Деян Кюранов и неговата „неравносметка на една лична политическа практика“.

Действия, провали, надежди и мисли.

Но кой ли би могъл да проговори без лъжа за миналото, ако не е изходно вдъхновен от него?

Леополд фон Ранке (споменат от Кюранов)

И… против сталинизма тя практически нищо не прави́, а против живковизма – направи и си остави ръцете. (Д. К.)

И веднага ни нагазиха проблемите на демокрацията. (Д.К)

 

Мисля, че повечето от, поне първите, читатели на книгата познават Деян Кюранов много, много по-добре и отдавна от мен. Нас ни запозна Юлиана Методиева преди много малко години, но разменихме мисли за първи път на среща, организирана от Румен Аврамов в Центъра за академични изследвания, посветена на годишнина от т.нар. „Възродителен процес“ в самото начало на тази (2019) година. Всъщност, мисли разменихме и първия път – бяха кратки. Аз бях резервиран, а той – недоволен от едно политическо събитие на хора, на които и двамата възлагаме надежди и гласове. Както може да се очаква, Кюранов и тях познава отдавна. Доста (?) по-млад съм от него, а събитията, които той описва в книгата си от позицията на участник и съавтор за мен бяха или абсолютно неизвестни, или участието ми в тях беше или съвсем редово (например митинга на СДС от студа на 1990[1] г., след който аз лично избрах да отида в под-митинга на Ал. Каракачанов пред стадион „Народна армия“) – или чисто гражданско-зрителско. В известна степен ще гледам на историята в текста му с очите, близки до тези на, така наречените от всяко по-горно поколение, „млади и глупави“. На 55 г. съм, и с неприятна изненада установявам, че все по-често смятам хората с 25-30 г. по-млади от мен за по-глупави. Какво точно значи това, не мога да кажа, но чувството е силно и вероятно е свързано с моето собствено отдалечаване от времето, когато не пропусках митинг[2] и възторжено изоставях приятелката си (за щастие – бъдеща съпруга), за да гледам „Панорама“, в която дефилираха хора, много от които са лични познати на Кюранов. Него не го помня от екрана, и с времето, а и след внимателния прочит на книгата ми става ясно, че това е добър атестат. Накратко – аз бях от публиката. За мой срам, дори не знаех коя е Искра Панова, докато не прочетох книгата. Само Юлиана повдигна вежди, когато видя незнаещото ми изражение. За Чавдар Кюранов, обаче, знаех. От телевизията. Помня белите му коса и мустаци. Не знам какво за Искра Панова, Чавдар Кюранов или Филип Панайотов[3], за Емил Манов[4], Веселин Андреев, но и за Желю Желев, Блага Димитрова, Евгения Иванова, Любомир Собаджиев, Александър Каракачанов, Копринка Червенкова и други имена от книгата, знаят днешните 25 годишни (на толкова бях аз през 1990 г.). (Почти) нищо, според мен. Това е техен проблем, естествено. И то не малък. Но е отговорност на нас – 55 и нагоре годишните, които говорим (или не), описваме (написах „опикваме“), разсъждаваме върху написаното от нас като върху нещо важно, нещо което ни е вълнувало, оставило е въпроси, надежди, провали, възторзи, загуби и тъга. А и е било част от най-важното събитие за няколко поколения – смяната на политическия режим в нашата страна през 1989-90 г. Споделимо, разказуемо, осмислимо. Това – последното е трудно постижим0о, казвам го от личен опит. Всъщност, мисля, че Кюранов и затова ме покани да пиша предговора – някак в моите писания[5] опитът да разбера събитието на моя живот – тоталитаризма – е постоянна тема оттогава, когато тоталитаризмът, поне за мен се роди като възможност за мислене – след смъртта му. Не съм разсъждавал за неговата природа до 1989 г. Бях си все в него. С какво да го сравня? Е, страхувах се, завиждах, скучаех и пак се страхувах, но кой ли пък не се страхуваше и не скучаеше през 70-те и 80-те години в НРБ. Желю Желев също е бил все вътре, но писа важни неща, да не говорим за руснаците[6].  Срам – не срам, но това е положението. Кюранов ги е чел – и руснаците и Желев – много, много преди мен, освен това е имал и привилегията (да, той е достатъчно честен да използва тази дума) да бъде и „навън“ и да гледа отстрани. Това помага на мисленето, но само ако то е налице. У Кюранов мисленето е факт. А то далеч, далеч не е задължителен атрибут на мемоаристиката. Няма да давам примери, за да не разлайвам излишно кучетата. Освен това, за разлика от много други мемоаристи, той знае, усеща, че мисленето идва – ако изобщо дойде – след объркване, след незнание. Структурата на текста и най-вече – резултатите от рефлективната (осмисляща) му работа са доказателство за това. Той не пише обичайна, вулгарна, пред-сенилна автобиография на бивш активист. Прави изследване. Има метод. Методът е ясен, но и той го владее. За това е нужен повече характер, отколкото начетеност, но Кюранов, изглежда, има и от двете.

