Да забравиш ключа в зимна вечер

Споделете статията:

Онзи ден си тръгнах от работа навреме с идеята как много искам – просто да се прибера и да си легна на дивана. От няколко дни ме гонеше някакъв дълбок мързел – напук на всички принципи, мен пролетната умора ме удря като е -10. Но не можех да се прибера. Имах вече изградени планове и програма… Но през цялото време в главата ми стоеше мисълта за дивана и чая у дома…
В крайна сметка плановете и програмите бяха изпълнени и аз в 21:15 с облекчение се отправих към първата спирка на автобус 72, който трябваше да ме закара – макар и с доста обикаляния до дома.
Автобусът беше почти празен. Тук таме се качваха и слизаха хора, но някак усещах, че шофьорът гледа в мен в огледалото – аз бях единственият пътник, който пътува за по-дълго от две спирки. Сигурно му е последен курс и нямаше търпение да ме остави и да се прибере и той вкъщи. И си казваше – слезе ли този, завивам към гаража. И двамата жадувахме за дивана и телевизора. Можех да го прочета в очите му и той да прочете в моите. Дойде моята спирка, аз слязох и тогава осъзнах липсата…
Не за първи път си забравям ключовете някъде. Цял живот съм бил забраван (по думите на мама). И дори с гордост нося тази титла – нещо като последния мохикан – но вместо американски войн – такъв, който си оставя нещата навсякъде и никога не си ги намира.
Може да съм забраван, но съм с изграден резервен план. Обикновено просто се връщам да си ги взема – в момента, в който установя, че не са в джоба. За крайни случаи пък – съм раздал 3-4 комплекта на различни хора в различни точки на града – така че винаги да имам решение.
Но сега – в 22 вечерта на студа стоях пред входа и вадех нервно от джобовете си всичко – портмоне, ръкавици, слънчеви очила (защо изобщо ги мъкна), кърпичка за очила (която отдавна не може да изчисти нищо), портмоне, карта, телефон… Всичко друго, но не и ключовете.
Ядосах се на себе си. Беше късно и нямаше как да се върна в офиса. Оставаше план номер 2. Затова натъпках всичко обратно в джобовете, обадих се и установих къде са най-близките и лесни за достигане ключове.
Отидох на спирката и след малко се появи рейса. Качих се и директно погледнах към огледалото – където срещнах познат поглед – беше същият шофьор. Той също ме гледаше учуден – Пак ли ти бе? Какво стана – не искаше ли да си отидеш вкъщи. И отново си запътувахме – аз и той. Тук таме се качваше по някой, но като че ли той караше този автобус само заради мен. Беше ми малко неудобно.
Седнах и зачаках спирката си. Още тридесет минути пътуване, а аз не можех да мисля за нищо друго освен за това колко много искам да съм си вкъщи. Стигнах до Дария, която ми връчи ключовете и каза – искаш ли нещо за пиене, как си ? А аз поклатих глава и казах – А, не мерси. Извинявай. Просто цял ден си мечатя да стигна до един определен диван. И толкова неща ме спират… Много благодаря за ключовете и доскоро.
Сигурно бих тичал наобратно, ако тя не живееше далеч и София не бе под ледена обвивика. Затова зачаках отново познатия рейс. И отново познатия шофьор. Бях сигурен, че ще е той. Затова дори не погледнах към шофьора, а само кимнах….
И отново бях сам в рейса. Този път дори нямаше други хора. Аз седях и гледах през прозореца, а рейсът прескачаше пустите спирки. Дойде моята спирка. Шофьорът се обърна и каза – Хей – това ми е последен курс. Ако си решил да пътуваш още, няма как.
Кимнах още веднъж – Не. Няма проблем. Това ми е последна спирка. Оттук директно отивам на дивана. А той отвърна – аз също. Нямаш си идея – цял ден си мечтая да стигна до този диван.
Всъщност имам. Но не му отговорих. Просто се замислих дали не е по-добре да не дам на всеки шофьор на рейс в София един комплект ключове за вкъщи. За тяхно удобство. Да не ги разкарвам по нощите.
Шабат Шалом.
Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията: