Дали не е време да въведем понятието фейклит?/втора част/

 

Продължаваме разговора за литература между Пламен Дойнов и Митко Новков “Дали не е време да въведем понятието фейклит?

Този откъс посвещаваме на поета, преводача и литературния критик Владимир Трендафилов, отишъл си от земния свят твърде рано. Поклон пред паметта му!

 

Какво дава и какво отнема от една картина изговарянето й, тълкуването й в текст?

Ох, това е сложен, много сложен въпрос. Трябва да си призная обаче – картината е само повод. Повод за разсъждаване върху други неща, някои от които може да се сторят на читателя на тези есета твърде далечни от самата картина. Но като ги завъртиш, като преминеш през една река, друга река, трета река – ето го насреща морето, което те е примамило; сиреч картината, която ти е дала толкова поводи да се въртиш като дервиш около нея и да ѝ се радваш. Да, ти можеш да я разкажеш, но това няма как да даде представа за красотата ѝ – трябва да се види, не може без погледа; заедно с това обаче тя, благодарение на думите, сякаш пораства, набъбва, става по-голяма – превръща се в любопитни истории, в анекдоти, ако щеш. Ние нямаме идея какви интересни случки са ставали с българските художници, и не само с тях. Че в дома на Бинка Вазова – дъщерята на Елисавета Консулова-Вазова и Борис Вазов, най-малкия брат на Иван Вазов, са се разигравали истински куклени спектакли, които са дали по някакъв начин началото на българския куклен театър. Спектакли, в които са участвали Александър Божинов, Константин Щъркелов, Борис Денев… Че същите тези сформират знаменитата музикална тайфа „Бръмбъзъците“, благодарение на които в читалище „Славянска беседа“ се открива куклена сцена… Че същият този Александър Божинов се е разхождал под ръка с Елисавета докато още е била госпожица, и всички очаквали (Павел Генадиев пише за това), че ще се съберат като семейство… Че Борис Денев е ръмжал като лъв в клетка, когато новата комунистическа власт му забранила да рисува пленер – той, един от най-добрите български пейзажисти!… И че дъщеря му, Славка Денева, са я върнали от екскурзия в Гърция, направо са я свалили от автобуса и тя никога не е напускала през живота си България… Това са истории, които знам благодарение на моето занимание с българските художници и картини, и това са важни истории, защото говорят много и за времето, и за хората на това време. Някои от които са устоявали въпреки всичко…

Има ли картина, за която искаш да напишеш есе, но не можеш или не смееш?

Не, едва ли. По-скоро се страхувам, че няма да ми стигне времето да напиша за всички картини, за които искам. Едно Разпятие например на Салвадор Дали, което той е видял отгоре – защо? Или момите на Владимир Димитров-Майстора – защо е този гъсто изрисуван фон отзад, страх от празното, horror vacui, ли е имал той? И защо на картините му ябълки, круши, грозде, но няма череши? Аз поне, разглеждайки толкова негови платна, не съм видял изобразени череши, но може и да греша. Или картината „Приказка“ на Златю Бояджиев, в която овчарите са преплели криваците в буквата Ж – случайно ли е? Или големият художник, след сполетелия го инсулт, е използвал българската азбука, за да рисува картините си – във всяка една, ако се вгледа човек внимателно, може да открие някоя буква от азбуката, включително изхвърлените голяма носовка, ятова гласна и т.н. Или прочутата картина на Пусен „И в Аркадия съм“ (Et in Arcadia ego), или „Юбю император“ на Макс Ернст… Едно сравнение между Лика Янко и Кольо Карамфилов? Нахъсал съм се за есета за прекрасни днешни художници: Маргарита Войнова, Иван Шишков-Шишо, Калия Калъчева, Минко Йовчев… Ох, то моето край няма (смее се)…

Преди време издаде и книга с интервюта с чуждестранни българисти, посветили се на превода от български, на българската литература изобщо. Ако трябва да обобщиш, как би характеризирал отдадения на българското слово чужденец?