Трите части на обширния му текст отразяват неговия метод.  Най-интересни, разбира се, са крайните резултати. Както във всеки истински добър participatory action research in the past полезните неща са на всяко ниво на анализ. Както на ниво история, така и на ниво осмисляне. Полезни са, лично на мен, в моите усилия да не позволя на „Мерцедесите“ без преден номер, които дефилираха заплашително и властно под прозорците ни на „Мизия“, на път за „Георги Георгиу-Деж“, да ме хипнотизират и да ми „изпият мозъка“ (както сториха с много от моето поколение и ги направиха или ченгета, или емигранти). Да намаля малко ефекта на травмата, да намеря смисъл.

В известна степен Деян Кюранов започва и пише книгата си малко като пенсионер (като оттеглил се – retired). В по-малко известна (но голяма) степен пише и като философ. В още по-малко видима степен пише като социален учен – аналитик на разни човешки неща в хода на човешкото общуване. Кюранов започва с една цел, и както се случва в истинските добри изследвания-основани-на-личен-опит (action research), стига до изводи, които не е очаквал. Ето я една от задачите:

„Смисълът й е да даде личен контекст на първата част: как едно хлапе, напълно интегрирано идеологически и социално, и на практика без материални и психични проблеми, и неповлияно от драматични случки, се дез-интегрира и дори се задвижи против. Един от резултатите от тази жизнена преориентация беше, че се превърнах в нещо, което наричам политически човек“.

Мисля, че Кюранов не кокетира. Той не знае отговора преди да стигне до него далеч напред в текста. Въпросите от типа „защо аз?“, „защо тогава?“, „защо така?“ присъстват постоянно и организират мисленето на автора, така че превръщат текста от пенсионерско-носталгичен в изследователско-аналитичен и политологически-етичен. Пак казвам, че това го казвам, защото знам, от опит, че се случва рядко. Особено в социално-травмирани (обрулени) среди като тукашната.

Книгата се състои от четири части, чийто обем намалява експоненциално. Създава се особена динамика и усещане за дестилати. В първата част – своеобразната емпирика, сферата на действията – Кюранов разказва политическата си биография, така както си я представя като ветеран на различни политически и граждански организации от зората и от края на нощта преди зората на демокрацията у нас. На това ниво на дълбочина приключват повечето от биографиите от типа „ветераните разказват“. Разказът му не е подробен, но е субективен, личен, въпреки, че стремежът към фактическа точност е заявен ясно и подкрепен с действия и препратки. Авторът показва, че познава достатъчно други описания на същите събития от други участници в тях, както и че описание и събитие са феномени в особена връзка помежду си. Сякаш, и това е за мен ценното, важното за Кюранов е опитът му в тези (исторически, лични) моменти, който го тласка с въпросите си напред. Приключил с разказа за неговото участие в „наливането на основите“, Кюранов се спира[7], чете написаното, мисли и добавя една много интересна глава. Като класически изследовател чрез действие (action research) той започва да мисли за контекстите, в които поставя, в които съществуват неговите действия (те се състоят основно в съучередявания, активизъм и напускания на разни организации[8], които – за много от днешните 25 годишни граждани[9] – не говорят нищо). Надявам се за техните родители да говорят, и те –  родителите, след като прочетат книгата на Кюранов, да разкажат на децата си разни неща, така сякаш разказвайки, ги изучават и откриват нови страни на същите тези неща (себе си и своите граждански/политически възгледи и действия, например).

И така, като че ли за собствена изненада, Кюранов се вглежда в личната и в семейната си биография като среда, като контекст, където дългия текст, писан по поръчка от ЦЛС придобива особено важен, аналитичен, но и лично-развитиен смисъл. Да, Кюранов подрежда опита си не само за нас и за издателството, а и за себе си, както прави всеки деец (agent), който е достатъчно деец и достатъчно почтен, за да знае, че във въртопа на събитията трудно се мисли за смисъла и за ролята на дееца в осмислянето на делото му от самия него. Или, че това описание се променя според оптиките и контекстите.  Моралът, обаче, надява се – ненатрапчиво – Кюранов, си остава неизменен.  В контекста на собствената му биография политическите събитията и Кюрановото участиие в тях започват не само да поставят въпроси, но дори предлагат отговори, които имат убедителността да не са общовалидни, а да са лични и важни за онези, които имат подобни въпроси и подобна гледна точка или ценностна система (защо така?, защо тогава?, защо аз?, защо с точно тези хора?, защо с точно този резултат? и т.н.)

