Димитър Атанасов: Призраците на джендъра или отново за автономията на науката

Резюме

Случаят с блокирания научен проект отваря хоризонта към няколко важни теми. Първата от тях е намесата на държавата в полето на академичните изследвания. Факт, който води до спрени проекти, до блокиран образователен процес, отговарящ на съвременните нужди на обществото, до възпроизвеждане на оглупелите клишета, чиито възможности за обяснение на света отдавна са изветрели, но инерцията на обществото продължава да ги поддържа в като елемент от очакванията по отношение на въпросите за груповата идентичност, макар и отдавна изстинали, поддържани в активна фаза чрез скандали като този. Втората съществена тема е болезнено отсъстващия групов, гилдиен интерес сред българските учени. Колегиалната подкрепа и съпротивата срещу властовия произвол не се състоя, защото, макар интелектуалният капацитет в някои колективи да е относително запазен, куражът и моралът на учения, осъзнаващ ролята си на интелектуалец, са подменени с перманентния страх от уволнение, присъщ на чиновника. Властта упражнява меко митологемата за своето всесилие, приглася ѝ управителното тяло на българската наука, а колегиите пазят свещено мълчание, чието нарушаване – смятат те – се наказва жестоко. Постоянният уплах ражда нищожни учени, работещи за мизерни заплати, ниски морални стойности, в последна сметка – смалени хора, редуцирани до равнището на битовото си оцеляване, вкоренено дълбоко в мисълта, че всяка съпротива води до щети, че смислена опозиция няма, че заедното ни битие е плод на общо домостроително усилие, а не на преклонение пред силния на деня.

Въведение

Настоящият опит за разсъждение е предизвикан от периодично събуждащия се в българското общество дебат относно параметрите на националното, начините за неговото поддържане и възпроизвеждане, както и по въпроса за охраната на периметъра му от противници – действителни или въобразени.

Отчетливо видим елемент от темата, поставена по този начин, е и масовото възбуждение относно т. нар. Истанбулска конвенция – документ, предназначен да огласи проблемите, свързани с насилието в дома. Още тук държа да бъде ясно – в неговия текст няма трети пол или други опасности пред традиционните полови идентичности. Не, това не е обектът на следващите няколко хиляди думи. Всичко, което трябваше да бъде споделено публично, отзвуча отдавна и с подобаваща смисленост.

Урок

Начевам от по-далеч. Урок. Кратко обяснение на основни въпроси и понятия, за да бъдат изводите ми разбираеми. Какво представлява науката? – Сбор от институции, хора и механизми, които правят сложни за редовия гражданин неща, претендирайки за финансиране? По какъв начин академичното поле получава важност в живота на обществото? – Авторитетно е да се позоваваш на хора с научни титли, да си служиш със сложни думи, да си пиеш ракията със съседа, който по стечение на обстоятелствата е професор в БАН, СУ или т. нар. университет в Перник? Каква е функцията на науката и как се обезпечава? Отговорите на тези въпроси изглеждат само на пръв прочит самоочевидни. Ето защо: урок.

Едва ли бих намерил значима опозиция, ако заявя, че – в най-общ план – академичното поле представлява сума от способи за по-задълбочено обяснение на света. Доколкото светът е ужасно дълбоко място, то и начините за достигане до познание за тези дълбини са разнообразни. Дори повече – откриват се все нови и нови. Множат се и гледните точки, тъй като поне от Виенския кръг насам стана ясно, че постигнатото познание е резултат на взаимодействие между света-като-такъв, инструментариума за наблюдение, и методите за анализ на достигнатите данни. Сиреч, резултатите на науката са доказано зависими не само от проучвания предмет, но и от подхода към него, не на последно място – от подготвеността на професионалиста, заел се с изкопаването на дадено знание.

Конструирането на научна позиция на свой ред, за да бъде от полза на старомодното, но функционално „общо благо“, следва да бъде изначално развързано от валенциите си с водовъртежа на ежедневните събития. Защо? – Поради обстоятелството, че обяснението в процеса на постигането си следва да има предвид единствено себе си. Казано с други думи, изнамирането на знание би трябвало да бъде автономна сфера на дейност, разделена от силите, които се борят за надмощие в обществото.