Аз съм го написал в предговора, дори съм дал и формула (смее се): 3хС=С. Най-силно впечатление ми направи фактът, че повечето от българистите в чужбина попадат някак случайно в българския – това е едното С (смее се), но след това, вече попаднали, му се отдават с цялата си страст, на която са способни. Това са самоотвержени хора, стоици (другите две С), превърнали българския език, литература и култура в своя съдба (ето и последното С, резултантното (смее се) ). През последните години, особено на тежките кризи, тия хора бяха оставени на произвола и въпреки това, въпреки това не се отказаха от българския език. За жалост, нашата държава все още няма промислено отношение към тях, а те са безценни – доземи трябва да им се кланяме за себеотрицателността и служенето им и да ги кътаме като писани яйца. И то на институционално равнище непременно! А тъкмо там някак сме изпуснали конците и тотално сме ги объркали. Наскоро, между другото, Министерството на културата извади цяла 100-странична (проект за) стратегия за развитие и популяризиране на българската култура и у нас, и по света, но за тези хора – почти нищо. Говори се там за Центровете, но те нищо не могат да направят без тези наши съратници, които са на място. Да не споменавам, че понякога начело на тия български центрове в чужбина застават хора – мани, мани, ум да ти зайде (смее се)!… Докато ние имаме изваяни, по-скоро самоизваяли се посланици на нашата култура и към тях трябва да се обърнем, за да постигне тя що-годе осезаемо присъствие извън границите на България. Да идват тук, да ги запознаваме с писатели, да се провеждат срещи, симпозиуми… Някога е имало такива в Балчик, ама, доколкото знам, от времето на Надежда Захариева като зам.-министър такава среща не е правена. Да не споменавам спада в интереса към българистиката, макар че сега, като членове на Европейския съюз, българският е един от официалните езици на Европа и това трябва да се използва – да се разкриват специалности, да се настоява, че – е, добре, малък език сме, но пък в същото време като знаеш един или два големи плюс този малък език в обществените структури и икономическите пространства на Европа във всякаква посока ще можеш да намериш професионална реализация. Да почитаме вече възрастните българисти, да ухажваме младите, да търсим нови предани на българския език – това е абсолютно необходимо!

Какво беше най-похвалното и най-негативното, което чу от тях за българската литература?

Различни бяха в оценките си, това е нормално, различни хора са. Ако започна с добрата новина (смее се), те всички определяха като най-представителния жанр на българската литература разказът. И са прави, разбира се, днешното време го потвърждава – какви сборници с разкази излизат, майко мила, вълшебни! Другото е – и това ме изненада, признавам, пиететът, който проявяваха и проявяват към „Записките на българските въстания“ на Захарий Стоянов. Просто съжаляваха, че нямат своя такава книга, съчетаваща и документ, и патос, и фикция, и честност. Тогава си дадох сметка за голямото добро, извършено от проф. Александър Балабанов, който връща Захарий в лоното на българската литература. Само вметка: може и да не си даваме сметка, но и през ХХ век имаме летописец от такъв ранг – проф. Вера Мутафчиева. Ние днес сякаш наблягаме на други моменти от нейната биография, по-жълти, по-конфузни – сътрудничеството ѝ с ДС, да речем, но ще мине време (прочее, на 28 март се навършиха 90 г. от рождението ѝ), когато ще я оценяваме тъкмо в това поле от дейността ѝ – че тя даде на българите произведения равни по сила, а някои дори и по-силни от тези на Захарий Стоянов. Накрая (и това е донякъде свързано с горното), възхитата от достойното поведение на мнозина наши поети и писатели – Константин Павлов, Николай Кънчев, Иван Теофилов, Иван Цанев в годините, когато напорът върху честта, достойнството и нравствеността просто са били почти непосилни за издържане. Колкото до лошата новина (смее се), най-критичен като че ли беше австриецът Александър Зицман. Той например посочи нещо, което, слава богу, сякаш срещаме вече все по-малко – небрежността, нехайството дори и на автори, и на издатели към литературния текст. Учудваше се просто как е възможно да не се работи стриктно и прецизно върху текста, как се прави той на книга без да е докрай готов, поради което вместо да се получи фино произведение, получава се претупана работа. Как е възможно без редактори?! Но това попремина, струва ми се… За другата лоша новина вече говорих – огорчението, че българистичните центрове и специалности все пò намаляват, че българската държава не се грижи и те просто се изпаряват. Рейнол Перес Васкес говореше за селския характер на българската литература, което я правело не докрай атрактивна за испаноезичния свят, но и това се промени. Обаче като че ли най-силно впечатление у мен остави прозрението на сръбската преводачка Ѝвана Стоичков – че ние, българите, не се харесваме. Може би като съсед и горе-долу човек от нашата черга, шарената балканска, много е мислила и внимавала, за да установи това. И си дадох сметка – абсолютно права е! И мрънкането ни, и черногледството ни, и апатията ни – всичко това, твърдя, идва от този кусур, че не се харесваме. Себе си не харесваме като българи, затова и другите българи не харесваме. Не се харесваме, не сме си любопитни сами на себе си и затова не четем български книги, не гледаме български филми, спектакли и картини, не познаваме творчеството на българските композитори. Донякъде импулс да напиша книгата „От Мърквичка до Минотавъра“ ми даде и това: да покажа, че в българското културно пространство има образци на световно равнище, а също че и в българската културна история има случки и събития не по-малко оригинални и увлекателни, каквито има в световната. Ами да вземем само ръченицата на Стоян Попов, знаменития Чичо Стоян, написал стихотворението за Сърдит Петко, която той в началото на своята кариера изиграва над развалините на мечтата си – да постави театрален спектакъл. Щяло да се случи на първото, ако не греша, Пловдивско изложение: подлъгал той баща си да му даде пари – семейството му не одобрявало увлечението му по карагьозлъка, но той успял да ги убеди, че всичко това е минало, дал му баща му пари да отвори дюкян, а той – право в Пловдив. Построяват сцена, скеле, всичко както си му е редът за театър на открито, на другия ден ще играят, но… Но през нощта се извива страхотна буря и събаря всичко. И на другия ден, вярно, не играят театро (някаква италианска пиеса е трябвало да представят), но пък Стоян Попов играе ръченица над отломките. Страхотна история, Зорбас Гъркът ряпа да яде (смее се)! Или пък ревността пак на Чичо Стоян към Хрисан Цанков, който се влюбил в жена му, актрисата Роза Попова (тъкмо Стоян Попов я насърчил да се отдаде на сцената), дори щял да го убива… Ние не се познаваме, не си знаем страхотните личности, страхотните истории – и артистични, и политически, и всичко това е, понеже не се харесваме, както казва Ѝвана. Е, време е най-сетне да започнем да се харесваме, но не с примитивното удряне в гърдите: „Булгар! Булгар!“, а като четем и се интересуваме точно от тези фигури и събития, които биха правили чест на всеки цивилизован народ.