Третата част е наречена „Бележки под линия“ и е тясно фокусирана върху обясненията за наблюдаваното поведение на индивидите в техните роли – за текста в неговите, избрани от автора-деец и достъпни контексти.

Четвъртата е съвсем кратка и се нарича „Краища“ (поуки или изводи): един моралнополитически, един методологически и един „сантиментален“[10].

Като цяло – спонтанна, на пръв поглед, структура, свободно-асоциативна, всяка част сякаш изхожда от предишната, без да е предвидена предварително. Крайният ефект е забележително рефлективно и задълбочено, и научно, и четивно четиво. Да не забравяме, че Кюранов е школуван философ, задълбочен и опитен политолог, любопитен човек с остро чувство за справедливост и просто (така излиза, не го познавам лично добре, както вече казах) – доста, доста интелигентен участник-наблюдател-изследовател. Още една загуба за академията, която отдавна гледа на подобна рефлективност като през стъкло – т.е. няма никакъв усет за стойността на точно този тип високооктанова социална наука.

За мен лично находките в обширния текст са:

  1. Капацитетът за управлението на емоциите, породени от провала и импотентността на начинанията.

Разочарованието не превръща дееца в обвинител и горчив унищожител, а много повече се дестилира във въпроси, на които авторът търси отговори с метод, който има отворения код на рефлективната автобиографична социална наука. Списъкът от спирки по пътя е и списък на напуснати с разочарование дела, човешки групи, надежди, приятелства и лоялности. В известна степен делата и проектите са така сходни, че поводите за тяхното напускане постепенно придобиват стереотипен модел, който Кюранов очертава добре – демократичното започва да линее и се заменя с авторитарното – до такава степен, че Кюранов превръща това явление в системен проблем, който той изследва. Разбира се, някой би могъл да каже, че проблемът е в дееца-разказвач. Та точно и затова той разказва – за да може и читателят да прецени доводите и интерпретациите. Все пак той пише за събития и инициативи, чиито възход, зенит и залез са, общо взето, споделен факт от много от докосналите се едва (или потопени дълбоко) в политическите дела на онези времена.

Всъщност става въпрос за един доста кратък (по-малко от 5 години в края на 80-те и началото на 90-те) период, в който част от комунистическата интелегиенция осъществи различни политически проекти, малки и големи, които бележат възникването на гражданското общество днес, демократичната обществена уредба и дават лице на началото на така нареченият „преход“. Тази под-група – на представителите на комунистическата интелегиенция, която вижда в падането на комунизма мисия, морален и граждански дълг и отива различно далеч или встрани по този път – е и социалната среда, и обектът на изследване на Кюранов.

  1. Въпросът за етиката на гражданина, активиста, политика и политиката

Етическото е поставено постоянно във фокуса на вниманието ни както чрез казуси, които илюстрират проблеми както на превръщане на хората в политическо средство от други хора, така и на обратното – как хората устояват на това. Кюранов е наясно, че при писането на близка история и Антонина Желязкова, и Зейнеп Зафер, и  Едвин Сугарев, и Александър Йорданов, и Соломон Паси, и много други днешни пищещи съвременници могат да дадат своето мнение за неговото мнение и описание на събитията. И това, според мен, би бил един много добър (дали страничен?) продукт от текст като този.

  1. Уязвимостта

Личното[11] в разказа присъства убедително защото е уязвимо към критика, към отхвърляне, към злоупотреба, към превратно тълкуване на отношения и чувства, които обикновено се затаяват именно за да бъдат защитени, защото, когато ги преживяваме, можем да се чувстваме различни, засрамени, отдалечени и слаби. Това прави припомнянето на популярни измами и напълно неизвестни почтености еднакво вълнуващо и правдиво, без да ожесточава или сантиментализира излишно.

  1. Справедливостта

Кюранов притежава нещо като вроден и доста чувствителен радар за властта, която за политическият човек е вид отношение, което постоянно трябва да се оспорва, предизвиква, ограничава, балансира, разкрива, защото в противен случай автоматично превзема, потиска, травмира, боли. И това той утвърждава в широк спектър от казуси – от този за индивида в контекста на семейната си история, през организираната правозащитна дейност до политологическите разсъждения и политически програми, описанието на които, вярвам, ще подпомогнат всеки преподавател по материята, с каквато е богат животът на Деян Кюранов.