Политическият проект на деня би могъл да катастрофира утре, но знанието, което групата консумира и чрез него познава себе си, не би могло да бъде подменено за ден или два – поради факта, че освен енциклопедично знание във вид на описателна информация (как изглежда магарешкият трън, с какво се храни слонът, дали делфинът е бозайник или риба, кога хан Аспарух е създал България и др.), ученият създава най-вече методи за проникване в тъканта на света и нейното разказване в логика. В смислена последователност от думи, плод на мисловна технология, произведена от продължителна научна работа в дълго-траещи традиции, чието принудително прекъсване и рестарт изискват огромни ресурси: време, усилия, финансиране, търпение от страна на обществото. Ето защо политическите институции са заменими: ако едно министерство не работи или е турено само с цел нечий роднина или приятел да бъде министър (пък бил той и без портфейл), то би могло сравнително безболезнено да бъде демонтирано от институционалния мир.

Казано с научна терминология, Индексът на Бъкстън[1] – величина, свързана с периода, с който борави институцията в планирането на развойните си траектории – в случая с научната система е голямо число, често пъти измеримо в десетилетия. За разлика от българската политика, чиито проектен хоризонт се свежда до времетраенето на управленския мандат.

Далеч не така стои въпросът с научната сфера. Нейните основания са заложени във фундамента на сторения цивилизационен избор: в полза на логичното, прозрачното, проследимото, на постепенно лишавания от мистика свят, в който бавно, но неотменно настъпват законите на рационалното във вид на разсъдъчни модели и формули, които всеки подготвен би могъл да приложи, изпита, приспособи или поправи. Ако министерството, отговорно за защита на населението при бедствия и аварии, се окаже непотребно или внедрено с намерението да бъде запазен даден задкулисен политически баланс, то в следващия политически режим бихме могли да се откажем от него. Мъчно бихме могли да поставим под въпрос сбор на едно плюс едно. Или да се усъмним във факта, че гущерът е влечуго, че арсенът е отровен, българите са покръстени от княз Борис, а автор на „Критика на чистия разум“ е Имануел Кант.

Тази нагласа, прочее, доведена до своя предел, е причина за обществената реакция по повод промените в учебното съдържание – в този сегмент научно познание, в който то е сведено до педагогически замисъл, възприемаема форма и служба на цитираното „общо благо“: режим, в който в името на относителното добруване на мнозината би могъл да бъде загърбен интересът на индивида.

Науката е и още нещо. Впрочем, още много неща, но само няколко биха били потребни в случая. Академичното изследване явява пред потребителите си не света-сам-по-себе-си. Не битието на вещния наглед, оковано в бита: домати и краставици, смартфон, метро и автобус, дрехи и обувки; а друга една област, рамкирана от вече споменатия Кант. Светът като форма на взаимодействие между наблюдател, инструмент и аналитично средство. Светът като асоциативна живопис, до-случваща се в съзнанието на зрителя си – ако ми бъде позволено това волно и грубовато сравнение. Като образ, в който е калкулирана (слабостта и ограничеността на) субективната гледна точка.

Ето защо академичното е дебат и динамика. Обмен на значения в процес на непрестанно договаряне и предоговаряне, неутрализиране на непотребните и изобретяване на чисто нови смисли. Науката – това са езиците на научното. На различните научни области и конкуриращите се езици и речници в споделени полета. Езикът и светът се развиват. Навярно в съюз: „границите на моя език означават границите на моя свят“[2]. Развива се и описанието на света, разгърнато в множеството научни езикови модели. Един от близките до ума ефекти от тези пулсации на световете и езиците е появата на нови понятия: разбирания и терминологичните им отражения. Част от тях остават затворени в академичните жаргони, а други биват имплантирани в популярните заговаряния в отговор на появили се феномени и потребности от обяснения. Без патос и драма отживелите езикови единици и набори ведно със светогледите, с които са едно цяло, отмират. Угасват постепенно, оставайки част от историята на научния дебат.

Академичните полета творят непрестанно нови понятийни открития. Ежедневно за първи път биват употребени множество думи, изнамерени от логиката на научното изследване в единство с раждането на нови явления в света. Създаването на нови гледни точки със съответните им речници следва да бъде процес, освободен от товара на ежедневния диспут в неговия политикански регистър. Пример за ефектите от създаването на пряка връзка между академично и политическо представлява биографията на съветския генетик Трофим Денисович Лисенко промотиран лично от Сталин. Подкрепата от страна на овластените (в случая – на единствения с пълна власт) се изразява в колективен арест и изпращане в лагери на неговите противници – събитие, което се състои на публично научно мероприятие, предназначено за диалогично представяне на резултати от проучвания, на което украинският фаворит на съветския диктатор е бил приет не особено сериозно, а някои от колегите му откровено са му се надсмели. Оставен без конкуренция и в условията на пълна липса на дискусия и възможни корективи от страна на действащата научна гилдия, експериментите на Лисенко довеждат до гибелни резултати. Част от постулатите, залегнали в основата на неговите усилия, звучат направо анекдотично. Например – допускането, че ръстът на човека би могъл да бъде променен с до 30% благодарение на съзнателните усилия на личността. Твърдение, част от платформа за ударно увеличение на добивите в селското стопанство.