Знаеш, че мечтата за „пробив“ в чужбина живее у мнозина български писатели. Научи ли някоя рецепта за такъв „пробив“, че да я споделиш?

Пак ще прибягна до думи на моя приятел Рейнол, който се чуди на българските творци що били тъй петимни да ги преведат в чужбина. Но ето пример за това как всеки гледа от собствената си камбанария: той не си дава сметка, че да пишеш на испански имаш след това читатели от четири континента и не знам си колко острова (смее се), докато ние с малкия си български език и тънкия си слой четящи (който изтънява все повече, направо по отношение на четенето в България сме като озонова дупка (смее се) ) нямаме друг избор за повече публика освен превода. И още нещо, изрече го Анджела Родел – също отдаден до мозъка на костите си на българската литература (а и музика) преводач: мечтаният „пробив“ не може да стане поединично, трябват общи усилия. Преведен български автор, който да препоръча друг, когото е харесал, и така по веригата… Проф. Дел’Агата го казва това: от един на друг на трети на четвърти – верижен български език (смее се). А не само егоистично за собствените си писания да се грижиш, пък другите кучета ги яли! Впрочем, Европейската литературна награда и изобщо европейските програми за превод вече много променят в това отношение: ето, преводачи от български пробиват и печелят награди в страните си заради свои творчески постижения, претворяване на книги именно от български – Анджела, Давид Бернщайн в Чехия, проф. Мари Врина във Франция… Но това са отдадени, ама наистина отдадени до дъното на душата си на българския език, литература и култура хора; безкрайно влюбени. Което е още един повод да изпитаме удовлетворение: веднъж влезли в българското, те повече нямат никакво желание да го напуснат. С нещо ги привличаме, значи, не сме чак толкова отблъскващи (смее се). А формулата или рецептата, както ти казваш, за „пробив“ май е една-единствена: прави си нещата с любов без да мислиш за нататък – колко ще продадеш, колко ще те харесат, дали ще те преведат, и ако ги правиш качествено, без много-много да се вземаш на сериозно – все някога ще стане. Но преди да стане, трябва да се помни: камъкът си тежи на мястото…

Къде и защо пишеш в момента? Имам предвид в кои медии.

Писал съм в много, ама наистина в много. Аз обичам да пиша, доставя ми удоволствие и това е начинът да не минеш в графата на графоманите (смее се) – да пишеш на различни места и върху различни проблеми, както и в различни жанрове и дори видове писане. Ако тръгнем от вестниците, където публикувам в момента: „Литературен вестник“, разбира се, често във вестник „Сега“, дълго време в „Култура“ (настоящия „К“), но отдавна вече не. В списания: „Съвременник“, „Култура“, „Икономист“, понякога „Страница“, „Море“, алманаха „Света гора“. Наскоро направих голям текст за списанието на българите от Унгария, двуезичното „Хемус“, в който направих обзор на преведените на български унгарски книги. Прочее, ти го знаеш това: няма страна в Европа, където преводите от български да са повече от преводите на съответния език в България. Ето още нещо, върху което Министерството на културата трябва да помисли, макар че то е ясно – създаване на фонд – гъвкав и добре финансово подплатен, който да подпомага излизането на български книги в чужбина. Сайтове: Портал „Култура“, „Дебати“, „Маргиналия“, „Факел“… „Площад“ Славейков“ пусна откъс от „Минотавъра“, за което съм им благодарен. Както ти казах – във фейсбук всеки декември всеки ден, от 1-и до 31-и (смее се). Но водя и предаване по програма „Христо Ботев“ „Премълчаната история“, ръководя и Радиотеатъра – това отнема много време, така че в сравнение с преди – на сравнително по-малко места пиша (смее се). Пък и качествените места за публикуване се свиват все повече. Макар че и мен са ме изкушавали от разни пò така издания срещу приличен хонорар, жълтеещи имам предвид, обаче съм отказвал. Човек трябва да има както хигиена на четене, така също и хигиена на публикуване. А защо пиша? Казах ти – обичам, доставя ми удоволствие. Дай, Боже, всекиму да работи това, което като дете му е било забавление и хоби (смее се)!

