Деляна Симеонова: Джок Полфрийман и самоубийството на българското общество

от -
461
Джок Полфрийман (снимка)

Вече 10 години един чужденец, роден в Австралия, излежава присъда в български затвор. За тези години, Джок Полфрийман научава български език и работи за себеразвитие посредством университетско дистанционно обучение. Знае и няколко ромски думи, защото винаги защитава ромите, които са, разбира се, най-потиснатата група в затворите на България, нищо, че там са мнозинство – около 70% – 80%. Десет години Джок Полфрийман не извършва криминални деяния, напротив – награждаван е. Организира създаването, с участие на други наоколо, първото по рода си в страната сдружение за пряко представителство на гласа на затворниците. То получава регистрация като неправителствена организация по реда на държавната юриспруденция през 2012 г. За кратък период от 6 години,  Българско затворническо сдружение постига успехи в полза на подбряване на условията в българските затвори и на хуманното, правомерно третиране на хората в тях. Джок Полфрийман винаги помага на хора около себе си в Софийския затвор, българи и чужденци, но работата му по същество е грижа за цялата общност.

И вече 10 години Джок Полфрийман е подложен на репресии, които понякога правят временни паузи. Репресиите са свързани само с едно – неговата обществена дейност, не с присъдата, която му е наложена. Те винаги ескалират след актове на интегритет от негова страна за защита на лични и общностни права, като например подаване на молби и жалби по канален ред от страна на Сдружението. Репресиите варират – от физическо насилие, побои, за които разбира се няма документирани заповеди, до психически натиск – дисциплинарни наказания въз основа на фабрикувани или неправомерни обвинения. Репресиите никога не подминават и други членове и симпатизанти на сдружението, например конфискация на молби за членство в Сдружението и поставяне на кандидата в изолация. На гребена на такава вълна се намираме в момента. Защо? Защото през месец март Сдружението подава доклад до Европейския съвет на министрите, на който българските власти са задължени да отговорят. Докладът документира познати на европейските институции настоящи проблеми в българските затвори – пренаселване, корупция, расизъм. Българските власти изпращат по задължение отговор на доклада до Европейския съвет на министрите, а през юни Джок Полфрийман получава наказателна заповед, мотивирана с неодобрение на ръководството по йерархичната пирамида относно стикер на Сдружението, който гласи: “Когато несправедливостта е закон, съпртивата е дълг”. Намират съдържанието обидно и проповядващо омраза – национална, етническа, расова, релгиозна. Заповедта налага диспиплинарно наказание, може да се досетите – миене на тоалетни. Още повече, то води до лишаването на Джок Полфийман от “привилегии” през следващите две години. Например, възможността да продължи университетското си образование и да има чести свиждания, с други думи – поставя го две години в специфична изолация.

Деляна Симеонова (снимка)
През февруари 2018 г. Деляна Симеонова изпрати за публикуване в Маргиналия апел/петиция до Патриарх Неофит във връзка с фашисткия Луков марш, от българска диаспора и приятели на България по света.

И точно в този момент се случва две неща. Първо, всички претенции на българските власти за подпис под принципа на рехабилитация в затворите, основополагащ в правосъдните системи на държавите членки на ЕС, напълно рухват. Възможността за образование, по време на излежаване на присъда, е един от най-важните фактори за сполучлива реинтеграция в обществото на човека след затвора, а те избират да ограничат именно нея. Принципите на рехабилитация са приети в Европа, защото имат доказана полза за живота на затворниците, които един ден излизат на свобода и се интегрират в обществото, следователно – имат полза за всички. Те са фактор за намаляване на риска от криминални рецидиви след освобождаване от затвора. Второ, българските власти излагат на дневна светлина своите очевидни цели – да продължат да оказват натиск, под всякаква форма, на Джок Полфрийман и на Българско затворническо сдружението да се откажат от своята обществена дейност.

Джок Полфрийман (снимка)
Австралийската журналистка Белинда Хоукинс, която от години разследва случая, наскоро публикува книгата си „Кошмарът на всеки родител”, в която търси неизвестните факти около убийството.

 

И в този момент, ако българското общество си позволи да продължи да гледа на този процес безучастно и ако откаже да разбере как той се отнася именно и пряко до него, то ще извърши само едно – исторически акт на самоубийство. Самоубийство е да позволим да гледаме пред очите си осъществяването на репресии от страна на държавни служители, избрани или назначени, срещу извоювани граждански права – за самоорганизиране, представяне на общностни интереси, свобода на словото, възможност за комуникация с европейски институции. Самоубийство е да не разберем, че допускането на такива репресии постепенно ще доведе до установяването им като практика, която един ден ще връхлети всички, независимо къде се намират. Защото по закон гражданските права са дадени на всички хора в България, независимо дали са вътре или вън, или в страната, или в чужбина. Утре и вие ще решите да подадете доклад до европейска институция по важен за вас въпрос, или да внесете жалба по канален ред в средата, в която се намирате. И когато срещу вас започне натиск и тормоз, какво ще правите и кой ще ви защити? Може би тогава ще си спомните за Джок Полфрийман и Българско затворническо дружество, и ще и им се обадите да ги попитате за съвет?

Самоубийство е да не разберем, че именно безкористното осъществяване на обществена дейност води до развитие и ползи за всички. А дейността на Джок Полфрийман и Българско затворническо сдружение е точно такава. Тя представлява безплатен университет за хората в затвора по гражданско образование, социална работа, правни норми, регламентирани процедури на комнукация в Европейския съюз и организационна работа с хора в общността. Държавата трябва да им отпусне възнаграждение, защото самата тя не предлага такива образователни, рехабилиатационни програми в местата за лишаване от свобода. А тази услуга е от пряка полза за Министерството на вътрешните работи, защото работи за намаляване на риска от криминални рецидиви след затвора. От полза е и за Министерството на социалните грижи, защото намалява потенциалната нужда от такива след излежаване на присъда. Нали разбирате, че от всичко това има обща полза за цялото общество – жилищната кооперация, квартала, града, селото, обществените заведения, улиците, работните места?

Джок Полфрийман (снимка)
Пред съда Джок Полфрийман нееднократно заявява: „Не съм искал да убивам никого в нощта на 28 декември 2007 година”.

Много българи в чужбина, с които говоря, споделят логиката, която излагам по случая. Особено млади хора, които учат публична администрация, право, социологогия, човешки права. Затова се подписват под текущата международна петиция по случая. Това ми дава надежда за бъдеще. А младите хора в България, в Софийския университет, мой алма матер също, те как мислят? Техните професори? За мен е много важно мнението и на младите хора извън университетите. А как гледа на случая по-възрастната българска интелигенция, художниците, артистите, музикантите? Какво е мнението на социалните работници, които са запознати с европейските принципи на рехабилитационна работа в местата за лишаване от свобода? Как се съотнасят към въпроса неправителствените организации? Виждат ли връзката между случая и собствения си контекст, работа и живот? Знаят ли за дейността на свои колеги в Европа, например британското НПО Prison Reform Trust, чието мото е: “Състоянието на нашите затвори е адекватна мярка за състоянието на нашето общество”?

 

Не знам отговорите на тези въпроси, но като разбера, ще направя извод за себе си какво бъдеще ще има в моята родина България от тук нататък през този век.