Аргументи в полза на необходимото разделяне на академичното изследване и политическото управление биха могли да бъдат открити и в енциклопедично известните примери от историята на Третия Райх и антихуманните опити за изнамиране на решение за различни медицински проблеми чрез опити върху представители на малцинствени групи – евреи, цигани, психично болни, хора с алтернативна сексуална ориентация, носители на неизлечими заболявания, хора с генетично заложени здравословни проблеми и др.

Доказателства за контрапродуктивния брак между политика и наука биха могли да бъдат открити практически във всеки тоталитарен или авторитарен режим: по времето на социализма въстанието на Ивайло беше смятано за връх в развитието на средновековното общество, тълкувано като съпротива срещу „феодалния гнет“ и „експлоатацията на човек от човека“, задълбочаваща се „от все по-дълбоката пропаст между управляващите и широките маси, създадена от напредващото икономическо неравенство“. След падането на режима, уплашени от призрака на идеологията, авторите на исторически изследвания и учебници оставиха събитието сякаш да се саморазкрие смислово, удържайки съзнателно само равнището на събитийния разказ. Да, ценностното съдържание на хуманитарните науки не е саморазбираемо, а предмет на конструиране – от автора чрез понятия, и в съзнанието на читателя – посредством декодирането на вложеното от автора и взаимодействието на прочетеното с наличния умствен багаж и информираност.

Принудително изкованите научни езици, плод на партийна или държавна повеля, се оказват особено нетрайни. Неефективни във функцията си да опишат онази част на света, за която са предназначени, те най-често биват забравени бързо след падането на режима, благодарение на чиято поддръжка са били породени. Нещо повече – често пъти идеологически изкривената картина на предмета, стоящ зад смисловата конвенция на езика, е: едно – посочвана за пример в сферата на фрапантно ненаучното; и две – остава в историята с разказа за подмяната на мисленото като полезно за обществото в чудовищен ресурс, съставящ реториките, обосноваващи масови репресии и унищожения на личности – физически, психологически, всякак. Този тип познание, изнамерено и формулирано по силата на импулси, външни спрямо академичното, се гледа подобно на звяра в зоопарка – от безопасна дистанция и зад решетки, за да бъде избегната всяка потенциална вреда от него днес.

Научният домейн е онова пространство, за което обществото в процеса на модернизацията си е постигнало сговор да поддържа в режим на автономност – и защото дългата перспектива, приютила процесите на създаване на знание, би могла да породи критически рефлекс към политическото, мислено в широк план като набор от средства за устройване на обществото, сиреч като домостроително мероприятие, което трае, подобно на всеки културен феномен.

Академията (в най-широкото разбиране на това понятие) създава, прочее, критически нагласи изобщо. Независимо от дадената научна област. Критически мислещите, формирани благодарение на образованието, послужило си с резултатите на научното изследване, биват полезни във всеки сегмент на обществото. Чиновникът, постигнал по-висока степен на задълбоченост, би могъл да свърши своята работа по-ефективно, отколкото онзи, които просто изпълнява получените инструкции. Бизнесменът, гледащ оттатък повърхността на вещния свят, е способен да открие онази пазарна ниша, чиито продукти да съдействат за напредъка по пътя към „общото благо“, елемент от който е добирането до висока печалба, отварянето на работни места, плащането на данъци – отчисления за системи като здравеопазването и социалните услуги, които по-трудно създават свои приходи. Преподавателят с оригинален подход е в състояние, демонстрирайки на учениците и студентите си потенциала на мисловния процес, да изработи следващите откриватели, които за приноса си ще получат престижни публикации в културната история – локална, регионална, глобална.

Неефикасната научна система създава калпава продукция, която служи зле на обществото като средство за образователни цели. Школото създава не критически мислещи и настроени към изобретяване на нови зависимости в рамката и оттатък видимото, а нагласени към повтаряне на вече измисленото, към прилагане на готови инструкции – модел, в който по-задълбочените биха съзрели и известна доза безотговорност, гледана генерално, доколкото следването на низпослана повеля всякога отнася провала на терена на заповядващия, а не на действащия.

В тази точка начева и спойката между научно познание и етика, тъй като отговорността пред собствените идеи и осъществяването им е основата на моралния императив, а сляпото придържане към волята на висшестоящия не е повече от безотговорно подражание, което не държи сметка за последиците от действията вън от постижимото доволство на началството.

