„Демократичното“ идване на Хитлер на власт и други митове за фюрера

от -
1 315

Преди 85 години, на 30 януари 1933 г., Адолф Хитлер става канцлер на Германия. Тогава светът не е трепнал и въобще никой не е смятал това за важно събитие.

Хитлер е четвъртият за три години ръководител на правителството на Ваймарската република.

Тогава либералната демокрация е била по-скоро изключение, а не правило. В половината европейски държави, от Москва до Лисабон, на власт са били различни по „твърдостта“ си авторитарни режими.

Антисемитските изявления на водача на нацистите и разговорите за завоюване на жизнено пространство са били смятани за популистки празни приказки.

На Запад, особено в англосаксонските държави, се е ширело мнението, че след Първата световна война победителите са се отнесли с Германия твърде сурово и че трябва  да се направят някои отстъпки на немците, за да се успокои самолюбието им. Ако това стане, всичко би било в ред, мислели тогава мнозина в Европа.

До пролетта на 1939 г., когато фюрерът, в драстично нарушение на Мюнхенското споразумение, анексирал остатъците от Чехословакия и започнал непрекъснато да предявява претенции към Полша, управляващите на Запад виждали в него наистина не напълно системен, но, общо взето, цивилизован политик.

Ако той се беше задоволил само със събиране на земите, населени с етнически немци и не беше устроил Холокоста, то той, вероятно, би управлявал чак до смъртта си в дълбока старост – както направиха Салазар и Франко.

Вместо това Хитлер стана може би най-големият злодей в историята, демонична фигура. До ден днешен той предизвиква любопитство, точно като серийния убиец Джак Изкормвача. Както е обичайно в подобни случаи, животът му в очите на публиката е обвеян с легенди.

Мит №1: Хитлер е дошъл на власт по демократичен начин

Често за това се споменава, когато разни автори искат да подчертаят несъвършенствата на демокрацията.

Обаче нацистите некога не са спечелвали мнозинство на парламентарни избори. Може да се каже, че Хитлер е дошъл на власт в съответствие с разпорежданията на конституцията. Но ги спазва всичко на всичко четири седмици.

След като през март 1930 г. поради разногласия по повод на т.нар.  антикризисен бюджет се разпада „голямата коалиция“, съставена от Социалдемократите, католическата Партия на центъра, Германската национална народна партия, Германската демократическа партия и Баварската народна партия, в Германия  почва период на политическа нестабилност и на бясна въртележка от смени на правителства.

Но въпреки честите извънредни парламентарни избори, там така и не успяват да формират устойчиво парламентарно мнозинство.

Върха на популярността си нацистката партия достига на 31 юли 1932 г., когато спечелва 37,2% от гласовете. Но вече на следващите избори на 5 ноември нацистите губят два милиона гласа. А на 10 април същата година Хитлер губи от Паул фон Хинденбург президентските избори.

„Надеждите ни напълно изчезнаха“ , „пари няма, никой не ни дава заем“, „ние издъхваме“ – пише Гьобелс в дневника си в края на 1932 г.

„Нещата бяха най-зле в 1932 г.“ – говори след десет години Хитлер в един от „трапезните си разговори“.

На изборите на 5 ноември социалдемократите, комунистите и Партията на центъра получават заедно половината от местата в Райхстага.

Ако комунистическата партия на Германия би се съгласила да влезе в коалиционно правителство в ролята на младши партньор, и дума не би могло да става за премиерство на Хитлер. Но Сталин, отдавна заявяващ, че социалдемократите са по-лоши и от фашистите, забранява на германските комунисти да влизат в коалиция.

Вместо това партията на Ернст Телман издига лозунг за всеобща стачка в страна, която и без това е обхваната от криза и в която има шест милиона безработни. Тази заплаха подбужда върхушката на бизнеса, генералитета и Хинденбург, който преди това никак не скрива презрението си към „ефрейтора“, да търсят „силна ръка“. През януари 1933 г. държавният глава предлага на Хитлер да стане райхсканцлер.

„Това е почти като сън, като приказка!“ – възклицава Гьоринг, узнавайки за полученото от Хитлер предложение.

В кабинета  на малцинството влиза и Националната народна партия, която получава ключовите министерски постове.

Едновременно с това Хинденбург  издава декрет за провеждане на нови избори, насрочени за 5 март 1933 г. Разбира се, никой не знае дали те биха донесли успех на нацистите. Но на 27 февруари, съвсем навреме за тях, се случва пожарът в Райхстага.

