Детството в българското общество 15-19 век /част първа/

от -
2 435

Надя Данова е  професор, доктор на историческите науки. До 2010 г. работи в Института за балканистика при БАН. Автор е на книгите “Националният въпрос в гръцките политически програми през ХІХ век” (1980), “Константин Георгиев Фотинов в културното и идейно-политическото развитие на Балканите през ХIХ век” (1994), “История на Нова Гърция” (съвместно с Апостолос Христакудис, 2003), „Иван Добровски в перспективата на Българския XIX век” (2008). “Архивът на Константин Георгиев Фотинов. Т. 1. Гръцка кореспонданция”( 2004), „Архивът на Константин Георгиев Фотинов, “Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Бeломорска Тракия и Пирот март 1943 г. Документи от българските архиви. Т. 1-2 (В съавторство c Румен Аврамов 2013), “България и българите в гръцката книжнина XVII-XIX век ( 2016). Съставител  на множество сборници като “Представата за “Другия” на Балканите” (съвместно с В. Димова и М. Калицин, 1995), “Да мислим Другото – образи, стериотипи, кризи ХVIII-ХХ век” (съвместно с Р. Заимова, Н. Аретов, Н. Чернокожев, 2001), Автор е на множество студии и статии в български и международни издания.

Историята на детската възраст като изследователски проблем

Историята на детството и на представата за детето е една сравнително нова дисциплина на полето на социалната история. Историческите изследвания за това как е живяно и как е мислено детството се появяват през втората половина на ХХ в., когато промените в преживяването, параметрите и отношението към ранната човешка възраст стават особено видими. В условията на урбанизация, на задължително училищно образование, на спад на раждаемостта и рязко намаляване на детската смъртност детството и мястото на децата в обществото се променят дори в живота на едно-две поколения. Изменят се детските игри, детските пространства, детските светове. Ново става общуването с децата, нов облик добиват майчинството и бащинството. Децата в семейството и обществото намаляват все по-осезателно, но значението им в емоционалния свят на възрастните нараства.

При тези именно нови обществено-исторически условия през 1960 г. в Париж излиза от печат книгата на Филип Ариес „Детето и семейният живот при стария режим”[1], посветена на детството като историческа категория. Ариес разкрива социално-историческата обусловеност на историята на детството и представата за детето. Той не само постави тази проблематика за обсъждане сред историците, но и насочва вниманието им към извори като училищни дневници, статистики и медицински документи, закони и правилници, ръководства за детеотглеждане, здравни и педагогически съвети към майки и родители, педагогическа литература, спомени и автобиографии, играчки, семейни албуми, детски фотографии, радиопредавания, телевизионни програми. Въз основа на анализа на множество извори от областта на лингвистиката, историческата демография, археологията и пр. Ариес стига до твърдението, че съвременната представа за детството като отделен, защитен период в развитието на индивида, е сравнително ново явление, резултат от задължителното обучение в училище и нуклеарното семейство. Той е убеден, че модерното понятие за детство, както и за детството като отделна от останалите възрасти категория, са исторически продукт. Твърди, че до късното Средновековие не е съществувала качествена разлика между дете и възрастен, че разликата е била по-скоро количествена, като децата са били възприемани като „малки възрастни”. Според него през средновековието децата са били интегрирани в света на възрастните, споделяйки техните грижи и труд, хората са обитавали общи помещения и с децата са били ангажирани не само родителите и семейството не е била отделна емоционална среда. В процеса на модернизацията се ражда съвременното понятие за детство, като децата се отделят в собствени пространства – детски стаи, училища и пр., където те играят и учат и се „подготвят за живота”. С настъпването на Новото време децата са изключени от сферата на труда, на сексуалните отношения и отговорностите на възрастните. Нараства времето, което се отделя специално на децата, и заниманията с тях стават важен дял в семейното ежедневие. Този процес, започнал от високите обществени слоеве, се превръща в обществена норма и в края на XIX в. и през XX в. обхваща все повече социални среди.