Българският Батак

През май 2007 г. трябваше да се състои научна конференция, посветена на Батак като „място на паметта“[3]. Събитието не се състоя, а организаторите му бяха обект на: едно – обвинения по медиите, възлизащи към назоваването им като национални предатели; две – тормоз на битово ниво на някои от тях и близките им (напомням за заплахите към родителите на Мартина Балева); три – унизително общуване с институции, привиквания, писмени обяснения; четири – общо негативно отношение от страна на обществото.

Огромната част от институционалната българска наука тогава избра да замълчи. Малцината говорители в полза на блокирания научен проект бяха колеги извън колегията. Лица, които преднамерено бяха отдалечени от традиционните центрове за създаване на научно знание, създаващи наука благодарение на личните си усилия и без институционална рамка. Сред тях бяха Диана Мишкова[4] и Александър Везенков[5] – кадри на Историческия факултет на Софийския университет, останали по един или друг начин вън от системата му. Люде, за които залогът за свободата на научното поле като празно пространство[6], в което всяко критическо мнение има равна възможност да отзвучи и да получи присъствие, пропорционално на неговата смисленост, беше несравнимо по-голям от усилието за запазване на добър тон с властово поставените.

В онзи момент начело на групата противници на проекта, ръководен от Улф Брунбауер и Мартина Малева, бяха президентът на Република България Георги Първанов – дипломиран историк с докторат от Института по история на БКП, бивш агент на Държавна сигурност под псевдонима „Гоце“, премиерът Сергей Станишев, и неотдавна починалият Божидар Димитров – директор на Националния исторически музей, познат като националист, също част от апарата за насилие на комунистическата власт, известен в тази своя роля като агент „Кардам“[7], притежаващ ресурса на националната телевизия зад гърба си и личен приятел на Стефан Данаилов – бивш министър на културата и водеща фигура в социалистическата партия. Застаналият начело на обществото (тъй както президентът е надпартийна институция, замислена като общ знаменател на цялата нация без оглед на идейните пристрастия) и управляващият ключовата институция, създаваща публичния образ на историята и разказа за миналото, предназначен за масова употреба, дадоха пример как научното би могло да бъде потиснато от повелята на институциите.

Реакция от страна на учените липсваше. Болезнено. Тогавашният декан на водещия исторически факултет в страната – този на СУ – Пламен Митев, кадрови офицер от ДС, състудент и дълго време съсед на Първанов, остана безгласен. Очаквано на фона на така очертаните зависимости позиция не зае и самия Исторически факултет – звено, в което все още личаха множество имена на принадлежни към тоталитарния режим, за част от които до днес няма данни да са снети от отчет. Оказа се, че гилдията производители на познание е заместена от сплотена група, чието професионално общо кратно е пагонът от тайните служби.

В името на фактологическата прецизност трябва да се отбележи, че включване на историци от колегиите на СУ и БАН на страната на премахнатия научен проект имаше. Публично заявени позиции в текстове и с доводи липсваха, ако не смятаме една подписка във виртуалното пространство, подкрепена от познати на гилдията имена, но без изложена аргументация и без реален диалогичен потенциал[8]. Ако бъде проследена хронологията на подписите, на очи се набива голямото закъснение на някои от заявилите поддръжка – факт, който може да се обясни с до голяма степен ясно очерталата се загуба на каузата (на научната автономия) и стремежа едновременно да не бъдат обобщавани с личности като Георги Марков, Божидар Димитров, Андрей Пантев, Илия Тодев и други знакови лица, свързани с национал-комунизма от миналото и настоящето на БСП – партия, която в очите на мнозина беше изпразнена от политически капитал.

Изглежда, че надмощие взе стремежът към запазване на двойна коректност: към колегията, значима част от която, водена от слабата си подготвеност, убедено вярваше, че „мит“ означава неистина и фалшификация, а „история“ е синоним на истината от последна инстанция; и неприкритата неприязън към тоталитарния режим, който въпреки това беше оставил отпечатък, откриваем в доминиращата нагласа към снишаване в очакване напрегнатата ситуация да отмине. Ето защо участието им беше анемично, полуанонимно, бездоводно, само под формата на списък с виртуални подписи, всеки от които би могъл да бъде оттеглен при нужда. В последна сметка вратата винаги е отворена за отстъпление, особено ако бъде подходящо озвучено от формули като: „По-сложно е…“, „Много е сложно…“, „Тези въпроси са сложни и тепърва ще се изясняват…“ – езикови формули, които бележат върха на реторическата гъвкавост на множество от представителите на статуквото.