А къде говориш? Защото ти си известен и като говорещ, представящ критик…

Е, да, канят ме хората, каза скромно той (смее се). Сега сериозно: за начина, по който се представя една книга, съм мислил още в Бургас, докато живеех там. Имаше тогава изграден такъв сценарий – негласен, но се спазваше: някой нещо прочете за книгата – подчертавам, написано, следва музикална интермедия, обикновено класика, но от типа „ноктюрно“, после авторът (по-рядко) или актьор/актриса (по-често) четат нещо от книгата, пак интермедия-ноктюрно, след това думата за изказвания и въпроси, които почти отсъстват. Скучно, минорно, кахърно, докато аз все съм си мислил – да пишеш е радост, писането е радост, защо тогава тази меланхолия и утрепаност?! Разбира се, наясно съм, представянето е важен момент от живота на една книга, то е като нейно кръщение, следователно не може без него. Ако продължа това сравнение, то бих могъл да кажа, че литературата е като църква, има нужда от ритуали. Аз съм расъл на село, знам колко са важни традициите – да се спазват и да се почитат. От свещенически род съм – дядо ми е бил свещеник, гордост за фамилията, той умира през февруари 1945 г., след като е пребит в занданите на народната милиция в Берковица. На него съм кръстен, затова съм и Митко – за разлика от евреите в северозападния край не се дава пълното име на починал човек; той е Димитър, аз – Митко. Спомням си и чичо ми – също свещеник. И знам колко е важно кой изпълнява ритуалите – при чичко Кона (Костадин се казваше) се стичаха хора от сума ти села от Берковската околия, за да чуят медения му глас и проповедите му (смее се). Феноменален беше, да бди Господ над душата му! Та литературата също си има нужда от ритуали. Аз в тази посока съм традиционалист, дори бих казал консерватор донякъде (смее се), но е важно и как тези ритуали се изпълняват. И говоренето за една книга е точно ритуал, кръщава се тя и този процес не бива да е скучен, омърлушен, минорен – това е радостно събитие, извиква положителни емоции. Да прочетеш текст – не че не съм го правил, правил съм го, обаче тогава малко се формализира събитието, от радостно преминава в официалност, деловитост. А когато говориш, ти се радваш заедно с книгата и с нейния автор, че ето – има я, появила се е на белия свят, кръщава се тя и се пуска по пътя ѝ. Хем си извършил ритуала, спазил си го, тъй да се рече, точ-в-точ, хем в същото време не си бил скучен, досаден, мрънкащ на носа си. Затова обичам, наистина обичам да говоря за книги, защото споделям заедно с тях радостта, че ги има, че са успели да се явят и да се заявят. Представянето на една книга е пиршество, тържество, купон, ако щеш – следователно влизаш в купона и танцуваш, и пееш с всички. А не хълцаш и сълзиш…

Впрочем какво ти дава не писането, а говоренето за книги? Нали изречените думи все пак отлитат…

Вярно, отлитат – verba volant, scripta manent, както са казали древните римляни. Остава обаче настроението от празника, споделената емоция от представянето на книгата. Та тъкмо това, усещането за празничност, за карнавал, ако щеш. Ани Илков навремето се вайкаше – мисля, че в интервю точно за „Литературен вестник“, че карнавалът на 90-те, политКакво дава и какво отнема от една картина изговарянето ѝ, тълкуването ѝ в текст?

Ох, това е сложен, много сложен въпрос. Трябва да си призная обаче – картината е само повод. Повод за разсъждаване върху други неща, някои от които може да се сторят на читателя на тези есета твърде далечни от самата картина. Но като ги завъртиш, като преминеш през една река, друга река, трета река – ето го насреща морето, което те е примамило; сиреч картината, която ти е дала толкова поводи да се въртиш като дервиш около нея и да ѝ се радваш. Да, ти можеш да я разкажеш, но това няма как да даде представа за красотата ѝ – трябва да се види, не може без погледа; заедно с това обаче тя, благодарение на думите, сякаш пораства, набъбва, става по-голяма – превръща се в любопитни истории, в анекдоти, ако щеш. Ние нямаме идея какви интересни случки са ставали с българските художници, и не само с тях. Че в дома на Бинка Вазова – дъщерята на Елисавета Консулова-Вазова и Борис Вазов, най-малкия брат на Иван Вазов, са се разигравали истински куклени спектакли, които са дали по някакъв начин началото на българския куклен театър. Спектакли, в които са участвали Александър Божинов, Константин Щъркелов, Борис Денев… Че същите тези сформират знаменитата музикална тайфа „Бръмбъзъците“, благодарение на които в читалище „Славянска беседа“ се открива куклена сцена… Че същият този Александър Божинов се е разхождал под ръка с Елисавета докато още е била госпожица, и всички очаквали (Павел Генадиев пише за това), че ще се съберат като семейство… Че Борис Денев е ръмжал като лъв в клетка, когато новата комунистическа власт му забранила да рисува пленер – той, един от най-добрите български пейзажисти!… И че дъщеря му, Славка Денева, са я върнали от екскурзия в Гърция, направо са я свалили от автобуса и тя никога не е напускала през живота си България… Това са истории, които знам благодарение на моето занимание с българските художници и картини, и това са важни истории, защото говорят много и за времето, и за хората на това време. Някои от които са устоявали въпреки всичко…