Книгата на Ариес поставя началото на нов дял в социалната история, претърпява многобройни издания и е преведена на много езици.[2] С появата си тя допринася много за нови дискурси в социалната история, в историческата антропология, както и за насочването на вниманието към нови категории извори, неизползвани или недостатъчно използвани до този момент. Постепенно историята на детството се обособява като отделно изследователско поле, оставайки в рамките на педагогическите науки и историята на образованието. Историята на детството има допирни точки с други направления в историческите изследвания: история на семейството, история на жените, история на частния живот, история на училището, на социалната политика. Тя става обект на все по-широки кръгове от научната общност, формира научни мрежи[3], поражда нови изследователски центрове и разширява все повече тематичния си обсег и изворовата база. Може със сигурност да се твърди, че изследванията, посветени на темата за историческия характер на детството и отношението към детето, са допринесли за повишаването на социалната чувствителност в обществото и са спомогнали за осъзнаване на редица исторически наслоения в позициите към началната фаза от човешкия живот.

През десетилетията, последвали излизането от печат на основополагащия труд на Ариес, се появяват множество изследвания, които обогатяват неговата аргументация, както и някои, които оспорват тезите му[4]. В усилието си да опознаят отношението към децата в семейството и обществото някои историци се насочват към анализа на данните за раждаемостта и детската смъртност. Наблюденията върху детската смъртност през XVII в. дават основание на Едуард Шортър да твърди, че някои родители са възприемали детската смъртност като заместител на абортите. Шортър счита, че съвременното отношение към детето е резултат на развитие в последните два века от XVIII в. насам, настоявайки, че дори и през Новото време отношението към детето е белязано от индиерентност и дори враждебност[5]. От особен интерес са изследванията на Елизабет Бадентер, проблематизиращи майчината любов. Въз основа на практиките на отглеждане на деца във Франция през XVII и XVIII в. Бадентер говори за историческата обусловеност на майчината любов, която съществува като антропологическа възможност, а не като универсална константна, която може и да не се развие[6]. Сред проучванията в тази област заемат специално място тезите на основателя на психоисторията като самостоятелна област на знанието – американския учен Лойд де Мос, поставящ акцент на психогенните фактори в историята на детството и най-вече на отношенията между родители и деца[7]. Сред авторите, внасящи напоследък множество уточнения по темата, централно място заемат Хю Кънингам[8] и Дейвид Арчърд[9]. Особената заслуга на Арчър е, че той насочва вниманието към проблема за правата на децата, като най-вече се фокусира върху проблема за автономията на детето и неговите възможности за свободно вземане на решения – независимо от волята на големите.

Въпреки различията в детайлите, по-голямата част от тези автори са склонни да приемат, че през XVIII в. в Европа настъпва промяна в отношението към децата, която води до формирането на модерната концепция за детството и променя самото общество, превръщайки го в центрирана около децата общност, т. нар. „детецентрично общество”. Значението на нуклеарното семейство нараства и в него отношението на родителите към децата става силно емоционално. Майчинството и грижите за децата започват да се ценят по-високо, а самата майчина любов се издига в култ. Паралелно с намаляването на икономическото значение на децата като работна сила в семейството, нараства тяхната емоционална стойност. През XIX в. отношението към децата все повече се романтизира, като децата стават символ на невинност. Познанията за детското развитие, възпитание, здраве, психология и изобщо грижите за децата се задълбочават и развиват. В изкуството се отделят изкуствата за деца – детска литература, илюстрации, музика. Във втората половина на XIX в. и самото начало на XX в. законодателството поставя под възбрана детския труд, създават се дружества за закрила на различни категории деца. И изобщо XX в. е прокламиран като „векът на детето”.