На следващия ден Хитлер, без да дочака изводите на следствието, публично обвинява за виновници комунистите, нанасяйки с това удар и по всички другомислещи.

По негово искане Хинденбург, без обсъждане в парламента, подписва декретите  „За защита на народа и на държавата“ и „Против предателите на германския народ и интригите на изменниците на родината“. Те отменят неприкосновеността на личността и на собствеността, свободата на събранията, на съюзите, премахват свободата на печата и отменят тайната на кореспонденцията.

В течение само на няколко дни властите арестуват около десет хиляди души. От 28 февруари шурмоваците, т.е. незаконните въоръжени сили на нацистите, започват да задържат хора и да създават „диви“ затвори, които не са регулирани от никакви правни норми. Вкараните там хора са подлагани на побоища и на мъчения.

Въпреки атмосферата на истерия на всяване на страх, на изборите на 5 март 1933 г. нацистката партия получава само 43,91% от гласовете. 12,32% от избирателите дават гласа си за вече забранената комунистическа партия. Но техните гласове са обявени за недействителни, а спечелените от ГКП депутатски места с противоправно решение са предадени на нацистите. По този начин те за първи път получават мнозинство в Райхстага.

На 23 март този нелегитимен парламент предоставя на канцлера извънредни правомощия, както и правото да издава самостоятелно закони. По време на гласуването им в залата на Райхстага  има въоръжени щурмоваци и есесовци.

След тази дата народното събрание  загубва изцяло значението си, а от 1942 г. до края на Втората световна война то въобще не се е събирало. Много депутати са били арестувани и са преследвани, а 96 народни представители от различни състави на германския парламент са били убити.

На 31 март са ликвидирани провинциалните парламенти, на 7 април е създаден института на назначаемите, а не избираеми „имперски наместници“, на 2 май са забранени профсъюзите и стачките, на 22 юни Социалдемократическата партия е поставена вън от закона. А на 14 юли са забранени всички партии, с изключение на нацистката.

На 10 май в Берлин за първи път публично изгарят „вредни“ книги.

Антиконституционинят преврат завършва на 2 август 1934 г., когато в деня на смъртта на 86 годишния Хинденбург Хитлер, без каквото и да е гласуване си присвоява президентските пълномощия и се провъзгласява за „фюрер на германската нация“.

Мит № 2: Истинската фамилия на Хитлер е Шикългрубер

„Всички знаят“, че Адолф Хитлер всъщност е бел Адолф Шикългрубер, но е взел фамилията на дядо си, защото „Шикългрубер“ е много дълга дума и за германското ухо звучи донякъде комично.

Както отбелязва американският изследовател Уилям Ширер, не е възможно да си представим приветствие „Хайл Шикългрубер!“. Точно по същия начин не можем да си представим  стиха „Джугашвили ни възпитава във верност към народа!“[1]

По момента на смяната на фамилията на Хитлер би могло да се съди за това кога той сериозно е почнал да се замисля за политическа кариера. Обаче времето и обстоятелството на това събитие са както неизвестни, така и сложни.

Всъщност бащата на бъдещия диктатор Алоиз се появява на бял свят като извънбрачно дете и до 39 годишната си възраст носи фамилията на майка си: Шикългрубер. Пет години след раждането на Алоиз биологическият му баща Йохан Хитлер се жени за майка му, но не признава официално бащинството си.

Едва през 1876 г. брата на покойния по това време Йохан с помощта на трима свидетели удостоверява произхода на Алоиз и за това бил направен съответен запис в църковната книга за раждания, сватби и смъртни случаи на град Делерсхайм.

През януари 1877 г. Алоиз получава нови лични документи.

Дванадесет години по-късно на 51 годишния митнически чиновник се ражда син Адолф, естествено, с фамилията „Хитлер“.

През 30-те години на миналия век тази стара история вадят на бял свят австрийски журналисти, а след това в сила встъпват законите на психологическата война: ето, дори и фамилията му е смешна!

Мит №3: Хитлер е бил убеден и пълен вегетарианец

До 42 годишната си възраст Хитлер яде всичко, без особено да подбира. Според свидетелства на готвачите и сервитьорите си, той е ял баварски салами, шунка и пастети.

Американската  режисьорка  Дион Лукас, която е работил във втората половина на 30-те години на миналия век в Хамбург, твърди, че ръководителят на германското правителство в нейното заведение особено лакомо ял пълнени гълъби.