Има ли картина, за която искаш да напишеш есе, но не можеш или не смееш?

Не, едва ли. По-скоро се страхувам, че няма да ми стигне времето да напиша за всички картини, за които искам. Едно Разпятие например на Салвадор Дали, което той е видял отгоре – защо? Или момите на Владимир Димитров-Майстора – защо е този гъсто изрисуван фон отзад, страх от празното, horror vacui, ли е имал той? И защо на картините му ябълки, круши, грозде, но няма череши? Аз поне, разглеждайки толкова негови платна, не съм видял изобразени череши, но може и да греша. Или картината „Приказка“ на Златю Бояджиев, в която овчарите са преплели криваците в буквата Ж – случайно ли е? Или големият художник, след сполетелия го инсулт, е използвал българската азбука, за да рисува картините си – във всяка една, ако се вгледа човек внимателно, може да открие някоя буква от азбуката, включително изхвърлените голяма носовка, ятова гласна и т.н. Или прочутата картина на Пусен „И в Аркадия съм“ (Et in Arcadia ego), или „Юбю император“ на Макс Ернст… Едно сравнение между Лика Янко и Кольо Карамфилов? Нахъсал съм се за есета за прекрасни днешни художници: Маргарита Войнова, Иван Шишков-Шишо, Калия Калъчева, Минко Йовчев… Ох, то моето край няма (смее се)…

Преди време издаде и книга с интервюта с чуждестранни българисти, посветили се на превода от български, на българската литература изобщо. Ако трябва да обобщиш, как би характеризирал отдадения на българското слово чужденец?

Аз съм го написал в предговора, дори съм дал и формула (смее се): 3хС=С. Най-силно впечатление ми направи фактът, че повечето от българистите в чужбина попадат някак случайно в българския – това е едното С (смее се), но след това, вече попаднали, му се отдават с цялата си страст, на която са способни. Това са самоотвержени хора, стоици (другите две С), превърнали българския език, литература и култура в своя съдба (ето и последното С, резултантното (смее се) ). През последните години, особено на тежките кризи, тия хора бяха оставени на произвола и въпреки това, въпреки това не се отказаха от българския език. За жалост, нашата държава все още няма промислено отношение към тях, а те са безценни – доземи трябва да им се кланяме за себеотрицателността и служенето им и да ги кътаме като писани яйца. И то на институционално равнище непременно! А тъкмо там някак сме изпуснали конците и тотално сме ги объркали. Наскоро, между другото, Министерството на културата извади цяла 100-странична (проект за) стратегия за развитие и популяризиране на българската култура и у нас, и по света, но за тези хора – почти нищо. Говори се там за Центровете, но те нищо не могат да направят без тези наши съратници, които са на място. Да не споменавам, че понякога начело на тия български центрове в чужбина застават хора – мани, мани, ум да ти зайде (смее се)!… Докато ние имаме изваяни, по-скоро самоизваяли се посланици на нашата култура и към тях трябва да се обърнем, за да постигне тя що-годе осезаемо присъствие извън границите на България. Да идват тук, да ги запознаваме с писатели, да се провеждат срещи, симпозиуми… Някога е имало такива в Балчик, ама, доколкото знам, от времето на Надежда Захариева като зам.-министър такава среща не е правена. Да не споменавам спада в интереса към българистиката, макар че сега, като членове на Европейския съюз, българският е един от официалните езици на Европа и това трябва да се използва – да се разкриват специалности, да се настоява, че – е, добре, малък език сме, но пък в същото време като знаеш един или два големи плюс този малък език в обществените структури и икономическите пространства на Европа във всякаква посока ще можеш да намериш професионална реализация. Да почитаме вече възрастните българисти, да ухажваме младите, да търсим нови предани на българския език – това е абсолютно необходимо!

Какво беше най-похвалното и най-негативното, което чу от тях за българската литература?