  1. Груповостта като фактор на събитията

Навсякъде в своя разказ Кюранов демонстрира усет за ролята на груповата динамика и на стихийните групови процеси, които имат силата да замъгляват и умовете, и моралните  преценки за хората и нещата. Откриваме този усет и в разказа за Кръглата маса, и в този за управлението на вземането на решения в КС на СДС, за лумпенизирането на митингите и др.

  1. Политологии – фалшива („телевизионна“) и автентична, гражданска, практическа

Кюранов брани политологията като област на морално поведение и ежедневна работа по удържането на властта в морални параметри. Вдъхновен е от хора, които лично познават болезнената власт на мнозинството:

„Те умееха да правят това по начин, който по-късно стана характерен за собствения ми политологически стил, и който постепенно и неуверено, започнах да наричам „практическа политология” и, от друга страна, „гражданска политология”. (Д.К.)

В подобен ключ е и разглеждането на емблематични за близката ни история и, вероятно, класически за политологията ни, казуси като този за превръщането на СДС в партия[12].

  1. Победителите и техните деца

Специален фокус на Кюранов е поведението на представителите на комунистическата интелигенция, които започват критиката на тоталитарната държава и създават първите организационни структури на това поведение. В психо-социо-историческия анализ на своето разочарование от постигнатото в крайна сметка („Нашата опозиция – направи каквото можа. Но можа малко.“) Кюранов стига, за мен, забележително далеч. Не знам дали това ще се забележи във време на лумпенизиращ (неразбиращ и мразещ всяко разбиране) антикомунизъм, но именно чрез рефлексията върху семейната си история Кюранов ми предложи отговор на дълго носен от мен и неясно формулиран въпрос: този за манталитета:

„И, питайки се как моите родители са направили така, че да имат едно щастливо дете (сестра ми се роди по-късно), стигнах до един отговор, който не би им се харесал: детството ми беше щастливо, защото те бяха победители[13]. Измислих това чак към 1984 година – дъщеря ми бе на осем години, синът ми – на две. Не съм ги възпитавал като деца на победители, защото не бях победител. Но като малък – бях. С победите на големите наоколо ми.“ (Д.К.)

Съвременните български – и не само – „десни“ упорито отказват да погледнат обществото отвъд 1944 г. както у нас, така и в Европа. Това води до стародавния им флирт с про-или откровено фашистки гледни точки, поведения и исторически фигури[14]. Победата в края на Втората световна война, като всяка победа, замъглява критиката, моралните отговорности и съзнанието и само един друг неуспех дава надежда на подобен успех да се погледне критично. От тази перспектива Кюранов успява да провиди една важна причина за вътрешните конфликти на почтените хора и на почтенността като платформа изобщо в епохата на тоталитализма; за трагичността на всички, да, на всички участници в колективността, наречена „тоталитаризъм“. Победата, именно над нещо, което е прието за зло, с което, когато е победено, лесно избираме да нямаме нищо общо е опияняваща, но и пирова. Подчертавам го специално като особен психо-социален принос на програмата „Кюранов“ и искам да отбележа епистемологично елегантния, макар и емоционално уязвим начин (чрез личния лонгитудинален single case study на собствения си живот) по който изследователят Кюранов достига до този извод.

Оттук и важното психо-социално разбиране за

  1. Вътрешните емоционални, морални и структурни конфликти на комунистическата интелигиенция:

„Хора като родителите ми носят своя дял от историческата вина за налагането на Системата. Но им дължим и дял от историческата благодарност за края й. За тях – за други никога – дойде ден, в който се опълчиха. Въпреки че за хора именно като тях това е било и интелектуална, и морална, и психо-работа с повишена трудност. Защото бяха дейни участници в зачатието на една твар, която впоследствие самоотвержено отхвърлиха като негодна, а съществуването й – като престъпно. И вследствие това отричане, делата им в опозицията преди Десети бяха по-определени и по-определящи от последвалите несигурни политически актове и жестове.“ (Д.К.)

 

  1. За модела на политическия човек като морален агент:

„…че комунистът е човек, който:

  • като цяло разбира света, в който живее;
  • в частност, разбира кое в него е зло;
  • и, според силите си, се бори за премахването на това зло.“ (Д.К.)

Модел, който позволява на Кюранов да отдиференцира „еволюция на комуниста от революционер до хуманист“ (Д.К.) и да види етиката, индивидуалната психика и груповата динамика във връзката, в която те нормално съществуват.

  1. Политологията (етичната и автентичната) се занимава с конкретни политики и тяхната роля за по-добрия живот на хората в техните отношения.