Хитлер също така обичал риба, макар да се гнусял от раците.

От 1931 г. той наистина ограничава потреблението на месо и според свидетелствата, прави това най-вече по медицински съображения.

Близкият до Хитлер министър на въоръжението Алберт Шпеер твърди, че фюрерът страдал от стомашни болки, причинени от тежка храна.

По данни на авторите на книгата „Обедите на диктаторите“, британските писателки  Виктория Кларк и Мелиса Скот, фюрерът е страдал от метеоризъм. Казано по-просто, след като е ял месо, е почвал да изпитва задух.

В „беседите си около трапезата“ той многократно твърди, че месото причинява рак.

Други изследователи твърдят, че до някаква степен на него му са му повлияли примера на любимия му композитор Рихард Вагнер, който твърди, че от месото хората деградират, както и това, че е бил увлечен по тибетската култура.

Имперският съюз на германските дружества за защита на животните е направил медал, на който бил гравиран портрета на Хитлер с надпис: „Аз съм решителен противник на коленето на животни“. Съветският поет Самуил Маршак отвръща със сатирично стихотворение, в което има следния стих: „Не ми е нужна овча кръв, нуждая се от човешка!“

Мит №4: Интимния живот на фюрера

Сексуалният живот на Хитлер явно излиза вън от обичайните рамки и е обкръжена с тайна. Разбира се, той и до днес не дава покой на любопитството на хората.

На нацисткият лидер приписват множество любовници, извънбрачни деца, а също и пълна импотенция. Наричат го латентен гей и даже копрофаг (човек, който консумира фекалии). Но всичко това са недоказани слухове.

Хитлер не е бил женен и няма потомство – най-малкото няма такова, което да е общоизвестно и да е признато от самия него.

Легендата за народа гласи, че той някога бил дал клетва: само Германия може да бъде негова невеста! Макар че на Сталин, Наполеон, Чингисхан и на много други диктатори и завоеватели „величието“ не им пречило да имат жени, деца и любовници.

Но нито една жена не е заявявала, че е имала връзка с Хитлер и не е споделяла съответния житейски опит.

Има многочислени свидетелства, че през 20-те години на миналия век той се е държал като влюбен с младата си братовчедка Хели Раубал, но колко далеч са отишли техните отношения и защо Раубал в 1931 г. се е застреляла, никой не знае.

Той се е познавал 15 години с бившата лаборантка и модел на личния си фотограф Макс Хофман Ева Браун, която била с 23 години по-млада от Хитлер, почти осем години е живял с нея под един покрив, а денонощие преди самоубийството си официално се е оженил за тази жена. Но за техните отношения, също както и за тези с Хели Раубал, почти нищо не се знае.

В дневника на Ева Браун, публикуван след войната от по-малката ѝ сестра, няма никакви интимни подробности.

През 1935 г. тя се оплаква в дневника си от самота и от липса на внимание от страна на Хитлер, а през 1943 г. споделя с  Шпеер, че „Фюрерът не може като мъж да ме удовлетвори“.

Браун никога не се е появявала публично с Хитлер и в германските медии от това време името и снимката ѝ не се появяват.

Липсват също така и каквито и да са доказателства за склонност към сексуални отношения с мъже при Хитлер.

Единственият аргумент в полза на такава версия служи, колкото и да е парадоксално, това, че той винаги е говорил за нетрадиционната сексуална ориентация с презрение и е пращал гейовете в концлагерите. Има мнение, че латентните гейове, които се стесняват от своето подсъзнание, стават най-ярките хомофоби, защото им се струва, че с това демонстрират мъжествеността си.

Хитлер многократно се е изказвал в духа на това, че мястото на жените е в кухнята, а най-добрата жена е глупавата.

Той несъмнено е получавал удоволствие от компанията на дамите и умеел да бъде галантен, но предпочитал платоническите отношения.

На знаменитата киноактриса от руски произход Олга Чехова много години изпращал за Коледа и за рождения ѝ ден кошници с цветя, но не се опитвал да направи следваща крачка в този флирт.

Секретарките и стенографките си фюрерът наричал „моя красавица“ и „прекрасно дете“, когато разговарял с дама, ако тя била права, също стоял прав, подарявал на дамите около себе си шоколади и разни дреболии за спомен.