Проектът, елемент от който беше провалената конференция, поставяше под натиск разказа за историята в националистически ключ, представян като единствено валиден от страна на умствено форматираните по времето на късния социализъм милиционери с научни титли. Неразбирането от страна на обществото беше преднамерено предизвикано, а речникът на блокираното научно събитие беше нарочно подменен в значенията си, доведен до крайност, от чиято позиция обвиненията в стил „отечеството е в опасност“ изглеждаха удържими пред масовата публика, за която националното отдавна е изстинал ресурс, забележим единствено в замислите към преосмисляне и отсъствието от обичайните му места.

„Батак като място на паметта“ не получи шанс да отекне в казаното празно поле на научния дебат, поддържано нарочно като среда, чиста от монополи и привилегировани позиции – явени или укривани – с цел поддържане на автономията на процеса по създаване на познание. Дори напротив – ръководителят тогава на Института по история към БАН, второто по авторитет средище за създаване на исторически разказ – също избра линията на противопоставяне, залагайки на символна битка върху значения, каквито замисълът на българо-немския екип изначално нямаше[9]. Обстоятелство, което би могло лесно да бъде проверено, тъй като текстовете, създадени от включените в програмата на несъстоялата се научна конференция, бяха издадени, а до днес сборникът е достъпен за свободно сваляне от глобалната мрежа[10].

Случилото се поставя още един важен въпрос – този за съпротивата на българската хуманитаристика в огромния свой дял към нови подходи. Привикнати още в началното си развитие като учени с разказа за миналото като низ от геройства, свършени от лица, осмисляни като свещени крави, настоящите представители на научния етос се оказват крайно затворени по отношение на съвременните езици на науката. Задържането на олигополните си позиции, с които са снабдени и по линия на принадлежността си към ДС, сред които по особен начин изпъква цитираният вече Пламен Митев – преподавател тъкмо по история на Българското възраждане, чиито жестове на замълчаване и заговаряне неизбежно получават тълкуване и по линия на обвързаностите му с режима на БКП, налага подобен ретрограден подход, влизащ в лесна сглобка с инерционните очаквания на колективното въображение. Важно е да се знае, че в досието му неговата позиция е ясно определена като такава на „щатен политически работник“ (с. 46 от личното му досие[11]). Процесът на изковаване на нови значения и адекватните за тях езици, свързани с обновяващите се реалности, в това число и на терена на изследването на миналото, се оказва препречен от бивши партийни кадри, чиито достъп до властови ресурси и медийно представяне водят до преднамерено дискредитиране и обезгласяване на всеки опит за алтернативно мислене.

Такъв беше случаят с режисирания сблъсък между понятията „мит“ и „история“, представени като елементи от различни смислови и аксиологически редове. За историята беше приета популярната и съвършено погрешна конвенция, обвързваща разказа за миналото неизбежно с истината, макар в световната хуманитаристика отдавна да е ясно, че на професионалното поле не става дума за конфликт между верни и неверни твърдения, а за различни реторики на легитимация, доказване на твърдения, и право на отглас на всяко мнение, изказано от специалист по правилата на научното. Митът също беше разглеждан вън от феноменалната природа (по Кант) на академичното знание – не като разказ за станалото и слово, служещо за идентификация на групата, а като нещо въобразено, фантасмагория, фалшификация, откровена лъжа, на която в случая се придаваше преднамереност, търсена по линия на националистическата съпротива срещу Европа и ценностите на рационалното мислене, представени като неприсъщи на българската есенциалност.

Призраците на третия пол и джендъра

Единадесет години по-късно сюжетът се повтори. Този път жертва на академичната ретроградност се оказа проект, прицелен в обяснение на понятията, свързани с актуалните прения в обществена ширина и дълбочина, посветени на превода и културната адекватност на понятието „джендър“[12]. Очевидно става дума за речник, към който все още има обществено недоверие, което се дължи в голяма степен на изявленията на група български политици, окупирали ролята на академичните учени, служещи си от десетилетия с този научен език.

Правилата на научното изследване задължават: първо – научният факт да бъде предмет на критика едва след появата си в пълно-смисленост; и второ – диалогът да се води с научни средства и на терена на почтеността и академизма. Началните научни хипотези често пъти се търпят сериозни промени, в това число и същностни, в процеса на изследването. Научният проект съдържа предположения, допускания, но не и твърди заявки, освен тази, че работата ще бъде свършена честно и без насилие над емпиричния материал и без тенденциозно изкривяване на изводите. Ето защо научните проекти, замислени като средство за приоритетно финансиране на съществени за обществото области, се оценяват след завършването им – едва тогава плодовете от работата на екипа могат да бъдат мислени в пълнотата на своя обяснителен потенциал, в чиято мяра стореното би било годно за критически отзиви.

