Да забравиш ключа в зимна вечер

Онзи ден си тръгнах от работа навреме с идеята как много искам – просто да се прибера и да си легна на дивана. От няколко дни ме гонеше някакъв дълбок мързел – напук на всички принципи, мен пролетната умора ме удря като е -10. Но не можех да се прибера. Имах вече изградени планове и програма… Но през цялото време в главата ми стоеше мисълта за дивана и чая у дома…
В крайна сметка плановете и програмите бяха изпълнени и аз в 21:15 с облекчение се отправих към първата спирка на автобус 72, който трябваше да ме закара – макар и с доста обикаляния до дома.
Автобусът беше почти празен. Тук таме се качваха и слизаха хора, но някак усещах, че шофьорът гледа в мен в огледалото – аз бях единственият пътник, който пътува за по-дълго от две спирки. Сигурно му е последен курс и нямаше търпение да ме остави и да се прибере и той вкъщи. И си казваше – слезе ли този, завивам към гаража. И двамата жадувахме за дивана и телевизора. Можех да го прочета в очите му и той да прочете в моите. Дойде моята спирка, аз слязох и тогава осъзнах липсата…
Не за първи път си забравям ключовете някъде. Цял живот съм бил забраван (по думите на мама). И дори с гордост нося тази титла – нещо като последния мохикан – но вместо американски войн – такъв, който си оставя нещата навсякъде и никога не си ги намира.
Може да съм забраван, но съм с изграден резервен план. Обикновено просто се връщам да си ги взема – в момента, в който установя, че не са в джоба. За крайни случаи пък – съм раздал 3-4 комплекта на различни хора в различни точки на града – така че винаги да имам решение.
Но сега – в 22 вечерта на студа стоях пред входа и вадех нервно от джобовете си всичко – портмоне, ръкавици, слънчеви очила (защо изобщо ги мъкна), кърпичка за очила (която отдавна не може да изчисти нищо), портмоне, карта, телефон… Всичко друго, но не и ключовете.
Ядосах се на себе си. Беше късно и нямаше как да се върна в офиса. Оставаше план номер 2. Затова натъпках всичко обратно в джобовете, обадих се и установих къде са най-близките и лесни за достигане ключове.
Отидох на спирката и след малко се появи рейса. Качих се и директно погледнах към огледалото – където срещнах познат поглед – беше същият шофьор. Той също ме гледаше учуден – Пак ли ти бе? Какво стана – не искаше ли да си отидеш вкъщи. И отново си запътувахме – аз и той. Тук таме се качваше по някой, но като че ли той караше този автобус само заради мен. Беше ми малко неудобно.
Седнах и зачаках спирката си. Още тридесет минути пътуване, а аз не можех да мисля за нищо друго освен за това колко много искам да съм си вкъщи. Стигнах до Дария, която ми връчи ключовете и каза – искаш ли нещо за пиене, как си ? А аз поклатих глава и казах – А, не мерси. Извинявай. Просто цял ден си мечатя да стигна до един определен диван. И толкова неща ме спират… Много благодаря за ключовете и доскоро.
Сигурно бих тичал наобратно, ако тя не живееше далеч и София не бе под ледена обвивика. Затова зачаках отново познатия рейс. И отново познатия шофьор. Бях сигурен, че ще е той. Затова дори не погледнах към шофьора, а само кимнах….
И отново бях сам в рейса. Този път дори нямаше други хора. Аз седях и гледах през прозореца, а рейсът прескачаше пустите спирки. Дойде моята спирка. Шофьорът се обърна и каза – Хей – това ми е последен курс. Ако си решил да пътуваш още, няма как.
Кимнах още веднъж – Не. Няма проблем. Това ми е последна спирка. Оттук директно отивам на дивана. А той отвърна – аз също. Нямаш си идея – цял ден си мечтая да стигна до този диван.
Всъщност имам. Но не му отговорих. Просто се замислих дали не е по-добре да не дам на всеки шофьор на рейс в София един комплект ключове за вкъщи. За тяхно удобство. Да не ги разкарвам по нощите.
Шабат Шалом.
Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика