Дали да не извадим скелетите от гардероба?

В дневника на един от министрите от първия кабинет на Богдан Филов има такъв пасаж: „На вчерашното заседание бе поставено за разглеждане и едно законодателно предложение от Деян Деянов, с което се целеше да се изключат от санкциите на Закона за защита на нацията проф. Фаденхехт,  Юлия  Малинова и Дора Габе. Мнозинството обаче го посрещна враждебно и то не мина“[1].

 

Йосиф Фаденхехт
Дора Габе

 

Годината е 1942, месецът е март, а авторът на записките е прочутият Васил Митаков, юрист и политик. Брат му е Крум Митаков, основател на Съюза на българските фашисти. Преподавател на министъра на правосъдието е бил Йосиф Фаденхехт. През годината, когато бившият член на Кодификационната комисия описва случката, той вече е убеден последовател на проекта за „нов ред“ в Европа. В дневника покрай възхищението си от националсоциализма,  Митаков често доказва защо на Европа й трябва Третият Райх, а не “еврейската отрова на болшевизма”.

В цитирания пасаж е ясно, че авторът изпитва симпатия към законодателното предложение на Деян Деянов. И по друг повод двамата са обсъждали политически дела. Например, за назначаването на протежета на Васил Митаков в Македония, въжделена и новоприсъединена към Царството от целия български народ, той пише: “Деянов не одобри, че съм пратил в Скопие Карагеоргев, а не Чатмаков”.

И трите имена – Фаденхехт, Дора Габе и Деян Деянов – са обвързани с антисемитското законодателството. Обвързани са и с още нещо – какво помним за миналото. Нека да се опитаме да свържем нишките на паметта си.

Полюбопитствах какво се е случило с Йосиф Фаденхехт в контекста на преследванията на евреите у нас, силно неглижирани в последните 30 години. Той е забележителна фигура в юриспруденцията, преподавател по гражданско право, един от водачите на Демократически сговор, публицист и председател на Съюза на българските адвокати. За идентичността му  Росен Тахов припомня думите на самия Фаденхехт: „ Да, произходът ми е еврейски, но баща ми е покръстен. Защо ме преследват! Аз дори не знам същността на еврейството[2]!“

Фамилията Фаденхехт ми бе позната и от публичните разкази на актьора Йосиф Сърчаджиев. Сърчаджиев е известен не само с ролите си, но и с обилните си сълзи по повод “измамата с бюлетините”, когато СДС загуби изборите през 1990 г. Антикомунист.

Йосиф Сърчаджиев, актьор

Майката на Сърчаджиев, ярък симпатизант на раннния Съюз на демократичните сили, този, от когото тръгна политически “обоснованото” минимизиране на фашизма у нас с неговите преки и колатерални щети.  Анна, е била дъщеря на юриста. Спасявала е еврейски фамилии. Получила е благодарността на Израел, като Яд Вашем я провъзгласява за „праведник“. Евреите са много благодарни хора, това отбелязвам в скоби.

В оскъдните публикации за професор Йосиф Фаденхехт  се разбира, че и други български общественици по това време организирали акции, с които да принудят властта да го освободят  от носене на жълтата звезда, унижаваща неговото достойнство.  За големия юрист се знае и нещо още много любопитно. Той е поел защитата на някои обвиняеми по време на Народния съд. Сред първите обвиняеми, както знаем, са Богдан Филов, подписал Тристранния пакт за съюз с нацистка Германия, депутати, министри, журналисти, поади интерес или от сърце, но възхвалявали Хитлер. Част от съдените депутати са гласували последните изменения на чисто фашисткия по характер и известен с кървавите репресии срещу политическите противници Закон за защита на държавата. Припомням, че противниците са основно комунистите/болшевиките/, съдени най-строго заедно с криминалните лица. Същите депутати са гласували и антисемитския Закон за защита на нацията, както още 6 други закона, задали правната рамка за преследване и унищожение на българските евреи. Пътем припомням още, че по расистката си философия ЗЗН е в пълно съответствие с Нюрнбергската нормативна уредба на Райха.