Главно действащо лице в този епизод се оказа Министерството на образованието на Република България, чиито принципал побърза да се откаже от проекта, макар той да е финансиран от ЮНЕСКО. Отново е факт намесата на властта в научното поле. Този път ролята на върховен цензор беше поета лично от министъра – Красимир Вълчев, който огласи решението на институцията: дори и да бъде финансиран, този проект „няма да получи одобрение да се използва в образователната система у нас[13].

Подходите на административно-политическо командване на науката трябваше да са преодолени още с падането на тоталитарния режим. Академичната сфера трябваше да е освободена от агентите, външни спрямо нея, които по един или друг начин опитват да осъществят натиск и да обърнат даден знак в своя полза. Да, политическата суета лесно прелива в съблазън по овладяване на престижния канал на научното. Ангажираната журналистика е средство за управление, а науката, обърната в рупор на режима, е лукс. Престижно потребление на властта, което не всеки би могъл да си позволи. Правят го тоталитарните и авторитарните режими. И тези, заиграващи популистки с низовите очаквания на масовия човек. Лош сигнал за всеки политически замисъл е очакването академичните люде да се простят със свободата си в името на… салама. Проява на лош вкус е усилието към силово обуздаване на учените и отнемането на автономията на научните изследвания. Академичната продукция е основа на качествения образователен продукт. Напротив – неефективното научно знание води до формиране не на граждани, а на лесни за манипулация, зомбоидни индивиди, склонни към насилие. В това число – и на агресия в дома към най-близките.

Изборът да напиша настоящия текст седмица* след случилото се е съвършено съзнателен. Седем дни бяха достатъчни за реакция от страна на гилдийните представители. Ако научна гилдия изобщо съществува вън от уютните места на преподаватели и учени, вписани с високите си титли във ведомостите за заплати на учрежденията, в които се подвизават. Тишината е знакова. Езикът ѝ подлежи на научно тълкуване, а изводът е печален: група от изследователи, обединени от споделен интерес, няма.

Едва ли някой очаква почеркът на властта да е кой знае колко по-деликатен, особено предвид езика на действащите управляващи – включвам тук и техните телесни изразности, както и реториките на техните действия, които вкупом издават грубовата недодяланост, изкушения от полето на чистия политически и личен егоизъм, уклон към популистки инструментариум с цел съблазняване на електората, крайна неумелост за създаване на дълготрайна визия за развитие на обществото, надминаваща мандатния период и рвението към тъпчене в собствените джобове. Напразни са били надеждите и на онези, които са вярвали, че Българската академия на науките би застанала в полза на научните правила: отстраняване на всеки ненаучен фактор, устремен към намеса в делата на академичното поле; удържане на научния дебат в контекста на професионално подготвените; равноправно участие на всички носители на мнения, формулирани според етиката и познавателното ниво, отговарящи на (не)писаните норми.

Зад проекта, преди той дори да начене работата си, не застана и Академията на науките[14]. Институцията, за чието съществуване обществото отделя материални ресурси с цел поддръжка на нейната автономия. В това число – и в ролята на критичен и аргументиран глас срещу политическата класа в честите ѝ уклони към подмяна на „общото благо“ с траекториите на частните интереси.

Преди няколко месеца споделих мнението си за протеста на учените, посветен на ниското заплащане на академичното усилие[15]. Становището ми до днес не се е променило, ето защо очакванията учен от Академията за застане в отбрана на интелектуалната свобода граничи с вярата, че от утре сутринта начело на обществото ще застанат най-почтените и подготвени. Ръководствата застават зад онези, от които се виждат като зависими, а учените охраняват тишината, защото всеки глас би могъл да донесе загуби на говорителя си. Настройка, която е началото на една съвършено заслужена мизерия, поръчана на БАН от политиците, но приета с травмирано мълчание от страна на учените.

Езикът на репресивните мерки беше подет и от ръководството на Академията на науките. Учените заеха позиция в унисон с властта, а не с колегите си. Ако би отдал това на неразбиране, на неподготвеност относно проблематиката на изследванията на пола, то веднага бих положил това действие в контекста на серията чинопоклонни съобразявания с волята на властниците, подчинена на дребнавата цел за няколко милиона повече в бюджета за следващата година, които инфлацията е неутрализирала в аванс. Свободата е за смелите[16]. Желе-тресението в ъгъла от шубе е най-краткият път от достойнството към огризките от трапезата на силните – те не плащат особено богато на малодушници, пък били те и с гръмки титли пред имената си.