На това сравнително ново изследователско поле от особено значение са изследванията на учените от балканските страни България, Гърция, Румъния, Сърбия и Турция. През 1984 г. в Атина се проведе конгрес, посветен на историчността на детската възраст[10], на който за пръв път в нашия регион темата беше поставена на обсъждане на полето на историческите изследвания. С оглед на реалностита на Балканите от особен интерес е изследването на А. Гилади, посветено на представата за детството и отношението към децата в средновековиня ислям. [11]Историята на отношението към детето и детството привлече интереса и на българските историци. През 1999 г. излезе от печат монографичното изследване за Кристина Попова, която съсредоточава вниманието си на периода 1925-1944 г.[12]. Авторката анализира идеологията и дейността на „Съюза за закрила на децата в България” в контекста на промяната на мястото на децата в обществото и отношението към тях в резултат на историческите промени в отношението към детството. По-късно Кристина Попова посвещава специални изследвания на проблемите на детството в исляма, като фокусира вниманието си на мюсюлманите в Западните Родопи[13]. Много важни за нашата тема са наблюденията на авторите, участващи в издадения през 2001 г. в Белград и Грац от Слободан Наумович и Мирослав Йованович том под заглавие „Детството в Югоизточна Европа. Историческите перспективи на порастването в XIX и XX в.”[14]. През 2003 г. българската османистка Олга Тодорова публикува изключително ценна студия, посветена на  взаимоотношенията деца-възрастни през периода XV-XVIII век[15]. На базата на богат изворов материал от български, османски и чуждестранни източници авторката реконструира  правния статут на децата, както и тяхния реален статус с конфесионалните и полови специфики. Съществен принос в опознаването на специфичните за гръцкото общество аспекти  на темата представляват материалите от проведения през 2013 г. в Атина конгрес, посветен на темата „Социологически, културологически, исторически и педагогически измерения на детската възраст”[16]. Резултатите от наблюденията върху историята на детството в румънското общество са обединени в издадения от Николета Роман колективен труд „Румънското детство, между семейството и обществото”[17], издаден през 2015 г. От особен интерес с оглед на историята на детството на Балканите са изследванията, обединени в тома „Детството в късната Османска империя и след това”[18], издаден през същата година от Бенджамин Фортуна. Интересуващата ни тематика беше широко застъпена на проведената през 2015 г. в Благоевград международна конференция на тема „Да израснеш на Балканите”, материалите от която бяха публикувани в сп. „Балканистичен форум ”[19].

Териториалните граници на готвеното от мен монографично изследване, „Детството в българското общество XVXIX век” се определят до голяма степен от съвременните граници на България, като естествено в редица случаи ще бъдат привличани примери и от други региони на Балканите поради сходствата в някои процеси. Хронологическите граници на изследването са 15 в. – последната четвърт на 19 в., т. е. вековете, през които населяващите днешна България хора са живяли  под османска власт.

Основните въпроси, около които е центрирано настоящето изследване  и които определят неговата структура са следните:

  1. Положение на детето в обществото:

А. Детето в православието, исляма, католицизма, протестантството и юдаизма.

Б. Социален статус, икономически и правен статус, начини за съществуване

В. Институти и методи на възпитание

  1. Символни образи на детето и детинството в културата и масовото съзнание

А. Детската възраст и детето в текстовете XV-XIX век

Б. Соционормативни представи за възрастовите особености, критерии за зрялост

В.  Образи на деца в текстовете на българските книжовници XV-XIX вeк

  1. Културата на детството, вътрешният свят на детето

А. Насоки в детските интереси и възможности за реализация

Б. Възприемането на възрастните от страна на децата

Изследването се опира на масив от разнородни извори. Подложени са на анализ свещените книги на различните вероизповедания, практикувани на Балканите, както и текстове с религиозно съдържание, позволяващи харакактеризирането на отношението към детството. Използват се църковни слова и поучения, разкриващи нормата, както и такива, като епитимийните сборници, очертаващи реалностите и евентуалните санкции. Изследват се приписки и летописни бележки, хвърлящи светлина върху практиките и предаващи цвета на общия фон, на който се е живяло детството от хората на територията на съвременна България. На анализ се подлагат закони и правилници, училищни дневници, статистики и медицински документи, ръководства за детеотглеждане, здравни и педагогически съвети към  майки и родители, правни документи, завещания, нотариални актове, педагогическа  литература и пр. Широко са използвани спомени и автобриографии, пътеписна литература, периодичен печат, играчки, извори от областта на лингвистиката, историческата демография, археологията. На анализ се подлагат трудовете на образованите представители на съответните епохи, като се отделя специално внимание на ролята на културните взаимоотношения на Балканите определили взаимните влияния при формирането на отношението към детството.

Очаквайте втора и трета част!

[1] Ariès, Ph. L’enfant et la vie familiale sous l’Ancien Régime. Paris: Seuil, 1960.

[2] Ariès, Ph. Centuries  of Childhood. A Social history of Family Life. London, Jonathan Cape, 1962; Geschichte der Kindheit. Műnchen: Carl Hanse Verlag, 1975 (16 Auflage, 2007); Αριές, Φ. Αιώνες Παιδικής Ηλικίας. Μεταφρ. Γιούλη Αναστασοπούλου. Αθήνα: Γλάρος, 1990. Част от книгата е преведена на руски – вж.: Ариес, Φ. Возрасты жизни. Философия и методология истории, Москва, 1977: 200-211.