През 1944/1945 г. обвиняемите са общ 124 –ма, между които освен споменатия Филов е и самият Васил Митаков. Двамата биват съдени в компанията на о.з.Никола Михов, Любомир Лулчев, Петър Габровски, Александър Станишев, Дочо Христов, Константин Партов. Последният е известен и с това, че въвежда смъртно наказание за деца. Денят, в който колективно отбелязваме тяхната кончина е 1-ви февруари. Обичайно се казва “избиването без съд и присъда цвета на българската интелигенция”.

През 1996 година всички те, министри, регенти, журналисти, са реабилитирани, каквото и да означава на езика на правото това. Спорната реабилитация слага „край на  политическата саморазправа“, гласят тържествуващите заглавия на опозиционния в. Демокрация от онова време. Реабилитацията е дело на активиста от Съюза на демократични сили и специалист по гражданско право Васил Гоцев, повишен за усърдието си в министър на правосъдието и европейската интеграция в правителството на Иван Костов.  Да бъдат обявени присъдите на Народния съд за недействителни е голямата мечта и на главния прокурор Иван Татарчев. Той и написва предговора на Дневника на Васил Митаков, обявявайки го за голям “патриот”. Още в бурната 1992 г. когато кипи анти-комунистическата стихия на улицата и площадите, група народни представители, заедно с Гоцев внасят законопроект. В него се твърди, че “Търновската конституция не позволява създаването на извънредни съдилища”. Дали това е добре за деиделогизираната юриспруденция след 10 ноември?

През време на комунистическия режим историята на Йосиф Фаденхехт е професионално и общественически богата, но  фактология липсва. Важното е да се отбележи, че големият актьор Йосиф Сърчаджиев не обича много да говори за миналото на семейството си. Казва, че не знае много  подробности за  фактите, защото след идването на комунизма много истории в дома му се пазели в тайна, а и той самият е бил дете.[3] Подобен отговор ще чуваме и от други днешни знаменитости и ще се питаме какви са обществените последствия от това забвение. Но всичко по реда си.

Интересна е съдбата на една от дамите на българската литература Дора Габе.

Дора Габе е еврейка, пише за нея преподавателят във Факултета по журналистика Алберт Бенбасат, „но тя не се чувства „различна”. Не знаем дали това е сигурно. Както и да е, заедно с баща си Петър Габе поетесата “смело отстоявала интересите на България по Добруджанския въпрос”.  Дора Габе  е член на Писателския съюз, както и преводач от полски, френски, руски. Знакова диря в живота й е приемането на християнството през 20-те години на миналия век. И тя, като Йосиф Фаденхехт, се покръства, за да сключи брак с голямото светило на българската литературна история и критика, Боян Пенев. С други думи, заради лична конюнктура. Въпреки че е приела християнската вяра, Дора Габе попада в пипалата на Закона за защита на нацията. От учебниците по литература изваждат като политически „некоректни“ стиховете й „Сънчец“, „Роси, роси, водица“, “Дядо Господи кажи ми“, въпреки че са любими на много български деца. Облагат поетесата  с непосилни данъци. Направен е внезапен обиск в нейния дом, забранена ѝ е всякаква културна работа. Обругават паметта на бащата Габе. Има дори предложение да бъде изключена от Съюза на писателите, при това от човек, когото тя самата е предложила за член. Поне това разказва Алберт Бенбасат.

Дора Габе и Боян Пенев нямат свои деца. Тази е причината да липсва цялата паметна верига от житейска фактология по време на Вт. св. в. както и пост-военната история на тази еврейската писателка. Не знаем много за тежките години, когато заедно с останалите си сънародници е била лишена от граждански права. Не знаем и как е гледал на нея комунистическият режим, веднага след 9-ти септември. Приемали ли са я комунистите за „своя“, след като я е преследвал фашисткия режим? Реинтегрирала ли се е в православното писателско и не само общество? Та интелигенцията я е изоставила през войната на пораженията от антисемитките закони… А как стои въпросът с еврейството? Допускам, че то се гордее с нея. През 2016 година Леа Коен възкресява писателския клуб на жените, в чест и на Дора Габе. Преводите на поетесата с еврейски корен са чест за най-изтънчената преводаческа школа.