Тъкмо такова беше поведението на академичните шефове и техните подгласници – говоренето за „джендър-идеология“, мислена като „налагана“ от проектния тим, не е резултат само от невежество и образователни пропуски. Това е реториката на малкия коалиционен партньор на управляващата днес партия, на която подобни ретроградни езици също въобще не са чужди. Съвпадението не е случайно. И още – представата за „налагане“ е симптоматична. Употребената езикова формула е свидетелство за мисловния модел на своя изразител, а именно: науката не е диалог, не е форма на договаряне на факти и ценности, на посоки към добруването на обществото, а насилствена процедура, свързана с потискане и изтъкване с методите на агресията и завземането, присъщи не на науката, а на войната и на подмолната борба в тоталитарните системи, позната така добре на университетски и академични ръководства.

Бих могъл да продължа с темата за сблъсъка между „хтоничните езици на националното“ (по Кьосев) и алтернативното мислене, очертавайки техните носители и подповърхнинните залози, които движат битката на символите. Въпросът не е изчерпан, а за матрицата на късния социализъм и почерка на Людмила Живкова като възстановителка на националното в рамката на маркс-ленинизма, подкрепата от страна на ДС и купуването на научни авторитети с високи постове и добри за времето си заплати може да се проведе дълга дискусия. Научна. Иззад булевардния национализъм надничат и други изводи: неспособността на политическата класа да мобилизира масовия човек чрез действителни политически идеи, чиито прочит от информирани и активни граждани да бъде основата на избора на следващия носител на мандата за управление; импотентността на властта да застане зад идеята за смислено образование, създаващо мислещи личности, а не такова, което, подобно на политиката, дава вид, че отговаря на очакванията на най-низовия социален регистър, които са всякога в плен на „телесната долница“. И т.н.

Обезпокоителен е акцентът на управляващите върху регистъра на народническото – хора и ръченици в училище, свръхдозирана промоция на менци, пафти, народни носии (и все повече сватби в традиционни дрехи, а не в градски одежди). Тревога буди липсата на политика по отношение на все по-напредващото битово суеверие – разцъфтява бизнесът на врачки, гледачки, баячки и др. подобни останки от аграрното минало, извикани на нов живот по силата на обстоятелството, че тъкмо тази възобновена традиция представлява евтин и лесен за изпълнение социален общ знаменател, който удържа масата в споделена електорална посока. Тази на „патриотичното“. На онзи поп-фолк сегмент, в който поп-културната консумация храна, напитки, забавления и идеология, представляват цялостно предложение. Това, което властта си представя, че обществото би следвало да бъде след десетилетие или две.

Всички тези теми са проявления, а не причина за случилото се. Коренът е още по-дълбоко, а политически подкрепения възход на домодерното е само картината на повърхността, която се сменя динамично, живописно, за мнозина забавно, но без съмнение обезпокоително.

Новият език, предназначен за обновения свят, бе обявен за обществено опасен, преди да е проявил силата си като система за означаване. Научният проект, прицелен в обяснението на новопоявилата се реалност чрез принос за по-голяма адекватност на образователния процес (жертва на постоянни нападения по линия на отсъстващата връзка между школото и живота), беше пресечен.

Заключение

Случаят с блокирания научен проект отваря хоризонта към няколко важни теми. Първата от тях е намесата на държавата в полето на академичните изследвания. Факт, който води до спрени проекти, до блокиран образователен процес, отговарящ на съвременните нужди на обществото, до възпроизвеждане на оглупелите клишета, чиито възможности за обяснение на света отдавна са изветрели, но инерцията на обществото продължава да ги поддържа в като елемент от очакванията по отношение на въпросите за груповата идентичност, макар и отдавна изстинали, поддържани в активна фаза чрез скандали като този. Втората съществена тема е болезнено отсъстващия групов, гилдиен интерес сред българските учени. Колегиалната подкрепа и съпротивата срещу властовия произвол не се състоя, защото, макар интелектуалният капацитет в някои колективи да е относително запазен, куражът и моралът на учения, осъзнаващ ролята си на интелектуалец, са подменени с перманентния страх от уволнение, присъщ на чиновника. Властта упражнява меко митологемата за своето всесилие, приглася ѝ управителното тяло на българската наука, а колегиите пазят свещено мълчание, чието нарушаване – смятат те – се наказва жестоко. Постоянният уплах ражда нищожни учени, работещи за мизерни заплати, ниски морални стойности, в последна сметка – смалени хора, редуцирани до равнището на битовото си оцеляване, вкоренено дълбоко в мисълта, че всяка съпротива води до щети, че смислена опозиция няма, че заедното ни битие е плод на общо домостроително усилие, а не на преклонение пред силния на деня.