През 90-те години на 20 в. cе създава  научната мрежа „Education and Childhood”, съорганизатор на провеждащите се всеки четири години международни научни форуми под надслов European Social Science History Conference – ESSHC.

[3] През 90-те години на 20 в. cе създава  научната мрежа „Education and Childhood”, съорганизатор на провеждащите се всеки четири години международни научни форуми под надслов European Social Science History Conference – ESSHC.

[4] За тяхната аргументация вж.: Histoire de lenfance en Occident. 1. De lAntiquité au XVIIe siécle. 2. Du XVIII siècle à nos jours. Sous la direction d’ Egle Becci et Dominique Julia. Paris: Éditions du Seuil. 1998.

[5] Цит. по: Попова, К. Националното дете. Благотворителната и просветна деност на Съюза за закрила на децата в България 1925-1944. София: ЛИК, 1999, с. 26-27.

[6] Badinter, E. L’amour en plus. Histoire de l’amour maternel XVIIe-XXe siècle. Paris: Flammarion, 2010.

[7] Mausе, L. de. The History of Childhood. New York: Harper and Row, 1974.

[8] Cunningham, H. The Children of the Poor: Representations of Childhood since the Seventeenth Century. Oxford: Blackwell, 1991; Cunningham, H. Children and Childhood in Western Society Since 1500. London, Longman, 1995.

[9] Archard, D. Children. Rights and Childhood. Second edition. London and New York: Routledge, 2004.

[10] Ιστορικότητα της παιδικής ηλικίας και της νεότητας, Πρακτικά του Διεθνούς Συμποσίου, Αθήνα 1-5 Οκτωβρίου 1984. Τόμος Α΄-Β΄, Αθήνα: Ιστορικό Αρχείο της Ελληνικής Νεολαίας. Γενική Γραμματεία Νέας Γενιάς, 1986.

[11] Giladi, A. Concept of Childhood and Attitudes towards Children in Medieval Islam. Journal of the Economic and Social History of the Orient, Vol. XXXII, Issue 1-3, 1989, p. 121-152.

[12] Попова, К. Националното дете. Благотворителната и просветна деност на Съюза за закрила на децата в България 1925-1944. София: ЛИК, 1999.

[13] Попова, К. Детето и детството в Корана. В: Семейство, религия, всекидневие на мюсюлмани в Западните Родопи. (Историко-антропологически аспекти). София: ИК „СЕМА РШ”, 2003, с. 14-19; Попова, К. Детството – исторически промени и тенденции. В: Семейство, религия..., с. 25-33.

[14] Naumovic, S., M. Jovanovic (еds.) Childhood in South East Europe: Historical Perspectives on Growing Up in the 19th and 20th Century. Zur Kunde Sűdosteuropas. Band II/28. Belgrade-Graz: Udruzenje za drustvenu  istoriju – Ideje 2, 2001.

[15] Тодорова, О. „Детето в света на възрастните през  XV-XVIII век (по материал от българските земи). – В: Грозданова, Е., О. Тодорова, С. Първева, Й. Списаревска, С. Андреев, К. Венедикова. Контрасти и конфликти „зад кадър”  в българското общество през XVXVIII  век. София: Издателска къща „Гутенберг”, 2003, 154-225.

[16] Παιδική Ηλικία:Κοινωνιολογικές, Πολιτισμικές, Ιστορικές και Παιδαγωγικές διαστάσεις. Πρακτικά Συνεδρίου, Αθήνα, 11-14 Απριλίου 2013, Επιμ. Χ. Μπαμπούνης. Αθήνα: Παιδαγωγικό  Τμήμα Δημοτικής  Εκπαίδευσης του Εθνικού και Καποδιστριακού Πανεπιστημίου Αθηνών, Εργαστήριο Κοινωνικών Επιστημών, 2014.

[17] Roman, N. (coordinator) Copilâria româneascâ între familie si societate (secilele XVIIXX). Bucuresti: Nemira, 2015.

[18] Childhood in the Late Ottoman Empire and After. Fortuna, B. (ed.) Leiden: Boston, Brill, 2015.

[19] Да израснеш на Балканите. Балканистичен форум, 2016, 1-2.

СВЪРЗАНИ ПУБЛИКАЦИИ