Веднага след 9-ти септември 1944 година  комунистическият режим  е отменил ЗЗН, което предполага  възстановяване на имотите  и  връщането на полагаемия им се статус, отнети от антиеврейските закони.  Но малцина могат да разкажат как точно се случва това възстановяване. Какъв е бил обемът на придобитите права? Осигурени ли им е бил пълноценен живот! Дали  „Свети, свети, звездице“ и другите детски стихотворения на Дора Габе са върнати  в учебниците? Аз имам спомен от илюстрованите книжки със стиховете й, но отпечатани преди войната. Правеха ми впечатление християнските илюстрации на „Бог Исус възкръсна днес“.  Едва сега си давам сметка, че когато една еврейка от българската литература позволява да  „опаковат“ стиховете й с  Рождественски ангелчета, в това има определено идентичностно насилие. Дори и самата Дора Габе да не би признала това.

Да видим какво е станало с адвокат Деян Деянов. Предложението му през 1942 година било да се изключат от санкциите на Закона за защита на нацията трима забележителни личности защото са евреи. Сериозен, граждански акт!

За него също не се знае особено много. Със сигурност има родственици, чиято памет най-вероятно съхранява скрити страници. Известният социолог Деян Деянов е разказвал пред медиите само атрактивната история с  неговата съпруга Мити/Димитрина/[4], любима на Кемал Ататюрк. Деянов джуниор е неин племеник.

Деян Деянов, социолог

След окончателната си раздяла със забележителния турски пълководец, Мити се омъжила „за заможния адвокат Деян Деянов“. Известно е, че “онзи” Деянов е бил обществена фигура, демократ по убеждения, не по партийна принадлежност. В оскъдните данни, които открих, научавам че бил мъж „с кадифен глас“. Избран е за депутат в последното за Третото царство, 25-то Народно събрание. Този парламент  е позорно известен. В него са се провеждали дебатите около подписката на 42 депутати, водени от Димитър Пешев. Те настоявали пред властта да не допуска депортацията на 8657 хиляди евреи от старите земи. Този брой съставлява остатъка  от обещаните на хаупщурмфюрера Теодор Бекерле 20 хиляди евреи, които да отпътуват за лагера в Треблинка. Нацисткият капитан е пристигнал в София на 20 февруари 1943 г. с мандат от  Айхман, смъртоносната лява ръка на Хитлер, да изтотви и осъществи план за унищожаването на евреи. Подписката на депутатите за недопускането на българските евреи да заминат за лагерите на смъртта през 1943 г. е завършило с бламирането на Димитър Пешев като подпредседател на Народното събрание. Но, въпреки това и за разлика от 11 363 –ма техни сънародници от Македония и Тракия, евреите от старите земи били спасени!

Юристът и депутат Деян Деянов си платил за престоя си в това Народно събрание, като получил смъртна присъда от Народния съд. Спасява го приятеля му Атанас Спасов, като присъдата му се изменя на 15 години.  Семейството е интернирано в Делиормана, а имуществото – национализирано.

За причините да се мълчи за повече детайли от пре-интересните истории на Йосиф Фаденхехт, Дора Габе и Деян Деянов, който благородно се застъпил пред Васил Митаков  да не бъдат прочутия юрист и забележителната поетеса и преводачка третирани като хора от второ качество, може само да се гадае. Работата е в друго.

                               Кой държи нишките на паметта?               

Този въпрос изглежда твърде сложен. Най-вече, заради конюнктурните провали на историографията ни. Неведнъж е ставало дума, че тя заиграва с политическия тренд на времето. Във вестниците и в академичните издания от първите години на демокрацията личи същинското биполярно разстройство в посткомунистическата ни идентичност.