Все в този ред на мисли: не ми дава мира и още едно питане. Изглежда, че когато някой могъщ академичен патрон бъде разклатен, неговите антуражни групи реагират мигновено, особено ако става дума за фигура с влияние, надхвърлящо границите на България и слабо уязвима, освен от гледна точка на престижа и моралния си облик. Разкритията около Юлия Кръстева, да речем, причиниха вълна от отбранителни действия: принадлежността ѝ към ДС беше отричана почти с погнуса, отправени бяха заплахи срещу всеки, дръзнал да се усъмни в разказа, според който досието ѝ е плод на злонамерените фантазии на агентите, организирани бяха поредица мероприятия, имащи за цел охрана на имиджа на изследователската от страна на нейните български проекции. Случаят беше употребен и за поредна кампания по популяризиране на нейните трудове, на приноса ѝ в науката, на платформата на класическия феминизъм и изследванията на пола – полета, в които Кръстева е повече от разпознаваема. Българските феминистки не видяха нищо нередно в препречването на научен проект, прицелен в областта, която ги дефинира като учени. Няма ли засегнати големи авторитети, не бъдат ли въвлечени „нашите хора“, мълчанието е най-добрата стратегия. „Когато дойдоха за евреите, аз не се обадих – не бях евреин…“.

Когато дойде техният ред, обещавам отново да не мълча. Защото каузата е обща. На всички. Най-вече – на обществото, ползващо научните резултати като образователен и културен фон за развитието си.

*На 2 август 2018 ръководството на БАН обяви спиране на проект, озаглавен “Форум за джендър балансиран модел в училището: Българският случай”

[1] Повече за този показател вж. у Каприев, Г. „Начисляване на амортизациите по индекса на Бъкстън“ – Култура, 2 (2574), 20 януари 2010.

[2] Витгенщайн Л. Избрани съчинения, София, 1988.

[3] По тази тема вече имах възможност да споделя мнението си – вж. Атанасов, Д. „Батак vs. Людмила Живкова. Опит за социология на историята“ – Наука и савремени универзитет 3, т. 1 – Историографија и савремено друштво, Ниш, 2014, с. 94-109.

[4] Мишкова, Д. „Параисторическият национализъм и властта“ – Сега, 2.05.2007.

[5] Везенков, Ал. „Проектът и скандалът ’Батак’ (разказ на един очевидец)“ – Anamnesis, 1, 2009, с. 132-203.

[6] Манчев, Б. „Университетът и политическото“ – Култура, 39 (2745), 22.11.2013.

[7] https://www.mediapool.bg/prezident-i-premier-branyat-batashkoto-klane-ot-nemski-istoritsi-news128124.html

[8] http://old.europe.bg/htmls/page.php?category=5&id=8288

[9] Тодев, Ил. „Баташкото клане – мит или история? (Възрожденознание и възрожденофобия – 4 тезиса за академична дискусия)“ – лекция на открито събрание на Научния съвет на Института по история, 22.05.2007 г.

[10] Брунбауер, У.; М. Балева. Батак като място на паметта. София, 2007.

[11] Вж. https://agentibg.com/index.php/bg/2014-02-18-16-15-33/161-2014-11-27-09-29-18

[12] Заглавието на проекта е „Форум за джендър балансиран образователен модел в училище: българският случай“, а участници в него са ас. д-р Миладина Монова, доц. д-р Ана Лулева, доц. д-р Албена Накова и гл. ас. д-р Шабан Даракчи – всичките от институти на БАН.

[13] https://offnews.bg/obshtestvo/dishajte-spokojno-dzhendarat-niama-da-vleze-v-balgarskite-uchilishta-685579.html

[14] https://trud.bg/бан-спря-джендър-проекта/

[15] http://www.ploshtadslaveikov.com/protestat-na-ban-i-svobodata-koyato-e-za-smelite/

[16] https://dimitaratanassov.wordpress.com/2017/12/01/bas-freedom-brave/

Avatar

Димитър Атанасов

Димитър В. Атанасов е историк, работи в ИЕФЕМ-БАН и преподава история в столична гимназия. Интересите му са в средновековна история, история на идеите и понятията, публични образи на историята, историографски анализ, историческа антропология, употреби и злоупотреби с миналото, "живият архив".