една жена на средна възраст – държеше измачкана табела с надпис „Помогнете на децата, сираци“…

Убедена съм, че всяка форма, различна от семейната, нанася огромни вреди на децата и децата не бива да попадат на такива места за дълго време. Далеч не само на бебетата.

Преди години интервюирах момчета на 9, 12 и 17 години от ДДЛРГ по някакъв проект – едно от момчетата ми каза: „Възпитателите са тук, но те са на работа. Какво ще ми обясняват, че ме обичат. Може ли да се обича по длъжностна характеристика!“ Не знаех какво да му кажа тогава, сега също не зная, но си мисля, че децата имат основания да са подозрителни към идеята ни за формиране на привързаност към хората от персонала. Колкото и да прилича работната среда в която и да е социална услуга на това, което го има в семейство, колкото и близки отношения да провокираме, винаги възрастните ще са персонал.

Защото в семейството може изобщо да не те обичат. Може и сериозни проблеми да имаш, такива, че да искат да се „откажат от теб с държавен вестник“.  Може да те оценяват непрекъснато, но няма да ти пишат оценката по формуляр в размер А4, няма да ти пишат индивидуален план в таблица с колонки и ще им е все тая дали планът е актуализиран на всеки 6 месеца.

Защото в семейството могат да ти затворят вратата завинаги, но не могат да ти затворят случая.