На пръв поглед елементарно, но болезнено липсващо в университетите ни днес и в публичното разбиране, обсъждане и развитие на публичните политики. Децата влизат и излизат от университетите ни като неграмотни, безпомощни и апатични граждани.

 

  1. За държавата-война-власт,

За човеконенавистническите страни на Просвещението и за трагедията на модерността, организирана в бърза политика (неморална, основана на тоталитаризиращ монопол над публичната власт от страна на мега-институциите в лицето на държавно-административната или на корпоративната институция), която води до това да престанем

„да разбираме към какво трябва да се стреми човечеството“ (Д.К.).

  1. Интердисциплинарността.

За своите психо-социални анализи на света, който обитава, Кюранов смело черпи от мислители измежду високата литуратура на тоталитаризма като любимите му Стругацки, Ст. Лем, киното и не само. Вицовете, които вмята, са в трагично-горчивия дух на любимия му – и не само на него – Венедикт Ерофеев.

  1. Справедливост, основана на дълбоко отвращение и неприемане на насилието.

Надявам се да въведох читателя в текста, макар и да знам от опит, че предговорите са за това, за да се прескачат, и да се преглеждат само последните параграфи от тях, които предхождат непосредствено основното меню.

Ето, в този последен параграф пиша: драги читатели, четете и спорете с Кюранов, пак го четете и пишете своите биографии и се вглеждайте в начините и обстоятелствата, които са ви ограничили и направили такива, каквито сте – с друго не разполагаме, но то е доста! Това четене и писане може да ни помогне както да разберем света и хората около нас в него, така и да бъдем малко по-добре и малко по-добри. Деян Кюранов дава един личен пример за как, но и надежда, че изобщо това е възможно.

 

Румен Петров, септември 2019

[1] Става въпрос за този от на 14 януари 1990. Кюрановата гледна точка е типична (но и вярна, давам си сметка след 29 години): „След „официалната част” митингът се разпръсна на множество митингчета с разнообразни ораторчета.“

[2] За тези митинги, както и за повечето от панорамните хора, любознателният читател ще открие повече в двутомните „записки“ на  Евгений Дайнов „по революцията“. Да, така се казва книгата със спомени на Дайнов.

[3] Обичах вестник „АБВ“!

[4] Който, „вярваше в сериозното читателство и в мисленето, основано на съпоставки“ (Д.К.)

[5] И в „Сътрудничество и уязвимост“, и в проекта (съвместно с Д. Иванова, К. Манолов и Г. Господинов)  „Аз живях социализма“, и в „Объркани в болката“ и др.

[6] Те са важни и за Деян, той ги познава, чете и превежда (и Солженицин, и любимите ми  Гросман, Гинзбург, Платонов, и много други, които аз не познавам).

 

[7] „Когато приех предложението на Центъра за либерални стратегии определено време да ми плащат не за работа, а за написване на политически спомени, смятах това писание да почне и да свърши с участието ми в организираната опозиция у нас от 1988 до началото на 1990. Но докато се подготвях, стана ми интересна и предисторията на това мое участие.“ (Д.К.)

[8] Граждански комитет за защита правата на човека в България (неучреден), кампании за защита на човешки права, Клубът за подкрепа на гласността и преустройството, „Комитет 273“, подписки в подкрепа на дисиденти, Независимото сдружение „Екогласност“, СДС, Националната кръгла маса от 1990 г. И други.

[9] За съжаление близката ни история или е клюка, или е яростен спор между участниците в нея. Кюранов е очевидно изключение от тази традиция.

[10] Кавичките са от мен, защото сантименталността тук, отново, е познавателно и етично важна.

[11]N.B.: Това не е опит за история на Екогласност – а, напомням, само разказ за важните за мен събития, в които съм личен участник.“ (Д.К.)

[12] Напомня малко на Румен Аврамов и неговите хладни тъги по недоразвития ни капитализъм.

[13] Курсив в текста.

[14] Вижте например случая на редицата съдебни дела, които води и губи бившият легионер, политзатворник в НРБ и депутат във ВНС Дянко Марков и неговите апологети срещу Юлиана Методиева и сдружение „Маргиналия“.

  • Деян Кюранов, ” Участник. Неравносметка на една лична политическа практика”, под печат в издателство РИВА, София, 2019
Avatar

Румен Петров

Румен Петров е психиатър, психодинамичен психотeрапевт и асистент по групови отношения в НБУ. Защитил е докторантура в Университета на Западна Англия в Бристол, Великобритания. Научните му интереси са в областта на социалната травма, социалното възстановяване, развитие на общностите, местна демокрация и гражданско участие. Преподава социална работа.