Нито една от тях след войната не се е оплаквала, че е била обект на сексуална агресия от негова страна.

На подчинените си жени той досаждал по друг начин: канил ги на продължаващи до след полунощ сеанси по пиене на чай, във времето на които неуморно бъбрел на всякакви теми – например, че Земята е правилно кълбо и че хората живеят във вътрешната му повърхност. Дамите отбивали тази повинност по график, който сами са съставяли.

Мит №5: През 1945 г. Хитлер е успял да избяга

Трупът на фюрера след самоубийството е бил по негова заповед изгорен от есесовците и никога не е предоставян на свидетели за разпознаване.  Това подхрани подозренията, че нацисткият престъпник №1 е съумял да инсценира смъртта си и да избяга.

Веществените доказателства – част от черепа на Хитлер с входна рана от куршум, зъбните му протези и облегалките за ръце на дивана, на който е било извършено самоубийството – със следи от кръв по тях, съветските власти чак до 1996 г. съхраняваха в секретния архив на КГБ-ФСБ и не ги показваха никому.

На 12 октомври генерал Дуайт Айзенхауер, командващ американските войски в Европа и по-късно станал президент на САЩ, заявява: „Има всички основания да се предполага, че Хитлер е мъртъв, но няма преки доказателства“.

Тибет и дори Антарктида са били посочвани като места, в които Хитлер се е скрил. Но най-споменаваното място за такова скривалище е Аржентина. Тази страна от времето на книгата „Изгубения свят“ на Конан Дойл и на разказите на О’Хенри в съзнанието на хората от западния свят се привижда като земя на чудеса и приключения, в която е възможно абсолютно всичко.

Апотеоз на тази теория стана издадената през 2012 г. книга на британските историци Джерард Уилямс и Саймън Данстен „Сивия вълк: бягството на Адолф Хитлер“.

Авторите твърдят, че в двора на двореца на канцлера са били изгорени телата на двойници на Хитлер и на Ева Браун, а те самите, заедно с още няколко души са изминали седем километра по подземни тунели и така се измъкнали от обхванатия от последния бой Берлин.

Според тях след това пилотът Петер Баумгарт, с промеждутъчно кацане в Дания, ги откарал до Испания. От там със знанието на генералисимус Франко, те се качили на подводница и и стигнали до Аржентина, където заместникът на фюрера Мартин Борман и шефът на Гестапо Хайнрих Мюлер още през 1943 г. подготвили за тях комфортно убежище в Андите.

По версията на Уилямс и Данстен в тайната бил посветен тогавашният президент на Аржентина Хуан Перон.

Според тази книга Хитлер е умрял в убежището си на 13 февруари 1962 г. на 75 годишна възраст. Ева Браун се е разделила с него през 1952 г., като преди това е успяла да роди две дъщери от Хитлер.

В интервю за руския вестник „Комсомолска правда“ Уилямс твърди, че е събирал пет години материал за книгата си и че е стопроцентово уверен в правотата на версията си. Но книгата е основана най-вече върху предположения и догадки на разпитани от авторите лица.

Някакъв аржентинец, когато бил млад, като че ли видял в хола на един хотел в Буенос Айрис човек, който приличал на фотографиите на Хитлер, но бил без мустаци. Друг разказва, че в деня на предполагаемата смърт в една къща в Андите се събрали подозрително много немски имигранти, трети слушал нещо от родителите си.

Началникът на Архивното управление на наследника на КГБ, т.е. на ФСБ, Василий Христофоров нарича тази книга „евтина сензация“.

„Няма никакво съмнение, че Хитлер е умрял през 1945 г. Протоколите от разпитите на хора от най-близкото му обкръжение, снимките от местата, където са намерени труповете, актовете на съдебно-медицинската експертиза, както и фрагментите от челюстта на Хитлер и личните му вещи и т.н. не оставят никакво място за съмнение за смъртта му през 1945 г.“, заявява той.

Според него руските власти не биха възразявали срещу ДНК експертиза с международно участие. Обаче такова изследване, което единствено може да постави „всички точки над i“, още не е направено.

 

[1] В химна на СССР от 1944 г.  до 1956 г. има следния стих „Нас вырастил Сталин — на верность народу…“, което в превод означава „Нас ни възпита Сталин да сме предани на народа…“, бел. прев.

Статията е публикувана на 30 януари в сайта на Руската служба на Би Би Си.

Превод: Емил Коен

 

Лого на програма Европа Герб на град София