Различни бяха в оценките си, това е нормално, различни хора са. Ако започна с добрата новина (смее се), те всички определяха като най-представителния жанр на българската литература разказът. И са прави, разбира се, днешното време го потвърждава – какви сборници с разкази излизат, майко мила, вълшебни! Другото е – и това ме изненада, признавам, пиететът, който проявяваха и проявяват към „Записките на българските въстания“ на Захарий Стоянов. Просто съжаляваха, че нямат своя такава книга, съчетаваща и документ, и патос, и фикция, и честност. Тогава си дадох сметка за голямото добро, извършено от проф. Александър Балабанов, който връща Захарий в лоното на българската литература. Само вметка: може и да не си даваме сметка, но и през ХХ век имаме летописец от такъв ранг – проф. Вера Мутафчиева. Ние днес сякаш наблягаме на други моменти от нейната биография, по-жълти, по-конфузни – сътрудничеството ѝ с ДС, да речем, но ще мине време (прочее, на 28 март се навършиха 90 г. от рождението ѝ), когато ще я оценяваме тъкмо в това поле от дейността ѝ – че тя даде на българите произведения равни по сила, а някои дори и по-силни от тези на Захарий Стоянов. Накрая (и това е донякъде свързано с горното), възхитата от достойното поведение на мнозина наши поети и писатели – Константин Павлов, Николай Кънчев, Иван Теофилов, Иван Цанев в годините, когато напорът върху честта, достойнството и нравствеността просто са били почти непосилни за издържане. Колкото до лошата новина (смее се), най-критичен като че ли беше австриецът Александър Зицман. Той например посочи нещо, което, слава богу, сякаш срещаме вече все по-малко – небрежността, нехайството дори и на автори, и на издатели към литературния текст. Учудваше се просто как е възможно да не се работи стриктно и прецизно върху текста, как се прави той на книга без да е докрай готов, поради което вместо да се получи фино произведение, получава се претупана работа. Как е възможно без редактори?! Но това попремина, струва ми се… За другата лоша новина вече говорих – огорчението, че българистичните центрове и специалности все пò намаляват, че българската държава не се грижи и те просто се изпаряват. Рейнол Перес Васкес говореше за селския характер на българската литература, което я правело не докрай атрактивна за испаноезичния свят, но и това се промени. Обаче като че ли най-силно впечатление у мен остави прозрението на сръбската преводачка Ѝвана Стоичков – че ние, българите, не се харесваме. Може би като съсед и горе-долу човек от нашата черга, шарената балканска, много е мислила и внимавала, за да установи това. И си дадох сметка – абсолютно права е! И мрънкането ни, и черногледството ни, и апатията ни – всичко това, твърдя, идва от този кусур, че не се харесваме. Себе си не харесваме като българи, затова и другите българи не харесваме. Не се харесваме, не сме си любопитни сами на себе си и затова не четем български книги, не гледаме български филми, спектакли и картини, не познаваме творчеството на българските композитори. Донякъде импулс да напиша книгата „От Мърквичка до Минотавъра“ ми даде и това: да покажа, че в българското културно пространство има образци на световно равнище, а също че и в българската културна история има случки и събития не по-малко оригинални и увлекателни, каквито има в световната. Ами да вземем само ръченицата на Стоян Попов, знаменития Чичо Стоян, написал стихотворението за Сърдит Петко, която той в началото на своята кариера изиграва над развалините на мечтата си – да постави театрален спектакъл. Щяло да се случи на първото, ако не греша, Пловдивско изложение: подлъгал той баща си да му даде пари – семейството му не одобрявало увлечението му по карагьозлъка, но той успял да ги убеди, че всичко това е минало, дал му баща му пари да отвори дюкян, а той – право в Пловдив. Построяват сцена, скеле, всичко както си му е редът за театър на открито, на другия ден ще играят, но… Но през нощта се извива страхотна буря и събаря всичко. И на другия ден, вярно, не играят театро (някаква италианска пиеса е трябвало да представят), но пък Стоян Попов играе ръченица над отломките. Страхотна история, Зорбас Гъркът ряпа да яде (смее се)! Или пък ревността пак на Чичо Стоян към Хрисан Цанков, който се влюбил в жена му, актрисата Роза Попова (тъкмо Стоян Попов я насърчил да се отдаде на сцената), дори щял да го убива… Ние не се познаваме, не си знаем страхотните личности, страхотните истории – и артистични, и политически, и всичко това е, понеже не се харесваме, както казва Ѝвана. Е, време е най-сетне да започнем да се харесваме, но не с примитивното удряне в гърдите: „Булгар! Булгар!“, а като четем и се интересуваме точно от тези фигури и събития, които биха правили чест на всеки цивилизован народ.

Знаеш, че мечтата за „пробив“ в чужбина живее у мнозина български писатели. Научи ли някоя рецепта за такъв „пробив“, че да я споделиш?