Оплитането в пост-десетиноемврийска реторика що е то Народният съд – гилотина за политическите противници, или първото по рода си следвоенно законодателство за привържениците на Адолф Хитлер, цари и до днес. Не е ясно защо след като този Народен съд е бил подкрепен с подписите и на всички същестуващи некомунистически партии след 9-ти септември, неговите присъди да са нелегитимни! Военните трибунали служели за най-строго наказание на нацистите от Третия Райх и на неговите симпатизанти. Тези най-строги наказания  били обещани  още през 1942 година от Чърчил. Чърчил, както знаем, държал на думата си.

И до днес вместо плуралистично познание за миналото, налице са само клетви в ляво и публицистични заклинания в дясно, свидетелстващи за свръхполитизацията на паметта ни.  Омълчаването на  живите свидетели на изтеклото време допълнително комплицира нещата. Цензурирането на семейните спомени от страна на децата на тези свидетели, какъвто е случаят с Йосиф Сърчаджиев и роднините на Деян Деянов, е деструктивен феномен за интегритета на обществото. Родители, деца, внуци,  често изпадат в неудобната ситуация да не знаят на кой бог да се кланят. Българската посткомунистическа идентичност е не само антропологическа загадка. Тя е препъни камък за вървежа както на отделния човек, така и на социума като цяло.

Ако би имала синове и внуци голямата писателка от еврейски произход Дора Габе, то те би следвало да задават въпроса защо, какво ви беше сторила, та я изключихте от писателския съюз? Защо й заличихте стиховете от учебниците по литература и я изпратихте в изгнание. Въпросите биха били адресирани към онези, които днес силно се възмущават когато се заговори за фашисткото управление в Царство България.

Реални потомци на юриста от европейски ранг Йосиф Фаденхехт, би следвало да разкажат защо той е бил адвокат на някои от обвиняемите на първи и втори състав на Народния съд. Тезата на държавното обвинение ли е била слаба? Ако да, то няма ли конфликт с личната му история като преследван от антисемитския закон за защита на нацията! Как така избира да бъде защитник  на „лошите“ в един от съставите на следвоенната юриспруденция?

Защо е бил осъден на смъртна присъда демократът по убеждения Деян Деянов, след като дори един демонстративен нацист като Васил Митаков разказва със симпатия и одобрение за хуманния му жест да предложи на 25-то Народно събрание смекчаване санкцията на ЗЗН  за елитни фигури като Йосиф Фаденхехт и Дора Габе! Дори и де се е разминал със смъртната присъда и да е излежал 15 години затвор въпросите остават. Кой за какво е съден. Темида отчита ли добрите дела, или не…

Децата не трябва да бъдат приучавани към прагматично прикриване на лошите факти. Поколенията, родени от големите грешници в миналото, трябва да го знаят. Семейната памет е част от общата ни памет. Обществата са съставени от стотици хиляди лични истории. На обикновени граждани и на елити. На дребни селяни и едри земевладелци. На антифашисти и на легионери, бранници, ратници. Историите на левите РМС, БОНСС и на десния Български общ народен студентски съюз. На монархисти и републиканци, земеделци и сговористи, звенари и отечественофронтовски дейци. И така нататък. Всеки има скелети в гардероба си, но съвършено сигурно е, че може да се върви напред, ако ги извадим. Като в психоаналитичните сеанси. Пациентът е легнал на кушетката, за да разказва без задръжки и убийствена самоцензура какво се е случило. И най-травматичното дори. С него. С родителите му. С обществото, такова, в каквото е живял. Това оздравява.

[1] „Дневник на правосъдния министър в правителствата на Коьосеиванов и Богдан Филов Васил Митаков“, изд. Труд, 2001 г. с предговор на Иван Тататарчев

[2] Росен Тахов, Докато спасяваме евреите си,,в.168 часа

[3] „24 часа“, „Майката на Йосиф Сърчаджиев рискува живота си, за да помогне на евреи“, 2018 г.

 

Avatar

Marginalia

Marginalia е интернет сайт за анализи, коментари и новини в областта на правата на човека. Пространство от съмишленици. И още.