Пак ще прибягна до думи на моя приятел Рейнол, който се чуди на българските творци що били тъй петимни да ги преведат в чужбина. Но ето пример за това как всеки гледа от собствената си камбанария: той не си дава сметка, че да пишеш на испански имаш след това читатели от четири континента и не знам си колко острова (смее се), докато ние с малкия си български език и тънкия си слой четящи (който изтънява все повече, направо по отношение на четенето в България сме като озонова дупка (смее се) ) нямаме друг избор за повече публика освен превода. И още нещо, изрече го Анджела Родел – също отдаден до мозъка на костите си на българската литература (а и музика) преводач: мечтаният „пробив“ не може да стане поединично, трябват общи усилия. Преведен български автор, който да препоръча друг, когото е харесал, и така по веригата… Проф. Дел’Агата го казва това: от един на друг на трети на четвърти – верижен български език (смее се). А не само егоистично за собствените си писания да се грижиш, пък другите кучета ги яли! Впрочем, Европейската литературна награда и изобщо европейските програми за превод вече много променят в това отношение: ето, преводачи от български пробиват и печелят награди в страните си заради свои творчески постижения, претворяване на книги именно от български – Анджела, Давид Бернщайн в Чехия, проф. Мари Врина във Франция… Но това са отдадени, ама наистина отдадени до дъното на душата си на българския език, литература и култура хора; безкрайно влюбени. Което е още един повод да изпитаме удовлетворение: веднъж влезли в българското, те повече нямат никакво желание да го напуснат. С нещо ги привличаме, значи, не сме чак толкова отблъскващи (смее се). А формулата или рецептата, както ти казваш, за „пробив“ май е една-единствена: прави си нещата с любов без да мислиш за нататък – колко ще продадеш, колко ще те харесат, дали ще те преведат, и ако ги правиш качествено, без много-много да се вземаш на сериозно – все някога ще стане. Но преди да стане, трябва да се помни: камъкът си тежи на мястото…

Къде и защо пишеш в момента? Имам предвид в кои медии.

Писал съм в много, ама наистина в много. Аз обичам да пиша, доставя ми удоволствие и това е начинът да не минеш в графата на графоманите (смее се) – да пишеш на различни места и върху различни проблеми, както и в различни жанрове и дори видове писане. Ако тръгнем от вестниците, където публикувам в момента: „Литературен вестник“, разбира се, често във вестник „Сега“, дълго време в „Култура“ (настоящия „К“), но отдавна вече не. В списания: „Съвременник“, „Култура“, „Икономист“, понякога „Страница“, „Море“, алманаха „Света гора“. Наскоро направих голям текст за списанието на българите от Унгария, двуезичното „Хемус“, в който направих обзор на преведените на български унгарски книги. Прочее, ти го знаеш това: няма страна в Европа, където преводите от български да са повече от преводите на съответния език в България. Ето още нещо, върху което Министерството на културата трябва да помисли, макар че то е ясно – създаване на фонд – гъвкав и добре финансово подплатен, който да подпомага излизането на български книги в чужбина. Сайтове: Портал „Култура“, „Дебати“, „Маргиналия“, „Факел“… „Площад“ Славейков“ пусна откъс от „Минотавъра“, за което съм им благодарен. Както ти казах – във фейсбук всеки декември всеки ден, от 1-и до 31-и (смее се). Но водя и предаване по програма „Христо Ботев“ „Премълчаната история“, ръководя и Радиотеатъра – това отнема много време, така че в сравнение с преди – на сравнително по-малко места пиша (смее се). Пък и качествените места за публикуване се свиват все повече. Макар че и мен са ме изкушавали от разни пò така издания срещу приличен хонорар, жълтеещи имам предвид, обаче съм отказвал. Човек трябва да има както хигиена на четене, така също и хигиена на публикуване. А защо пиша? Казах ти – обичам, доставя ми удоволствие. Дай, Боже, всекиму да работи това, което като дете му е било забавление и хоби (смее се)!

А къде говориш? Защото ти си известен и като говорещ, представящ критик…

Е, да, канят ме хората, каза скромно той (смее се). Сега сериозно: за начина, по който се представя една книга, съм мислил още в Бургас, докато живеех там. Имаше тогава изграден такъв сценарий – негласен, но се спазваше: някой нещо прочете за книгата – подчертавам, написано, следва музикална интермедия, обикновено класика, но от типа „ноктюрно“, после авторът (по-рядко) или актьор/актриса (по-често) четат нещо от книгата, пак интермедия-ноктюрно, след това думата за изказвания и въпроси, които почти отсъстват. Скучно, минорно, кахърно, докато аз все съм си мислил – да пишеш е радост, писането е радост, защо тогава тази меланхолия и утрепаност?! Разбира се, наясно съм, представянето е важен момент от живота на една книга, то е като нейно кръщение, следователно не може без него. Ако продължа това сравнение, то бих могъл да кажа, че литературата е като църква, има нужда от ритуали. Аз съм расъл на село, знам колко са важни традициите – да се спазват и да се почитат. От свещенически род съм – дядо ми е бил свещеник, гордост за фамилията, той умира през февруари 1945 г., след като е пребит в занданите на народната милиция в Берковица. На него съм кръстен, затова съм и Митко – за разлика от евреите в северозападния край не се дава пълното име на починал човек; той е Димитър, аз – Митко. Спомням си и чичо ми – също свещеник. И знам колко е важно кой изпълнява ритуалите – при чичко Кона (Костадин се казваше) се стичаха хора от сума ти села от Берковската околия, за да чуят медения му глас и проповедите му (смее се). Феноменален беше, да бди Господ над душата му! Та литературата също си има нужда от ритуали. Аз в тази посока съм традиционалист, дори бих казал консерватор донякъде (смее се), но е важно и как тези ритуали се изпълняват. И говоренето за една книга е точно ритуал, кръщава се тя и този процес не бива да е скучен, омърлушен, минорен – това е радостно събитие, извиква положителни емоции. Да прочетеш текст – не че не съм го правил, правил съм го, обаче тогава малко се формализира събитието, от радостно преминава в официалност, деловитост. А когато говориш, ти се радваш заедно с книгата и с нейния автор, че ето – има я, появила се е на белия свят, кръщава се тя и се пуска по пътя ѝ. Хем си извършил ритуала, спазил си го, тъй да се рече, точ-в-точ, хем в същото време не си бил скучен, досаден, мрънкащ на носа си. Затова обичам, наистина обичам да говоря за книги, защото споделям заедно с тях радостта, че ги има, че са успели да се явят и да се заявят. Представянето на една книга е пиршество, тържество, купон, ако щеш – следователно влизаш в купона и танцуваш, и пееш с всички. А не хълцаш и сълзиш…

Впрочем какво ти дава не писането, а говоренето за книги? Нали изречените думи все пак отлитат…

Вярно, отлитат – verba volant, scripta manent, както са казали древните римляни. Остава обаче настроението от празника, споделената емоция от представянето на книгата. Та тъкмо това, усещането за празничност, за карнавал, ако щеш. Ани Илков навремето се вайкаше – мисля, че в интервю точно за „Литературен вестник“, че карнавалът на 90-те е бил прекъснат, несвършен. Което е донякъде вярно, донякъде невярно. Вярно, доколкото в политиката вече няма карнавал, през 2013-а беше последното му издание, но пък този карнавал, ще ми се да мисля, прескочи в пространството на литературата и изобщо изкуството. Не случайно се появиха толкова нетрадиционни места за представяне на книги – кафенета, барове, всякакви заведения, и това е израз точно на този, да го наречем така, преместен, изместил се карнавал. И усещането за общност, за споделеност, за взаимност – това е, което дава словото. Една емоция на непосредственото общуване, която остава винаги като приятен и мил спомен.

Каква авторска книга да чакаме от теб скоро?

Както ти казах, толкова много неща имам в главата си, че напълно не ми ги побира умът кога ще успея да ги свърша (смее се). Предстои книгата с интервюта „Младежката лига“, може би ще трябва да издам и докторския си труд, където, струва ми се, казвам важни неща за това защо сме на това социално-политическо дередже в момента, със сигурност още един сборник с есета за български художници и картини, дори знам как ще се казва – „От Майстора до Маргарита“, друга с есета за световни художници и картини… За музиката, особено за съвременната, която се състоява на границата на тишината, според мен: това го виждаме, слушаме по-скоро (смее се), в музиката на Георги Арнаудов-Джо, но не само – знаменитата „4’33’’“ на Джон Кейдж какво е? Една книга, която ще се казва  „Ферови приказки“ – има името си от покойното ми куче Феро, порода чау-чау, с което сума ти книги – и български, и чужди – изчетохме в парка „Гео Милев“ и из улиците на квартала (смее се). Но в момента съм хванат – и то здраво хванат, от един проект, за който изобщо не смятах, че ще се окаже толкова комплициран, продължителен, изискващ. Малко хора знаят – ти си от тях, че първата ми книга не е с критически текстове, а, както аз ги наричам, западни коани – „Изядената ябълка. 101 Управител’ски истории“. Прочее, точно тя спечели наградата на община Бургас за проза през 2000 г. Та ми хрумна, че няма да е лошо към историите за този Управител – една личност хем не особено приятна, хем в същото време никак не глупава, да прибавя коментари от трима източни учители, всеки от които се отнася по различен начин към него – един го възхвалява, друг го осъжда, а третият лавира между двамата и се опитва да ги примири. Само че постепенно се намесиха други персонажи, други сюжети, книгата взе да набъбва и сега ме държи така здраво в хватката си, че ми е невъзможно да се измъкна (смее се). Управител’ят ме подчини (смее се), стори ме своя Приближен, литературен Приближен (смее се). С него се веселя в момента, когато остане време, защото непрестанно излизат поръчки за критически текстове, интервюта, публицистични материали, четене на пиеси и книги за различни конкурси. Но, тъкър-тъкър, бавничко, движи се Управител’ят и се надявам до началото на лятото да стигне, където съм предвидил. Само да даде Бог живот и здраве!…

Източник: Литературен вестник

Avatar

Marginalia

Marginalia е интернет сайт за анализи, коментари и новини в областта на правата на човека. Пространство от съмишленици. И още.